Емили Гифин
Обичай този, с когото си (26)

25.

На другата сутрин се събуждам и виждам Анди надвесен над мен. Вече се е изкъпал и облякъл в яркозелено поло, раирани къси панталони от фин памук и плетен кожен колан.

— Здравей! — казвам и прочиствам гърлото си, като в същото време си помислям, че тези къси панталони изглеждат нелепо на всеки, който е над пет години.

— Здрасти! — отговаря той толкова троснато, че явно сънят не е излекувал проблема му. Нашия проблем.

— Къде си тръгнал? — питам, защото забелязвам ключовете за колата в ръката му и портфейла му, издуващ задния му джоб.

— Да свърша някои работи.

— Добре — чувствам как у мен се надига ярост от непоколебимия му отказ да проговори снощи, да пита какво има, да пита защо съм спала на дивана, да се запита или да се поинтересува дали съм щастлива в Атланта.

Той върти ключовете си на показалеца — навик, който започва да ми лази по нервите, — и казва:

— Е, ще се видим ли по-късно?

— Да, разбира се — смънквам.

Наблюдавам го, докато прави няколко безгрижни крачки към вратата, и извиквам, като използвам северняшкото определение на думата:

— Ей!

Анди се обръща и вторачва студен поглед в мен.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите?

— Моят проблем ли? — пита той с иронична усмивка в ъгълчетата на устата му.

— Даа. Какъв проблем имаш? — осъзнавам, че стилът ни на спор е всичко друго, но не и изискан, може би защото не го правим често. Всъщност не мога да си спомня за нито един спор, откакто сме женени. Нещо, което свикнах да „нося“ като значка на честта.

— Ти си тази, която спи на дивана — казва Анди, като крачи пред камината и продължава да върти ключовете си. — Каква е причината?… Нали си казвахме, че никога няма да го правим.

Отмятам одеялото от краката си, сядам и накрая изричам:

— Защо, по дяволите, не ме защити снощи?

Анди ме поглежда, сякаш внимателно обмисля въпроса, и казва:

— Откога имаш нужда някой да те спасява?… Напоследък изглеждаш напълно самостоятелна.

— Как трябва да разбирам това? — питам рязко.

— Много добре знаеш как — отговаря той, което ме ядосва още повече.

Дали има предвид факта, че оставам сама тук, докато той работи и играе голф? Или че нямам нищо общо с жените от квартала? Или че ние почти не правим любов вече — и когато правим, рядко разговаряме след това?

— Не, нямам представа как да го разбирам — възразявам разпалено. — Но това, за което имам представа, е, че щеше да е хубаво, ако съпругът ми имаше какво да каже на оная кучка и нейния червенобузест мухльо, когато тя…

— Я ме осветли. Когато тя какво? Когато се пошегува за виното ли?

— Страхотна шега, няма що!

— О, я стига. Тя помисли, че е от Марго… Нима това я прави кучка?

— Тя е кучка. Това я прави и сноб на всичко отгоре. Сноб без абсолютно никаква подплата — за мен това е най-противното у Джини и Крейг. Снобите винаги са противни, но не толкова, ако играят някакъв вид игра. Джини и Крейг обаче не играят никаква игра, те са просто непоносими досадници, чиято самонадеяност е безпогрешно свързана с вещите. С луксозните коли и скъпите вина, с истинските перли и крепонените къси панталони на райета.

— Значи сноб била — сви рамене Анди. — Ти просто си свикнала да не зачиташ хората… И сега… сега си се настроила срещу шибаната Атланта и вземаш всичко много лично.

— Снощи беше лично.

— Аз пък казвам, че не беше — отвърна той със спокойния си адвокатски тон. — Но да речем, че беше.

— Да, да речем — казвам и му хвърлям широка, изкуствена усмивка.

Той подминава сарказма ми и продължава:

— Наистина ли си струваше да поставяш сестра ми и Уеб в неудобно положение?

Моята сестра. Анди никога не говори за Марго като за неговата сестра по време на нашите разговори и затова не мога да не си помисля, че това издава достатъчно настроението му. Настроение, което започва да отразява моето. „Ти срещу тях“, чувам да казва Сузан. „Ти не си от тях“.

— Е, очевидно съм сметнала, че си заслужава — отговарям, като си мисля, че тази е цената да имаш такива магарета за приятели.

— А пък аз очевидно смятах, че не си заслужава.

Поглеждам го с чувството, че съм напълно сразена и изолирана, че е направо невъзможно да споря с един владеещ се, самомнителен съпруг, който току-що ми каза, с много думи, че поставя на първо място чувствата на другите хора. Чувства, които не съвпадат с моите. Затова казвам:

— Е, да, ти си много по-добър от мене. Това е ясно.

— О, я стига, Елън. Не се дръж предизвикателно, чу ли?

Хрумва ми, че той е напълно прав — аз наистина се държа предизвикателно. И то много. И все пак това осъзнаване не помага за смекчаване на сърцето ми. По-скоро само ме ядосва още повече… и ме прави по-решена да не отстъпвам.

— Хайде, върви да си вършиш работите — казвам и му соча вратата. — Аз ще остана тук да гладя цял ден.

Той извърта очи нагоре и въздиша.

— Добре, Елън. Прави се на мъченица. Щом така искаш. Ще се видим по-късно — той се обръща и тръгва към вратата.

Аз правя физиономия и насочвам двата си средни пръста към гърба му, после чувам как гаражната врата се отваря, БМВ-то на Анди потегля и ме оставя в оглушителна тишина. Продължавам да седя още няколко минути, потънала в съжаление към себе си, и се питам как тъй Анди и аз стигнахме дотук — както до щата Джорджия, така и до напрегнатото емоционално състояние на брака ни. Брак, който няма още и година. Сещам се какво казват хората — че първата година е най-трудна и се питам кога ще стане, ако изобщо стане — по-лека. И в тези тихи моменти се поддавам на онова, което се гласях да направя, откакто дойдохме в Атланта.

Качвам се по стълбите към кабинета, ровя до дъното на чекмеджето на бюрото си и изваждам забраненото списание „Платформ“, което не бях отваряла от онова прощално парти в Ню Йорк. Нито дори когато мярнах списанието на опашката за касата в супера „Дрогер“ или когато Анди гордо показа екземпляра, който си беше купил, на родителите си.

Няколко минути стоя вторачена в снимката на Дрейк на корицата. После нещо в мен прещраква и аз си поемам дълбоко въздух, сядам и запрелиствам страниците до въпросната статия. Ритъмът на сърцето ми се учестява, когато виждам получерния шрифт на името на автора, печатните букви на текста на Лио и моите снимки, снимки, които събуждат всичките емоции на въпросния ден: свиващи стомаха ми предчувствия, желанието. Непознати емоции напоследък.

Затварям очи и когато пак ги отварям, започвам да чета, като жадно поглъщам историята. След като я прочитам докрай, прочитам я още веднъж и още веднъж, бавно, методично, сякаш търся някаква тайна, някакво двойно значение, скрито в пасажите, изреченията, думите; смисъл, който успявам да открия безброй пъти, докато накрая главата ми започва да се върти и единственото, което ми се приисква, е да говоря с Лио.

Затова продължавам.

Включвам компютъра, набирам имейл адреса му и му изпращам съобщение:

„Лио,

Току-що прочетох статията ти. Безупречна е. Направо чудесна. Благодаря ти за всичко. Надявам се, че си добре.

Елън“

После, преди да съм размислила, удрям клавиша „изпрати“. Самото кликване на клавиша помита цялото ми безпокойство, възмущение и тревога. Дълбоко в себе си знам, че греша. Знам, че търся рационално обяснение на действията си и се безпокоя, че вероятно дори създавам проблеми с Анди, за да стигна до този резултат. Знам също, че направо си търся белята в живота. Но за момента се чувствам добре. Наистина добре. Отдавна, много отдавна не се бях чувствала така добре.