Емили Гифин
Обичай този, с когото си (27)

26.

Точно след четири минути името на Лио се появява във входящата кутия на имейла ми. Гледам смаяна екрана, сякаш съм баба ми, която се удивлява на технологията: „Как, да му се не види, дойде това тук?“ — и за секунда съжалих за започнатото. Дори ми минава през ума да изтрия имейла му или поне да стана от компютъра за няколко часа, за да се стопи възелът в гърдите ми.

Но изкушението е огромно. Затова превключвам към рационално обяснение и си казвам, че не стигнах дотук лесно. Свързването ми с Лио не беше прищявка. Не му писах след безсмислена семейна препирня. Постъпих така в резултат на седмици самота, депресия и безпокойство, граничещи с отчаяние. След като снощи съпругът ми ми обърна гръб — и отново тази сутрин. Освен това става дума просто за един имейл. Какво толкова?

И тъй, поемам си дълбоко въздух и кликвам, за да отворя отговора на Лио. Чета съобщението му, изписано задушевно — цялото с малки букви — и сърцето ми тупти по-силно отвсякога: „благодаря, радвам се, че ти е харесала, беше голям ден. Лио. п.п. защо толкова късно?“

Чувствам, че се изчервявам, докато пиша в отговор: „Че прочетох статията ти или че ти се обаждам?“

Той отговаря почти мигновено: „и двете.“

Усмихвам се и чувствам как стресът ми се стопява, после се мъча да измисля нещо умно, но и правдиво. Предпазлив отговор, който хем ще поддържа разговора, хем няма да премине границата и да навлезе в територията на флирта. Накрая изписвам: „По-добре късно, отколкото никога?“

Изпращам го, след това се навеждам към компютъра с ръце върху клавиатурата за начална позиция, както ни учиха в курса по машинопис; цялото ми тяло е нащрек в очакване на отговора му. След малко той идва: „напълно съм съгласен.“

Накланям глава на една страна и зяпвам, докато размишлявам над точния смисъл на думите му. Замислям се за всичките години, в които не поддържахме никаква връзка, а после и за дните след полета ни заедно. Замислям се за това колко усилено се мъчих, и продължавам да се мъча да му устоя, както и за нашата опасна химия. Питам се какво ли означава всичко това — все трябва да означава нещо. И това нещо ме ужасява и изпълва с най-дълбоката вина на католическата ученичка.

Но после си представям Анди — стиснал устни снощи по време на вечерята, после как закопчава колосаната си пижама, а след това как се надвесва над мен тази сутрин с изписана по яйцето му присъда. Представям си го и в момента как крачи весело из града, помахва със „здравей“ на познати и непознати, разменя празни приказки навсякъде, където отиде. Празни приказки на голф игрището, празни приказки в църквата, празни приказки на бензиностанцията. Безгрижни, весели, много празни приказки.

Дишането ми се учестява, докато изписвам: „Липсват ми разговорите ни.“

Задържам поглед в изречението с удебелен шрифт, после го изтривам и наблюдавам как буквите изчезват една по една отзад напред. Но дори когато вече ги няма, продължавам да ги виждам на екрана. Продължавам да ги чувствам врязани в сърцето ми. Това е самата истина — точно това чувствам, точно това искам да кажа. Липсват ми разговорите с Лио. От години ми липсват, но особено след пътуването ни в самолета. Затова ги изписвам отново, после затварям очи и натискам клавиша „изпращане“, като мигом се изпълвам със смесица от колебание и облекчение. Когато ги отварям, Лио вече е отговорил: „ти също ми липсваше, Елън.“

Дъхът ми секва. Има нещо в това, че използва името ми. Нещо в неговото „също“, сякаш той знае, без да съм го казвала, колко много ми липсваха не само разговорите ни, но и той самият. Има нещо в това как изглеждат думите на екрана — обикновени, изтъркани и прями, като че ли не е кой знае какво да ги кажеш, защото това е най-очевидното, неоспоримо нещо на света. Вцепенена, обмислям избора си и в този момент пристига друг имейл.

Кликвам и чета: „още ли си там?“

Кимам на екрана и си представям лицето му — в очакване на отговора ми — и си помислям, че Анди може да се прибере, да накладе малък огън в кухнята, а после да се надвеси над рамото ми, а аз вероятно ще остана залепена за този стол.

„Да.“ Натискам „изпращане“, чакам.

Той пише в отговор: „добре.“

После, след секунди, в друг имейл: „това може би ще е по-лесно по телефона… удобно ли е да ти звънна?“

„Това“, казвам си. Кое това? Този разговор ли? Тази изповед ли? Този танц към измяната ли? Поколебавам се, съзнавайки колко по-безопасен е имейлът и че съгласието по телефона е друг прекосен мост. Но част от мен, която иска да разговаря с него, иска да разбере какво преживяхме заедно и защо то приключи, не може да се сдържи и написва: „Да.“

И той го прави. Чувам приглушения звук на мобилния ми телефон, който звъни весело в чантата ми, метната в гардероба снощи, и се втурвам да се обадя, преди да се е включила гласовата поща.

— Здравей — казвам, опитвайки се да дишам спокойно и да звуча непринудено, сякаш не съм развълнувана да чуя гласа му отново.

Почти съм сигурна, че той се усмихва, когато отговаря:

— Здравей, Ели.

Сърцето ми се разтапя и аз му се усмихвам в отговор.

— Тъй значи, току-що си прочела статията ми?

— Ъхъ — поглеждам през прозореца към алеята ни за коли долу.

— Агентката ти не ти ли даде екземпляра, който ти изпратих?

— Даде ми го — чувствам странно разкаяние, задето излиза, че съм се отнесла с такова безразличие към историята му. Но той не може да не знае, че не е така. Не може да не знае колко много означаваше този ден за мене — което е действителната причина, че изчаках толкова дълго, за да прочета материала му. И все пак се запъвам да измисля извинение: — Да. Аз просто бях… заета напоследък.

— О, така ли? Много работа ли?

— Не точно — отговарям и чувам, че при него Боб Дилън пее „Tangled Up in Blue“.

— Тогава с какво си била заета? — настоява да узнае той.

„Заета да надписвам етикети, да гледам Опра и да гладя“, помислям си, но казвам:

— Ами, преди всичко, нали се преместих в Атланта… — и млъквам, залята от нова вина, задето употребих първо лице, единствено число. Но не се поправям. В края на краищата напоследък всичко се свежда дотам.

Лио казва:

— Атланта, а?

— Аха.

— И харесва ли ти?

— Ни най-малко! — отговарям с весела, оптимистична ирония.

Лио се засмива.

— Наистина ли? Защото един мой приятел живее в Атланта… в Декатур, струва ми се. И казва, че е доста яко там. Много неща могат да се правят… музика, култура.

— Е, не чак толкова — отговарям и си помислям, че може би не съм честна по отношение на Атланта. Че може би имам проблем с версията на Греъмови. Което, разбира се, е доста важен проблем.

— Какво не ти харесва там?

Забавям отговора си, мислейки си, че трябва да кажа нещо неопределено, общо, кратко, но вместо това навлизам в подробности за всичките си опасения за така наречения добър живот, като вметвам думи като „изолирана“ и „глезена“, „социално издигане“ и „задушаване“.

Лио подсвирква с уста.

— Божичко! Не премълчавай.

Усмихвам се, съзнавайки колко по-добре се чувствам след моята филипика — и още по-добре, когато Лио казва с нотка на надежда:

— Можете ли да се върнете отново в Ню Йорк?

Изпускам нервна въздишка и се насилвам да изрека името на съпруга си.

— Не мисля, че Анди ще го одобри особено.

Лио прочиства гърлото си.

— Да. Предполагам, че няма… Той… е от там, нали?

— Да — и си казвам: „Той е местният герой“.

— А не си ли споделяла с него, че неговият град не ти харесва? Че да се живее другаде, освен в Ню Йорк е като да пиеш топла газирана вода, която е изветряла?

— Не съвсем — отговарям весело, ходейки по опънатото въже на лоялността. Винаги съм чувствала, че да се оплакваш от съпруга си е в някои отношения по-лошо, отколкото физическата изневяра; едва ли не ще предпочета Анди да целуне друго момиче, отколкото да каже на същото момиче колко съм зле в леглото. Така че, въпреки спора ни снощи, променям тона си и се опитвам да бъда възможно най-честна. — Той наистина се чувства щастлив тук… Работи заедно с баща си… нали знаеш, семеен бизнес… а и вече си купихме къща.

— Я да отгатна. Някаква баровска, страхотна къща с всичките й там екстри, нали?

— Нещо такова — отговарям, изпитвайки неудобство от богатството си, но в същото време и донякъде с отбранителен тон. В край на краищата аз приех това богатство. Избрах Анди. Семейството му. Този живот.

— Хмм — изрича Лио, сякаш размишлява над всичко това.

Аз продължавам:

— Семейството му ще се поболее, ако се преместим обратно.

— Но и Марго е там, нали? — пита Лио с нотка на презрение.

Чувствайки се разкъсвана от противоречия, отговарям:

— Да. Тя се премести тук преди около година… и чака дете… Така че… вече е много късно за местене обратно.

Лио издава звук — наподобяващ или смях, или дълбоко издишване.

— Какво? — питам.

— Нищо.

— Кажи, де — настоявам меко.

— Ами… Нали току-що си казахме, че… никога не е прекалено късно?

Стомахът ми се свива, поклащам глава и оформям с устни мамка му. Дяволите да ме вземат. И това чувство само се засилва, когато Лио добавя:

— Вероятно ще ти стане по-добре, ако се върнеш за друга фотосесия, нали?

— В Ню Йорк?

— Аха.

— С теб? — питам колебливо, с надежда.

— Да, с мене.

Поемам си въздух, притискам за миг зъбите си в долната си устна и казвам:

— Не съм сигурна, че идеята е добра… — гласът ми заглъхва, оставяйки ни в наситена с емоционални асоциации и ускорено сърцебиене тишина.

Той пита защо — макар че не може да не знае защо.

— Да видим — заговарям, издигайки преграда от шеговит сарказъм. — И тъй… Може би защото съм омъжена? И защото ти си ми бивше гадже? — после, против желанието си, не мога да не добавя: — И заради бившето ми гадже, което изчезна изневиделица преди години и оттогава нито го бях чувала, нито виждала… докато един ден не се срещнахме случайно?

Изчаквам го да отговори, нервна съм, задето изприказвах толкова неща. След време, което ми се стори доста дълго, той изрича името ми: „Ели“, което прозвучава точно както го изричаше в самото начало.

— Да? — прошепвам.

— Трябва да те питам нещо…

Смразявам се в очакване на въпроса му и казвам:

— Какво?

Той прочиства гърлото си.

— Марго каза ли ти, че… идвах да те търся?

Мислите ми запрепускват в стотици посоки, питам се за какво говори, чувствам най-лошото — което също така е и най-доброто.

— Идвал си да ме търсиш? — от смисъла на думите му главата ми се замайва. Извръщам поглед от прозореца. — Кога си идвал?

— Две години след това.

— След кое? — вече знам отговора.

И наистина го чувам:

— Две години, след като скъсахме…

— Кога по-точно? — питам и като обезумяла събирам рамката на времето — около месец, след като с Анди започнахме да се срещаме, вероятно дори в самия ден, когато се любихме с него за първи път — на двайсет и девети декември.

— О, не знам. Някъде веднага след Коледа… Подреждам безумната, невероятна хронология и питам:

— В нашия апартамент ли?

— Да. Бях наблизо… и просто… се отбих да те видя. Нима не ти е казала?

— Не — отговарям, останала без дъх. — Не… Изобщо не ми е казвала.

— Даа. Нямах представа.

Мълча, чувствам се замаяна, силите ме напускат и усещам, че съм дори по-смаяна, отколкото, когато се разминахме на кръстовището.

— Какво й каза? Какво си искал?

— Не помня… точно.

— Не помниш какво си искал или какво си й казал?

— О, помня какво исках.

— И?

— Исках да ти кажа, че… съжалявам… Че ми липсваш…

Отвратена и замаяна, затварям очи и казвам:

— Каза ли това на Марго?

— Нямах тази възможност.

— Защо? Какво се случи? Разкажи ми всичко — настоях.

— Ами… Тя не ми отвори с домофона… Слезе направо долу… Разговаряхме във фоайето… Даде ми ясно да разбера какво й е отношението към мен.

— И какво е то?

— Че ме мрази. После ми каза, че ти вече имаш връзка… че си много щастлива. Каза ми да те оставя на мира и че ти не искаш да имаш нищо общо с мен. Нещо от този род…

Опитвам се да осмисля думите му, докато той продължава с въпроса:

— Наистина ли имаше вече връзка?

— Току-що я бях започнала.

— С Анди ли?

— Да — клатя глава и в мен се надига гняв. Гняв, натрупал се от предишната вечер. Гняв в момента. Гняв към мен самата, задето се чувствам крехка, незащитена. И преди всичко, гняв към Марго, че не ми е казала толкова важен факт. Дори след толкова много години.

— Не мога да повярвам, че тя и дума не е обелила по въпроса — казвам, очите ми парят от напиращите сълзи и се питам защо той не ми се е обадил или не ми е пратил имейл. Как е могъл да се осланя на думите на Марго?

— Даа. Макар да… знам, че нямаше да има никакво значение.

Мълчание отново изпълва пространството между нас, аз се чудя как да отговоря. Знам какво трябва да кажа. Трябва да кажа, че е прав — нямаше да има никакво значение. Трябва да му кажа, че много е закъснял, че аз щях да постъпя по същия начин като Марго и да му отговоря по същия начин. Трябва да му кажа, че тя е постъпила така само за мое добро. Че Анди е все още за мое добро.

Но не мога да се заставя да изрека нищо от това. Не мога да превъзмогна чувството, че съм била измамена. В най-добрия случай, измамена в избора за различен живот — избор, който имах правото да направя и който никой не е трябвало да прави вместо мен. В най-лошия случай, бях измамена в крайно решение от най-голямо значение — разбирането, от което щях да се чувствам по-добре по отношение на най-лошите неща, които щяха да ми се случат, преди майка ми да почине, както и възможността да се примиря с чувствата си към Лио, заради начина, по който нещата между нас приключиха. Да, ние скъсахме. Да, Лио скъса с мен. Но после е съжалил. Обичал ме е достатъчно, за да се върне. Аз заслужавах той да се върне. Това можеше и да няма значение за живота ми, но щеше да има значение за сърцето ми. Затворих очи и се понесох на вълната на обидата и възмущението, на нарасналия гняв.

— Както и да е — казва Лио някак притеснен, докато се мъчи да промени темата и да се върне в настоящето.

— Както и да е — повтарям като ехо.

В следващия момент чувам вратата на гаража да се отваря — Анди се връща и аз се предавам пред онова, което исках да направя през цялото време.

— И тъй, разкажи ми за въпросната поръчка.

— Ще дойдеш ли? — пита Лио с оживление в гласа.

— Да — отговарям, — ще дойда.