Емили Гифин
Обичай този, с когото си (12)

11.

Понеделник сутрин настъпва бързо, както винаги, когато не си напълно сигурен как да изиграеш картите си. От събота вечерта размишлявах над стратегията си Лио-Дрейк, като се почнеше от това изобщо да не се обаждам на Лио, до това да кажа всичко на Анди и да поискам съвета му за снимките, да се срещне лице в лице с Лио и да чуе всички вълнуващи подробности на най-важната поръчка в живота ми до този момент.

Но сега, когато се спирам до вратата на апартамента ни, след като бях изпратила Анди с целувка за приятен ден, а в главата ми Дрейк пееше с хипнотизиращия си глас „Кросроудс“, песен за гибелните последствия от една нелоялна вечер, вече знам какво трябва да направя. Обръщам се и се втурвам да плъзна прозореца в семейната стая, както съм по пухкави морави къси чорапи, за да хвърля последен поглед на съпруга си, който слиза по външните стълби на сградата и тръгва по тротоара, облечен в красивото си късо тъмносиньо палто и шотландски кашмирен шал на червени карета. Докато той се отдалечава в посока Парк авеню, аз зървам профила му и виждам, че той весело полюшва до себе си коженото си куфарче. Тази мимолетна картина затвърждава последното ми решение.

Връщам се бавно в кухнята и поглеждам часовника на фурната. Девет и четирийсет и две — достатъчно късно и съвсем удобно да се звъни на някого. Но аз се колебая все още и решавам, че първо имам нужда от едно кафе. Нашата кафе машина се повреди преди няколко седмици, а чайник нямаме, затова слагам чаша с вода от чешмата в микровълновата фурна и търся в шкафа буркан с нес кафе — от онова, което наблюдавах майка ми да прави всяка сутрин. Поглеждам към познатия господин на етикета „Тейстърс Чойс“, чудейки се, че навремето той ми се струваше толкова стар. А сега ми изглежда по-млад — не повече от четирийсетгодишен. Една от многото измами на времето.

Отвинтвам капачката и сипвам две пълни чаени лъжички, като наблюдавам как кафявите кристалчета се разтварят. Отпивам и ме връхлита вълна от спомени за майка ми. Истината е, че от такива дребни неща, като нес кафето, най-много чувствам липсата й. Хрумва ми да се обадя на Сузан — понякога тя е в състояние да олекоти такива бодежи поради простия факт, че е единствената на този свят, която разбира как се чувствам. Защото, макар двете да имахме различни взаимоотношения с майка ни — нейните бяха бурни, тъй като тя беше наследила упорството на майка ми — ние все пак сме сестри, изгубили майка си преждевременно, а това е неимоверно силна, постоянна връзка. Решавам обаче да не й се обаждам, защото понякога става точно обратното и е възможно да се натъжа още повече. В момента не мога да си позволя подобно нещо.

За да се разсея, отварям на страницата „Стил“ на „Таймс“ и се зачитам спокойно в новите тенденции за тесните клинове, които Марго бе предрекла миналата година, като междувременно отпивам кафето си с вкус на престояло и се чудя как го е понасяла майка ми толкова години наред. После оправям леглата, разопаковам пътната ни чанта, подреждам чекмеджето си за чорапи, след това и чекмеджето на Анди, измивам си зъбите, вземам си душ и се обличам. Все още не се чувствам напълно готова, затова подреждам в азбучен ред по фамилното име на автора книгите в библиотеката — нещо, което се канех да направя от векове. Прокарвам пръсти по спретнато подредените им гръбчета и усещам прилив на задоволство, че въведох съществен ред, въпреки хаоса в главата ми.

Най-накрая, в единайсет и двайсет и пет, се престрашавам и набирам номера. За мое едновременно облекчение и разочарование Лио не се обажда и аз преминавам направо към гласовата му поща. С повишен адреналин изричам текста, който бях сглобила през последните трийсет и шест часа, докато бяхме на църква, после и на дълга закуска/обяд с Греъмови, а след това спокойно тръгнахме с колата из Бъкхед, за да видим още къщи за продан, накрая се качихме на самолета и благополучно се прибрахме у дома.

Същността на словоизлиянието ми е, че: а) съм впечатлена, че той има връзка с Дрейк Уотърс (защо да не му подхвърля кокал?); б) дълбоко оценявам, че се е сетил за мен за тази работа; в) с особено вълнение бих приела предложението, но г) не се чувствам „съвсем удобно от мисълта да подновявам приятелство и мисля, че е най-добре да не стигаме дотам“. В последния момент премахвам д) „от уважение към съпруга ми“, понеже не искам Лио да си мисли, че е в категорията на Брад Търнър: „Ти си толкова добър, че побъркваш съпруга ми“, вместо в категорията на Тай Портера — „Ти си толкова безобиден, че е чудесно да работиш в задния ми двор“.

Затварям, изпълнена с облекчение, и за първи път, откакто се видях с Лио преди седмици — почти безгрижна. Обаждането може и да не е приключване в класическия смисъл на думата, но все пак е някакъв вид приключване и което е по-важно, според моите представи е приключване. Моя беше последната дума. Което е много по-смислено, като се има предвид, че имах съвършено извинение — Дрейк Уотърс е това, за бога — да се срещна с Лио, да си побъбрим приятно и дори да преминем към по-задълбочен разговор за това „какво всъщност се случи между нас?“. Но аз отхвърлям тази възможност. В действителност затръшвам вратата пред нея. Не защото не мога да поддържам приятелство с Лио, а защото просто не искам да имам такова. Край на историята.

Представям си как Лио изслушва съобщението и се питам как ли ще се почувства — унил, леко разочарован или напълно безразличен. Каквото и да е обаче, сигурна съм, че ще е изненадан, че властта му, навремето толкова всеобхващаща, се е стопила напълно. Той положително ще пренасочи предложението си — и обекта за снимки — някъде другаде. А аз просто ще трябва да се задоволя с факта, че съм имала възможност да снимам Дрейк Уотърс. Усмихвам се, чувствайки се силна, щастлива и честна, после с ужасния си, неразличаващ тоновете глас изпявам единствения ободряващ стих: „Когато се съмне, мила, аз ще съм си отишъл завинаги“.

След няколко с нищо незапомнящи се дни, когато почти напълно бях пропъдила Лио от ума си, работя в лабораторията на петия етаж на един промишлен склад на Двайсет и четвърта и Десето авеню. Заедно с Джулиън и Сабина, фотографи, които работят в екип, и Оскар, който самостоятелно прави копия на снимки, природозащитник е и продуцира творци на изящни изкуства, делим едно помещение и съответно наема. Четиримата работим в една гола работилница вече повече от две години и много се сприятелихме.

Сабина, бледа, дребна жена, чийто анемичен вид не подхожда на нахаканата й същност, бърбори най-много, като си съперничи единствено с радиото Би Би Си на Оскар, което той държи пуснато до вбесяваща сила на звука — хем не мога да го чувам добре, хем не мога да го загася. Сега тя ни разказва история за последния номер на тригодишните си близнаци — как пуснали в тоалетната чиния цялата колекция на съпруга й от скъпи копчета за ръкавели и причинили наводнение в жилището й на четвъртия етаж в сграда без асансьор и големи щети на апартамента под тях. Тя се смее, докато разказва жестоките подробности, защото по думите й „Какво друго да направи човек, освен да се смее?“. Не знам защо, но си помислих, че тя тайничко се радва на случката, тъй като често обвинява съпруга си, че е материалист и е стиснат. Харесвам разказите на Сабина, особено по време на поръчки за безсмислен ретуш, с една от които се занимавам в момента. По-специално, премахвам съзвездие от акне от лицето на непълнолетен скейтбордист в рекламен афиш на малка звукозаписна компания.

— Какво ще кажете, колеги? Да сложа ли малко имплант на брадичката на това хлапе? — питам.

Оскар, сериозен британец със суховат хумор, за кратко вдига поглед от едно от многото си малки чекмеджета, пълни с оловни, антимонени и дървени матрици. Веднъж погледнах през рамото му и установих, че той работи над една книга за художник, използващ етруски — любимия му викториански шрифт. Обичам да наблюдавам как работи Оскар, може би защото неговият занаят е толкова различен от моя, но вероятно повече, поради изисканите му, старомодни донякъде маниери.

— Не закачай бедното хлапе — казва той, попивайки хартията, а после измърморва нещо от рода на „глупостите на дигиталната пластична хирургия“.

— Даа, Елън. Не се вторачвай толкова, чу ли? — намесва се Джулиън, който току-що се е върнал от едно от безчетните си прекъсвания за по цигара за деня, сякаш той самият не е коригирал бедрата на толкова много дребни жени.

Усмихвам се и отговарям:

— Ще се опитам.

От тримата ми колеги като че ли най ми допада Джулиън — най-малкото имаме много общи неща. Той е горе-долу на моята възраст и също е женен за адвокатка — прекрасна, страхотна жена на име Хилари.

Сабина казва на Джулиън да млъкне и се затичва към мене в тесни сини джинси, разпрани в коленете, а дългата й коса с прическа от шейсетте години се развява зад нея. Извинява се предварително, че мирише на чесън, като смотолевя, че се била прехласнала по билковите хранителни добавки, после се взира във въпросното фотокопие.

— Чудесно движение се е получило тук — тя посочва неясните очертания на скейтборда във въздуха.

Аз считам движението за единствения ми най-голям недостатък като фотограф, затова искрено оценявам коментара й.

— Благодаря — казвам. — А брадичката му?

Тя приближава снимката до светлината.

— Разбирам какво имаш предвид, но на мен ми се струва, че брадичката му го прави по-навъсен… Навъсеното изражение добро ли е за рекламите?

— Да — кимам. — Затова мисля, че нацупеността ще подхожда много.

Сабина хвърля още един последен поглед и казва:

— Аз обаче бих скъсила малко носа му. Това повече бие на очи, отколкото слабата му брадичка… Забелязала ли си колко често слабите брадички и огромните „чушки“ вървят ръка за ръка? Защо ли е така?

Мобилният ми телефон прекъсва Сабина.

— Момент — казвам, очаквайки да е Марго, която ми се обади два пъти за последния час. Въпреки това поглеждам и виждам, че е Синтия, агентката ми.

Отговарям и, както обикновено, тя вика по телефона.

— Седни! Няма да повярваш какво стана!

Лио, минава през ума ми, но съм все още втрещена, докато слушам излиянията й на останалата част от новината.

— Обадиха се от списание „Платформ“. И чуй това, приятелко, те искат ти да снимаш Дрейк Уотърс за априлския им брой!

— Това е фантастично — отговарям и ме облива смесица от емоции. Преди всичко просто не вярвам Лио да е продължил с намеренията си, макар че, като се върна назад, ясно осъзнавам, че съм му оставила по-скоро огромна, отколкото удобна отворена вратичка, за да организира всичко чрез агентката ми. И все пак, честно казано, изобщо не вярвах, че той ще бъде толкова самоотвержен. Мислех, дори може би се надявах, че „кокалът“ Дрейк беше повече хитра маневра, план да ме примами да се върна и да ме принуди да възстановя прибързано едно съмнително, неуместно приятелство. Сега съм принудена да видя жеста, ако не Лио, в нова светлина. И, разбира се, засенчването на всичко това е простата, лекомислена, отявлена тръпка да снимам икона.

— Фантастично ли? — недоумява Синтия. — „Фантастично“ е меко казано.

— Невероятно фантастично — поправям се аз, вече усмихвайки се.

Сабина, която винаги си вре носа навсякъде, но без да се натрапва, прошепва:

— Какво? Какво?

Аз надрасквам набързо думите „Платформ“ и „Дрейк Уотърс“ на един лист. Очите й се разширяват и тя започва комичен екзотичен танц около една колона, свързваща грубия таван с циментовия под, после се втурва да предаде новината на Джулиън. Той вдига глава и ми показва среден пръст с усмивка. Ние не сме конкуренти, но определено си отбелязваме приятелски точки. Преди това той и Сабина бяха снимали Кати Курик за „Редбук“ в Хамптънс, където Джулиън вършеше цялата си работа, преди да се ожени за Хилъри и тя да го примами да дойде в града за редовна работа.

— Те казаха ли откъде са взели името ми? — питам спокойно Синтия, след като тя ми предава няколко подробности за снимките — по-специално, че ще се правят в Ел Ей; списанието щяло да плати три хиляди долара, плюс самолетните билети, наема за апаратурата, разноските и престоя в „Бевърли Уилшир“.

— Не — отвръща Синтия. — Пък и на кого му дреме? Редното е сега да празнуваш, а не да задаваш въпроси!

— Добре — казвам и толкова ми се иска да повярвам на всичко това. В края на краищата, мисля си, докато й благодаря, затварям телефона и приемам поздравления. Има принципи, но съществува и упорита глупава гордост. „Измишльотини“, както би казал Оскар. И със сигурност всеки, дори Анди, би се съгласил, че Дрейк Уотърс не си заслужава да бъде жертван за цял куп измишльотини от бивше гадже.