Емили Гифин
Обичай този, с когото си (32)

31.

В момент, повече сюрреалистичен, отколкото тъжен, наблюдавам как Анди подкарва колата бавно и предпазливо на заден ход по алеята и включва мигача, за да се влее в главното, бавно движение на квартала ни. Едва ли не чувам звука му — цък, цък, цък, цък — в тишината на все още миришещата на ново кола и си казвам, че човек, който си прави труда да включи мигач, не е чак толкова ядосан. Не съм сигурна дали това е успокоение или спираловидно доказателство, че не ни е писано да сме заедно. Че Сузан е права в намеците си — на нас ни липсва страст и нашият съюз се основава просто на привързаност и приятно съжителство, но и то вече не е толкова приятно.

Отдалечавам се от прозореца и си втълпявам, че не търся никакво доказателство по един или друг начин. Може би се отричам от думата си, но просто искам утре сутринта да се кача на самолета, да замина за Ню Йорк, да си свърша работата и да се видя с Лио и да се опитам да се почувствам по-добре във всяко едно отношение — миналото, брака, приятелството ми с Марго, работата ми, със самата себе си. Нямам представа как точно ще се случи това, знам само, че няма да се случи, ако остана тук, в тази къща.

Загасвам отново лампата на Анди и се връщам в леглото с мисълта, че трябва да заплача, но осъзнавам със смесица от страх и облекчение, че всичките ми емоции са притъпени и разводнени версии на чувството, което изпитах само преди минути, когато Анди беше с мен в стаята. Фактически съм толкова успокоена и незаинтересована, че сякаш наблюдавам последиците от голяма разправия на друга двойка и просто чакам да разбера какво ще стане по-нататък: Ще остане ли тя, или ще замине?

Затварям очи, изтощена и напълно сигурна, че бих могла да заспя със съвсем малко усилие. Но не си позволявам да опитам; имам поне известно право на моя страна и спането може да го изпразни от съдържание, да ме превърне в безсърдечна съпруга, която се отдава на хубава нощна почивка, докато съкрушеният й съпруг прави кръгчета с колата из безлюдните улици.

Затова, вместо да заспя, правя опит да се свържа с Анди по мобилния, очаквайки да чуя бодрия му глас по гласовата му поща на фона на познатия звук на клаксон на поръчано такси. „Недей да изтриваш това дружелюбно съобщение“, казах му наскоро, без да съм сигурна дали исках да запазя радостния му глас, или фона от звуците на Ню Йорк. И в двата случая той не отговаря сега — нито следващите три пъти, когато натискам бутона за повторно набиране. Очевидно Анди не желае да говори с мен и понеже нямам представа какво да му кажа, не оставям съобщение. Въздържам се да звънна у Марго, където съм почти сигурна, че той ще отиде накрая. Нека ме одумват. Нека поканят и Стела при тях, нека отворят бутилка вино и да се наслаждават на превъзходството си. Нека те вършат техните си неща, а аз ще върша своите. Вторачвам се в тъмнината, чувствайки се самотна, но и доволна, че съм сама.

След известно време неспокойно слизам долу, където всичко е тъмно и подредено точно както го оставихме с Анди, преди да си легнем. Запътвам се право към шкафа с напитките, наливам си чиста водка в малка чаша за сок. Да пиеш сам е потискащо клише, а на мен никак не ми се иска да съм клише. И все пак водката е точно това, което ми е нужно в този момент и това, което е нужно на Елън, е нещо като възникваща тема на вечерта. Или поне така, сигурна съм, би казал съпругът ми.

Заставам насред кухнята и изведнъж закопнявам също и за чист въздух; тръгвам към задната врата и забелязвам, че Анди е пренастроил алармата, преди да излезе; той може и да ме мрази, но въпреки това иска да съм в безопасност. Това поне е нещо, казвам си и сядам на най-горното стъпало, което стана любимото ми място в Атланта, отпивам от водката и се вслушвам в щурците и в тежката, задушна тишина.

Известно време след като изпих питието си, позвъних отново на Анди, прибрах се вътре, заключих задната врата и оставих чашата си в мивката, зървам бележката му. Не знам как не я бях забелязала по-рано, тъй като тя е в средата на плота, написана върху кубчето от жълти листчета — от онези, които обикновено ползваме за бележки от всякакъв род. Като за „Обичам те“ и „Приятен ден“ или като за „Самобръсначката трябва да се презареди“. Стомахът ми се свива, когато вземам квадратното листче и го доближавам до лампичката на фурната, за да прочета: „Ако заминеш, повече не се връщай“.

Откъсвам листчето от кубчето и обмислям не как трябва да постъпя утре сутринта, а просто какво да направя с бележката. Дали да напиша отговор под инструкцията му? Дали да я оставя смачкана върху плота? Да я хвърля в кофата за боклук? Или да я поставя в дневника си като тъжен спомен за тъжни дни? Нищо от изброеното не ми се струва редно, затова просто я поставям обратно върху кубчето и внимателно отново залепвам ръба й, за да създам впечатлението, че изобщо не е била откъсвана или прочитана. Хвърлям й още един поглед, прерязана от остро чувство за угризение и съжаление, че ние станахме от онези двойки, които не само се карат посред нощ, ами и си оставят ултимативни бележки в кухнята.

Може дори да станем и двойка от Бъкхед, одумвана на някой коктейл в клуба. „Чухте ли за Елън и Анди? Научихте ли какво е направила тя? И че той се е отказал от правото?“

Мога да чуя и всички Джинита на света да питат: „И какво е станало после?“.

„Тя си отишла.“

„Тогава той я напуснал.“

Задържам се до плота още доста време, връщайки в съзнанието си първо далечното минало, после близкото минало с няколко картини междувременно и се питам дали вярвам в думите на Анди. Решавам, че да. Той може и да промени решението си, но засега написаното от него е сериозно.

И все пак, вместо страх да порази сърцето ми или да се позамисля за случилото се, докато изкачвам отново стълбите и се пъхвам под завивките, се чувствам още по-спокойна, решителна и изпълнена с негодувание. Как смее той да отказва да говорим повече? Как смее дори да не се опита да разбере как се чувствам? Как смее да ме притиска в стената с изискванията си? Опитвам се да се поставя на негово място, като си го представям как страда от носталгия и иска да възстанови връзка с нещо или някого. И тогава осъзнавам, че тъкмо затова се преместих в Атланта. С него. Заради него. Ето защо съм тук сега.

Заспивам и сънувам случайни, банални сцени — как слагам спален калъф върху креслото, как разливам чай върху клавиатурата на компютъра си, как доизкусурявам в последния момент импровизиран цигански костюм за кварталния маскарад по случай Халоуин. Сънища, които, дори изследвани най-подробно, нямат никакъв смисъл, при положение, че се намирам на кръстопът, в критичен момент.

Когато най-сетне се събуждам, часът е четири и петдесет и девет, една минута преди будилникът ми да звънне. Ставам, влизам под душа, обличам се и извършвам обичайните неща преди едно нормално пътуване. Вземам фотоапарата си, пренареждам багажа си, принтирам бордната си карта, дори проверявам какво е времето в Ню Йорк. Около седемнайсет-осемнайсет градуса с превалявания. Колкото и да е странно, не мога да си представя как ще се чувствам на температура от осемнайсет градуса, може би защото толкова дълго вече живея на жега, затова се съсредоточавам върху дъжда и си вземам чадър и черния си шлифер.

През цялото време бележката от Анди не ми излиза от ума и си повтарям, че винаги мога да се откажа от пътуването в последния момент. Когато слънцето изгрее, мога да реша да остана. Мога да взема метрото за летището, да мина през пропускателния пункт, да стигна до изхода към самолета и пак да се върна у дома.

Но дълбоко в себе си знам, че това няма да се случи. Знам, че когато Анди се прибере и завари бележката си да стои недокосната върху плота, аз отдавна вече ще съм на път.

След пет мъгляви часа се озовавам на опашка за такси на летище „Ла Гуардия“ и сред познатите до болка звуци, миризми и гледки. „У дома, помислям си, аз съм си у дома.“ Повече у дома, отколкото в Питсбърг, отколкото в Атланта, отколкото където и да било другаде. Този град, точно тази опашка за такси ме карат да чувствам, че си идвам у дома.

— Закъде сте? — прекъсва уединението ми младо момиче зад мен. Със съдраните си дънки, конската опашка и огромната си раница тя прилича на студентка. Представям си, че е почти без пукната пара и се надява да подели сметката за такси до града.

Прочиствам гърлото си, съзнавайки, че днес не съм обелила нито дума.

— За Куинс — казвам с надеждата тя да е за Манхатън. Не съм в настроение за разговори, но пък и сърце не ми дава да я отпратя.

— Да му се не види макар! Надявах се да си поделим таксито… Щях да взема автобуса, но много бързам.

— Вие къде отивате? — питам, не защото искам да знам, а защото си личи, че тя умира да я попитам. Бас ловя, че е замесено и момче. Винаги е замесено момче.

И наистина, тя отговаря:

— Да се видя с приятеля ми. Той живее в Трибека.

Тя изрича „Трибека“ гордо, сякаш думата се е търкулвала от езика й само няколко пъти преди това. Може би наскоро е научила, че името е съставено от първите срички на Трайенгъл Билоу Канал Стрийт^[1]. Помня, когато я научих и аз, както помня също, че произнесох неправилно Хаустън Стрийт^[2] като града в Тексас — Хюстън и че Марго ме поправи и призна, че и тя направила същата грешка предишния ден.

— Хмм — смънках аз — чудесен квартал.

— Ъхъ. Той съвсем наскоро откри един страхотен таван — рече тя и аз долових акцент от Минесота или Канада. А пък парадирането й с думата „таван“ ме навежда на мисълта, че той го е казал така, за да й направи впечатление. Питам се дали е видяла въпросното „страхотно“ място и си го представям, че е тясно и сиво, и все пак чудесно по някакъв начин.

Усмихвам се.

— А вие къде живеете?

Тя изважда смачкано дънково яке от раницата си с колелца, а аз си помислям: деним върху деним — лош вкус. Закопчава го почти догоре, при което видът става още по-лош, и казва:

— В Торонто… А приятелят ми е художник.

Отново славен нелогичен израз, доказващ нейната любов, доказващ, че всичко се свежда до него.

„Опасно“, помислям си аз, но пак се усмихвам и казвам:

— Това е чудесно — и се питам как ли са се запознали, откога са заедно, дали тя ще се премести в Ню Йорк при него. Как ще свърши тяхната история. Ако свърши.

Опашката се придвижва напред и ме доближава със сантиметри до Лио.

— А вие… вкъщи ли се прибирате? — пита ме тя.

Поглеждам я учудено и тя уточнява:

— В Куинс ли живеете?

— О!… Не. Ще се срещна с един човек тук… по работа.

— Фотограф ли сте?

За секунда съм смаяна от интуицията й, но после си спомням, че нося фотографска чанта.

— Да — отговарям и се чувствам все повече и повече самата аз.

Аз съм фотограф. Аз съм в Ню Йорк. Ще се видя с Лио.

Тя се усмихва.

— Това е готино.

Изведнъж ми идва редът и аз се сбогувам с моята нова, безименна приятелка.

— Довиждане — отговаря тя радостно и помахва с ръка — което е странно, когато стоиш толкова близо до някого.

— Късмет! — пожелавам й аз.

Тя ми благодари, но ме поглежда учудено, сякаш се пита какво общо има късметът в случая. Искам да й отговоря: Много. Има много общо с всичко. Но само й се усмихвам и се обръщам да подам багажа си на шофьора.

— Закъде? — пита ме той, след като и двамата се качваме в колата.

Казвам му отдавна запомнения адрес и нервно проверявам грима си в огледалцето на пудрата ми. Сложила съм си само аркансил и блясък за устни и устоявам на изкушението да добавя още нещо, както и си оставам с конската опашка и обикновеното облекло от дънки, бяла ризка с навити ръкави и черни ниски обувки. Това пътуване може и да се окаже не само по работа, но поне съм облечена като за работа.

Нервно изваждам телефона си от чантата и в същия момент Лио ми изпраща текст: „Къде си?“.

Сърцето ми се разтуптява, като си го представям как вече си е взел душ, поглежда часовника и ме очаква.

Изпращам му отговор: „В таксито. Скоро ще се видим.“

След миг той ми изпраща едно самотно усмихнато лице и това ме отпуска, но и ме изненадва. Лио никога не е бил емоционален човек, освен ако не се брои „лицето“ от двоеточие — малко тире — голямо тире, което той понякога добавя в края на имейла си, като се подиграва на леко асиметричните ми устни — нещо, което Анди изобщо не е забелязвал или поне не го е споменавал.

Усмихвам се на телефона си въпреки настроението ми, което не е лошо, но в никакъв случай не предполага и усмивки. После си слагам слушалките и включвам миникасетофончето си iPod, за да чуя Райън Адамс да пее „Ла Сиенега току-що се усмихна“, една от любимите ми песни, които могат да ме накарат да се чувствам или щастлива, или наистина тъжна — зависи. В този момент съм и двете и докато се вслушвам в думите, се чудя доколко близо една до друга са двете емоции.

„Ти винаги си в подсъзнанието ми,

и ми е толкова хубаво, но и адски ме боли.“

Усилвам звука и чувам майка ми да казва: „Ще оглушееш, Ели“. После затварям очи и се пренасям мислено към Лио, после към Анди и отново към Лио.

В края на краищата не се ли свежда всичко до някое момче?