Емили Гифин
Обичай този, с когото си (34)

33.

След час безопасен разговор и две чаши кафе ние с Лио сме в почти празния влак на път за най-южната точка на Бруклин. Преструваме се, че сме в работно настроение, но неизразеното ни чувство остава и дори нараства колкото повече не говорим за него.

Докато броя станциите на картата на метрото до Стилуел авеню и изчислявам, че ни остава още най-малко час път, Лио се навежда да завърже още веднъж връзките на черните си тенис обувки. Когато се изправя, ме поглежда невярващо и казва:

— Така значи? Никога не си била в Кони Айлънд?

Поклащам глава.

— Не… Но имам чувството, че съм била. Предполагам от филмите и снимките.

Лио кима.

— И аз имам такова чувство за много места.

— Кои например? — питам, изпълнена с любопитство към всички мисли и чувства на Лио, колкото и да са тривиални и да нямат връзка с нас.

— Например… Стоунхендж. Но пък кой е приритал да ходи там, след като е видял няколко снимки? Огромни камъни в открито поле. Имам представа.

Засмивам се на този случаен пример и казвам:

— Разкажи ми за статията. Написа ли я вече?

— Дааа. Почти е готова. Остава да я доизпипам.

— За какво се отнася по-точно?

— Ами… да речем, че става дума за конфликта между стария и новия Кони Айлънд. Неизменните промени на хоризонта.

Поглеждам го въпросително, с чувството, че за човек, който се е опитал да убеди другите, включително себе си, че това пътуване е по работа, не знам почти нищо за материала, за който ще правя снимки. Или в случая, за Кони Айлънд.

— Какви промени? — питам.

Лио отваря ципа на куриерската си чанта и изважда от нея рекламна листовка на острова и посочва една въздушна снимка на плажа.

— С няколко думи, един главен предприемач купил десет акра от увеселителния парк и планира да го преустрои за два милиарда долара — да го прерайонира, да издигне високи хотели, жилищни сгради, всичко необходимо… Някои казват, че тъкмо от това се нуждае островът. Нали разбираш, да се съживи един западащ квартал… да се възстанови старата му слава.

— А другите?

— Другите имат по-носталгичен поглед. Те се безпокоят, че новите строежи ще разместят местните хора, ще засенчат класическия изглед, ще заличат магазините и разходките с мама и татко и основно ще подкопаят кичозния, старовремски дух на така наречената Никелова империя.

— Никелова империя ли? — питам и в това време влакът намалява скоростта и спира на Куинсбъро Плаза. Вратите се отварят и пропускат вътре шепата пътници, които поглеждат към нас, но избират да седнат по-встрани.

— Навремето пътуването до Кони Айлънд струвало един никел^[1]. Качването на всяко съоръжение струвало по един никел. Сандвичите „Нейтънс хот-дог“ стрували по един никел… Кони Айлънд в действителност започнал като курорт за богатите, но бързо се превърнал в игрище на работническата класа, където ти е бил нужен един никел, за да избягаш, да разпуснеш, да забравиш за проблемите си — обяснява Лио, докато ние минаваме под Ийст Ривър в посока Петдесет и девета и Леке. — Според мен в много отношения Кони Айлънд и до днес е запазил тази атмосфера.

— Много хора ли си интервюирал?

Той кима.

— Да. Бях няколко дни там, ходих до плажа, разходих се из Астроланд и цялото Мърмейд авеню, разговарях с местните жители… „опитните моряци“, както самите те се наричат. Чух толкова много страхотни случки за крайбрежната дъсчена пътека и за всичките някогашни игри и развлекателни съоръжения — той се усмихва и добавя: — Всеки може да разкаже история за „Циклона“.

— Увеселителното влакче ли?

— Точно така.

— Ти качвал ли си се на него?

— Да… като дете. И да знаеш… това нещо може наистина да ти изкара акъла. Седемдесет и няколко годишно е, направено е от дърво и съвсем не е шега работа. Побъбрих си приятелски с надзирателя на „Циклона“ — татуирано старче, което обслужва влакчето повече от трийсет години, но нито веднъж не се е возил на него.

— Стига бе, сериозно?

Лио кима.

— Страх го е от високо ли?

— О, не. Каза, че се е катерил по него много пъти… Но просто нямал желание да провери какво е чувството да се возиш в него.

Усмихвам се и си помислям за кой ли път Лио предизвиква такива реакции у мен, че кара стомаха ми да се свива.

— Така че… Кони Айлънд е на кръстопът — продължава той със сериозно изражение. — Старото срещу новото.

— А ти от кой лагер си? От стария или от новия?

Лио се замисля за няколко секунди, после ме поглежда и отговаря загадъчно:

— Не знам… Промените могат и да са за добро… понякога. Но винаги е трудно да избегнеш миналото.

Не съм напълно сигурна какво има предвид, но промърморвам съгласието си. Подземният ни вагон се полюшква върху релсите и ние изпадаме отново в продължително гръмко мълчание.

 

 

Следобедът е мрачен и някак неопределим като сезон, когато излизаме от метрото и тръгваме по Стилуел авеню. Стоманеносиви облаци са надвиснали ниско от небето, предвещавайки скорошен дъжд. Не може да се каже, че е студено, но аз пристягам колана на шлифера си и кръстосвам плътно ръце пред гърдите си, докато обхождам с поглед всичко наоколо, за да запаметя първата си гледка от този славен отрязък от Ню Йорк. От историята и географията на Америка. Точно така си представях, че ще изглежда мястото извън сезона — мръсно, посърнало, изоставено, но въпреки това вълшебно, необикновено.

Материал за велики снимки. Проспект за незаличими спомени.

— Пристигнахме — казва Лио със стоическо изражение.

— Да — потвърждавам.

— Къде най-напред? Към водата? — пита той.

Кимам и ние тръгваме, един до друг, към крайбрежната дъсчена пътека. Там виждаме пейка, сядаме и отправяме поглед към широкото протежение на безмълвния пясък и тъмния, безцветен прибой. Потрепервам от лекия хлад във въздуха, от съвършената гледка и преди всичко от седящия до мен Лио.

— Каква красота — изричам най-сетне, затаила дъх.

Лицето на Лио пламти — сякаш той също е „опитен моряк“ със свои преживелици, които да разказва. Изведнъж си го представям точно на този плаж като дете, в разгара на лятото, с лопатка и кофичка в ръце. После като тийнейджър, поделящ син захарен памук с момиче с плитка, и как внимателно се прицелва с пушка, надявайки се да спечели за нея плюшен еднорог.

Той накланя глава настрани и казва:

— Нали?

Кимам.

— Да. Толкова… неповторима.

— Радвам се, че мислиш така — той прокарва ръка през косата си. — Наистина се радвам.

Стоим така дълго време — леко облегнати на пейката, поглъщайки гледката, наблюдавайки неколцината души, излезли в такъв мрачен, неопределим ден — и в един момент безмълвно изваждам фотоапарата си от чантата, промъквам се между решетките, отделящи крайбрежната дъсчена пешеходна пътека и пясъка и се запътвам към океана. Правя няколко дузини безцелни снимки, чувствайки се отпусната, както винаги, когато започна да работя. Снимам небето, пясъка, океана. Снимам жена на средна възраст с дълга коса, облечена в кафяво палто от туид, решавайки, че тя не изглежда толкова опърпана, за да мине за изпаднала, но определено е закъсала и тъгува по нещо. Обръщам се и снимам крайбрежните магазинчета покрай пешеходната пътека, повечето от които са затворени, някои обковани целите в дъски, и ято чайки, кръжащо около червено-бяло пликче от пуканки, търсейки останали ядки. Накрая ми хрумва да снимам Лио, който продължава да седи облегнат на пейката, наблюдава и чака с ръце събрани на тила и с лакти, стърчащи настрани.

Той ми помахва леко и докато се приближавам към него, ми хвърля бърза, прекалено скромна усмивка и казва:

— Последната е за мен.

Спомних си снимките, които му направих на една пейка в Сентръл парк, и как докато Марго ги разглеждаше с презрение, го нарече самодоволен и превзет. Връщам се мислено в онзи ден, съзнавайки, че тя грешеше за онзи момент, уловен на филм. Тя грешеше за много неща.

Нарамвам апарата си и сядам отново, изпускайки въздишка, в която прозвучава повече умора, отколкото ми се искаше.

Лио ме поглежда с престорено строг поглед, смушква ме с лакът и казва:

— Помниш ли какво ти казах, Демпси? Хората идват тук, за да забравят за неприятностите си.

„Демпси“, помислям си и левият ми палец се протяга да погали брачната ми халка. Усмихвам се насила и отговарям:

— Добре — ние продължаваме да наблюдаваме как се разбиват вълните. След няколко минути питам Лио дали в момента е прилив, или отлив.

— Прилив — отговаря той толкова бързо, че съм впечатлена, впечатлена по същия начин, по който хората — особено мъжете — инстинктивно разбират, че шофират, да речем, по посока север.

— Как разбираш? — любопитно ми е, защото ние съвсем отскоро наблюдаваме прибоя.

— Няма мокър пясък — отговаря Лио като гръм, проехтял в далечината. — Ако беше отлив, щеше да има ивица мокър пясък.

— О, ами да — кимам, после го питам: — Знаеш ли какво?

— Какво? — лицето на Лио е нащрек, в очакване, сякаш е готов да чуе важно признание, или може би нещо мъдро.

Усмихвам се и отговарям:

— Умирам от глад.

— Аз също — захилва си той. — Искаш ли хот-дог?

— Това е родното място на хотдога, нали? — спомних си част от историята на Кони Айлънд, която бях чула някъде. Може би от самия Лио, много отдавна.

— Точно така — отговаря Лио усмихнат.

Ние ставаме и бавно тръгваме по обратния път към ъгъла на Стилуей и Сърф, мястото на оригиналния „Нейтънс“, който според Лио бил построен през 1916 г. Влизаме вътре и заварваме опашка, по-дълга от очакваната за този час — близо два следобед е, извън сезона, дори за повечето щандове за хот-дог в света. Правя няколко снимки на ресторанта, на посетителите и на потните мъже зад грила. Междувременно Лио ме пита какво искам.

— Хотдог — отговарям със саркастично изражение.

— Ще бъдеш ли по-конкретна? — усмихва се Лио до уши. — Чили дог? Обикновен? Със сос? С пържени картофки?

— Каквото си вземеш и ти — махам с ръка.

— Тогава с чедър и пържени картофки и безалкохолна бира.

— Чудесно — съгласявам се и си спомням колко много обича той безалкохолната бира.

След като Лио плаща, а аз вземам салфетки, сламки и пакетчета с горчица и кетчуп, ние си избираме маса до предния прозорец и в същия момент започва да вали.

— Тъкмо навреме — отбелязва Лио.

Поглеждам го през масата и най-неочаквано в ума ми се явява образът на Анди, седнал зад бюрото си, със сако и вратовръзка. Удивителен е контрастът между двата свята: щанд за хот-дог в Бруклин и лъскава адвокатска кантора в Бъкхед. Още по-удивителен е контрастът между двамата мъже — начинът, по който всеки един от тях ме кара да се чувствам.

— Не съвсем — издържам на погледа му. — Доста кофти подбран момент всъщност.

Той отново вдига поглед от къдраво нарязаните си картофки и ме поглежда изненадан. После взема един чипс, насочва го срещу мен и казва:

— Ти.

— Не. Ти.

— Ти — заявява той решително.

Ние обичахме да говорим по този начин — това беше нашият език „между редовете“, привидно безсмислен, но изцяло пропит със значение. Решавам може би най-малко за стотен път днес, че не може да се каже кой начин е по-добър от другия; те просто са различни.

Приключваме обяда си кажи-речи в мълчание. После, без колебание, излизаме в лекия, равномерен дъжд и обхождаме нагоре-надолу авенютата Сърф, Нептун и Мърмейд. Докато снимам до безкрайност, Лио държи разтворения чадър над главата ми. Снимам затворените увеселителни игри и съоръжения. Славният „Циклон“ и невероятно огромното колело на късмета. Голите паркинги с разхвърляни по тях боклуци. Хората: месар, шивач, хлебопекар.

— Като песнички за деца — отбелязвам.

— Дааа. Поне да можехме да намерим производител на свещници.

Засмивам се и забелязвам две тийнейджърки да проверяват цените на една витрина на салон за татуировки.

— Оо! Колко ми харесва орхидеята — казва едната. — Много е яка.

— Аха… На мен обаче повече ми харесва пеперудата — казва другата. — Може би на рамото ми? Но в пурпурен цвят?

Снимам ги и си помислям: „Не го правете. Един ден ще съжалявате“.

 

 

Вече се смрачава над Кони Айлънд и най-накрая чувствам удовлетворение, поне що се касае до снимките. Дъждът спря, облаците се разпръснаха, обещавайки свежа, ветровита есенна нощ. С Лио се връщаме на нашата пейка, подгизнали, уморени и премръзнали. Както седим дори по-близо един до друг от предишния път, той небрежно обгръща с ръка раменете ми и този жест е еднакво успокояващ и романтичен. Въздържам се да положа глава върху рамото му, затварям очи и стигам до заключението, че щеше да е много по-лесно, ако можех точно да определя чувствата си. Ако усещах Лио по един начин, то Анди усещах по съвсем друг. Но нещата не са толкова прости или ясно очертани — и се питам дали изобщо са такива, когато въпросът опре до сърцето.

— За какво мислиш? — пита Лио и топлият му дъх лъхва косата ми.

Огъвам се пред истината и отговарям тихо.

— За онзи декемврийски ден… когато си отишъл да ме търсиш.

Лио издиша отново, този път във врата ми, и кожата по ръцете и краката ми настръхва цялата.

— Да бях научила за това — казвам.

— Аз също. Както и да знаех, че е щяло да има значение.

— Да, щеше да има значение — признавам най-накрая и ме облива вълна на желание и горест, на вина и копнеж.

— Все още може да има значение — и хваща брадичката ми, за да я обърне и погледне в очите ми.

— Лио… Аз съм омъжена… — отдръпвам се леко и си помислям за Анди, за нашите клетви. Колко много го обичам, макар да не обичам всичко в съвместния ни живот. Макар да съм тук в този момент.

Лио отдръпва ръката си. — Знам, но…

— Но какво? — питам, изтощена от толкова недоизказаност, от безкрайно размишление, тълкуване, от неизречени въпроси.

— Но не мога да престана… да искам да съм с теб отново.

— Сега ли? Довечера? — питам смутена.

— Да. Довечера… И утре… И вдругиден…

Вдъхвам миризмата на кожата му и изричам името му, без да съм наясно дали възразявам, или се предавам.

Той поклаща глава, слага пръст върху устните ми и прошепва:

— Обичам те, Ели.

Това е твърдение, но прозвучава повече като обещание и когато сърцето ми се взривява, не мога да се удържа и със затворени очи казвам същото.