Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love the One You’re With, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Корекция
sonnni (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Емили Гифин. Обичай този, с когото си

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД, София, 2010

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-418-5

История

  1. — Добавяне

24.

По време на краткия път пеша към вкъщи в същата тази задушна вечер чакам Анди да се обяви в моя защита или поне да спомене нещо за епизода с мерлото. Защото в момента възнамерявам да подмина случката със смях или пък да подметна няколко отбрани коментари относно Джини и Крейг — за нейното безвкусно бръщолевене, за неговата неуместна проява на превъзходство, за неотстъпчивия, почти комичен снобизъм и на двамата.

Но за моя изненада, и дори за още по-голямо разочарование, Анди не проронва и дума за тях. Напротив, показва толкова нетипична за него отчужденост, дори сдържаност, че започвам да си мисля, че вероятно ми е много ядосан, задето станах причина за препирнята по време на така нареченото барбекю на Марго. Когато наближаваме алеята пред къщата ни, се изкушавам да подхвана въпроса, но се въздържам от страх да не би това да се изтълкува, сякаш чувствам вина. А аз не чувствам да съм направила нещо нередно.

Затова упорито избягвам темата и проявявам неутралитет и веселост.

— Филетата бяха страхотни, нали? — отбелязвам.

— Да. Бяха много вкусни — казва Анди и кима към подминаващия ни мъж, тичащ за здраве, облечен от главата до петите с отразителен екип.

— Няма вероятност този да бъде блъснат от каквото и да било — подмятам през смях.

Анди не обръща внимание на апатичната ми шега и продължава със сериозен глас:

— И царевичната салата на Марго беше чудесна.

— Ъхъ. Да. Трябва да й поискам рецептата — смънквам и гласът ми прозвучава малко по-сприхаво, отколкото ми се искаше.

Анди ме стрелва с поглед, който не мога да разгадая — някаква комбинация от тъга и отбрана, после пуска ръката ми и бърка в джоба си за ключовете. Изважда ги и тръгва по-забързано по алеята към предната веранда, отключва вратата и се спира да ме пропусне пред себе си. Той винаги прави това, но тази вечер жестът му е някак формален, дори напрегнат.

— О, благодаря ти — казвам, чувствайки се безпомощна в очакването да се стигне както до спор, така и до близост.

Анди не показва нито едното, нито другото. Просто минава покрай мен, сякаш съм чифт обувки за тенис, оставени на стълбите, и продължава право към стаята ни.

С неохота тръгвам след него и го виждам, че започва да се съблича. Отчаяно искам да изясня какво витае във въздуха между нас, но нямам желание аз да направя първата крачка.

— Ще си лягаш ли? — питам го, поглеждайки часовника в спалнята ни.

— Да, скапан съм.

— Едва десет часа е — едновременно съм ядосана и тъжна. — Няма ли да гледаш телевизия?

Той поклаща глава.

— Беше дълга седмица — казва той и млъква, сякаш е забравил какво се канеше да направи, след което бръква в най-горното чекмедже на скрина и изважда най-хубавата си пижама от египетски памук. Вдига изненадан поглед и ме пита: — Ти ли я изглади?

Кимам така, сякаш нищо особено не съм направила, въпреки че се чувствах като мъченица, докато я гладих вчера сутринта, заради колосването й и каквото там беше нужно. Пръскане с вода, въздишка, гладене. Пръскане с вода, въздишка, гладене.

— Не трябваше — казва той, откопчавайки ризата си бавно, преднамерено, като избягваше погледа ми.

— Исках да го направя — излъгах, съсредоточена върху тънкия му врат, извит към най-долното копче, и с мисълта, че нямам какво по-добро да правя в Атланта.

— Не беше нужно… Нямам нищо против гънките.

— На дрехите или на лицето ми — подмятам иронично, с надеждата да разчупя леда… а после да споря.

— И на двете — отговаря Анди все още с каменно лице.

— Това е добре — казвам насмешливо. — Защото, знаеш, не съм от жените, които ще си инжектират ботокс.

— Да, знам — кима той.

— Джини си инжектира ботокс — чувствам се малко глупаво, поради явния и непохватен опит да изместя разговора към това, което ми се върти в главата, и още повече, когато Анди не лапва въдицата.

— Така ли? — изрича той незаинтересовано.

— Да. През два месеца — уточнявам, хващайки се за сламката. Сякаш честотата на посещенията й в кабинета на пластичния й хирург ще го побутне най-накрая да прекрачи някаква въображаема линия и той ще вземе моята страна.

— Е — свива рамене той, — всекиму каквото му е нужно.

Поемам си въздух, вече готова да го предизвикам с подобаващ аргумент. Но преди да си отворя устата, той се обръща и изчезва в банята, оставяйки ме седнала в края на леглото ни, сякаш аз съм лошото момиче.

 

 

Същата вечер като капак на всичко Анди веднага ляга да спи — което е едва ли не най-дразнещото нещо, което може да направи човек след спор или в нашия случай — неразрешено положение. Той нито се мята, нито се обръща, нито се вълнува до мен в тъмнината. Само ме целува за лека нощ със студено безразличие и потъва в спокоен, дълбок сън. Това, разбира се, толкова ме вбесява, че не съм в състояние да мигна и преповтарям в ума си цялата вечер, после изминалите няколко седмици и няколкото месеца по-рано. В края на краищата нищо не може да те доведе до състояние на неистови хиперанализи и ярост, както безсъние, породено от малък спор.

Затова, когато старият часовник в антрето (подарък от Стела за новата ни къща, който никак не харесвам, както заради предвещаващия му нещо лошо външен вид, така и заради звука му) бие три пъти, психически се чувствам толкова зле, че се премествам на дивана на долния етаж, където започвам да мисля за годежа ни — последния път, за който си спомням, че се чувствах в защита на миналото си.

За да бъда честна (каквато не съм в настроение да бъда), планирането на сватбата мина предимно гладко. Отчасти вярвах, че съм относително спокойна булка, тъй като всъщност ме беше грижа само за фотографията, клетвите ни и, незнайно защо, за тортата (според Сузан това било просто извинението ми да вкуся повече печива). Отчасти, мисля, че нещата вървяха добре, защото Марго наскоро беше минала по тоя път и ние с Анди изобщо не се посвенихме да я копираме, като използвахме същите църква, кънтри клуб, цветарска фирма и оркестър. Според мен обаче мина добре преди всичко, понеже имахме само една майка в цялата картина и аз с огромна радост я оставих да поеме нещата в свои ръце.

Сузан не беше на това мнение — не разбираше как е възможно толкова лесно да отстъпя пред твърдото мнение и традиционния вкус на Стела.

— Ти не си падаш по розови рози — беше отбелязала тя един следобед по повод Греъмови, докато преглеждахме компактдисковете ми, за да изберем подходяща песен за първия танц.

— Защо, харесвам ги — свих рамене.

— О, моля те. Дори да е така… а всичко останало? — продължи Сузан раздразнена.

— Какво например?

— Ами всичко… те като че ли очакват да станеш една от тях — повиши тон тя.

— Нали затова са сватбите — отговорих спокойно. — Аз наистина ставам Греъм, тъй да се каже.

— Но се предполага, че се сливат две семейства… а тази сватба е някак повече тяхна, отколкото твоя. Сякаш те… те се опитват да поемат контрол върху теб… постепенно да извадят от строя твоето семейство.

— Откъде ти хрумна?

— Да видим… Първо, ти си на тяхна територия. От къде на къде ще се жениш в Атланта? Не е ли редно сватбата да се състои в родния град младоженката!

— Предполагам… Така е. Но по-разумно е да бъде в Атланта, тъй като Стела върши почти цялата работа.

— И подписва всички чекове — добави Сузан и тогава се наежих и й казах, че не е честно от нейна страна.

Но сега се питам дали финансите не бяха фактор в крайна сметка. Мога да кажа с непоколебима сигурност, че не се ожених за Анди заради парите му и, че не бях, както Сузан като че ли искаше да ми внуши, купена. Но на определено ниво предполагам, че наистина се чувствах задължена на Греъмови и следователно съучастничка, що се отнасяше до подробностите.

Освен парите имаше и нещо друго — нещо неопределено, което изобщо не поисках да погледна по-задълбочено — до този момент, посред нощ, както съм на дивана. То беше чувство на неадекватност — безпокойство, че на определено ниво може би не бях достатъчно подходяща. Може би не отговарях на изискванията на Анди и семейството му. Никога не съм се срамувала от родния си град, от корените си или от семейството си, но колкото повече се приобщавах към семейство Греъм, към начина, по който живееха, и към техните традиции и обичаи, толкова по-често започвах да гледам на миналото си в нова светлина. И именно това безпокойство — може би само подсъзнателно тогава — ме беше изпълнило с невероятно силното чувство на облекчение, когато Стела подметна, че планира сватбата ни да се състои в Атланта.

По онова време аз оправдавах чувствата си. Казвах си, че съм напуснала Питсбърг основателно. Исках различен живот за себе си — не по-добър живот, просто различен. И към това се прибавяше и по-различна сватба. Не исках да се омъжвам в нашата, изложена на течение католическа църква, да ям задушено зеле от еднократни чинии и да танцувам буги в залата на Съюза на ветераните от войните. Не исках да размазват в лицето ми сватбената торта, съпругът ми да сваля със зъби синия ми дантелен жартиер, а букетът ми да бъде уловен от някое деветгодишно дете, защото на практика всяка втора гостенка е вече омъжена и с деца. Не исках да бъда замеряна с ориз от приятелите на съпруга ми — малцината, които тепърва щяха да завършват учението си, — а после да се кача в черна лимузина, на чийто багажник отзад ще са завързани празни консервни кутии от „Айрън Сити“, на път за „Дейз Ин“, където ще пренощуваме, а на другия ден ще потеглим със самолет на организиран от туристическа фирма меден месец в Канкун[1]. Не че ми е противно всичко това — просто имах различна представа за „мечтаната сватба“.

Сега разбирам, че не е въпрос само за това какво съм искала — било е също и страх как семейство Греъм и техните приятели ще ме възприемат. Никога не съм се опитвала да крия как съм израснала, но не исках те да ме гледат под лупа, защото се опасявах да не би някой да стигне до ужасяващото заключение, че не съм достатъчно подходяща за Анди. И именно това чувство, това опасение кристализира и се разкри при покупката на сватбената ми рокля.

Всичко започна, след като Анди поиска ръката ми от баща ми, като дойде в Питсбърг, за да заведе баща ми в „Браво Франко“, любимият му ресторант в центъра на града, и там да поиска благословията му, лице в лице. Жестът спечели много точки от страна на баща ми, който изглеждаше толкова щастлив и горд, когато разказваше случката, че дълго време го поднасях, че се е опасявал, че никога няма да ме омъжи (шега, която престанах да разказвам още щом стана ясно, че може би такава съдба очаква Сузан). Във всеки случай, по време на техния обяд, след като баща ми дал тържествено благословията си, той честно споделил с Анди за сватбения фонд, който той и майка ми отдавна били открили за дъщерите си — спестявания от седем хиляди долара, които да се използват както ние решим. Освен това казал на Анди, че той настоява да купи роклята ми, тъй като майка ми държала тя да го направи за дъщерите си — едно от нейните символични съжаления през последните й дни.

И тъй, след като с Анди се сгодихме, той ми разказа тези подробности, като изрази благодарността си за щедростта на баща ми, призна, че много харесал моя старец и сподели колко много му се искало да можел да заведе на обяд и майка ми. Между другото обаче Анди и аз знаехме, без да го изразяваме гласно, че въпросните седем хиляди долара нямаше да повлияят значително на разноските на пищната ни сватба — и че Греъмови щяха да компенсират доста значителния дефицит. И това ме устройваше. Устройваше ме да играя ролята на благосклонна снаха и знаех, че не биваше да накърнявам чувствата на баща си, ако му кажех, че неговият принос едва щеше да покрие сумата за въпросните розови рози.

Проблемът беше роклята. Баща ми настоя да му изпратя сметката директно. Това ме постави пред два неприятни избора — да купя нескъпа рокля или да избера нещо, което няма да е по джоба на баща ми. И тъй, с тази главоблъсканица в главата си, тръгнах, изпълнена с неудобство, из магазините, заедно със Стела, Марго и Сузан, да избирам рокля, като непрекъснато поглеждах етикетите с цената, за да намеря нещо, което да е под петстотин долара. Което в Манхатън просто не съществува, поне не и в бутика „Медисън“ и магазините по Пето авеню, където Марго ни беше определила среща. Като се върна назад, знам, че можех да споделя всичко на Марго и че тя щеше да направи така, че да намери бутик в Бруклин, който да отговаря на бюджета на баща ми.

Вместо това трябваше да вървя из магазините, докато не се влюбих в абсурдно скъпата рокля на дизайнерското дуо „Бадгли Мишка“ в „Бергдорф Гудман“. Това беше мечтаната рокля, за която не знаех, че трябва да я имам, докато не я видях — семпла, но пищна, от кремав креп, с гарнитура от тюл с мъниста. Стела и Марго плеснаха с ръце и започнаха да ме убеждават, че тази трябва да е роклята; дори Сузан навлажни очи, когато се завъртях на пети пред тройното огледало.

Когато се стигна до плащането, Стела извади картата си „Амекс Блек“ и категорично настоя тя да плати. Поколебах се, но приех щедрото й предложение, като най-безсрамно пренебрегнах баща си — и още по лошо, майка си — и напълних главата си с всякакъв вид обяснения. Онова, което той не знае, няма да го засегне. Майка ми няма да присъства на сватбата ми, а аз поне ще имам мечтаната рокля. Майка ми щеше да поиска да я имам.

На другия ден, след много мисли и угризения, изработих съвършена стратегия, която да прикрие следите ми и да остави гордостта на баща ми ненакърнена. Върнах се в „Бергдорф“, избрах едно було за петстотин долара и казах на продавачката, че баща ми иска да ми го купи и че той ще се обади с подробностите по кредитната му карта. Също така й намекнах доста директно, че искам той да мисли, че цената включва и роклята ми. Продавачката на име Бони, с тънки устни и дребни кости, чийто силен акцент от Ъпър Ийст Сайд никога няма да забравя, ми намигна в знак на разбиране, нарече ме „скъпа“ и конспиративно ме увери, че ще уреди нещата, нямало да представлява никакъв проблем.

Но, разбира се, въпросната Бони сгафи всичко, като изпрати на баща ми и сметката, и булото. И макар че той не каза дума за това, от изражението му, когато ми даде булото в Атланта, всичко ми стана ясно. Знаех колко много накърних чувствата му и двамата знаехме защо го направих. Никога в живота си не се бях чувствала толкова засрамена.

Изобщо не споделих случката с Анди — с никого не я споделих, — толкова силно беше желанието ми да я забравя. Но мисля, че тези емоции излязоха отново на повърхността снощи, по време на вечерята у Марго, и сега пак, посред нощ, докато отново съм изпълнена със срам. Срам, който ме кара да искам да мога да върна времето назад и да облека друга рокля на сватбения си ден. Да искам да залича онова изражение на баща ми. Което, естествено, не мога да направя.

Но пък мога да се противопоставя на Джини. И мога да й дам да разбере — както и на всеки друг, че съм горда с това откъде произхождам, както и че съм горда с това коя съм. И, за бога, мога да спя на дивана в знак на протест, ако съпругът ми не го разбере.

Бележки

[1] Град в Мексико. — Бел.прев.