Емили Гифин
Обичай този, с когото си (22)

21.

— Наистина ли смяташ, че ти е ядосана, задето си приела поръчката? — пита Сузан на другата сутрин, когато й се обаждам от един магазин за сувенири на летище „Ла Гуардия“, за да й разкажа за партито и да й поискам съвет как да се държа с Марго, когато си видим след няколко минути на изхода за отвеждане към самолета. — Може би просто те гони параноя?

Нервно наблюдавам придвижването на Анди на опашката в съседния „Старбъкс“ и казвам:

— Да, така смятам. Защото освен едно набързо „довиждане“ в края на вечерта, тя повече не ми проговори. Нито дума.

Сузан прочиства гърлото си.

— Не е ли обичайно за голямо парти? С толкова много твои приятели наоколо? На вас двете не ви ли втръсва да сте заедно цялата вечер?

Не отговарям веднага, знам, че тези въпроси не са случайни — не съвсем деликатният начин на Сузан да критикува онова, в което вярва, и дори веднъж го спомена, е моята зависимост от Марго. И въпреки че обикновено се измъквам с хитрост от въпроса и защитавам приятелството, сега нямам време за заобикалки. Затова повтарям:

— Виж какво, Сузан. Тя определено не е доволна от цялата тази работа… И честно казано, не я виня. В края на краищата съм женена за брат й, не го забравяй… Така че, имаш ли някакви идеи за това как да оправя нещата?

Чувам шум от течаща вода и потракването на чинии от закуска — или в случая със Сузан, по-вероятно да са чинии от предишната вечер.

— Какво трябва да направиш ти или какво бих направила аз на твое място? — иска тя да уточня.

— Не знам. И двете — отговарям нетърпеливо. — И говори бързо… Анди ще се върне всеки момент.

— Добре — казва Сузан и затваря чешмата. — Ами аз бих се държала отбранително и бих й казала да се стегне, да престане да бъде толкова надменна и важна.

Усмихвам се и си казвам: „Не се и съмнявам, че ще го направиш“, а тя продължава да нарежда:

— Така де, какво толкова е станало? Бившето ти гадже те е насърчило към професионалната изява на живота ти, възможност да снимаш знаменитост от списъка на най-известните, и ти подобаващо и умно си се възползвала от тази възможност… заради кариерата си, а не за да възобновиш стара романтична връзка.

Тъй като аз не казвам нищо, Сузан ме подканва:

— Така ли е?

— Е, да, така е. Разбира се.

— И тъй. Ти заминаваш за Ел Ей и без да ти е известно, Лио също е там. Не е нещо, което си планирала, нали?

— Точно така — в това има нещо мило, но засега е напълно точна версия на събитията.

— После отклоняваш поканата на Лио за вечеря — ти всъщност го пренебрегна напълно — и беше с мен цялата вечер.

Кимам енергично и си помислям, че трябваше да се обадя на Сузан от бара още снощи; можех да си спестя доста от вътрешната си борба с този псевдоагитиращ разговор.

Тя продължава:

— И на самата фотосесия на другия ден ти прекара с него всичко на всичко около десет минути, като се държа напълно професионално. Нали така?

Технически, всичко това също е вярно, но замълчавам, мислейки си за похотливите мисли, които имах преди снимките; за продължителния поглед на Лио в ресторанта и, разбира се, за дългия, интимен, вълнуващ полет, когато си държахме ръцете.

— Точно така.

— И двамата не сте се чували, откакто се върнахте в града?

— Не — това също е съвсем вярно и е подвиг от моя страна, който заслужава похвала, като се има предвид колко много пъти исках да му се обадя. — Не сме.

— Е, тогава, кажи ми. Къде е голямата обида към семейство Греъм?

Вземам един прозрачен снежен глобус, на който пише „Аз обичам Ню Йорк“ от полицата, натъпкана с пластмасови дреболийки и леко го разклащам. Докато наблюдавам как снежинките падат върху Емпайър Стейт Билдинг, отговарям:

— Няма такава, предполагам.

— Всъщност — казва Сузан, подразнена от този отговор — Марго знае ли изобщо, че си се виждала с Лио?

— Ами… не. Вероятно само предполага, че сме се срещнали… което, естествено, стана.

— Професионална среща.

— Добре, чух те. Така че… смяташ ли, че трябва просто да разведря атмосферата, като й разкажа как беше.

— Всъщност, не. Аз не бих. Тя ще те надвие с нейната пасивно агресивна игра. Според мен ти трябва просто да си траеш и да изчакаш тя да ти се обади.

— Ами ако не го направи? — сещам се за Кортни Финамор, една от най-близките приятелки на Марго от колежа, от която тя се отдръпна, след като Кортни се напи на един бал на женския клуб към университета и повърна в чисто новия сааб на Марго. Макар Кортни да показа, че се разкайва, тя изобщо не предложи да почисти колата или да плати за щетите. Не й било до парите, възрази Марго, както си бях помислила, а до цялото това невероятно нехайство и грубиянство, както и до предположението, че, видиш ли, Марго има пари, затова едва ли ще има нещо против да се бръкне за почистването. Марго просто не можа да подмине случката, като все повече се уверяваше, че Кортни била толкова недостойна и егоистична. И все пак, въпреки тези силни чувства, тя не се настрои против Кортни. Просто се оттегли от приятелството, и то толкова тихомълком, че предполагам Кортни едва ли беше забелязала промяната в отношението на Марго към нея до деня, когато се сгоди и покани Марго за кума. След много кратък размисъл Марго реши, че не може да бъде двулична, затова учтиво отклони оказаната й „чест“, без да дава никакво обяснение, извинение или оправдание. Марго присъства на сватбата, но очевидно тяхното приятелство бързо се развали и днес двете изобщо не си говорят — дори когато се срещнаха случайно през един уикенд миналата есен.

Макар че не мога да допусна такова отчуждение да се случи между Марго и мен, пак чувствам дълбоко угризение, когато казвам на Сузан:

— Наистина не е в стила на Марго да се опълчва срещу хората.

— Ти не си „хората“. Ти си така наречената й „най-добра приятелка“. И ми казваш, че тя няма да се отнесе така и с теб ли? — Сузан подсвирква за по-голям ефект.

— Не знам. Може и да го направи — наежена съм от нейното „така наречена“ и се опитвам да се сетя за пример, когато Марго е била пряма с мен. По ирония единственият ми пример е свързан с Лио. — Тя ме нападна, когато с Лио скъсахме и аз се превърнах в глупава неудачница…

Сузан безапелационно ме прекъсва.

— Не си била глупава неудачница. Просто остана с разбито сърце. Има разлика.

Това мнение, разбира се, ме обезоръжава, тъй като никой не иска да вярва, че е глупав или неудачник, а още по-малко глупав неудачник, но в този момент времето ми изтича, защото Анди вече върви към мен с кафетата ни.

— Ето го, идва — казвам. — Кажи ми какво е заключението.

— Заключението е, че това е нещо между теб и Анди… а не между теб и зълва ти, най-добрите ти приятелки и който и да било друг — тя изрича „най-добрите ти приятелки“ със сарказъм. — Но ако чувстваш, че искаш да разведриш атмосферата, направи го…

— Добре.

— Каквото и да направиш обаче, не се показвай като плашлив заек. И недей да раболепничиш или да се разтреперваш… Ясно?

— Ясно — отговарям и поемам кафето си от Анди, като му хвърлям благодарствена усмивка. Не помня някога тъй силно да съм се нуждаела от кофеин.

— Щото, Ели… — додава пламенно Сузан.

— Да?

— Ако раболепничиш или се разтрепериш… ти поставяш адски лош прецедент за себе си там в Дикси^[1].

Съветът на Сузан кънти в ушите ми, когато с Анди купуваме снежния глобус като последна, сантиментална прищявка и завиваме покрай ъгъла на път за изхода към самолета.

„Недей да раболепничиш и да се разтреперваш“, повтарям си наум и се питам дали така се държах снощи. Знам, че не съм раболепничила пред Марго, понеже ние и дума не си разменихме, но дали не се бях разтреперила? Дали избягвах Марго толкова или може би повече, отколкото тя мене? Ако е било така, вероятно съм влошила нещата, като съм засилила лекото й съмнение в огромно подозрение? И макар да съм сигурна, че тя видя името на Лио, може би аз също преувеличих нейната реакция в главата си, като допуснах собственото си гузно съзнание, силните емоции на преместването ни и най-малко едно питие в повече да изкривят действителността. Може би всичко ще изглежда и ще бъде различно тази сутрин. Така майка ми обичаше да казва често и когато се приближихме до Марго и Уеб, които вече бяха при изхода, аз стиснах палци днес да не е изключение от нейното правило.

Поемам си дълбоко дъх и изричам едно изпреварващо, ентусиазирано „здравейте“, с надеждата да не прозвуча неестествена, както се чувствам.

Както винаги Уеб става и ме целува по бузата.

— Добр’утро, скъпа!

Марго, облечена безупречно в тъмносин пуловер, бели панталони и черешови на цвят ниски обувки, които подхождат на червилото й, вдига глава от романа на Никълъс Спаркс и се усмихва.

— Ей, добро утро! Как мина остатъкът от нощта ви?

Сините й очи се местят от мен към Анди и обратно и аз не долавям нищо по лицето, тона или поведението й, което да подсказва, че е сърдита или разстроена. Напротив — тя показва обичайната си сърдечна, дружелюбна същност.

Залива ме облекчение и аз сядам до нея и й давам безопасен отговор с безгрижен глас:

— Много забавно.

— Отчасти прекалено забавно — добавя Анди, като сяда от другата ми страна и слага ръчния ни багаж в краката си. — Май че не биваше да изпивам последното си питие в два сутринта.

Марго подгъва малко ъгълче от страницата, до която е стигнала, затваря книгата и я пъхва в голямата си черна чанта.

— В колко се прибрахте в хотела? — пита тя.

Двамата с Анди се споглеждаме и свиваме рамене.

— Май беше към три — казвам, вече напълно отпусната.

— Там някъде — добавя Анди и потърква слепоочията си.

Марго прави гримаса на съчувствие.

— Трябва да кажа… че това е една от най-добрите страни на бременността. Девет месеца никакъв махмурлук.

— Мила, та ти нямаш никакъв махмурлук от девет години — вметва Уеб.

Разсмивам се и се помислям, че той вероятно е прав за това. Пръстите на едната ми ръка ще са много, за да преброя колко пъти Марго е губила контрол в колежа или през двайсетте ни години. Като под „губила контрол“ нямам предвид да танцува гола до кръста на купони, а това, че си сваляше съвършено добрите контактни лещи и ги хвърляше в храстите на път за вкъщи от някой купон или пък излапваше цял пакет картофен чипс барбекю.

След няколко минути непринуден, безсмислен разговор Уеб казва, че отива за вестник. Анди предлага да го придружи и двете с Марго изведнъж оставаме сами в момент, който може да се определи като момента на истината.

И се оказва точно такъв.

— И тъй, Ели — подхваща тя бързо. — Умирам да говоря с теб.

„Можеше да ми скроиш номер“, помислям си и й хвърлям кос поглед — изражението й издава повече любопитство, отколкото обвинение.

— Знам — казвам плахо.

— Лио, значи? — пита тя с широко отворени очи и без да мига.

Стомахът ми се свива, като чувам името му на висок глас и изведнъж ми се приисква името му да беше по-обикновено — като Скот или Марк. Име, разводнено от други случайни запознанства или асоциации. Но в живота ми има само един Лио.

— Знам — повтарям и печеля време, като отпивам дълга глътка кафе. — Трябваше да ти спомена за това по-рано… щях да го направя… но нали разбираш… преместването… бебето ти… Много неща ме разсеяха…

Съзнавам, че пелтеча и че Сузан положително щеше да определи края на отговора ми като нещо, доближаващо се до раболепничене на плашлив заек, затова се стягам и опитвам от друг ъгъл. — Но съвсем не е така, както изглежда… Един ден аз… аз просто го срещнах случайно на улицата и бързо се разминахме… Не след дълго той се обадил на агентката ми и ме предложил да снимам Дрейк. Само това е, наистина…

Това е достатъчно за истината, за която не се чувствам напълно зле, като редактирам историята — пропускайки, че го видях в Ел Ей, а после и в самолета.

Марго изглежда видимо облекчена.

— Знаех си, че ще е нещо такова — казва тя. — Просто… си помислих, че щеше да ми кажеш за това? — тя добавя последната част предпазливо, изразявайки повече разочарование, отколкото присъда.

— Наистина смятах… и щях да го направя, преди списанието да излезе от печат — отговарям, без да съм сигурна в думите си, но се оправдавам щедро поради липса на доказателства. — Съжалявам.

Отново си помислям за Сузан, но си казвам, че едно простичко „съжалявам“ е много далече от раболепничене.

— Няма за какво да съжаляваш. Всичко е наред — казва бързо Марго.

След няколко секунди спокойно мълчание, в което аз просто си мисля, че трябва да ми се е разминало напълно, тя завърта диамантената си обеца докрай и пита без заобикалки:

— Анди знае ли?

Незнайно защо не очаквах такъв въпрос и той засилва остатъчната вина и махмурлука ми. Поклащам глава, чувствайки, че това не е отговорът, на който тя се надява.

И наистина, тя ме поглежда състрадателно.

— А ще му кажеш ли?

— Ами… предполагам, че трябва? — гласът ми се извива въпросително.

Марго погалва корема си с ръка.

— Не знам — казва тя замислено. — Може би не.

— Наистина?

— Може би не — повтаря тя по-решително.

— Не мислиш ли, че той ще види… името му? — изведнъж ми хрумва, че ние не сме използвали такъв род стратегия и анализ на взаимоотношенията от години. А и не е било нужно. Освен няколко глупави аргумента, които възникнаха по време на плановете за сватбата ни (в които Марго взе моята страна), Анди и аз никога не сме се карали, или поне не по такъв начин, който да се нуждае от споразумение или намеса на приятелка.

— Вероятно не — казва Марго. — Той е мъж… Всъщност знае ли фамилията на Лио?

Отговарям, че нямам представа. Мисля, че я знаеше навремето, но може да я е забравил.

— В края на краищата — продължава тя, като кръстосва краката си в глезените, — какво значение има?

Поглеждам я, изпълнена деветдесет процента с трепетно вълнение от посоката, в която тръгна, и десет процента разтревожена, че това може да е вид капан, поставен от една лоялна към брат си сестра.

„Кръвта вода не става“, чувам Сузан да казва, когато кимам неопределено и чакам Марго да довърши мисълта си.

— Не може да се каже, че Лио е голямата любов в живота ти или нещо от сорта — заключава Марго.

Понеже не отговарям веднага, тя повдига красиво извитите си вежди още по-високо, очевидно чакайки потвърждение и уверение.

Затова казвам възможно най-решително:

— Не, не е.

Този път знам, че лъжа, но имам ли избор?

— Той е просто… един мъж от далечното минало — додава Марго и гласът й замира.

— Така е — потвърждавам, свивайки се при мисълта за съвместния ни полет.

Марго се усмихва.

Аз също успявам да й се усмихна.

После, точно когато наземната стюардеса съобщава, че е време да тръгваме към самолета и съпрузите ни се приближават до нас с купчина вестници, списания и бутилирана вода, тя се навежда и прошепва поверително:

— Какво ще кажеш просто да продължим напред и да запазим това за себе си?

Кимам и си представям как двете буквално напъхва ме разни изрезки под големия персийски килим, докато си тананикаме песента от „Златни момичета“ — една от любимите ни шоу програми, която гледахме след часовете в колежа.

— Всичко е добре, когато свършва добре — заявява Марго, думи, които, колкото и да е странно, ме утешават, но и ме изпълват с лошо предчувствие. Думи, които кънтят в главата ми, когато четиримата събираме ръчния си багаж и тръгваме бавно към нашия „Джетуей“ и моя нов живот, ново начало и нещо, което може да се определи донякъде като изкупление.