Емили Гифин
Обичай този, с когото си (24)

23.

Няколко дни по-късно, на фона на гласа на Опра и пленена от своята маниакалност, надписвам гладки бели етикети за чекмеджетата в кухнята. На думата „шпатули“ чувам почукване на страничната врата и вдигам глава — виждам Марго през прозорчето на вратата.

Още преди да й помахам да влезе, тя отваря вратата с думите:

— Здрасти, мила. Аз съм!

Докато изключвам звука на телевизора и вдигам поглед от маркера, се чувствам две трети благодарна за компанията й и една трета — подразнена от нейното самонадеяно нахълтване. И може би малко смутена, задето ме сварва да гледам телевизия през деня — нещо, което в Ню Йорк никога не правех.

— Здрасти — повтаря тя и ми хвърля крива усмивка. Облечена с прилепнала по торса й деколтирана блуза без ръкави, черен клин и с джапанки, тя създава впечатлението, че бременността й й тежи и я прави едва ли не тромава, поне според стандартите на Марго. Дори ходилата и глезените й започват да се подуват. — Нали ще дойдете вкъщи на вечеря?

— Разбира се. Дори те търсих по телефона, за да потвърдя… Къде беше? — струва ми се твърде необичайно да не знам точното местонахождение на Марго.

— На предродилна йога — тя се навежда да седне на дивана, издавайки стон. — А ти какво правиш?

Изписвам с печатни букви „решетъчни лъжици“ върху етикета и го вдигам.

— Организирам се.

Тя кимва разсеяно в знак на одобрение и пита:

— Какво ще кажеш за Джоузефин?

Поглеждам я учудено, докато не схващам, че говори за име на бебе. За кой ли път. Напоследък като че ли друго не обсъждаме. По принцип тази игра на имена ми харесва и, естествено, разбирам значението на името на дете — понякога като че ли името също оформя личността — но вече започва да ми писва от тази тема. Ако Марго поне беше научила пола на бебето, задачата щеше да ни улесни наполовина.

— Джоузефин… — повтарям. — Харесва ми… очарователно… нестандартно… много симпатично.

— Хейзъл? — пак предлага тя.

— Хмм. Малко ми е позьорско. Освен това… не се ли казва така дъщерята на Джулия Робъртс? Нали не искаш да те одумват, че копираш звездите?

— Е, да, сигурно. А Тифани?

Това име не ми харесва особено и го възприемам като някакъв придатък на иначе класическия списък на Марго, но аз продължавам да съм тактична. Да кажеш на приятелка, че не ти харесва потенциалното име на бебето й, е доста опасно (все едно да заявиш, че не харесваш гаджето й — гаранция, че те ще се оженят).

— Знам ли. Хубаво е, но ми е някак… Мислех, че ще се придържаш повече към традиционните, семейни имена.

— Това правя. Тифани се казва братовчедка на Уеб — онази, която почина от рак на гърдата… Но според мама то е име на осемдесетте, някак натруфено… особено сега, когато търговската марка стана толкова популярна…

— Е, да, знам за няколко жени с името Тифани в Питсбърг — изтъквам. — Така че, вероятно тя е права, че е доста изтъркано…

Марго не долавя намека ми и весело продължава:

— То напомня за „Закуска в «Тифани»“ и Одри Хепбърн… А! Какво ще кажеш за Одри?

— Одри ми харесва повече от Тифани… макар че не му отива рима „кобри“.

Марго се разсмива — тя е голям фен на моите игрословици.

— Какво ти разбира едно дете от думата „кобри“?

— Знае ли човек… — после питам: — Какво стана с името Луиза?

Седмици наред Луиза — друго семейно име — държеше първенството при женските имена. Марго дори купи бански костюм от една разпродажба на детски дрехи и го даде да се избродира едно „Л“, в случай че бебето е момиче. Което между другото толкова ясно показва какво е предпочитанието на Марго, че започнах да се безпокоя бебето да не се окаже момче. Дори снощи споделих с Анди, че Марго ще бъде като актриса, номинирана за „Оскар“, която чака картончето да бъде прочетено. Върховно напрежение, последвано от главозамайване, ако спечели — и да се прави пак на развълнувана, ако не спечели.

Марго продължава:

— Луиза ми харесва. Само че просто не мога да го приема.

— Не е лошо да побързаш и да избереш някое. Остават ти само четири седмици.

— Знам. Което ми напомня, че трябва да почнем да правим фотосесията с бременността ми… В понеделник ще ходя на фризьор, а пък Уеб каза, че през следващата седмица ще може да се прибира по-рано. Така че, когато си свободна…

— Добре — спомних си за разговора, който водихме преди месеци; беше ме помолила — и аз се съгласих — да направя, както тя се изрази, „художествени, черно-бели снимки на корема“. Тогава идеята ми се стори добра, но като се има предвид настроението ми напоследък, никак не ми е до това, особено сега, когато научавам, че и Уеб ще се включи в сеанса. Представям си го как я гледа любящо, гали корема й и може би дори залепва една целувка върху издутия й пъп. Уф! Колко ниско паднах. Ако не внимавам, от снимки за „Платформ“ ще стигна дотам, че да правя снимки на лигите на плачещо бебе или на дрънкалки пред клатушкащо се прохождащо дете.

Затова с всички тези мисли отговарям:

— Не мислиш ли, че това ще е малко… как да кажа… фромаж!

По някакъв начин употребата на определението „сиреняво“ на френски като че ли охлади посредствеността на въпроса.

За миг Марго изглежда обидена, но бързо се окопитва и доста категорично казва:

— Не. Харесва ми… Снимките няма да бъдат изложени в антрето, а в спалнята ни или за албумите… Джини и Крейг имат такива и те са наистина изумителни.

Въздържам се да й кажа, че едва ли би ме въодушевило да бъда като Джини и Крейг, които оглавяват списъка ми за дразнители в Атланта.

Джини е най-старата и — докато не я детронирах — най-добрата приятелка на Марго. За тяхното запознанство бях чувала десетки пъти, предимно от Джини. С две думи, майките им били в една компания от квартала, когато дъщерите им били бебета, но след две седмици напуснали компанията, защото решили, че никоя от другите майки не била чувствителна като тях. (Особено, като разбрали, че една от другите майки сервирала сухи „Чириос“ за сутрешна закуска, което можеше да бъде подминато, ако не предлагала също подобна зърнена закуска и на съседките си. И то в пластмасови купи. На това място Джини вметва вечно дразнещия и неискрен южняшки израз: „Виж я ти нея!“. В превод: „Горката мърлячка!“.)

Затова, естествено, майките им се отцепили от групата и образували своя, а останалото е история. Съдейки по албумите на Марго, момичетата са били неразделни като тийнейджърки, било то като мажоретки (Джини случайно винаги държи лявата пета на Марго в пирамидата, в което аз виждам символ на приятелството им) или излегнати на шезлонги в техния кънтри клуб в подходящи жълти бикини, или на чай, на котильони^[1] и на дебютантски балове. Винаги широко усмихнати, винаги със слънчев загар, винаги заобиколени от група не чак толкова големи красавици, които им се възхищават. Съвсем различни от няколкото снимки, които имам с Кими, най-добрата ми приятелка в родния ми град, на пързалката за летни кънки, с коси, с втъкнати в тях пера, с тесни деколтирани блузи без ръкави във флуоресцентен цвят и няколко реда оръфани, плетени гривни.

Във всеки случай, точно както ние с Кими след завършването на гимназия тръгнахме всяка по свой път (тя се записа в училище за красота и сега прави все същите прически на етажи в салона си в Питсбърг), така стана и с Джини и Марго. Техните преживявания бяха по-сходни, тъй като Джини следваше в университета на Джорджия и също се включи в неговия женски клуб, но тези преживявания в един напрегнат отрязък от живота бяха различни, с различни хора — което щеше да премахва „най-добра“ от „най-добра приятелка“ почти всеки път. До този момент Джини остана в същата тайфа от Атланта (поне половината от съученичките й от гимназията отидоха в университета в Джорджия), а Марго се отдели и се посвети на своите собствени стремежи в „Уейк Форест“. И част от тези нейни собствени стремежи беше свързана с мен, една янки, която не се вместваше (дори изобщо не беше приета добре) в социалния ред на Атланта. В действителност, като погледна назад, понякога си мисля, че сприятелявайки се с мен, Марго по някакъв начин се самоопределяше отново, нещо като да следваш нова, ексцентрична банда. Не че аз бях алтернатива или нещо друго, но една католичка с кафяви очи и кестенява коса, с питсбъргски диалект определено беше една голяма промяна, като се имаше предвид южняшкото, социално възпитание на Марго. Честно казано, аз мисля също, че на Марго й харесваше, че съм интелигентна, ако не и по-интелигентна от нея, в сравнение с Джини, която беше до известна степен начетена, но не и интелектуално любопитна. Всъщност от подочути подмятания при техни телефонни разговори от времето на колежа ми стана ясно, че Джини не проявява интерес към нищо друго, освен към купони, дрехи и момчета и макар Марго да споделяше тези интереси, тя беше по-съдържателна под повърхността.

Затова беше напълно предсказуемо, че Джини ще започне да ревнува и да се състезава с мен, особено през онези първи няколко години, когато постепенно започнах да я измествам. Не го правеше явно, просто проявяваше студенина, съчетана с преднамерено преразказване на общи лични истории и шеги в мое присъствие. Може и да съм била параноичка, но тя като че ли полагаше особено старание да обсъжда неща, които нямаха връзка с мен — като сребърните им прибори с шарки (майките на двете момичета избирали шарките си в магазина за сребро „Бевърли Бремър“ в Бъкхед), последните клюки от автоклуба „Пидмънт“ или идеалния размер в карати на диамантените обеци (очевидно всичко под един карат е прекалено „тийнейджърско“, а което е над два и половина е „толкова новобогаташко“).

С течение на времето, докато тяхното приятелство оставаше в миналото, а моето с Марго се установяваше в настоящето — първо в колежа, а после и в Ню Йорк, Джини съзря зловещото предзнаменование. После, след като връзката ни с Анди се задълбочи и тя разбра, че независимо колко отдавна се познава с Марго, аз щях да съм семейство, стана абсолютна даденост, че аз ще узурпирам признатото й право и ще бъда избрана за шаферка на Марго — недвусмисленият, зрял еквивалент на носенето на колиетата за най-добра приятелка. И макар Джини да играеше благосклонната подгласничка на всички годежни празненства и обеди на шаферките на Марго, аз имах ясното чувство, че според нея Марго, както и Анди, можеха да постъпят другояче.

И все пак не бях мислила особено много за тази съществена момичешка драма, докато Марго не се върна в Атланта. Отначало, тя дори създаваше впечатлението, че не желае да се окопава отново в старата атмосфера. Беше останала лоялна към Джини — едно от най-добрите качества на Марго, — но от време на време подмяташе по някоя и друга забележка, отнасяща се до тесногръдието на Джини, как нямала желание да почива на друго място, освен на Сий Айлънд, че изобщо не четяла вестници и колко е „странно“, че Джини не е работила нито един ден в живота си. (Като казвам „нито един ден“, имам предвид точно „нито един ден“. Нито като спасителка в гимназията, нито краткотрайна канцеларска работа, преди са се омъжи и веднага да роди — какво друго да направи? — едно момченце, а след две години и момиченце. Тя изобщо не знае какво е надница. И случайно — за мен, която беше работила постоянно от петнайсетгодишна, този факт надхвърля определението „странно“. Той се доближава повече до това да познаваш сраснали близнаци или цирков акробат. Крайно чудновато и дори малко тъжно.)

Но откакто пристигнахме в Атланта, Марго като че вече не забелязваше тези неща у Джини и вместо това просто я прегръща като заслужаваща доверие приятелка от родния край, която посреща завръщането на най-добрата си приятелка. И въпреки че здравомислещите зрели хора (каквато обичам да считам себе си) всъщност не вършат неща от рода директно да класифицират най-добрата приятелка, пак не мога да не се чувствам подразнена от моята бивша русокоса Немезида сега, когато съм изстреляна в нейния стилизиран, хомогенизиран свят на Бъкхед.

Затова, когато следващите думи на Марго бяха: „О, между другото, поканих тази вечер и Джини и Крейг. Надявам се, че всичко е наред“, аз се усмихнах широко и изкуствено и отговорих:

— Звучи чудничко!

Подходящо определение за моя нов южняшки живот.

 

 

Същата вечер твърде късно успявам да започна да се приготвям за вечерята, любопитен феномен, при положение, че нямах нищо належащо да правя цял ден. Изцедих мократа си коса и тъкмо започнах да намазвам бузите си обилно с овлажнител, когато чух Анди да тича по стълбите, подвиквайки името ми с тон, който говори, че всичко в света е наред, а после добавя:

— Мила! Прибрах се!

Замислям се за тази извадка от домакинския наръчник от петдесетте години, която рутинно си пробива път покрай интернета, давайки на жените позволеното и непозволеното, за да бъдеш добра съпруга и особено как трябва да посрещаме съпруга си след тежкия му ден в работата. Да направиш вечерта негова… Да си сложиш панделка в косата и да имаш свеж вид… Да предложиш да му свалиш обувките… Да говориш с утешителен глас.

Целувам Анди по устните, после му съобщавам с превзет и саркастичен глас:

— Добра новина, скъпи. Джини и Крейг също ще бъдат с нас тази вечер.

— О, стига — усмихва се той. — Бъди мила. Те не са чак толкова неприятни.

— Напротив.

— Бъди мила — повтаря той, а аз се мъча да си спомня дали това влизаше в правилата. Винаги бъди мила за сметка на истината.

— Добре. Ще бъда мила до петия път, когато тя нарече нещо „супер хубавичко“. След това си влизам в кожата. Става ли?

Анди се смее, а аз продължавам, като имитирам Джини:

— „Тази рокля е «супер хубавичка». Това детско креватче е «супер хубавичко». Джесика Симпсън и Ник Лаши са «тоо-олкова супер хубавички.»“

Анди се разсмива отново, а аз се обръщам към огромния си гардероб, пълен само до една трета, и избирам чифт джинси, кожени чехли и първокачествена тениска с надпис „Ориндж Кръш“.

— Смяташ ли, че това е подходящо за вечеря? — питам го, като нахлузвам тениската през главата си, почти надявайки се, че Анди няма да одобри избора ми.

Той обаче ме целува по носа и казва:

— Разбира си. Изглеждаш „супер хубавичка“.

 

 

Както се очакваше, Джини се е издокарала в тясна права рокля, плетени сандали и перли, а Марго също си е сложила перли към прелестната си светлосиня рокля за бременни. (Перлите на Марго са ексцентрични, огромни и ефектни, вързани на врата с бяла рипсена панделка вместо със здравата връв, завещана от баба й, на която са били нанизани някога.)

Стрелвам Анди с поглед, който той пропуска, защото в този момент се навежда да погали кученцето на Джини — китайска порода без козина, на име Делорес, без което тя никога не излиза от къщи (и още по-лошо, което редовно маже с крем против слънчево изгаряне).

Мога да се закълна, че тя предпочита Делорес пред децата си — или поне пред сина си, който страда тежко от Синдром на дефицит на вниманието и Джини се перчи, че стратегически му дава „Бенадрил“^[2] преди дълго пътуване с кола или вечери навън.

— Чувствам се толкова неподходящо облечена — казвам на Марго, докато й подавам бутилка вино, която грабнах от запаса ни от вина на излизане от къщи. Прокарвам ръце по облечените си с дънки бедра и добавям: — Но нали каза неофициално облекло?

Джини изглежда някак ликуваща, без да съзнава факта, че аз тайничко се чувствам удобно, дори самодоволно в джинсите и тениската си — и че мисля, че тя е тази, която е облечена неподходящо.

Докато тя се накланя, за да ме прегърне сдържано, Марго ми благодари за виното и отговаря:

— Така казах. И ти изглеждаш страхотно — тя налива коктейлите „Маргарита“ в огромни, ръчно изработени чаши. — Божичко, защо нямам твоя ръст… Особено напоследък. Джини, не би ли убила, за да имаш нейните крака?

Джини никога не успя да възвърне формата си след ражданията, въпреки личния си треньор и упражненията за корема; без да знае, че аз знам за това, тя поглежда с копнеж краката ми, преди да измърмори нещо уклончиво. Явно е, че предпочита комплиментите й към мен да бъдат от съвсем друго естество — като наскорошния скъпоценен камък, който тя даде, докато избирахме поканите за поднасяне подаръци за бебето на Марго (събитие, от което аз възмутително се ужасявам) в книжарницата „Пейсис Пейпърс“. След като се потрудихме за текста и избора на бледорозова хартия с необрязани краища, черно мастило и старомодна тема с детска количка, си помислих, че сме приключили със задачата ни. Взех си чантата с облекчение, че си тръгвам, когато Джини ме хвана за китката и усмихвайки се снизходително, каза:

— Шрифта, мила. Трябва да изберем шрифта.

— О, добре — отвърнах и се сетих за старото си работно място в Ню Йорк и колко много научих за печатарските букви от Оскар. Повече, отколкото Джини можеше да научи от планирането на сватбата си и няколко сбирки за поднасяне на подаръци за бебета и благотворителни балове. Но аз продължавам да се забавлявам, като подмятам:

— Затова предполагам, че новият Times New Roman този път няма да е подходящ.

В този момент Джини положи всичките си усилия, за да изрази ужас пред симпатичното червенокосо момиче, което ни помагаше, после заяви:

— О, Елън. Толкова ти се възхищавам, че си запозната с тези подробности… Аз се опитвам да науча нещо повече, но просто не мога.

Виж ти!

Но ето че сега седя в гостната на Марго, облечена в тениска „Ориндж Кръш“, единственият ярък цвят сред морето от консервативни, елегантни летни пастелни тонове. И единствената, която не беше чула извънредната лятна новина — Кас Филипс открила, че съпругът й Морли купил арфа на стойност три хиляди долара за двайсет и една годишната си любовница, която се оказала кръщелница на най-добрата й приятелка. Което, както можете да си представите, причинило доста голямо вълнение в „Чероки“, кънтри клуба, в който членуват съответните страни.

— Арфа ли? — възкликвам. — Какво стана със стандартната домашна роба?

Джини ме стрелва с поглед така, сякаш напълно съм пропуснала същността на историята и казва:

— О, Елън. Та тя е арфистка.

— Ясно — отговарям и смотолевям, че дотолкова съм разбрала, но кой всъщност решава да купува арфата?

Анди ми намига и вметва:

— Елизабет Смарт.

Спомням си липсващите постери на свирещата на арфа Елизабет и се усмихвам на способността на съпруга ми да дава примери едва ли не за всичко, но Джини подминава нашата размяна на реплики и ме уведомява, че тя и Крейг, освен струнен квартет имали и арфистка на репетицията за сватбената вечеря.

— Елизабет коя? — обръща се Крейг към Анди, сякаш се опитва да вмести името в спретнатия си малък бъкхедски контекст.

— Знаеш я — обаждам се аз. — Мормонката, която беше отвлечена, а година по-късно я видяха да се разхожда из Солт Лейк Сити в роба, заедно с брадатия си похитител.

— О, да. Онази — казва Крейг презрително. Докато го наблюдавам как си отрязва голямо триъгълно парче сирене „Бри“ и го поставя между две солени бисквити, ми хрумва, че така, както прилича на Уеб в някои отношения — и двамата са червендалести спортни типове, които преливат от вицове — така няма нищо общо с непринудеността и способността на Уеб да предразполага хората. Като си помисля, той всъщност никога не ме е приемал, дори рядко ме поглежда. След като изтръсква няколко трохи от крепонените си къси панталони, додава: — Чух, че арфистката пушела като комин.

— Крейг! — вайка се Джини от съпруга си и изглежда ужасена, сякаш го е хванала да мастурбира пред списание „Лентхаус“.

— Извинявай, миличка — и я целува така, сякаш току-що са започнали да се срещат, а всъщност са заедно буквално от първия ден в колежа.

Уеб е развеселен и пита как се е издънил Морли. Джини обяснява, че Кае открила сумата в кредитната карта „Амекс“ на Морли.

— Сторило й се подозрително и се обадила в магазина… След това се сетила за внезапния му интерес към симфоничната музика — очите на Джини светеха от скандалните подробности.

— Той не си ли е помислил, че предвид славата му на женкар, тя ще провери също и кредитната му карта „Амекс“? — пита Марго.

Крейг намигва и казва:

— Обикновено това е безопасно пристанище.

Джини отново изрича стенейки името на съпруга си, после го побутва закачливо:

— И ще те напусна на часа.

„Точно така“, казвам си. Тя е точно от типа държанки, които се примиряват с няколко залъгвания. С всичко, което може да поддържа съвършения им външен вид.

Докато групата продължава да разплита гнусната сага с арфата, мислите ми отскачат към Лио и аз за стотен път се питам дали в технически смисъл изневерих на Анди онази нощ в самолета. Преди това винаги исках отговорът да е „не“, както заради Анди, така и заради мен. Но тази вечер се улавям, че малка част от мене като че ли иска да попадна в тази тайна категория. Иска да има тайна, която да ме дистанцира от Джини и целия този свят на отчаяни съпруги, в който се озовах. Едва ли не я чувам как клюкарства с нейните приятелки от Бъкхед: „Не виждам какво толкова е намерила Марго у тази с нищо не изпъкваща янки, която подбира натруфен шрифт и носи тениски“.

Останалата част от вечерта е скучна, разговорът се върти само около голф и бизнес между мъжете и за бебета — между жените, докато някъде посред вечерята Джини не отпива от виното си, трепва и казва:

— Марго, скъпа. Какво е това, което пием?

— Мерло — отговаря бързо Марго и нещо в гласа й ме предупреждава за неприятност. Поглеждам бутилката и виждам, че е тази, която аз донесох, а като се взрях по-отблизо, разпознах, че е същата, която Шарън поднесе на Анди и мен, след като се преместихме в нюйоркския си апартамент.

— Е, да, ама има адски гаден вкус — казва Джини. (Малко по-рано тази вечер тя спомена, че с Крейг възнамерявали да заминат в Мееек-сии-ко.)

Марго хвърля на Джини предупредителен поглед — поглед, който вероятно са си разменяли в гимназията — но Джини или не го улавя, или нарочно го пренебрегва, защото продължава да се задява.

— Къде го намери? В „Уол-Март“?

Преди Марго да отговори, Крейг грабва бутилката от масата, прочита етикета и изрича с присмех:

— Ха! Пенсилвания. От Пенсилвания е. Ясно. Всички знаем колко световноизвестни са лозята във Филаделфия — и се разсмива, горд с шегата си, горд, че показва изисканост и оценка за всички по-изтънчени неща в живота. — Не биваше да го поднасяш, наистина — добавя той, карайки всеки от нас да избухне в смях.

Анди ме поглежда, сякаш да ми каже: „Нека си приказва“. И той, като майка си и сестра си, избягва да влиза в каквито и да било пререкания и дълбоко в себе си знам какво точно трябва да направя сега. Толкова съм сигурна, че никой нямаше намерение да ме обижда — че Крейг и Джини вероятно не разбраха, че аз съм донесла виното — и че това е само добродушно заяждане между близки приятели. Нещо от рода на гафовете, които всеки може да направи.

Но защото те идват от Джини и Крейг и защото аз не харесвам Джини и Крейг и те не харесват мен и защото в този момент искам да съм навсякъде другаде в света, но не и да седя на маса в моя нов град Атланта и да вечерям с Джини и Крейг, аз заговарям с тънък глас:

— Всъщност е от Питсбърг.

Крейг ме поглежда смутен и казва:

— Питсбърг ли?

— Да, Питсбърг… не Филаделфия — отговарям, зачервена от възмущение. — Това е най-доброто мерло в Питсбърг.

Крейг, която явно няма представа откъде съм и изобщо не си е направил труда да попита, продължава да се чуди, а аз виждам как Уеб и Марго си разменят смутени погледи.

— Аз съм от Питсбърг — казвам насмешливо и с желание да се извиня. — Аз донесох бутилката — измествам погледа си към Джини и въртя виното в чашата си. — Съжалявам, че не е с нужното качество.

После, докато Крейг гледа възглупаво, Джини пелтечи нещо от рода, че си взема думите назад, Марго се изсмива нервно, Уеб променя темата, а Анди не прави абсолютно нищо, аз мълчаливо вдигам чашата си и отпивам дълга глътка от евтиното червено вино.