Емили Гифин
Обичай този, с когото си (8)

7.

През следващата седмица мислите ми за Лио изчезват почти напълно, което приписвам на доволния си живот с Анди, на вълнуващата новина от Марго и може би преди всичко на работата си. Удивително е какво може да направи за психиката ти една продуктивна, удовлетворителна работна седмица и аз се считам за голяма късметлийка (или както Марго би казала — „благословена“ — прекрасно, духовно замайване по източника на късмета), че имам работа от този род, в която с радост да потъвам. Веднъж четох, че когато часовете минават в мъгла, докато работиш, разбираш, че си намерила призванието си и макар при мен да не е така всеки ден, това чувство на потапяне съвсем не ми е непознато.

Сега имам собствен едноличен фотографски бизнес и работя на свободна практика. Имам агент, който ми възлага поръчки — от рекламни снимки за солидни суми, понякога стигащи до няколко хиляди долара за два дни работа, до по-дребни ретушни работи, които в действителност предпочитам от творческа гледна точка.

Най-много обичам да правя портрети — може би защото не съм твърде общителен човек. Не разговарям непринудено с непознати, колкото и да ми се иска, а снимането на нечий портрет ми позволява да правя това. Приятно ми е да се срещам с някого за един спокоен следобед, да се опознаваме по време на обяд или на кафе, а после да минаваме към работа. Обичам пробите и грешките — тогава се мъча да ги поправя, като сменям най-различни пози и осветление, докато постигна желания резултат. Няма нищо по-задоволително от това да уловиш въпросното точно изображение. Моята интерпретация на друга душа. Обичам също и разнообразието на работата. Например усещането при снимането на предприемач за „Бизнес Уик“ е много по-различно от това да правиш снимки за материал в рубриката „Стил“ на „Ню Йорк Таймс“ или за лъскавите страници на „Таун&Кънтри“ и хората, които фотографирам са толкова различни, колкото са и публикациите. Само през изминалите няколко седмици снимах един автор на бестселър, екипа на филм за съвременното изкуство, колежанска баскетболна звезда и неговия легендарен треньор и един преуспяващ майстор-сладкар.

Накратко, стигнах далече, много далече от дните, когато промивах филми на Второ авеню и единственото ми продължаващо съжаление за срещата ми с Лио — освен, че изобщо се случи — бе, че нямах възможност да му разкажа за работата си. Разбира се, предпочитах да го уведомя за Анди, отколкото за работата ми, но в идеалния случай ми се щеше да бе разбрал и за двете. Но вероятно той знае повече, отколкото показва. Вероятно причината да не ме попита за работата ми е, че вече е открил уебсайта ми или пък е попаднал на някоя от по-изтъкнатите ми работи. В края на краищата твърде глупаво се рових, за да попадна на името му, докато преглеждах набързо статиите му със смесица от безпристрастност и интерес, гордост и презрение. Това е въпрос на любопитство и всеки, който твърди, че е напълно безразличен към онова, което неговият или неговата бивша правят, по мое мнение или лъже, или му липсва определена степен емоционална дълбочина. Не казвам, че е здравословно да бъдеш обсебен от миналото, да издирваш подробности от всеки бивш. Но просто е в човешката природа от време на време да проявяваш мимолетен интерес към човека, когото някога си обичал.

И тъй, предполагайки, че Лио е попаднал случайно на моя уебсайт или работа, се надявам той да продължава да подозира, че скъсването ни е било катализатор в живота ми — трамплин за по-големи и по-хубави неща. В някои отношения той ще е прав за това, макар да не вярвам, че човек може напълно да обвинява другиго за собствената си липса на амбиция — което несъмнено беше тенденция във връзката ни.

Тук аз трепвам, като се сещам колко самодоволна станах по отношение на работата си, когато бях с Лио. Любовта ми към фотографията никога не е намалявала напълно, но аз определено я обичах с много по-малък плам — точно както всичко в живота ми оставаше на второ място във връзката ни. Лио беше всичко, за което можех да мисля, всичко, което исках да правя. Той ме изпълваше до такава степен, че направо не ми оставаше енергия да правя снимки. Нямах време или мотивация дори да планирам следващото стъпало на стълбицата на кариерата ми. Спомням си как пътувах с автобуса за фотолабораторията всеки ден, доста след като бях научила всичко възможно от Цинхъ и си казвах неща от рода на: „Не ми е нужно да търся друга работа. За мен парите не са важни. Доволна съм от простичкия си живот“.

След работа се запътвах право към новото жилище на Лио, обратно в Куинс — бях винаги на негово разположение; връщах се в апартамента си само когато той имаше други планове или когато се налагаше да си взема други дрехи. В редките нощи, когато бяхме разделени, понякога излизах с Марго и нашата група от приятели, но повече предпочитах да си оставам вкъщи, където мечтаех за Лио или планирах следващото ни приключение заедно, или съставях и записвах на касета компилации от песни, които да са достатъчно страхотни, достатъчно изискани, достатъчно емоционални за моя страхотен, изискан, емоционален приятел. Толкова много исках да се харесам на Лио, да го впечатлявам, да се уверявам, че той има нужда от мен и ме обича така, както аз имах нужда от него и го обичах.

Отначало като че ли всичко беше наред. Лио беше толкова хлътнал по мен, колкото и аз по него, само че дотолкова, доколкото можеше да бъде сантиментален един мъж. Той никога не изоставяше работата си, както правех аз, но пък беше по-възрастен и по-установен в работата си, с важни задачи и кратки крайни срокове. Той обаче ме включваше в професионалния си живот, позволяваше ми да се влача с него по събеседвания или ме водеше в офиса си през уикендите, където аз подреждах папките му или просто го наблюдавах, докато пишеше историите си (или ме съблазняваше на бюрото си). И той искаше точно толкова, колкото и аз да загърби приятелите и семейството си, предпочитайки да оставаме сами, само двамата.

Месеци наред нещата вървяха така и беше толкова блажено и вълшебно. Изобщо не се уморявахме да си говорим. Нашето „доскоро“ по телефона или на живо винаги беше продължително, сякаш разговаряхме за последен път. Жертвахме съня си за разговори, задавахме си безкрайни въпроси един за друг и за миналото ни. Никоя подробност от детството не беше прекалено незначителна, което е сигурен знак, че човек е влюбен или в най-лошия случай — обсебен. Лио дори взе от албума в спалнята ми една моя снимка, когато бях на шест години и без зъби, и заяви, че съм „най-сладкото същество“, а после я забоде на дъската за бележки в кухнята си.

Аз разкривах пред него всяка част от себе си, нямах никакви тайни, никакъв защитен механизъм. Споделях всичките си колебания — от незначителните, но притесняващи неща като например как никак не харесвам коленете си, до по-лични неща — че понякога се чувствах неадекватна в присъствието на Марго и другите ни, пътували много, заможни приятели в града. И най-важното, разказах му за смъртта на майка ми с пълни подробности, които не бях споделяла с никого. Как изглеждаше толкова хилава, че напомняше на образи от Холокоста. За вечерта, когато наблюдавах баща ми да прочиства гърлото й с ръката си, защото тя буквално не можеше да диша — картина, която продължава да ме преследва и до днес. Как в даден момент аз всъщност се помолих краят й да дойде час по-скоро — така не само тя щеше да се избави от страданието си, но и хората в хосписа, а миризмата на болест в дома ни щеше да изчезне и баща ми щеше да престане да се безпокои за смъртта й и да крие бележника си с вписаните в него приготовления за погребението, щом влезех в стаята. За това колко ужасно виновна се чувствах в момента, когато това накрая се случи — сякаш аз бях предизвикала смъртта й по-скоро, отколкото се очакваше. Разказах на Лио, че понякога едва ли не изпитвам срам, че съм без майка, че каквото и да правех в живота, винаги щях да бъда белязана, поставяна в определена категория и съжалявана поради този факт.

Всеки път Лио ме изслушваше и утешаваше и ми казваше точните неща — че макар да бях изгубила майка си в ранната си възраст, тя пак е успяла да оформи човека, който съм днес. Че спомените ми за нея никога няма да избледнеят и доброто време бавно ще вземе връх. Че описанията и разказите ми били толкова живи, че той имал чувството, че я познава.

Но признанията не бяха едностранни. Лио също споделяше свои тайни — предимно разкази за разединеното си семейство с пасивна майка-домакиня, която нямала самоуважение, и подъл, властващ баща, чието одобрение той така и не могъл да спечели. Каза ми, че му се искало да има нужните пари, за да постъпи в по-добър, по-известен колеж и че понякога и той се смущавал от манхатънския кръг от богаташчета с техните измислени препоръки за журналистическия факултет. Беше ми трудно да повярвам, че човек, толкова удивителен като Лио, ще изпитва несигурност, но неговата уязвимост засили любовта ми.

И накрая, като оставим настрана всичко друго и може би по-важното от всичко друго, идваше ред на нашата химия. На физическата връзка. На предизвикващия състояние на екстаз, абсурден секс, който представляваше смесица от поезия и порнография — нещо, което никога дотогава не бях изживявала. За първи път изобщо не се стеснявах, нито се въздържах, когато се стигнеше до секс. Не съществуваха никакви граници. Нямаше нищо, което да не можех да направя за него, на него, с него.

Непрекъснато си повтаряхме, че по-добре не може да бъде. Но по някакъв начин можеше, отново и отново.

С две думи ние бяхме в абсолютен синхрон, ненаситни и болезнено луди в похотта и в любовта. До такава степен, че изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина. Затова не биваше да се изненадвам, като открих, че наистина беше прекалено хубаво, за да е истина.

Не мога да кажа кога точно се случи, но след около година от началото на връзката ни нещата започнаха да се променят. Нищо драматично не се беше случило — никакво недоразумение на базата на важен житейски въпрос, никакъв голям скандал с грозни, тежки думи. Никой от нас не мамеше, не лъжеше, нито изричаше ултиматуми за това какво ще последва. Просто настъпи промяна, която не можех да определя, прехвърляне на власт тихомълком. Беше толкова трудно доловимо, че за известно време си мислех, че съм станала параноичка — типична, нуждаеща се, нещо, с което винаги съм се гордеела, че не съм и никога нямаше да се наложи да бъда, докато съм с Лио. Но след известно време разбрах, че то не е в главата ми. Лио продължаваше да ме обича; призна ми го, а той никога не би казал такива думи, ако не вярваше, че е така. Но чувствата ни определено станаха нехармонични. Може би съвсем слабо, но в любовта е така — дори най-малките разлики са очевидни, белязани от дребни, но неоспорими промени в поведението. Дребни неща като например, вместо да ми се обади веднага, след като съм го търсила, той изчакваше няколко часа, а понякога дори цял ден. Поднови редовните си срещи с приятелите си и се включи в отбор по хокей на лед, чиито мачове се провеждаха в събота вечер. След работа започнахме да гледаме телевизия, вместо да си говорим, а понякога той се чувстваше прекалено уморен за секс, нещо непознато в първите дни на връзката ни — тогава дори често ме събуждаше посред нощ и започваше да ме гали навсякъде. А сега, често, след като се бяхме любили, ставахме някак по-отчуждени. Вече липсваше връзка, когато той се търкулваше настрани от мене или се заглеждаше в пространството, потънал в мисли, съкровени мисли за друго загадъчно място.

— За какво мислиш? — навремето всеки от нас задаваше този въпрос до втръсване, а другият отговаряше с най-големи подробности. Въпрос, който сега като че ли го дразнеше.

— За нищо — отговаряше той рязко.

— За нищо? — такова нещо е невъзможно, казах си наум. Човек винаги мисли нещо.

— Да, Елън. За нищо — повтори той и аз като обезумяла си помислих, че той не използва обичайното си гальовно обръщение Ели. — Понякога просто не мисля за нищо.

— Добре — казвах, решена да му дам пространство или да запазя хладнокръвие, като през цялото време непреклонно, упорито анализирах всяка негова стъпка, размишлявах върху това какво не беше наред. По нервите ли му лазех? Дали бях много далече от идеала му? Все още ли имаше чувства към бившата си приятелка, израелска художничка, шест години по-възрастна от него (което я правеше дванайсет години по-опитна от мен)? Обичаше ли ме толкова, колкото е обичал нея — и по-важното, обичаше ли ме толкова, колкото ме обичаше навремето?

Отначало запазвах тези въпроси само за себе си, но постепенно те започнаха да излизат на повърхността — понякога по време на разгорещени спорове, друг път, когато избухвах в сълзи от безсилие. Исках уверения, изстрелвах въпроси, притисках го до стената, започвах разправии за щяло и нещяло. Една вечер, когато бях сама в апартамента му, дори претършувах чекмеджетата му и прочетох няколко страници от дневника му — свещената книга, натъпкана с картички и изрезки от вестници, снимки и размисли. Книга, която той носеше навсякъде и пораждаше прилив на любов към него всеки път, когато той я открехнеше. Беше огромна грешка — не поради онова, което намерих или не намерих, а защото след това останах с ужасна куха болка, с почти неизлечимо чувство. Вече бях онзи вид момиче, ние бяхме онзи вид двойка. Опитах се да изхвърля всичко това от ума си и да продължа напред, но просто не можех да подмина онова, което сторих — онова, което той ме бе накарал да сторя. И след няколко дни аз не издържах и си признах; това доведе до яростна разправия, в която той бе принуден да си признае, че никога не е мислил, че е способен на трайно обвързване. Към мен. Към когото и да било.

— Защо? — попитах, изпълнена с поражение и безсилие.

— Бракът просто не е за мене — сви рамене той.

— Защо? — настоях аз за повече обяснения. Все за повече.

Той въздъхна и каза, че по същество бракът представлявал договор между двама души и че договори се подписват, когато хората не си вярват напълно един на друг.

— Както е в случая с теб — допълни той, хвърляйки вината изцяло върху мен.

Извиних се и разплакана му казах, че напротив, аз му вярвам и че нямам представа какво ми стана, че не държа обезателно да се омъжвам за него, просто искам да бъда с него, завинаги.

Лицето му стана каменно, когато отговори:

— Аз съм на двайсет и девет. Не искам да използвам думи като „завинаги“.

— Добре — съгласих се, чувствайки началото на проява на раболепие. — Извинявай.

Той кимна и рече:

— Да престанем с тази тема, става ли?

И аз кимнах, давайки вид, че съм се успокоила и след няколко минути ние правехме любов и аз уверявах себе си, че всичко ще се оправи. Ние просто вървяхме по трънлива пътека, преминавахме през няколко нарастващи болки и трябваше да се въоръжа с търпение, да се нося по вълните, да посрещна спокойно промените на съдбата. Казах си, че понякога любовта е война на изтощение и че с истинската сила на волята бих могла да разреша проблемите ни, да го обичам достатъчно и за двама ни.

Но след няколко дни стигнахме до последния си скандал, който беше драматичен поне по отношение на календарното време — беше навечерието на Новата година на новото хилядолетие.

— Новата година е аматьорска нощ — настояваше Лио от седмици наред всеки път, когато го молех да дойде на събирането, за което бях обещала на Марго, че ще отида. — Знаеш, че не обичам подобна атмосфера. А и тази истерия по милениума е непоносима. Това е просто поредната нова година.

— Моля те, ела — настоях аз. — За Марго е важно.

— Ами тогава нека Марго да си посреща гостите.

— И за мен е важно.

— А пък за мен е важно да си остана вкъщи — отсече той.

Уговарях го, молех го.

— Ела само за малко. За час-два. После ще се приберем.

— Ще видим — отстъпи той накрая; отговор, който почти винаги означаваше отказ.

Но онази нощ аз продължавах да вярвам, че той ще ме изненада и ще дойде. Представях си прозрачната, осветена отзад сцена. Погледите ни са приковани един към друг и тълпата се разделя, когато той намира устните ми точно в полунощ. Също като в „Когато Хари срещна Сали“. Прекарах цялата нощ с поглед, отправен към часовника и вратата, със свито сърце, но изпълнена с надежда. До единайсет и петдесет и девет стоях сама в един ъгъл, слушайки пулсиращия ремикс на Принс, „1999“, и последното, преобръщащо стомаха ми обратно броене на последните десет секунди. Минути по-късно пияната, замаяна Марго ме намери, прегърна ме силно, направи излияние за това колко много ме обича и колко много неща трябва да очакваме. Но после се върна при гаджето си, а аз се прибрах сама и си легнах с телефона до възглавницата ми, чакайки, дори молейки се.

Но Лио изобщо не се обади тази нощ. Не се обади и на сутринта. Около обяд вече не можех да издържа и секунда повече, затова се качих на метрото и отидох в апартамента му. Той си беше вкъщи, четеше вестник и гледаше MTV.

— Ти не дойде — с патос отбелязах очевидното.

— Съжалявам — каза той, но не прозвуча като че съжалява. — Смятах, но към десет и половина заспах.

— Бях съвсем сама в полунощ — продължих жалостиво, самомнително.

— Аз също — засмя се той.

— Не е смешно — рекох повече от яд, отколкото обидена.

— Виж, изобщо не съм обещавал, че ще дойда — уточни той раздразнен.

Аз бързо отстъпих, положих глава върху рамото му и двамата загледахме игра на кегли по телевизията, а след това си направихме омлет по гръцки — специалитет на Лио, — последван от секс на дивана. Но малко по-късно, когато той изведнъж стана и ми каза, че трябва да поработи върху някакъв материал, аз отново се разстроих.

— Но днес е Нова година — изхленчих и се отвратих от гласа си.

— Въпреки това имам крайни срокове — заяви той категорично.

Погледнах го — главата ми се въртеше от дълбоко възмущение и огромна скръб — после отворих уста и изрекох следните ужасни думи:

— Нещата не вървят — в сърцето си вярвах, че така просто опипвах почвата, разширявах границите, опитвах друга тактика да си го върна. — Мисля, че трябва да скъсаме.

Очаквах възражение, спор или поне оживен разговор. Но Лио веднага призна, че имам право. Каза го толкова нежно, толкова любящо, че се почувствах по-зле, отколкото ако ми се беше троснал. Обви ръце около мен и облекчението му беше толкова осезаемо.

Нямах друг избор, освен да приема положението. В края на краищата предложението беше мое.

— Сбогом, Лио — в гласа ми прозвуча повече смелост, отколкото чувствах.

— Сбогом, Елън — отвърна той, като поне се престори на тъжен.

Поколебах се, но знаех, че връщане назад няма. Тръгнах си от дома му в шок и отрицание и се втурнах да спра такси, вместо да взема метрото.

Когато се прибрах, заварих Марго в дневната да чете списание.

— Добре ли си? — попита тя.

Отвърнах й, че не знам.

— Какво се е случило?

— Скъсахме.

Поколебах се дали да кажа нещо повече, да споделя подробности, но можеше да се почувствам сломена, да заема отбранителна позиция и да млъкна.

— Много жалко — каза тя. — Искаш ли да поговорим за това?

Поклатих глава.

— Не знам… Наистина е… толкова объркано.

И го чувствах объркано така, както са всички скъсвания, когато ти си едната страна в тях. Докато в жестоката действителност повечето са наистина съвсем прости. И става нещо такова — човек разлюбва или просто осъзнава, че преди всичко всъщност никога не е бил влюбен, иска му се да си върне думите назад, това обещание, излязло от сърцето му. Поглеждайки назад, виждам, че нашият случай с Лио е подобен — „най-простото обяснение често е точното“, обичаше да казва майка ми. Но тогава не вярвах, че ще стане така.

Напротив, надявах се на онова, на което всички жени в моето положение се надяват: че той ще промени решението си, ще дойде на себе си, ще проумее какво представлявам, ще разбере, че не мога да бъда заменена с друга. Продължавах да мисля, дори изрекох на глас пред Марго и сестра ми: „Никой няма да го обича така, както го обичам аз“, което, съзнавам сега, е далече от формулата на успеха за един мъж. Или за когото и да е.

Дори по-лошо — непрекъснато си повтарях онзи ужасен израз: „Ако обичаш някого, дай му свобода“. Представих си ламинираната му версия с размер на постер, какъвто сестра ми беше закачила в стаята си след приключването на една гимназиална връзка, която й остави дълбоки следи. Думите бяха изписани в кървавочервено, в стила на изразяваща съчувствие картичка, а рисунката изобразяваше летящ орел и изглед на планински връх. Помня какво си помислих тогава — че никой орел на света няма да полети с охота обратно към пленничество.

Винаги ми се е искало да кажа на Сузан: „По дяволите, той никога не е бил твой!“.

Но сега. Сега Лио беше орелът. И аз бях сигурна, че той щеше да е изключението от правилото. Единствената птица, която би се върнала.

Затова стоически зачаках, вярвайки дълбоко, че нашият случай е само пробна раздяла. И колкото и невероятно да беше, чувствата ми след скъсването станаха още по-силни. Бях обсебена от Лио, когато бях с него, а след това потъвах в него. Той изпълваше всяка минута на деня, когато станах клише на жена с разбито сърце. Измъчвах се със старите съобщения на телефонния му секретар и с тъжни, мъчителни песни като „Последния ден на нашето запознанство“ на Шиниъд О’Конър. Въргалях се в леглото и избухвах в сълзи в най-непредсказуеми и неуместни моменти. Пишех и преработвах дълги писма до него, които знаех, че никога няма да изпратя. Напълно занемарих външния си вид (ако не се смятат самосъжалителните церемонии на свещи във ваната) и се двоумях между това да не хапвам нищо и да се тъпча със сладолед, с царевичен чипс „Доритос“ и като капак — с неизменните кейкчета „Туинкис“.

Дори по време на сън не можех да се избавя от Лио. За първи път в живота си помнех ярки подробности от сънищата си, сънища, които винаги бяха свързани с него, с нас. Понякога бяха лоши — за някакви пропуски, за разминавания в общуването, за студеното му, бавно отдръпване. Но често биваха удивителни — Лио и аз прекарваме часове наред в задимени кафенета или се любим неуморно, до изпотяване, в леглото му — и в някои отношения тези щастливи сънища бяха по-мъчителни от лошите. Събуждах се и няколко мимолетни секунди всъщност вярвах, че сме отново заедно. Че скъсването е било сън и че трябваше само да отворя очи и да го видя точно до мен. Но суровата действителност ме връхлиташе отново. Лио продължаваше напред към нов живот без мене и аз бях сама.

Минаха седмици, близо месеци от този вид мелодрама, докато накрая Марго не се намеси. Беше една съботна, ранна вечер, след неуспешните й опити в продължение на шест уикенда да ме накара да изляза с нея. Тя излезе от спалнята си, сияеща в супермодерен пуловер с цвят на индиго, впити джинси и ботуши с остри върхове. Беше накъдрила иначе правата си коса и си беше сложила блестяща парфюмирана пудра.

— Изглеждаш страхотно — казах й. — Къде ще ходиш?

— Излизаме с момичетата. Наистина ли не искаш да дойдеш?

— Наистина. Довечера ще дават „Красиви в розово“.

Тя скръсти ръце и нацупи устни.

— Не знам защо си толкова унила. Всъщност ти изобщо не беше влюбена в него — каза тя накрая толкова прозаично, сякаш заявяваше, че столицата на Пенсилвания е Харисбърг.

Изгледах я като че ли беше луда. Разбира се, че бях влюбена в Лио. Нима дълбоката ми скръб не доказваше възвишена любов?

Тя продължи:

— Ти просто изпитваше похот. Тези две неща често се бъркат.

— Беше любов — възразих, мислейки си, че похотта беше само един от компонентите на нашата любов. — И все още го обичам. Винаги ще го обичам.

— Не — настоя тя. — Ти беше влюбена само в представата за любов. А сега си влюбена в представата за разбито сърце… Държиш се като измъчвана от тревога тийнейджърка.

Това беше крайно жестока критика към двайсет и няколко годишна жена.

— Грешиш — казах и стиснах ледената си кофичка със сладолед.

Тя въздъхна и ме погледна майчински.

— Не си ли чувала, че истинската любов би трябвало да те направи по-добър човек? Да те извиси?

— Аз бях по-добър човек, когато бях с Лио — отвърнах и изрових една пралина. — Той наистина ме извисяваше.

Тя поклати глава и започна да ми опява; южняшкият й акцент се прояви по-силно, както всеки път, когато твърдо настояваше за нещо.

— В действителност ти се сви в черупката си, докато беше с Лио… Той те направи страдаща, безгръбначна, несигурна и едноизмерна. Направо не можех да те позная. Изобщо не беше същият човек. Мисля, че цялата тази връзка беше… нездравословна.

— Просто си ревнувала — рекох тихо, като ми мина през ума, че не бях сигурна какво имах предвид по отношение на ревността й — че не тя беше с Лио или че той я беше изместил от позицията на най-важния човек в живота ми. И двете вероятности бяха правдоподобни, независимо от факта, че тя както винаги си имаше гадже.

— Ревнувала! Нищо подобно, Елън — каза го толкова убедително, толкова развеселена, че си мисля, че ми завижда за това, което имах с Лио, че почувствах как лицето ми пламна, когато отстъпих и просто повторих:

— Той всъщност ме правеше по-добра.

Тогава ние почти стигнахме до нещо като спречкване и независимо от нарастващата ми ярост, аз бях също и нервна, и неспособна да я гледам в очите.

— О, нима? Виж, ако това е вярно, Елън, тогава покажи ми една хубава снимка, която си направила, докато беше с него. Покажи ми как те е вдъхновявал. Докажи ми, че греша.

Оставих сладоледа си точно върху априлското й издание на „Таун&Кънтри“ и отидох до бюрото си с извит сгъваем капак в ъгъла на дневната ни. Издърпах едно чекмедже, извадих кафяв плик, пълен със снимки, и демонстративно ги подредих като ветрило върху масичката за кафе.

Тя ги събра и ги запрелиства със същото незаинтересовано изражение, с каквото човек разбърква тесте карти, докато реди безсмислен пасианс.

— Елън — каза тя най-накрая. — Тези снимки… Те просто не са… хубави.

— В какъв смисъл не са хубави? — попитах, поглеждайки през рамото й снимките на Лио, които тя разглеждаше. Лио се смее. Лио замислен. Лио спи в неделя сутрин, свит до кучето си Джаспър. Прободе ме изблик на копнеж към навъсения боксер, който, ако е за въпрос, изобщо не харесвах особено.

— Добре — додаде тя най-накрая, като задържа една снимка на Лио, която бях правила предишното лято. Той носеше къси панталони и тениска с надпис „Атари“^[1] и беше облегнат на една пейка в Сентръл парк, гледаше право в обектива, право в мен. Само очите му се смееха. — Ето тази, например. Светлината е добра. Хубава композиция, струва ми се, но е… някак скучна. Вярно, той е хубав и така нататък, но какво от това? Тя не изобразява нищо друго, освен един прилично симпатичен мъж на пейка… Той… някак много преиграва.

Ахнах, поне вътрешно. Тази обида беше може би дори по-голяма от оприличаването ми с чезнеща от любов тийнейджърка.

— Много преиграва ли! — повторих, вече силно раздразнена.

— Не казвам, че ти много се престараваш. Той обаче определено. Виж само изражението му… Виж колко е превзет, самодоволен, самонадеян. Знае, че го снимат. Знае, че го боготворят. Целият му вид говори: „Виж страстния ми поглед“. Сериозно, Елън. Тази снимка ми е неприятна. Всяка друга снимка, която направи в годината, преди да срещнеш Лио, е по-интересна от тази.

Тя захвърли снимката обратно върху масичката за кафе и тя падна с лицето нагоре. Погледнах я и прозрях, почти прозрях за какво говори Марго. Прониза ме чувство, близко до срам, подобно на начина, по който се почувствах, когато се върнах и прочетох своите прогимназиални поеми хайку^[2] за летен сърф край брега на Джърси. Такива хайку веднъж гордо изпратих в редакцията на едно списание и искрено се озадачих, когато ме уведомиха по пощата, че са ги отхвърлили.

Марго и аз се загледахме една друга доста дълго време. Това беше може би най-силният, честен момент в приятелството ни и в същия този момент аз едновременно я обичах и презирах.

Тя първа наруши мълчанието.

— Знам, че боли, Елън… Но е време да продължиш напред — и тя чевръсто подреди купчинката от снимки и я прибра обратно в плика. Очевидно вече не смяташе, че си заслужава да си хаби енергията да къса лицето на Лио надве.

— И как да го направя? — попитах тихо. Въпросът не беше реторичен; наистина исках да знам как точно да продължа нататък.

Тя помисли малко, после занарежда:

— Добре, тази вечер стой със скръстени ръце и се прехласвай по Моли Рингуолд. Но утре стани и си вземи продължителен душ. Направи си прическа, сложи си грим. После извади фотоапарата си и започни отново да снимаш… Той няма да се върне. Затова си върши своята работа… Време е.

Погледнах я, знаейки, че е права. Знаех, че отново съм на кръстопът в живота си, отново имах нужда от съвета на Марго и от завръщане към фотографията.

Затова още на другия ден си купих нов фотоапарат — най-хубавия, който можех да си позволя с оскъдните си средства — и се записах на курс в Нюйоркския институт по фотография. През следващата година изучих всички подробности на апарата — от лещите и филтрите до светкавицата, тунгстена и стробиращото осветление. Запознах се до най-малките подробности с апаратурата, скоростта на затвора на обектива, експонирането, както и на филмовите и ISO параметрите^[3], баланса на бялото и хистограмите. Научих теориите на композицията, цвета, растера и кадрирането, както и „правилото на третите“ (нещо, което, мисля си, че знаех инстинктивно) и как да използвам линии за по-ярки изображения. Вече бях научила сума ти неща за копирането, но можех да практикувам техниката си върху много по-усъвършенствана апаратура. Изкарах курс по портретиране, в който се научих да боравя с осветлението и да позиционирам. Научих се на всякакъв вид снимки — на продукти, храна, архитектура, пейзажи, дори на спортове. Задълбочих се в дигиталната фотография, като овладях Adobe Photoshop и езика на megapixels и размера на чипа (който тогава отрязваше ръба). Преминах също през курс по бизнес и маркетинг във фотографията.

С всяка нова седмица, с всяка нова техника, която научавах, с всяка снимка, която направех, се чувствах все по-излекувана. Част от това се дължеше на изминалото време — съществена съставка на всяко емоционално възстановяване. Друга част обаче се дължеше на онази страст, която постепенно заменя друга. И въпреки че едно разбито сърце не ме прави експерт в това отношение, смятам, че човек има нужда и от двете — време и емоционална замяна — за да се възстанови напълно.

После, около девет месеца след раздялата ми с Лио, най-накрая се почувствах готова — технически и емоционално — да покажа портфолиото си и да кандидатствам за истинска асистентска работа. От дума на дума подразбрах, че един фотограф на реклами на име Франк Брайтман търси втори помощник. Франк правеше предимно модна фотография и реклама, но от време на време вършеше и монтажна работа. Той имаше ясно изразен кинематичен стил, който пресъздаваше реализъм, нещо, на което не само че се възхищавах, но и си представях някой ден да подражавам — по свой собствен начин, разбира се.

Преди да се разубедя, се обадих на Франк за вакантното място и той ме покани на събеседване в малкото си студио „Челси“. Франк мигом ми направи силно впечатление и наред с това ме предразположи. Той имаше красива сребриста коса, безупречно облекло и говореше тихо и любезно. В маниерите му имаше също и нещо едва доловимо женствено, което ме накара да си помисля, че е гей — а това за едно момиче, идващо от работнически град и консервативно южняшко училище, все още беше изискана новост.

Наблюдавах как Франк отпива от капучиното си, докато разглеждаше аматьорското ми портфолио, подредено в албум от изкуствена кожа. Разлистваше страниците и мърмореше одобрително. После затвори албума, погледна ме в очите и каза, че макар да видял, че давам големи надежди, нямало да замазва положението — вече имал първа помощничка и се нуждаел предимно от „прислужник“. От човек, който да плаща сметките, да ходи за кафе и понякога да виси с часове без работа.

— Определено непривлекателна работа — завърши той.

— Мога да я върша — отвърнах искрено. — Била съм келнерка. Бива ме във висенето. Бива ме и да изпълнявам нареждания.

Все още с каменно лице Франк ми каза, че досега се е срещнал с четири втори асистентки. Работите и на четирите били по-добри от моите, но самите те били мързеливи и ненадеждни. После замълча и добави, че аз съм била различна.

— У вас има нещо искрено — продължи той. — Освен това ми харесва, че сте от Питсбърг. Хубаво, честно място е Питсбърг.

Благодарих му и му хвърлих възможно най-жадуваща да се хареса усмивка. Франк също се усмихна.

— Имате работата. Просто идвайте всеки ден — навреме, и ще се разбираме добре.

И аз направих тъкмо това. През следващите две години отивах в студиото. С желание и удоволствие изпълнявах нарежданията на Франк и първата му асистентка — чудата възрастна жена на име Маргьорит. Тя и Франк бяха творческите гении, а пък аз се занимавах с второстепенните подробности. Осигурявах застрахователни свидетелства за по-големи снимачни обекти, а понякога дори наемах полиция. Уреждах апаратура под наем, нагласявах светлината и стробоскопите, следвайки подробните уточнения на Франк, като се започнеше с дни наред работа в зори. Зареждах филми (към края на назначението ми Франк отбеляза, че не бил виждал човек да зарежда филми толкова бързо, което аз оцених като най-голяма похвала) и разположих поне хиляда метра осветителни тела. С две думи, научих тънкостите на рекламната фотография и ставах все по-уверена, че един ден ще заработя самостоятелно.

И точно тогава се появи Анди.

Казват, че всяко нещо е с времето си и като се обърна назад, вярвам дълбоко в тази теория. Ако Анди ме беше поканил да излезем по-рано, вероятно щях да си помисля, че го прави от съчувствие, че Марго го е накарала. Тогава щях да откажа и понеже Анди е най-неагресивният човек, всичко щеше да свърши дотам. И по-важното, аз нямаше да имам време да вмъкна моите случайни, незначителни, но все още много важни, запълващи времето мъже, връзката с повечето от които траеше не повече от една-две срещи.

Но пък ако беше направил първата крачка по-късно, може би щях да стана цинична — труден подвиг за жена, наближаваща трийсетте, но която според мен беше напълно способна на това. Или можеше да съм започнала да се виждам сериозно с някого — да речем с някого като Лио, защото казват, че обикновено тръгваш със същия тип човек отново и отново. Или пък вероятно щях да бъда прекалено обсебена от работата си.

Вместо това се чувствах оптимистка, доволна, самостоятелна и установена дотолкова, доколкото може да бъде човек, когато е млад, необвързан и живее в голям град. Мислите ми все още се задържаха върху Лио (и „което не се получи“) много повече, отколкото ми се искаше да призная пред когото и да било — дори пред себе си и мисълта за него все още можеше да попречи на намеренията ми, да развълнува сърцето ми, да кара в гърдите ми да засяда буца. Но аз се бях научила да се справям с тези чувства, да ги отделям едно от друго. Най-силната болка беше утихнала с времето, както става винаги, с всекиго. Виждах Лио предимно такъв, какъвто беше — отминала любов, която никога няма да се върне, и виждах себе си като по-мъдра, по-завършена жена поради това, че го бях загубила. С други думи, бях узряла за нова връзка, за по-добър мъж.

Бях готова за Анди.