Емили Гифин
Обичай този, с когото си (17)

16.

— Е? Как се чувстваш? — пита ме Лио, издържайки на погледа ми като магнитно поле.

Въпросът му с открит край ме кара да се чувствам замаяна и не мога да не се запитам дали нарочно не го задава така.

— По отношение на снимките ли?

— Да — отговаря той учтиво. — По отношение на снимките… и на всичко друго.

Поглеждам го и се изкушавам да му призная, че съм повече от въодушевена. Че никога не съм изпитвала такова трепетно вълнение по време на работа и че рядко съм чувствала този вид чисто химическо привличане както сега. Вярно, казах му, че не искам да бъдем приятели, но не мога да понеса мисълта да отхвърля тази възможност напълно. Че макар да съм щастливо омъжена, изпитвам странна привързаност към него и не искам това да застава между нас завинаги.

Но, разбира се, дума от това не изричам по повече от една причини. Само му хвърлям преситена от радост усмивка и отговарям, че съм напълно сигурна, че направих прилични снимки.

— Така че, не се притеснявай… снимките ми няма да разводнят прекалено интервюто ти.

Той се разсмива.

— Добре, щото наистина много се тревожех за това. Откакто се обадих на агентката ти, си мисля само едно: „По дяволите. Тя ще съсипе материала ми“.

Усмихвам се донякъде флиртаджийски и той ми се усмихва по същия начин. След десет напрегнати секунди го питам дали той е извлякъл добър материал.

Лио кима и потупва магнетофона в задния си джоб.

— О, да. Не знаех какво да очаквам… Бях чул, че е много свястно момче — дружелюбно, открито, представително…, но човек не знае в какво настроение ще го уцели… Предполагам разбираш за какво говоря, нали?

Кимам.

— Съпротивителните субекти са трудна работа… макар че понякога намусените и в лошо настроение излизат по-добре на снимка, отколкото очакваш.

Лио прави една крачка към мене.

— Предполагам, че всичко се свежда до химията.

— Наистина — чувствам, че по лицето ми се разлива нелепа усмивка. — Химията е от голямо значение.

Още един напрегнат момент отминава, преди Лио да попита толкова непринудено и сърдечно, че се набива в очи, какво ще правя по-късно. Този въпрос бях обмисляла десетки пъти днес и ми се искаше да имаме още една нощ в „Бевърли Уилшир“, докато в същото време се чувствах облекчена, че имам електронен билет, който да ме спаси от самата мен.

— Връщам се в Ню Йорк.

— О! — и нещо около очите му увисва. — В колко часа е полетът ти?

— В девет и половина вечерта.

— О, колко жалко — казва той и поглежда часовника си.

Издавам неясно определен звук, изчислявайки времето, което ми остава в Ел Ей. Търся приемлив начин да прекарам част от него с Лио, отколкото със сестра ми, която продължава да седи на бара.

— Значи не мога да те навия да останеш още една нощ? — пита Лио.

Колебая се, търсейки отчаяно някакво разрешение. Някакъв начин да остана в града, като запазя положението в реда на нещата. Но после в съзнанието ми изплува усмивката на Анди, трапчинките му, ясните му сини очи и аз нямам друг избор, освен да отговоря:

— Не… Наистина трябва да се връщам.

Просто няма начин да плувам изправена в тези опасни води.

— Разбирам — казва бързо Лио, сякаш е способен да чете между редовете. Той свежда поглед, за да оправи дръжката на светлозелената си куриерска чанта — по-светла, отколкото очаквах да носи Лио — и се улавям, че се питам, да не би да му е подарък, колко ли е красива жената, която му я е подарила, дали са все още заедно.

Той вдига поглед и ми намига закачливо.

— Това е страхотно. Тогава ще се пошляем следващия път, когато сме в Ел Ей, за да подготвяме материал за Дрейк.

— Добре — отговарям, мъчейки се да надвия сарказма му с дръзко подмятане от моя страна. — Ще се пошляем следващия път, когато ме зарежеш, после след години ще ме срещнеш случайно, а след това ще ме привлечеш обратно с мечтана поръчка за работа…

Лио изглежда стреснат.

— За какво говориш?

— Коя част не ти е ясна? — усмихвам се, за да смекча доста заядливия си въпрос.

— Не съм те зарязвал.

Извъртам очи нагоре и се засмивам.

— Ясно.

Той като че ли е обиден или поне е като гръмнат.

— Не беше така.

Изучавам лицето му, предполагайки, че той се опитва да не накърни гордостта ми, като се прави, че сме се разделили по взаимно съгласие. Но по него няма и следа от стратегия, няма следа на нищо, освен на искрена изненада от моята „версия“ на историята ни.

— Тогава как беше? — питам.

— Ние просто… Не знам… Знам, че бях негодник и… се вземах много на сериозно… Спомням си навечерието на Новата година… но нямам спомен защо всъщност скъсахме… Струва ми се, че всъщност е било за нищо.

— За нищо! — изведнъж ме изпълва отчаяние, защото виждам Сузан да се приближава.

Вероятно е забелязала изражението ми, защото казва:

— О, извинете — и се спира рязко.

Насилвам се да се усмихна.

— Не, няма нищо. Ние просто си бъбрехме… за… Дрейк.

По изражението й си личи, че не ми вярва, но поема топката.

— Какво мислите за него, хора? Наистина ли е толкова земен, колкото изглежда?

— Определено — отговаря Лио. — Много е истински.

— Коя беше най-добрата част от интервюто? — пита тя Лио. — Или ще трябва да чакам да си купя списанието?

Лио се прави, че се замисля, но после казва, че й вярва и ще й издаде вътрешна сензационна новина и се впуска в подробности относно работата на Дрейк за освобождаване на страните от Третия свят от дългове и за критиките му към настоящата ни администрация, върху никое от които не мога да се фокусирам. Вместо това се преборвам с изпълненото с копнеж желание в гърдите си и изчаквам следващата пауза, за да се намеся в разговора.

Когато това става, се обаждам възможно най-решително:

— Е, време е да си тръгваме.

Лио кимва, лицето му изразява познато равнодушие.

— Добре.

— И тъй, благодаря ти за всичко — казвам.

— Аз ти благодаря. Нямам търпение да видя снимките.

— А пък аз — да прочета материала ти. Сигурна съм, че ще е страхотен — чувствам, че въодушевлението ми отпреди минути се оттича от тялото ми. Радост и униние. Винаги беше така с Лио — радост и униние.

Сузан се прави, че разглежда един театрален афиш на стената зад нас, сякаш иска да ни даде още един последен миг на интимност, а Лио кима за още едно „благодаря“. За момент ми се струва, че ще ме прегърне, макар и формално. Но не го прави. Само ми пожелава приятно пътуване.

Но аз чувам единствено: „Приятен живот“.

 

 

В таксито, на път за хотела, Сузан свива съпричастно вежди и казва:

— Изглеждаш ми тъжна. Тъжна ли си?

Не мога да събера енергия да излъжа, затова кимам с едно „да“, въпреки че в действителност „дълбоко неутешима“ е по-близо до истината.

— Не знам защо — добавям. — Толкова е странно… да го видя отново…

Сузан взема ръката ми.

— Нормално е.

— Мислиш ли? Защото не чувствам да е нормално. А и не мисля, че Анди би го определил като нормално.

Сузан поглежда през прозореца и задава основния въпрос:

— Все още ли имаш чувства към него или смяташ, че е просто носталгия?

— Според мен е повече от носталгия — признавам.

— Така си и мислех — казва Сузан и като че ли след малко й хрумва да добави: — Но ако ще ти е от помощ, съвсем наясно съм какво виждаш у него. Мургав, секси, умен…

Принуден смях се изплъзва от устата ми.

— Изобщо не ми е от помощ. Ни най-малко. Но ти благодаря все пак.

— Съжалявам.

— И знаеш ли къде другаде не помага? — питам, докато таксито свива по хотелската алея за коли и няколко пикола се струпват около колата — Сузан ме гледа в очакване да продължа. — Това, че Лио ми каза, че за нищо на света не можел да си спомни защо сме скъсали.

— Отврат! — опулва тя очи. — Казал е това?

— Дума по дума.

— Това вече е нещо.

Кимам, докато плащам на шофьора.

— Дааа… Мислиш ли, че иска да ме обърка?

Сузан помълчава малко, преди да отговори:

— Защо му е да го прави?

— Знам ли — ние вече минаваме през въртящата се врата, влизаме във фоайето, откъдето ще си вземем приготвения багаж. — Може би, за да се чувствам по-добре за миналото? Или може би просто… му се губят моменти?

— Не го познавам добре. Ти какво мислиш?

Свивам рамене и отговарям, че наистина не вярвам да е нито едно от двете. Не е в стила на Лио безкористно да кара някого да се чувства по-добре. Но пък и не смятам, че е манипулативен играч.

Двете се настаняваме на твърди столове с високи облегалки за гърба във фоайето. Сузан изглежда замислена. След малко заговаря:

— По всяка вероятност той има предвид точно каквото казва — че не може да си спомни защо — как — е свършило всичко. И може би също, че му се иска нещата да са се развили по друг начин.

Прокарвам ръце през косата си и въздишам уморено.

— Възможно ли е според теб?

Тя кима.

— Напълно. И това те удовлетворява, нали? Нещо, за което всяка жена мечтае, когато е била зарязана. Че един ден мъжът ще съжали и ще се върне при нея да й го каже… А красотата в това е, че… ти не изпитваш никакво съжаление.

Поглеждам я.

— Нали? — въпросът е просмукан от важност. Тест от една дума за моя избор. За Анди. За всичко в живота ми.

— Да — заявявам категорично. — Не изпитвам никакво съжаление.

— Ами тогава — заключава Сузан с обичайната си увереност, — всичко е наред.

 

 

Три часа по-късно, след като двете със Сузан вечеряхме набързо на летището и се сбогувахме, преди да минем през охраната, се качвам на самолета със силна болка в гърдите и глождещо чувство за недовършена работа. Сядам на мястото си до прозореца в туристическата класа и пропускам покрай ушите си монотонното наставление на стюардесата за ограниченото пространство за багаж над главите ни, за да направя преглед на събитията на деня, и по-специално на съвсем внезапния край на последната ми среща с Лио. Като се замисля, ще ми се да бях казала на Сузан, че ми трябва още малко време с него. Дума да няма, че щеше да е много неудобно да поискам такова нещо, но един час, дори трийсет минути, щеше да отнеме, за да облекча неотговарящия на очакванията ми завършек на емоционална фотосесия и да приключа успешно спорния разговор за скъсването ни.

Независимо от факта, че не изпитвам никакво съжаление за това как се развиха нещата в живота ми, не мога да не искам да разбера прочувствената ми връзка с Лио, както и бурното време между младежките и зрелите години, когато всичко е някак сурово, ободрително и плашещо и защо всички тия чувства ме връхлитат отново сега.

Бързо се опитвам да се обадя на Анди, за да му съобщя, че излитаме навреме, но него го няма. Оставям съобщение, в което му казвам, че снимките са минали добре и че го обичам и ще се видим още на сутринта. После връщам вниманието си към върволицата от пътници, които вървят един зад друг по пътеката и се помолвам средната седалка до мен да остане празна или поне да бъде заета от някой прибран и мълчалив пътник. Но само след миг един огромен, размъкнат мъж, лъхащ силно на алкохол и цигари, връхлита върху мен с издута платнена пазарска торба, плик със сандвич „Бъргър Кинг“ и бутилка „Маунтин Дю“, пълна със съмнителна кехлибарена течност.

— Ей, здравейте! — изревава той. — Май съм до вас!

Освен алкохолната му миризма и питието, което носи, от кървясалите му очи и прекомерно високия му глас става ясно, че той вече е на градус — или е на път да стане. Представям си дълга нощ с коктейли, с разливането им от време на време, придружено с прекалени извинения, неуместни опити да ме почисти и непохватни опити за започване на разговор. За да се опитам да постигна спокойствие, трябва само бързо да му запуша устата и да попаря всякакво взаимодействие още в зародиш. Затова не изричам нищо в отговор, само се насилвам да му се усмихна едва забележимо, докато той се срутва на мястото си и моментално се прегърбва, за да свали мръсните си гуменки и зацапаните си чорапи, а месестите му ръце и напуканите му лакти превземат всеки сантиметър от личното ми пространство.

— О, боже! Така ме болят тия крака! — съобщава той, след като ходилата му вече са боси. После ми предлага пържени картофки.

— Искате ли?

Потискам отвращението си, отговарям: „Не, благодаря“, бързо слагам слушалките си и се обръщам към прозореца. После усилвам звука на класическата музика, затварям очи и се опитвам да мисля за всичко друго, но не и за Лио. След около петнайсет минути блъсканица чувствам, че самолетът започва да се движи по пистата, набирайки скорост, преди да се наклони неприятно назад. Когато се издигаме във въздуха, аз сграбчвам облегалката на седалката и глупаво се стягам, докато се преборвам с картини на пламъци и смачкан метал. „Няма да се разбием, казвам си. Съдбата не е толкова жестока, че да ме остави да прекарам последните си минути с човека до мен“. Но когато накрая отварям очи, от спътника ми — и пируването му с „Бъргър Кинг“ — няма и следа.

На неговото мърляво място, като по чудо, седи не друг, а самият Лио.

Той ми се усмихва с едното ъгълче на устата и казва:

— Качих се на твоя самолет.

— Виждам — отговарям, мъчейки се да потисна усмивката си, но скоро изгубвам битката.

— А после… ъъъ… си смених мястото.

— И това виждам — вече съм усмихната до уши. — Хитър номер ми скрои, нали?

— Хитър ли? Та аз те спасих от този клоун… който сега е натряскан — и босоног — в бизнес класата. Бих го нарекъл „кавалерски“, а не хитър.

— Отказал си се от място в бизнес класа? — чувствам се поласкана и някак окрилена, докато осмислям създалото се положение.

— Дааа. И то за средно място на опашката на самолета.

— Е, нали си кавалер.

— Няма ли да има едно „благодаря“?

— Благодаря — казвам, започвайки да проумявам, че ще прекарам следващите пет часа, заклещена в такава близост с Лио. Сърцето ми пропуска удар.

— Моля, няма защо — отговаря той и накланя облегалката си леко назад, а после започва да спуска и вдига табличката си, както подозирам, с известна нервност.

Погледите ни се срещат за миг — трудно нещо, когато сме един до друг в самолет, след което аз се усмихвам, поклащам глава и отново поглеждам през прозореца.

Стюардесата съобщава, че табелата за предпазните колани все още свети и че капитанът ще ни уведоми кога ще е безопасно да ставаме от местата си. „Чудесно, казвам си. Като в капан съм, неспособна да правя нищо по свое желание.“

Няколко минути минават в напрегнато мълчание, затварям очи и си помислям, че като по чудо вече не се безпокоя за полета.

— Е — заговаря най-сетне Лио; отварям очи и виждам, че самолетът започва да се стабилизира в калифорнийското нощно небе, — докъде бяхме стигнали?