Емили Гифин
Обичай този, с когото си (37)

36.

Прекосяваме моста Куинсбъро едва ли не за рекордно време, движейки се срещу натовареното насрещно движение и препускаме към светлините на Манхатън. Нещо в скоростта и в честото преминаване от лента в лента, което прави шофьорът, ме кара да чувствам тръгването от апартамента на Лио като избавление. Като спасение на косъм от бедствие.

Докато седя по средата на задната седалка и гледам напред през стъклената преграда зад шофьора, се мъча да обмисля последните двайсет и четири часа и особено изминалите пет минути, прободена от първото чувство на угризение, задето прекрачих онази черно-бяла, физическа граница.

Не мога да повярвам, че измених на съпруга си — на Анди.

Донякъде със самоирония уверявам себе си, че може би имах нужда да целуна Лио, за да се освободя от него — и да отхвърля представата, че запазването на брака е някаква версия на трайно обвързване или че аз съм с Анди поради липса на друг човек. В края на краищата трайното обвързване не се ли дължи на това, че нямаш никакъв друг избор? На това, че вземаш нещо, защото е по-добре от нищо? Най-накрая имах действителен избор. И аз избрах.

Това прозрение е последвано от друг изблик на проникновение, когато осъзнавам, че доста дълго време виждах Анди като съвършен човек и определях съвместния ни живот също като съвършен. И по някакъв странен начин, щом Лио се върна в живота ми, този път с жълти павета започна да прилича на трайно обвързване. Обвързване със съвършенство, с всички неща, към които се предполага, че човек се стреми. Добро семейство. Красив дом. Богатство. То е почти все едно да правя отбив от чувствата си, защото положително не бих могла да бъда също и истински влюбена в Анди като капак на тези отметки в неговата колонка. Струва ми се, че подсъзнателно предположих, че всички чувства, които съм имала към загадъчния, труден и далечен Лио, трябваше да бъдат по-легитимни. Количеството тъжни любовни песни.

Докато се провираме през трафика на Ъпър Ийст Сайд, си спомням какво ми беше казала майка ми веднъж — че е еднакво лесно да обичаш както богат, така и беден мъж; това беше един от многото й съвети, които звучаха старомодно и неприложимо за мен — и не само защото тогава бях хлапе. Веднъж бяхме на паркинга пред банката и току-що се бяхме срещнали с нейното гадже от гимназията на име Майк Калас, с когото майка ми скъсала заради баща ми, след като Майк заминал да учи в колеж. Сузан и аз бяхме разглеждали снимката му от училищния годишник много пъти и стигнахме до заключението, че независимо от големите му уши, той беше много приятен с гъстата си тъмна и къдрава коса. Но когато с майка ми го срещнахме, косата му вече почти я нямаше, ушите му изглеждаха още по-големи и той се беше превърнал в един невзрачен на вид отпуснат мъж на средна възраст. Нещата се влошаваха от усмивката му — прекомерно широка, за да му се има доверие — макар че може би предположението ми беше плод на факта, че той отпраши в лъскав кадилак веднага след като целуна ръка на майка ми и я накара да се закикоти. И все пак, аз не долових никаква носталгия или опасения от страна на майка ми — дори след нейния доста неромантичен съвет — макар че може би просто не бях достатъчно пораснала, за да го очаквам.

Но сега се питам какво всъщност си е мислила тя тогава, какво истински е чувствала към баща ми и Майк. Дали някога е съжалила за избора си? Дали решенията й са били по-ясни от моите, или винаги е имало нюанси на сиво, когато въпросът е опирал до сърцето? Прииска ми се да я бях попитала, но изведнъж чувствам отговора й точно когато си представям Анди в нашата кухня, с разхлабена вратовръзка и размъкнат костюм. Виждам го как чете упътването върху кутията със замразена пица и се двоуми дали да я претопли в микровълновата или да излезе да хапне навън, като през цялото време прави всичко възможно да забрави и мен, и бележката върху плота.

Ако заминеш, повече не се връщай.

С известен страх осъзнавам, че само защото аз правя своя избор, не значи, че Анди ще направи същия. Особено ако му кажа какво направих с Лио — макар да не виждам как ще стане. Обзема ме паника при мисълта, че Анди ми се изплъзва. Изведнъж ми се приисква повече от всичко на света да видя лицето му — нещо, което надвисналата загуба има начин да ти стори.

— Промяна на адреса — казвам, като се навеждам напред.

— Тогава накъде? — пита шофьорът.

Сърцето ми се разтуптява силно, когато избърборвам адреса на стария ми апартамент. Нашият апартамент. Имам нужда да отида там отново. Имам нужда да си спомня какво беше тогава. Как може пак да стане — с много работа и малко късмет.

Шофьорът кима равнодушно и завива по Второ авеню. Табели, светлини, таксита, хора отминават размазано покрай прозореца ми. Затварям очи. Когато ги отварям отново, виждам, че се движим по Трийсет и седма улица. Поемам си дълбоко дъх и бавно го изпускам; чувствайки се едновременно облекчена и разкаяна, плащам сметката, слизам от колата и си вземам багажа.

Останала сама на тротоара, вдигам поглед към зданието и черната нощ, която го обгръща. После сядам на износените стълби и бръквам в джоба за телефона си. Преди да съм размислила, набирам мобилния телефон на Анди и се стряскам, когато чувам неговото „здравей“ на живо.

— Здравей! — казвам с чувството, че едва ли не от дни — от години — двамата не сме разговаряли.

Изчаквам го да заговори, но когато това не става, аз продължавам:

— Познай къде съм.

— Къде? — гласът му е далечен, уморен и много предпазлив. Явно не е в настроение да си играе на гатанки. Не го обвинявам. Не го обвинявам за много неща.

— Пред стария ни апартамент — отговарям и потръпвам.

Той не пита защо. Може би защото знае защо. Аз също знам, макар да се затруднявам да го определя по-точно.

— Там свети — казвам, поглеждайки нагоре към прозорците на дневната ни и си представям уютна, приятна обстановка в нея. Минава ми през ума, че новите обитатели може да са нещастни, но незнайно защо се съмнявам.

— О, така ли? — казва разсеяно Анди.

— Да — в този момент чувам гласове от другата страна на линията. Може да е телевизорът. Или пък той може да се намира в някой бар или ресторант и да размишлява за самотните хора. Мислите ми препускат, докато обмислям как да продължа, но всичко ми се струва мимолетно и изпълнено с изпуснати лъжи, полуистини.

— Мразиш ли ме? — заговарям най-накрая, съзнавайки, че подобни реплики имахме с Лио по-рано, когато той ме обвини, че съм го мразела, след като сме скъсали.

Питам се защо омразата често се явява като съставна част на любовта — или поне своеобразна мярка за нея. Стаявам дъх в очакване на отговора му.

Най-накрая той въздъхва и казва.

— Елън, знаеш, че не те мразя.

„Още не“, добавям мислено, опасявайки се, че никога няма да събера смелостта да му кажа какво направих, но молейки се някой ден да ми се предостави случай да прекося този мост.

— Много съжалявам, Анди — извинявам се аз за повече неща, отколкото той си мисли.

Отвръща ми мълчание и аз се питам дали по някакъв начин, интуитивно е разбрал какво направих, дори може би защо го направих. Когато след малко заговаря, гласът му прекъсва на места:

— Аз също съжалявам.

Вместо да изпитам облекчение или благодарност, обзема ме още по-силна вина. Анди положително не е безгрешен — в един брак никой не е — но в сравнение с това, което аз направих преди малко, той няма за какво да съжалява. Нито за преместването ни в Атланта. Нито, че взе страната на Джини. Нито, че играе голф. Нито за незачитането, което като че ли проявява към работата ми. Нито дори за отношението му снощи — което изведнъж приемам като напълно в реда на нещата.

Минават няколко мъчителни секунди, преди той да заговори:

— Току-що говорих с Уеб.

Нещо ми подсказва, че той не започва празни приказки.

— Марго добре ли е? — питам.

— Да. Но като се имат предвид неравномерните й стенания, изглежда, че бебето е на път.

Сърцето ми пропуска удар, гърлото ми се стяга.

— Ще ражда ли?

— Така мисля. Днес следобед имаше фалшива тревога. Отиде в болницата, но те я върнаха вкъщи. Сега обаче отново тръгнаха с Уеб за болницата. Контракциите й са през около осем минути…

Поглеждам часовника си и стискам палци бебето да се роди утре. Не в деня, когато целунах Лио. Въпросът е формален, но аз ще взема своето.

— Толкова е вълнуващо — казвам и наистина съм развълнувана, но в същото време съм изпълнена с копнеж и тъга, като се има предвид как навремето си представях този момент.

Изведнъж осъзнавам, че по някое време през последните няколко часа простих на Марго за онова, което направи — и се надявам тя също да ми прости някой ден. Замислям се затова как животът взема неочаквани обрати и завои, понякога абсолютно случайно — както срещнах случайно Лио на улицата. Понякога чрез премислени решения — като това на Марго. Или моето тази вечер, когато си тръгнах от Лио. Накрая всичко може да бъде наречено съдба, но за мен е повече въпрос на вяра.

— Ти ще отидеш ли в болницата? — питам Анди.

— Не още… — гласът му заглъхва.

— Ще ми се да съм с теб — казвам и установявам с облекчение и благодарност, както и с абсолютна радост, че това е самата истина. Иска ми се да съм с цялото семейство.

— В Атланта или в Ню Йорк? — пита той някак насмешливо — достатъчно, за да разбера, че ако не се смее, то поне е на път да го направи.

— Няма значение — отговарям и в този момент едно такси се приближава и намалява пред мен. Вдигам поглед към небето с желанието да видя звезди — или поне луната, после отново поглеждам към таксито. Тогава вратата се отваря и пред мен застава Анди, облечен в същия костюм и вратовръзка, с които си го представих, и с тъмносиньото си палто. За секунди съм толкова развълнувана, както не съм се чувствала от дете, когато вярвах в чудеса — и в други неща, твърде хубави, за да са истина. Тогава забелязвам колебливата, обещаваща усмивка на Анди и разбирам, че всичко това наистина се случва. То е и хубаво, и истина.

— Виж ти! — казва той и прави няколко крачки към мен.

— Виж ти! — казвам и аз, като ставам и също му се усмихвам. — Какво правиш… тук?

— Дойдох да те намеря — той ме поглежда и слага ръка върху парапета, на милиметри от моята.

— Но как…? — започвам и търся подходящия въпрос.

— Пристигнах с вечерен полет… Бях вече в таксито, когато ти ми се обади…

Умът ми прещраква през техническите подробности и се спира върху тази, че Анди е взел самолет, за да ме види, знаейки, че може да пропусне раждането на бебето на сестра си. Сълзите ми бликват отново, но този път по съвсем различни причини.

— Не мога да повярвам, че си тук — казвам.

— И аз не мога да повярвам, че те намерих тук.

— Съжалявам — казвам отново през сълзи.

— О, мила, недей — успокоява ме той нежно. — Не биваше да променям живота ни и да очаквам от теб да се съгласяваш с всичко… Не беше честно.

Той изкачва едно стъпало и застава на по-горното от моето стъпало; двамата се гледаме в очите, но без още да се докосваме.

— Искам да си щастлива — прошепва той.

— Знам — отговарям, мислейки за работата си, за Ню Йорк, за всички неща от стария ни живот, които ми липсват. — Но не биваше да заминавам. Не и по този начин.

— Може би трябваше.

— Може би — помислям си за последната ни прегръдка с Лио, за последната ни целувка. Колко различен е този момент, поради много причини. Казвам си, че няма две еднакви любови, но че повече не бива да сравнявам. — И все пак съжалявам…

— Вече няма значение — казва той и макар да не съм напълно сигурна какво има предвид, знам също какво точно има предвид.

— Кажи ми, че всичко ще е наред — избърсвам сълзите си, но нови рукват по бузите ми.

— Не само ще е наред, но и ще е много по-хубаво — отговаря той и неговите очи също се пълнят.

Хвърлям се в прегръдките му, спомняйки си онази вечер, когато двамата миехме съдовете в кухнята на родителите му и аз се бях запитала дали всъщност бих могла да се влюбя в брата на Марго. Помня, че реших, че е възможно — че всичко е възможно — а после наистина се оказа така. И точно сега, под тъмното есенно небе, си спомням точно защо се случи — ако изобщо има „защо“, когато стане въпрос за любов.

— Да се прибираме — прошепвам в ухото на Анди, надявайки се да успеем да се качим на самолет за Атланта още тази вечер.

— Сигурна ли си? — гласът му е нисък, познат, секси.

— Да, сигурна съм.

За първи път, откакто видях Лио на кръстовището, може би за първи път изобщо, следвам ума и сърцето си. И двете ме доведоха тук, до това решение, до този момент, до Анди. Точно където е мястото ми и където искам да остана завинаги.