Емили Гифин
Обичай този, с когото си (5)

4.

Напускам ресторанта замаяна и изпълнена едновременно с меланхолия, негодувание и предчувствие. Странна и несигурна смесица от чувства, подсилена от дъжда, който сега вали във вид на ледени диагонални завеси. За миг ми хрумва дали да не измина пеша дългия път до вкъщи, почти подтиквана от желанието да се почувствам измръзнала, мокра и нещастна, но отхвърлям тази мисъл. Няма защо толкова да задълбавам в случилото се, няма причина да се разстройвам, нито дори да се самоанализирам.

Затова тръгвам към метрото, крачейки целенасочено по хлъзгавите тротоари. В главата ми се вихрят добри, лоши, дори най-обикновени спомени за Лио, но аз отказвам да се спра върху който и да е от тях. „Стара история“, промълвявам гласно, докато слизам по стълбите за станция „Юниън“. На перона заобикалям локви и търся начин да се разсейвам. От будката за вестници си купувам пакетче бонбони, плъзгам поглед върху заглавията на таблоидите, подслушвам един неспирен разговор за политика и наблюдавам как един плъх тича покрай релсите. Правя всичко, само и само да не се връщам и да пренавивам лентата със срещата си с Лио. Ако дам воля на сълзите си, натрапчиво ще анализирам всичко казано, както и настойчивия подтекст, който винаги представляваше голяма част от времето ни заедно. Какво искаше да каже с това? Защо не каза еди-какво си? Все още ли има чувства към мене? Женен ли е и той? Ако да, защо не ми каза?

Уверявам се мислено, че нищо от това вече няма значение. То отдавна няма значение.

Най-накрая влакът ми навлиза в станцията. Часът е пиков и всички вагони са препълнени, има само правостоящи места. Пробивам си път в един вагон и заставам до майка и малката й дъщеря. Поне смятам, че й е дъщеря — двете имат еднакви заострени носове и брадички. Момиченцето е облечено в тъмносиньо двуредно палто със златни копчета с котвички. Двете обсъждат какво да си приготвят за вечеря.

— Макарони със сирене и чеснови препечени филийки? — предлага дъщерята с израз на надежда.

Очаквам да чуя родителското възражение от рода на „Вече ядохме това вчера“, но майката само се усмихва и отговаря:

— Да, това е чудесна идея за дъждовен ден — гласът й е топъл и ласкав като въглехидратите, които ще погълнат.

Помислям си за своята майка, както правя по няколко пъти на ден, често подсещана от далеч не толкова очевиден стимул от този на двойката майка-дъщеря до мене. Мисълта ми се отплесва към повтарящ се мотив — какви щяха да са нашите взаимоотношения като зрели хора? Щях ли да се съмнявам в мнението й по отношение на сърдечните въпроси, умишлено въставайки срещу това, което тя искаше за мен? Или щях да бъда близка с нея, както Марго с майка си, и щяхме да разговаряме по няколко пъти на ден? Ще ми се да си мисля, че двете щяхме да имаме доверие една към друга. Може би нямаше да сме толкова близки, че да си разменяме дрехи и обувки (майка ми беше прекалено практична в това отношение), но достатъчно свързани емоционално, за да й разкажа за Лио и срещата ни в ресторанта. За ръката му върху моята. За това как се чувствам сега.

Съшивам нещата, които тя вероятно би казала, утешителни думи от рода на: „Толкова се радвам, че срещна Анди. Той е като синът, който нямах. Никога не съм харесвала особено другото момче“.

„Всичко е прекалено предвидимо“, казвам си, разравяйки се за още. Затварям очи и си я представям, преди да се разболее, нещо, което не бях правила напоследък. Виждам светлокафявите й бадемовидни очи, подобни на моите, но с ъгълчета леко надолу — „сънливи очи“, както ги наричаше баща ми. Виждам широкото й, гладко чело. Гъстата й, лъскава коса, с неизменната й семпла прическа извън модата или епохата, толкова дълга, колкото да я прибира на къса конска опашка, когато шета из къщи или в градината. Леко раздалечените й предни зъби и начинът, по който несъзнателно ги прикриваше, когато се смееше силно.

После си представям строгия й, но добронамерен поглед — като на учителка по математика в държавно училище — и чувам думите, изречени със силен питсбъргски акцент: „Виж какво, Ели, не придавай на тази среща някакво лудо значение, както направи с него първия път. Тя не означава нищо. Абсолютно нищо. Понякога в живота не бива да отдаваме значение“.

Приисква ми се да чуя майка си. Приисква ми се да вярвам, че ми дава напътствие от някакво далечно място, но продължавам да се огъвам, предавайки се на спомена за онази първа случайна среща в Нюйоркския щатски върховен съд на Сентър Стрийт, когато Лио и аз се явихме като съдебни заседатели в един вторник през октомври. Затворници, събрани заедно в стая без прозорци, с лоша акустика, метални сгъваеми столове и поне един гражданин, който беше забравил да си пръсне дезодорант. Това беше толкова случайно и, както аз най-глупаво вярвах дълго време, романтично именно поради случайността.

Бях само на двайсет и три години, но се чувствах много по-възрастна поради смътния страх и разочарованието, което идва след напускането на безопасната мрежа на колежа и внезапното влизане в редиците на действителния свят, особено когато нямаш нито цел или план, нито пари или майка. Марго и аз точно се бяхме преместили в Ню Йорк предишното лято, веднага след дипломирането ни и тя си намери доходна работа в маркетинговия отдел на „Джей Крю“^[1]. Аз пък получих предложение за най-ниската длъжност в банка „Мелън“ в Питсбърг, затова планирах да се върна у дома и да живея при баща ми и новата му съпруга Шарън, жена с благ характер, но показваща доста лош стил, с големи цици и побеляла коса. Марго обаче ме убеди да замина с нея в Ню Йорк, като ми дръпна въодушевени речи за „Голямата ябълка“^[2] и как, ако се реализирам там, ще се реализирам навсякъде. Съгласих се с неохота, защото нямаше да мога да понеса да гледам друга жена да се грижи за дома ми — дома на майка ми.

И така, бащата на Марго нае фирма за пренасяне на багажа ни, като предварително го опаковат, от спалнята ни в колежа, купи ни еднопосочни билети за Ню Йорк и ни помогна да се настаним в прекрасен двустаен апартамент на Кълъмбъс и Седемдесет и девета; Марго с гардероб от чисто нови служебни дрехи и дипломатическо куфарче от крокодилска кожа, аз с непотребната си специализация по философия и куп тениски и срязани на къси панталони джинси. Притежавах само 433 долара на мое име и имах навика да тегля по пет долара от банкомат, сума, която, макар и да не е за вярване, не ми стигаше за сандвич с пастърма в големия град. Но точно тогава Марго вече можеше да тегли от попечителския си фонд, открит от баба й и дядо й по майчина линия, и тя ме увери, че каквото е нейно, е и мое, защото, в края на краищата, нали сме били повече като сестри, отколкото приятелки?

— Моля те, не ме карай да живея в коптор само защото ти не можеш да си позволиш този наем — беше ми казала тя на шега, но в същото време и доста сериозно. Парите бяха нещо, за което на Марго не само не й се налагаше да мисли, но тя и не искаше дори да говори за това. Така че аз се научих да преглъщам гордостта си и да не обръщам внимание на настръхналия ми зачервен врат, когато трябваше да й искам заем. Казвах си, че вината е ненужно чувство и че един ден ще й се реванширам — ако не с пари, то с нещо друго.

За близо месец през това първо шеметно лято в големия град аз „овкусих“ резюмето си с преувеличения и разкрасени първоизточници и подадох заявление за всякакъв вид работа в няколко фирми. Колкото по-досадно беше описанието, толкова по-легитимна изглеждаше кариерата, защото тогава аз уравнявах зрелостта с определена мярка за „трикотажна мизерия“. Отговориха ми от много места, но трябва да е било бездънно събеседване, защото винаги се оказвах с празни ръце. Затова накрая приех сервитьорска работа в „Експрес“, едно кафене в южната част на Парк авеню, което се представяше за „Лионски бушон“^[3]. Часовете бяха дълги — често работех до късно вечер — и краката непрекъснато ме боляха, но в общи линии не беше зле. Печелех изненадващо добри пари (хората оставяха по-големи бакшиши късно вечер), запознавах се със страхотни хора и научих всичко, което бях искала да знам за шаркютри^[4] и чиниите за сирене, за портвайна и свинските крачета.

Междувременно започнах да се занимавам с фотография. Отначало ми беше като хоби, начин да запълвам дните си и да опозная града. Бродех из различни квартали — Ийст Вилидж, Алфабет Сити, Сохо, Чайнатаун, Трибека — и правех снимки с 35-милиметрова камера, която баща ми и Шарън ми бяха подарили по случай дипломирането ми. Но много бързо правенето на снимки се превърна в нещо повече за мен. Нещо, което не само обичах да правя, но и имах нужда да правя, почти като начина, по който писателите говорят за порива им да пренесат мислите си върху хартия, или като ненаситните бегачи, които обезателно трябва да направят сутрешния си джогинг. Фотографията ме въодушевяваше, изпълваше ме с цел, дори когато буквално изпадах в моменти на дълбока липса на цел и на самота. Започнах да чувствам липсата на майка ми повече, отколкото в колежа и за първи път в живота си наистина закопнях за романтична връзка. Освен към Мат Яноти, към когото бях на път да хлътна безразсъдно в десети клас, не обръщах особено внимание на момчетата. От време на време излизах с момчета и правих секс с две гаджета от колежа — с единия сериозно, с другия не толкова — но до влюбване не стигнах. Нито бях изричала — или писала — тия думи, освен на някого от семейството ми и на Марго, когато двете си пийнехме порядъчно. Което напълно ме устройваше до онази първа година в Ню Йорк. Нямах представа какво се бе променило в главата ми — може би беше това, че вече бях пораснала и бях заобиколена от милиони хора, включително Марго, които като че ли до един имаха мечти и някого, когото да обичат.

И така, съсредоточих цялата си енергия върху фотографията. Давах и последния си цент за филм и всеки свободен момент правех снимки или четях внимателно книги в библиотеката и книжарниците. Поглъщах жадно справочниците за техниката и колекциите на великите фотографи. Любимата ми — която Марго ми купи за двайсет и третия ми рожден ден — беше „Американците“ от Робърт Франк, която съдържаше поредица от снимки, които той бе правил през петдесетте години, обикаляйки из страната. Бях пленена от неговите черно-бели изображения — всяка завършен разказ сама по себе си. Имах чувството, че познавам ниския и набит мъж, наведен над джубокса, елегантната жена, гледаща през рамо в асансьор, и тъмнокожата бавачка, гушнала бебе с млечнобяла кожа. Установих, че създаването на това усещане, че познаваш субекта, беше повече от всичко друго отличителният знак на великия фотограф. „Ако можех да правя такива снимки — мислех си, — щях да се чувствам удовлетворена, дори без гадже.“

Поглеждайки назад, ми беше напълно ясно какво щях да правя по-нататък, ако Марго не беше изтъкнала очевидното — едно от многото неща, заради които са приятелите. Тя тъкмо се беше върнала от една командировка в Лос Анджелис и както внасяше куфара си на колелца в кухнята, се спря и взе една от новопромитите ми снимки. Беше цветна снимка на една смутена тийнейджърка, седнала на тротоара на Бедфорд авеню в Бруклин, а на платното около нея бе разпиляно съдържанието на чантата й. Тя имаше дълга, червена коса и носеше неподправената младежка красота, която тогава не оценявах напълно, понеже аз самата също бях много млада. С едната си ръка момичето се пресягаше да вземе счупено огледало, а с другата едва докосваше челото си.

— Леле! — беше възкликнала Марго, както държеше снимката близо до лицето си. — Каква удивителна снимка!

— Благодаря — отвърнах скромно, но с гордост. Наистина снимката беше удивителна.

— Защо е толкова тъжна? — попита Марго.

Свих рамене и поясних, че рядко разговарям с хората, които снимам. Заговарят ме само когато забележат, че ги снимам.

— Сигурно си е загубила портфейла — предположи Марго.

— Или пък току-що е скъсала с приятеля си — добавих.

А може би майка й е починала наскоро.

Марго продължи да изучава снимката и отбеляза, че яркочервените три четвърти чорапи на момичето правят снимката от най-висока класа.

— Между другото — додаде тя, както винаги обсебена от модата — три четвъртите чорапи се връщат на мода. Независимо дали ти харесва, или не.

— Не — отвърнах, — но ще го имам предвид.

И точно тогава тя ми каза:

— Снимките ти са направо гениални, Елън — и заклати глава, докато усукваше меката си коса с цвят на мед във вид на кок, който стегна с молив. Това беше страхотна произволна техника, която стотици пъти се бях опитвала да усвоя, но резултатът никога не беше успешен. По отношение на прическата, модата или грима, всичко, което копирах от Марго, все не оправдаваше очакванията. Тя кимна още веднъж и продължи: — Трябва да започнеш да се занимаваш с фотография професионално.

— Наистина ли? — попитах безцеремонно.

Колкото и странно да беше, никога не се бях замисляла за това, макар да не знаех защо. Вероятно се тревожех, че ентусиазмът ми ще надвиши способността ми. Не можех да понеса мисълта да се проваля в нещо, което толкова много обичах. Но мнението на Марго означаваше много за мен. И колкото и да беше неискрена понякога с южняшките си закачки и комплименти, с мен никога не се отнасяше така. Винаги ми казваше нещата право в очите — признак за истинско приятелство.

— Сигурна съм — отвърна тя. — Трябва да се посветиш на това. Заеми се сериозно.

И аз послушах съвета й и започнах да си търся друга работа — в областта на фотографията. Подавах заявление за всякаква помощна длъжност, включително за фотограф на елегантни сватби на Лонг Айлънд. Но тъй като нямах нужната квалификация, отново получавах откази и накрая ме назначиха на минимална заплата да промивам филми в малка, тип бутикова фотолаборатория със стара апаратура. „Все отнякъде трябва да се започне“, казах си, когато в първия си работен ден се качих на автобуса за мрачната част на Второ авеню и разгърнах сандвича си с фъстъчено масло и желе в изложената на течение задна стая, просмукана с миризмата на цигари и белина.

Оказа се обаче, че тази първа работа е идеална за мен благодарение на Цинхъ, виетнамка, омъжена за сина на собственика. Цинхъ говореше слабо английски, но беше направо гениална по отношение на цвета и ме въведе в техниката на копиране повече, отколкото щях да науча, в който и да е курс (и повече, отколкото всъщност научих, когато накрая се записах във фотографско училище). Всеки ден наблюдавах как тънките, пъргави пръсти на Цинхъ зареждат филма и завъртат копчетата на машините, добавят още малко жълто, малко по-малко синьо, за да получат най-съвършените фотокопия и аз все повече се влюбвах в новоизбраната си професия.

Намирах се във фотоателието, когато получих ужасното съдебно известие за избор на съдебни заседатели. Макар и все още доста бедна, аз се чувствах реализирана, щастлива и изпълнена с надежда и ни най-малко нямах желание да пренебрегна работата си (и заплащането), за да стана съдебен заседател. Марго предложи да се обърна към Анди, който току-що беше започнал третата си година в юридическия факултет в Колумбийския университет, за съвет как да се измъкна от положението. Когато му се обадих по телефона, той ме увери, че това щяло да бъде фасулска работа.

— Ти не можеш да лъжеш под воар дир^[5] — каза той и аз се впечатлих от употребата на латинския израз. — Но можеш да преувеличиш предубеждението си. Просто вметни, че мразиш адвокатите, че не вярваш на ченгетата или че ненавиждаш богатите. Каквото там им е нужно да чуят.

— Всъщност аз наистина ненавиждам богатите.

Анди се изкикоти. Сигурно си помисли, че се занасям, но нищо чудно да знаеше от Марго колко съм зле с парите. Той прочисти гърлото си и продължи сериозно:

— Номерът може да мине и чрез пламенния език на тялото. Например, да се направиш на разстроена и смутена, че си там. Сякаш имаш по-важни неща за вършене. Да държиш ръцете си скръстени. Никоя страна не иска нетърпелив съдебен заседател.

Казах му, че със сигурност ще приема съвета му. Ще направя всичко, което да ме върне към подредения ми по график живот — и към тъй нужния ми чек за заплатата.

Но всичко това се промени в мига, когато видях Лио за първи път и този момент се вряза в паметта ми завинаги.

Беше все още ранна сутрин, но аз бях прегледала прибраните в голямата си пазарска чанта списания, сто пъти погледнах часовника си и се обадих на Цинхъ от уличен телефон, за да й кажа какво е положението и когато се облегнах назад на стола си и огледах стаята на съдебните заседатели, го зърнах да седи през няколко реда диагонално пред мен. Четеше последната страница на „Ню Йорк Поуст“, тактувайки под ритъма на някаква песен по дискмена си, и на мен изведнъж безумно ми се прииска да узная какво слуша. По незнайна причина си въобразих, че това е бандата на Стийв Милър или „Крозби, Стилс и Неш“. Нещо мъжествено и подхождащо на избелелите джинси „Ливайс“, тъмносиния пухкав пуловер и черните му, хлабаво завързани кецове „Адидас“. Когато вдигна глава към стенния часовник, се възхитих на профила му. На отличителния му нос (по-късно Марго щеше да го определи като предизвикателен), високите му скули и чупливата му, тъмна коса, която се къдреше върху гладката, мургава кожа на врата му. Не беше точно едър или висок, но имаше широк гръб и рамене, които изглеждаха много яки. Представих си го да скача на въже в някой оголен гимнастически салон или да изкачва тичешком стълбите на съда като Роки и стигнах до заключението, че той е повече секси, отколкото хубав. Както в определението за секс: „Бас ловя, че е страхотен в леглото“. Мисълта ме изненада, защото не бях свикнала да преценявам непознати мъже точно по този начин. Като повечето жени, и аз предпочитах първо да опозная някого, привличането да е основано на личностни качества. Още повече, че дори не си падах чак толкова по секса. Все още.

Сякаш прочел мислите ми, Лио се извъртя на мястото си и ми хвърли ироничен, интелигентен поглед, който говореше „Ще ме разжалват“ или може би просто: „Задължението на съдебните заседатели е противно, нали?“. Той имаше хлътнали очи (толкова дълбоко хлътнали, че не можех да определя цвета им), които изглеждаха някак загадъчно на жълтата флуоресцентна светлина. Задържах погледа си опасен миг по-дълго, преди да се направя, че съм съсредоточена върху монотонно говорещия бюрократ, изправен пред нас в стаята, който обясняваше поне за пети път какво представлява валидно медицинско извинение.

По-късно Лио ми каза, че съм изглеждала смутена, докато аз яростно отричах и твърдях, че почти не го бях забелязала. И в двата случая се съгласихме, че това е бил моментът, в който задължението на съдебните заседатели вече съвсем не ни е изглеждало противно.

През следващия един час аз остро усещах и най-малкото движение на Лио. Видях го как се протяга и прозява. Как сгъна вестника си и го прибра под стола си. Видях го да излиза бавно от стаята и да се връща с пакет солени бисквити с фъстъчено масло, които започна да яде открито въпреки табелите: „Забранено внасянето на храна и напитки“, закачени в стаята. Той нито веднъж не ме погледна, но аз имах чувството, че усеща, когато го наблюдавам и този факт породи в мен странен трепет. Не се канех да му дам налудничавото определение „любов от пръв поглед“ — не вярвах в такива неща, — но знаех, че съм заинтригувана по необясним, безпрецедентен начин.

И тогава вълшебната кръстница на задължението ми на съдебен заседател задоволи желанието ми. Извикаха имената ни от списък с други имена и ние се озовахме един до друг в ложата на съдебните заседатели, буквално на сантиметри един от друг. Малката съдебна зала не се отличаваше с нищо величествено, позлатено или наподобяващо филмов декор и въпреки това се усещаше, че нещо тържествено и важно щеше да се случи, някакво напрежение, което правеше факта, че седя до Лио, безумно интимен. С ъгълчето на окото виждах силната му ръка, нашарена със сини вени и за моя голяма изненада почувствах трепетен копнеж, който ми напомни гимназиалната ми свалка с Мат и еуфорията, когато седна до мен една сутрин в мизерния ни салон по време на скучното събрание за това как употребата на наркотици може да провали живота ни. Спомних си как се бях потопила в аромата на одеколона, „Арамис“, който Мат обилно си бе сложил (и който и до днес можех да надуша в тълпата) и се смеех на духовитите му забележки за това как тревата в действителност можела да подобри живота ти. Като се замисля, Лио спокойно можеше да мине за по-голям брат на Мат, което ме накара да се запитам дали всъщност имах тип мъже, въпреки възраженията ми пред Марго, която твърдеше друго. Ако беше така, значи той определено беше мой тип.

И в този момент областният прокурор отправи вниманието си към Лио и каза с престорена веселост:

— Съдебен заседател номер девет. Добро утро.

Лио му кимна сдържано, но почтително.

— Къде живеете, господине? — попита областният прокурор.

Аз изправих гръб на стола си, надявайки се, че гласът на Лио ще отговаря на външността му. Няма нищо по-неприятно от висок, тънък глас на мъж, с нежни китки, увиснали рамене и хилаво ръкостискане.

Разбира се, Лио не ме разочарова. Той прочисти гърлото си и оттам излезе дълбок, самоуверен глас с нюйоркски акцент.

— На Морнингсайд Хайтс.

— Там ли сте израснали?

— Не, аз съм от Астория. Там съм роден и там израснах.

„Да! Куинс!“, помислих си, тъй като вече започвах да се влюбвам във външните квартали на града. Може би защото Бруклин, Бронкс и Куинс ми напомняха за родния ми край — работнически и автентични квартали. Може би защото снимките ми извън сърцето на нюйоркските богаташи винаги бяха по-завладяващи.

Областният прокурор продължи и попита Лио с какво се занимава и аз си помислих, че воар дир беше по-добре от първа среща. Някой друг задава въпросите, а ти трябва да подслушваш. И той трябваше да каже истината. Чудесно.

— Писател съм… Репортер — отвърна Лио. — Отразявам някои сензации в малък вестник.

„Чудесно“, помислих си отново. Представих си го как броди из улиците с бележник със спирала и заговаря възрастни хора в тъмни барове в следобедните часове, за да напише колонка за това как градът губи всичко от атмосферата и недружелюбността си.

И така, това продължи още няколко минути, а аз примирах за отговорите на Лио колкото за съдържанието, толкова и за равнодушния му, но въпреки това колоритен изказ. Научих, че е учил в колеж три години и е напуснал, когато „парите му свършили“. Че не познава никакви адвокати, освен един на име Върн от началното училище, „който сега разнасял заповеди за обиск, но иначе е много свестен човек. Нищо лично“. И още, че братята и баща му били пожарникари, но на него семейната професия никога не му се струвала „особено привлекателна“. Че никога не е ставал жертва на насилствено престъпление, „освен ако не броите, че бях губещата страна в два побоя“.

И с последната остроумна забележка на Лио желанието ми да бъда отхвърлена като съдебен заседател се изпари. Вместо това приех гражданския си дълг с новооткрита страст. Когато дойде моят ред да отговарям на въпросите, направих всичко, което Анди ме посъветва да не правя. Бях дружелюбна и жадна да се харесам. Отправих към двамата адвокати най-ослепителната си усмивка, подобна на усмивката на полицай, помагащ на ученици да пресекат кръстовище, за да им покажа какъв идеален, непредубеден съдебен заседател ще стане от мен. За кратък миг си помислих за работата си и колко много ще се нуждае Цинхъ от мен, но после възвишено заключих, че нашата криминална правосъдна система и Конституцията, на база на която се гради всичко, си заслужава жертвата.

Затова, когато след препитването на още няколко души Лио и аз бяхме избрани като съдебни заседатели съответно под номера девет и десет, аз се чувствах като опиянена, състояние, към което периодично се връщах в следващите шест дни на свидетелски показания, независимо от нагледните подробности на жестокото пробождане с нож за разрязване на кашони в испанската част на Харлем. Двайсетгодишно момче беше мъртво, а друго — осъдено за убийство, и в този случай се надявах доказателствата да отнемат доста време, за да се освободя от това състояние. Нищо друго не можех да направя. Копнеех за повече дни до Лио, за възможност да разговарям с него. Да го опозная поне донякъде. Имах нужда да се уверя дали хлътването ми — макар терминът като че ли опростяваше онова, което чувствах — е основателно. През цялото време Лио беше дружелюбен, но недостъпен. При всеки удобен случай слагаше слушалките си на главата, избягвайки празните приказки в коридора пред съдебната зала, където останалите съдебни заседатели бъбреха за всичко, освен за делото и всеки ден обядваше сам, вместо да дойде с нас в кулинарния магазин до съда. Неговата предпазливост ме караше да го харесвам още повече.

После, една сутрин, точно преди приключването с аргументите, както седяхме в ложата на съдебните заседатели, той се обърна към мене и рече:

— Това е — и се усмихна с искрена, бавна усмивка — сякаш бяхме посветени във взаимна тайна. Сърцето ми се разтуптя. И тогава, като че ли предзнаменувани от този момент, ние действително се посветихме в тайна.

Всичко започна по време на разискванията, когато стана ясно, че двамата с Лио сме на едно и също мнение относно свидетелските показания. Накратко — и двамата подкрепяхме безрезервна оправдателна присъда. Действителното убийство не беше предмет на спор — обвиняемият си беше признал и признанието беше неоспоримо, така че ставаше дума само дали е действал при самоотбрана. Лио и аз смятахме, че е така. Или, казано по-точно, смятахме, че има голяма доза основателно съмнение обвиняемият да не е действал при самоотбрана — едва доловимо различие, което, колкото и да е ужасно, поне пет-шест души от нашите колеги съдебни заседатели като че ли не можеха да доловят. Ние продължихме да изтъкваме факта, че обвиняемият няма криминално досие (почти чудо за престъпния му квартал) и че той е бил смъртно изплашен от жертвата (който е бил най-опасният главатар на гангстерите в Харлем и е заплашвал подсъдимия от месеци — дотолкова, че последният е отишъл в полицията да иска закрила). И накрая, че подсъдимият е носел ножа за разрязване на кашони в съответствие на работата му във фирмата за пренасяне на покъщнина. Всичко това подкрепяше нашето убеждение, че обвиняемият се е паникьосал, когато е бил заклещен в ъгъла от жертвата и трима негови приятели биячи от бандата и е нападнал в състояние на паническа самозащита. Това изглеждаше приемлив сценарий и определено приемлив дотолкова, че да стигне до логичното съмнение.

След три дълги дни въртене в отегчаващ кръг, ние все още бяхме с останалите съдебни заседатели, като всеки от нас беше изолиран в самостоятелна стая вечер в ужасния хотел „Рамада Ин“, близо до летище „Дж. Ф. Кенеди“. Разрешаваха ни да гледаме телевизия очевидно процесът не беше важен, но не и да провеждаме външни телефонни разговори, да обсъждаме делото едни с други, освен в стаята на съдебните заседатели по време на официалните разисквания.

Затова, когато една нощ телефонът в хотелската ми стая звънна, аз се стреснах, чудейки се кой ли може да е и тайничко се надявах да е Лио. Може би си е записал номера на стаята ми, докато се връщахме от груповата вечеря под надзора на съдебния пристав по-рано същата вечер. Намерих пипнешком телефона и прошепнах „ало“ в слушалката.

Лио отвърна също шепнешком със „здравей“. После добави, сякаш имаше някакво объркване:

— Обажда се съдебен заседател номер девет. Лио.

— Разбрах — отвърнах и почувствах как кръвта ми се спуска от главата в крайниците.

— Виж — подхвана той (след три дни разисквания, установих, че той започва изреченията си с „виж“ или „вижте“, встъпление, което много ми харесваше.) — Знам, че не би трябвало да ти се обаждам… но направо полудявам тук…

Не бях сигурна какво имаше предвид — че полудява, задето е изолиран, или полудява, понеже е хлътнал по мен. Реших, че е първото. Последното беше прекалено невъзможно, за да е истина.

— Да, напълно те разбирам — отвърнах, стараейки се да поддържам гласа си равен. — Просто не мога да спра да мисля за свидетелските показания. Всичко е толкова смущаващо.

Лио изпусна въздух в слушалката и след продължително мълчание каза:

— Имам предвид доколко зле ще бъде да имаш една дузина слабоумни, които решават съдбата ти?

— Една дузина слабоумни? — попитах, мъчейки се да бъда забавна, страхотна. — Говори за себе си, приятел.

Лио се засмя, а аз продължих да лежа в леглото си, тръпнеща от вълнение. После той продължи:

— Добре де, десет слабоумни. Или поне само и точно осем.

— Да, разбирам.

— Говоря сериозно — каза той. — Можеш ли да вярваш на тези хора? Половината от тях изобщо не са безпристрастни, другата половина са скучни, полудуховити хора, които се перчат с това, което мислят техните сътрапезници на обяд.

— Така е — потвърдих аз, чувствайки се замаяна. Не можех да повярвам, че най-накрая двамата провеждаме истински разговор. И то докато лежа в тъмното под завивките. Затворих очи и си го представих в леглото му. Не можех да повярвам, че желаех толкова много един виртуален непознат.

— Не се бях замислял за това — продължи Лио, — но ако мен ме съдеха, по-скоро щях да се изправя пред съдия, а не пред съдебни заседатели.

Отговорих, че може би трябва да се съглася с това.

— По дяволите! Предпочитам да имам корумпиран съдия, вземащ подкупи от враговете ми, отколкото този загубен екип.

Аз се смея, а той продължава да се шегува за по-възмутителните, не на място анекдоти, които неколцина от съдебните заседатели си разказваха. Беше прав. В тази клаустрофобична стая следваха отклонение след отклонение — общодостъпно житейско преживяване, нямащо никаква връзка с разискванията.

— Някои хора просто обичат да слушат гласа си, като говорят — казах и добавих: — Изглежда, ти не си от тях, господин Сдържаност.

— Не съм сдържан — отвърна Лио неубедително.

— Дори прекалено. Господин Ходя-със-слушалки, за да не се налага да разговаряш с някого.

— Но ето че сега разговарям — възрази Лио.

— Крайно време беше — помислих си колко е по-лесно да си храбър в тъмното и по телефона.

Последва дълго мълчание, което излъчваше топлина и забрана.

После заявих очевидното — че двамата ще загазим здравата, ако Честър, нашият разсилен в ролята на бавачка, ни спипа, че разговаряме по телефона. И то за делото.

— Вярно е — отвърна Лио и продължи много бавно и обмислено. — И предполагам, че ще го загазим още повече, ако дойда при теб още сега, а?

— Какво? — попитах, макар че го чух достатъчно високо и ясно.

— Мога ли да дойда да те видя? — повтори той с глас, събуждащ леко неприлични мисли.

Седнах рязко в леглото си и пригладих чаршафите около себе си.

— Ами Честър? — попитах, изпълнена с особен вид нерешителност.

— Той се прибра да спи. Коридорите са чисти. Вече проверих.

— Наистина ли? — не можах да измисля друго.

— Да. Наистина. Така че…?

— Така че? — повторих като ехо.

— Така че, може ли да дойда да те видя? Просто… ми се иска да си поговорим. Лице в лице. Сами.

Наистина не можех да повярвам, че той искаше само това — и голяма част от мен се надяваше, че не е само това. Помислих си в какви големи неприятности ще се забъркаме, ако ни заловят заедно и че сме задължени към подсъдимия да спазваме правилата — и че нашето безразсъдно поведение може да доведе до неправилно протичане на делото. Помислих си колко лишени от женственост са тениската ми „Стийлърс“ и памучните ми пликчета и че нямах нищо по-привлекателно в набързо събрания си багаж. Помислих си за общоприетото момичешко благоразумие, че ако му кажех „да“, а после наистина се случеше нещо, Лио може би щеше да изгуби уважението си към мене и ние ще приключим, преди да сме започнали.

Затова отворих уста с намерението да възразя, или в най-добрия случай — да отклоня предложението му. Но вместо това изпуснах едно безпомощно „да“ в слушалката. Това беше първият от многото пъти, когато не можах да откажа на Лио.