Емили Гифин
Обичай този, с когото си (16)

15.

По някое време посред нощ се събуждам от собствения си глас и от съня с Лио, толкова ясен, че съм шашната, дори притеснена — труден подвиг, когато лежиш сам в тъмнината. Докато се вслушвам в лекото похъркване на Сузан, стаявам дъх и бавно връщам назад всички ярки подробности: силуетът на широките му рамене, огънати над мен, ръцете му между краката ми, устните му върху шията ми и първото бавно проникване в мен.

Прехапвам силно устна, заставам нащрек и тръпна при мисълта, че той е само един етаж над мене, в същото като моето легло тук и може би сънува съвсем същото, а може би е напълно буден и му се иска това да се случва. Точно като мен.

Би могло да е толкова лесно. Трябва само да се пресегна за телефона, да набера номера на стаята — 612 — и да прошепна: „Може ли да дойда при теб?“.

И той ще отговори: „Да, мила, идвай“.

Знам, че ще ми каже да отида. Знам го поради въпросната ми работа утре — самият факт, че и двамата сме тук, в Ел Ей, и сме отседнали в един и същ хотел. Зная го поради безпогрешния поглед, който отправи към мен в бара, поглед, който не убягна дори на Сузан. Но преди всичко го знам поради факта, че ни беше толкова хубаво заедно навремето. Колкото и да се мъча да го отрека и да го подмина или да се съсредоточа само върху начина, по който нещата приключиха, знам какво остана. Той сигурно също го помни.

Затварям очи, сърцето ми бие бясно с усещане, наподобяващо страх, когато си представям как ставам от леглото, безшумно се прокрадвам по коридора, намирам стаята на Лио и почуквам веднъж, както почукваше той на стаята ми в хотела, където ни бяха настанили като съдебни заседатели много, много отдавна. Ясно виждам как Лио ме чака от другата страна на вратата, небръснат и сънлив, повежда ме към леглото си и започва да ме съблича.

Вече под завивките, обяснения за това защо скъсахме, за изминалите осем години, за каквото и да било или за когото и да било, няма да има. Няма да има никакви думи. Само звука от дишането ни, целувките ни, правенето на секс.

Казвам си, че това изобщо няма да се брои. Не и когато съм толкова далече от къщи. Не и в този среднощен час. Казвам си, че ще бъде само размазано продължение на сън, прекалено задоволителен и реален, за да му се устои.

 

 

Когато няколко часа по-късно се събуждам отново, през прозореца струи слънце и Сузан вече снове из стаята и подрежда своите и моите лични вещи, като междувременно гледа телевизора с изключен звук.

— Боже мой, това източно изложение! — простенвам.

— Наистина — казва Сузан и вдига поглед от чантичката си с тоалетни принадлежности. — Забравихме да спуснем щорите.

— Както забравихме да си вземем и „Адвил“^[1] — и примижавам от туптенето в лявото ми слепоочие и от известна вина и съжаление, напомнящи на чувството за срам в колежа — на сутринта след поетия алкохол и силната музика и булото на нощта, което те е накарало да целунеш някого, с когото при други обстоятелства дори не би разговаряла. Уверявам себе си, че това изобщо не е същото. Нищо не се е случило снощи. Просто сънувах. Толкоз. Понякога — често — сънищата нищо не означават. Навремето, когато като тийнейджърка се преборвах с мъчението от стягащи шини, имах ужасен провокативен сън със зъболекаря ми — оплешивяващ, безличен човек, който на всичко отгоре беше и баща на мой съученик. И мога да гарантирам, че не съм си и помисляла за д-р Попович на — дори на подсъзнателно ниво.

И все пак, дълбоко в себе си знам, че този сън не дойде отникъде. И по-важното, знам, че проблемът не е сънят сам по себе си. Той е в начина, по който се чувствах след това, след като се събудих. По този начин се чувствам и сега.

Сядам в леглото и се протягам — чувствам се по-добре само защото вече не съм в хоризонтално положение. После, ставайки от леглото, превключвам на професионално, действено настроение, дори гласът ми приема отривист, делови тон със Сузан. Не мога да си позволя да се отдавам на нелепи, погрешно насочени фантазии, когато ме чака важна задача, която ще определи по-нататъшната ми работа. Или, както казва моят велик ментор Франк, „време е за шоу“.

Но часове по-късно, след като съм проверила батериите и апаратурата, прегледала съм си записките, телефонирала съм на помощника ми да потвърди програмата ни и три пъти съм поискала потвърждение от управителката на ресторанта, че тя ще го затвори за два часа по настояване на Дрейк, влизам под душа, под горещата вода и продължавам да мисля за Лио. Ще ми се да си бях взела по-привлекателни дрехи за фотосесията. Размишлявам за това колко ужасно щях да се чувствам, ако му се бях обадила снощи. Питам се дали щеше да си заслужава… а после се смъмрям, че дори ми минават през ума такива ужасни мисли.

В един момент Сузан ме изтръгва от вглъбеността ми, като се провиква през гъст облак пара:

— Ей, жива ли си?

— Да — отговарям кратко и си спомням как като тийнейджърка тя често отваряше ключалката с фиба за коса и нахлуваше в банята по време на единственото ми време за усамотение в претъпканото ни ранчо.

— Нервна ли си, или наистина си мръсна? — пита ме тя, докато избърсва с кърпа огледалото и се приготвя да си мие зъбите.

Спирам водата и докато изстисквам косата си, отговарям, че да, нервна съм. Но не й споделям, че истинската причина за нервността ми няма нищо общо със снимането на Дрейк.

 

 

Сюрреалистична е гледката на двамата, които разговарят над бургер (Лио) и гръцка салата (Дрейк). За момент се обърквам, докато поглъщам подробностите. Забелязвам, че косата и на двамата е с еднакъв тъмнокестеняв цвят, но докато на Дрейк е въздълга и леко мазна, а лицето му тъмнее от набола следобедна брада, то Лио е гладко обръснат и има почти консервативно излъчване в сравнение с него. И двамата носят черни тениски, но на Лио е с качеството на „Гап“, на Дрейк е по-модерна и прилепнала по тялото (и вероятно пет пъти по-скъпа). Той също така е допълнил външния си вид с една сребърна обеца във вид на халка, няколко пръстена и неизменните му очила в кехлибарен цвят.

Вниманието ми обаче е приковано не толкова от външния им вид, колкото от спокойното, непринудено настроение на масата им. Дрейк изглежда отпуснат, дори погълнат от въпросите, на които несъмнено е отговарял хиляди пъти — това прави чест на Лио, а от него самия лъха пълно и секси спокойствие. Прави ми впечатление, че той е зарязал стандартния си жълт бележник за сметка на малък сребрист диктофон, който е поставил дискретно до сепарето в бяло и черно. Но като се изключи магнетофонът и разпознаването, че Дрейк е Дрейк, по нищо не личи, че тече интервю. Дори небрежно, но модно облечената групичка, за която предполагам, че е антуражът на Дрейк, стои на почтително разстояние близо до плота, още един плюс за Лио. Виждала съм пиари да се струпват около знаменитости, не чак толкова известни, с интервюиращи, далеч по-малко признати официално, които следят зорко да няма налудничави или непристойни въпроси. Очевидно групата е преценила, че Лио е сериозен човек — или поне сериозен журналист.

— Дявол да го вземе — прошепва Сузан, докато ги наблюдава. — Какво волево лице има.

Кимам, макар да знам, че ние не гледаме един и същ мъж, и се наслаждавам още една последна секунда на Лио.

Накрая казвам:

— Добре. Да се залавяме за работа — и започвам да разтоварвам апаратурата си, да оглеждам различните видове фон и да търся източник за най-добрата естествена светлина. — Постарай се да се държиш като помощничка, чули?

— Слушам! — отвръща тя.

В този момент управителката на ресторанта, ниска и набита жена на име Роза, чието смайване сега не оправдава дълбоките бръчки на челото, пита поне за трети път, откакто сме влезли в заведението, какво ще поръчаме. Имам чувството, че днес е връхната точка на кариерата й, нещо, което е общо между нас двете — макар само едната от нас да има лъскава снимка на Дрейк с размери 8 на 10 см и черен флумастер „Шарпи“, готов да запише.

Отказвам с благодарност на Роза, но тя настоява:

— Дори не чаша вода или кафе?

Прекалено съм нервна за кофеин, затова приемам предложението й за чаша вода, а Сузан най-невъзмутимо си поисква млечен шейк с боровинки.

— Супер! Известни сме с млечните си шейкове — заявява гордо Роза и забързва да изпълни поръчката.

Отправям неодобрителен, но и леко развеселен поглед към Сузан. Тя свива рамене.

— К’во пък. Работата ми спори най-много с подсладена пиячка. Нали искаш да извлечеш най-доброто от хората си?

Извъртявам очи нагоре и с облекчение виждам, че истинският ми асистент, бодър младеж на име Джъстин, е пристигнал с няколко по-големи лампи и друга, твърде тежка апаратура под наем. След като се представяме един на друг и си разменяме няколко думи, аз му казвам кои снимки смятам, че ще станат най-добре, после го питам за мнението му, което явно му доставя удоволствие. Това, от своя страна, ме кара да се чувствам професионалистка и ми вдъхва нужната увереност. Джъстин се съгласява с предложението ми за фона и осветлението, добавя и една идея от себе си, после двамата уточняваме постановката, отчитаме показанията на светломера и изщракваме две пробни снимки. Междувременно Сузан прави немощен опит да се покаже полезна, но цялото й внимание е насочено да подслушва интервюто.

Докато се движим из малкото заведение, без да искам чувам някой и друг въпрос на Лио и откъслечни вдъхновяващи отговори на Дрейк. Най-накрая Джъстин и аз сме готови да започваме. Поглеждам си часовника — виждам, че дори сме изпреварили графика и за пръв път този ден, дори тази седмица, ми олеква.

Докато не чувам Лио да произнася името ми — обръщам се и виждам, че двамата с Дрейк ме гледат очаквателно.

— Ела тук — помахва ми Лио, сякаш сме стари приятели и той току-що е срещнал случайно трети приятел в нашия неразделен някога триумвират.

Сърцето ми пропуска удар. По много причини. Или поне по две.

— Божичко! Той гледа право в теб — промълвя Сузан зад млечния си шейк. После додава: — Каквото и да става, не прави погрешни стъпки.

Поемам си дълбоко дъх, навивам се за последно и с чувството на облекчение, че не съм на високи токчета, тръгвам към масата, където сега се навъртат неколцина от антуража на Дрейк.

Лио поглежда през тях, сякаш са невидими, и казва:

— Здравей, Елън.

— Здравей, Лио — отвръщам.

— Седни при нас — казва той, а аз си помислям: дежа вю^[2]. Макар че, като се замисля, само размяната на реплики е същата като вчера — останалото съвсем не е дежа вю. „Стига вече душевно шикалкавене“, казвам си и се настанявам до Лио в сепарето. Той се измества, но почти невидимо, по-близо до мен, толкова, че да държим ръцете си, ако сме склонни към това.

— Елън, това е Дрейк Уотърс. Дрейк, запознай се с моята добра приятелка Елън — още един сюрреалистичен момент. Направо не мога да повярвам, че се запознавам с Дрейк и че ни запознава именно Лио.

Инстинктивно понечвам да протегна ръка, но се сещам какво ми каза веднъж Франк — че много от известните личности имат фобия от микроби, затова само кимам почтително на Дрейк и казвам с разтуптяно сърце:

— Здравей, Дрейк.

— Много ми е приятно да се запознаем, Елън — казва той с лиричния си южноафрикански акцент. Той изглежда адски яко, точно както си го представях, но в същото време ме изненадва с това, че изобщо не е нафукан, дори като че ли е с ниско самочувствие.

— И на мен ми е приятно — отговарям и спирам дотук, защото пак си спомням друг съвет от Франк: погребалният звън за един фотограф е да досаждаш на някоя знаменитост със сервилно бърборене. Не че ми изскочи нещо в ума, освен: „Направо бях обезчестена от онази твоя песен“. Макар да знам, че за нищо на света не бих изтърсила подобна глупост, пак се чувствам обезпокоена донякъде, че не е изключено — словесният еквивалент на опасението, че без никаква причина ще се хвърлиш от балкона на мола.

В този момент един тип, наподобяващ треньор по бокс, потрива длани, за да покаже края на празните приказки.

— Вие ли сте Елън Демпси? — пита той също с южноафрикански акцент, но по-силно изразен от този на Дрейк.

— Да — казвам и за миг ми се приисква да си бях сменила професионалното име, когато с Анди се оженихме.

— Разполагате с петнайсет минути за снимките — инструктира ме някак снизходително друг „боксов треньор“.

— Няма проблем — отговарям и се обръщам към Дрейк. — Да започваме ли?

— Добре — и кима точно както е типично за една рок звезда — със спокойствието на непукиста. — Къде искате да застана?

Посочвам сепарето зад нашето, превключвайки на автопилот. Не остана време да се разтреперя.

— Ето там. Само че по-близо до прозореца, ако обичаш. И би ли си взел чашата с чай? Ще ми се да я използвам на преден план.

— Чудесно — намига ми Дрейк, — тъкмо не съм си я допил.

Докато той се измъква от сепарето, аз улавям погледа на Лио, който може да се определи единствено като нежен. Хвърлям му кратка, искрена, почти нежна усмивка.

— Горе главата! — прошепва ми той.

Спирам се, чувствам как очите му ме поглъщат. После, против волята си, казвам:

— Ще ме изчакаш ли?

Той се усмихва.

— Такива бяха намеренията ми. Няма да се отървеш толкова лесно.

Отново се усмихвам и изведнъж ми идва наум, че няма да мога да скрия присъствието на Лио в този случай завинаги. Анди и Марго ще видят името му под статията. Всеки ще го види. Имената ни ще фигурират заедно, наред с името на Дрейк, на една и съща страница. Но когато вземам фотоапарата си, си казвам, че този ден може би си заслужава известна доза неприятности.

Следващите петнайсет минути минават в мъгла с висок адреналин, докато изщраквам деветдесет и четири снимки, като междувременно давам монотонни инструкции на Дрейк: „Седни тук, застани там, малко наляво, повдигни малко брадичката, малко усмивка, без усмивка, полуусмивка, хвани чашата си, сложи ръка върху масата, ръцете в скута, погледни през прозореца, погледни през рамо, погледни право в мене“. После: „Добре. Това е. Благодаря ти, Дрейк“.

Изчерпана съм. Блажено изчерпана. В най-добрия случай най-еуфоричната част е, че знам, че направих една моя велика снимка. Винаги знам, когато правя такава снимка и днес съм дори по-сигурна от обикновено. Дрейк с точно толкова естествена светлина зад него, колкото е необходима, създаваща почти ефекта на мек ореол; червеното сепаре контрастира на черната риза и бялата чаша; строгите линии на масата, прозореца и самата костна структура на Дрейк. Съвършенство.

— Благодаря ти, Елън Демпси — казва усмихнат Дрейк. — Беше съвсем безболезнено.

Усмихвам се, не — засиявам, запаметявайки начина, по който обикновеното ми име прозвучава от устата му — като стих от поема, като една от песните му. Аз съм на абсолютния връх на емоциите.

После, след като Дрейк бързо е изведен навън от хората му, Джъстин е прибрал апаратурата ни, Роза е изложила на видно място до касата снимката му с автограф, а Сузан се е настанила на бара, за да вкуси шоколадов малц, аз най-накрая оставам сама с Лио в дъното на ресторанта, облегната на стената и го гледам право в очите.