Емили Гифин
Обичай този, с когото си (4)

3.

— Къде си сега? — пита Лио.

Поех си дълбоко въздух, преди да обмисля отговора си. За миг си помислих, че той задава въпроса във философски смисъл — „Къде си в живота?“ — и за малко да му разкажа за Анди. За приятелите и семейството ми. За работата ми като фотограф. На какво приятно и спокойно място се намирам в момента. Все отговори, които доскоро съчинявах под душа и в метрото, надявайки се на точно този удобен случай. Благоприятната възможност да му кажа, че съм се съхранила и продължавам напред към много по-голямо щастие.

Но тъкмо понечвам да кажа нещо от това и осъзнавам какво всъщност ме пита Лио. Той има предвид буквално къде седя, стоя или вървя в момента. В кое малко ъгълче на Ню Йорк премислям случилото се току-що.

Въпросът ме смущава така, както човек се смущава, когато го попитат колко тежи, колко пари печели или някакъв друг личен, проучващ въпрос, на който той твърдо предпочита да не отговаря. Но с отказа си да отговори веднага, човек се опасява, че ще се покаже отбранителен или груб. По-късно, разбира се, ще възпроизведе отново размяната на реплики и ще помисли за точния, любезно уклончив отговор. „Само аз си знам истината.“, „За съжаление парите никога не стигат“. Или в този случай: „Вън от къщи“.

Но в такива моменти винаги непохватно избълвам точния отговор. Колко тежа. Заплатата до последния долар. Или, в случая, точното име на ресторанта, където пия кафе в студен, дъждовен ден.

„О, добре де — помислям си, след като ми се изплъзва от езика. — В края на краищата вероятно е по-добре да бъдеш прям. Да говориш уклончиво може да се изтълкува като опит да флиртуваш или да покажеш сдържаност: Познай къде съм. Що не дойдеш да ме намериш“.

Лио отговаря бързо, разбиращо.

— Добре — казва, сякаш този ресторант е бил специално наше място. Или по-лошо, сякаш аз съм толкова предвидима. После ме пита дали съм сама.

„Не е твоя работа“, ми иде да кажа, но устата ми се отваря и аз му поднасям едно обикновено, просто, подканващо „да“. Като един обикновен червен автобус, който се промъква боязливо до двуетажните черни, чакайки само някой да скочи в него.

И наистина, Лио казва:

— Добре. Идвам. Не мърдай оттам — той затваря, преди да съм му отговорила. Затварям телефона си и изпадам в паника. Първият ми инстинкт е да стана и да си тръгна. Но си заповядвам да не се показвам страхлива. Мога да издържа да го видя отново. Аз съм зряла, уравновесена, щастливо омъжена жена. Така че какво толкова, ако се видя с бивше гадже и си поприказвам любезно с него? Освен това, ако реша да избягам, нямаше ли да играя игра, която не ми беше работа да играя? Игра, която бях загубила много отдавна?

Затова започнах да ям геврека си. Той е безвкусен — само тесто, но аз продължавам да дъвча и преглъщам, напомняйки си да отпивам и от кафето междувременно. Въздържам се да се погледна отново в огледалото. Няма да си сложа още блясък за устни, нито дори ще проверя дали по зъбите ми не е полепнала храна. Нека да е останало маково семе между предните ми устни. Няма какво да доказвам на Лио. Нито на себе си.

Това е последната ми мисъл, преди да зърна лицето през нашарената от струйки дъжд врата на ресторанта. Сърцето ми отново се разтуптява и кракът ми започва да подскача нагоре-надолу. Минава ми през ума колко щеше да е хубаво да имам едно от бета блокерите на Анди — безвредни хапчета, които той взема, преди да се яви в съда, за да не му пресъхва устата и да не му трепери гласът. Той твърди, че всъщност не е нервен, но незнайно защо физическите му симптоми сочат друго. Сега аз също си казвам, че не съм нервна. Просто тялото ми издава ума и сърцето ми. Случва се.

Наблюдавам как Лио изтръсква чадъра си, докато оглежда ресторанта, подминава Ани, която мие пода на едно сепаре. Не ме вижда веднага и по незнайна причина това ми влива смътно чувство за сила.

Но то се изпарява в мига, когато погледите ни се срещат. Той ми хвърля тънка, бърза усмивка, после свежда глава и закрачва към мене. След секунди се изправя до масата ми и сваля черното си кожено яке, което помня много добре. Стомахът ми се надига, спуска се, пак се надига. Изпитвам страх, че той ще се наведе да ме целуне. Но не, това не е в стила му. Анди ме целува по бузата. Лио никога не го е правил. Верен на някогашното си държане, той пропуска празните приказки и сяда срещу мен, като поклаща глава веднъж, втори път.

Изглежда точно такъв, какъвто го помня, само малко поостарял, някак по-самоуверен и по-жизнен; косата му е по-тъмна, телосложението му по-набито, челюстта му по-силно изразена. Пълна противоположност на фините черти, на дългите крайници, на светлата боя на Анди. „Анди е по-приятен за окото“, помислям си. Анди е по-приятен, точка. Точно както е приятна една разходка по плажа. Или неделна следобедна дрямка. Човек, който е на мястото си.

— Елън Демпси… — проговаря той най-сетне, гледайки ме в очите.

Не бих могла да съчиня по-подходящи встъпителни думи. Поемам ги, вторачвайки се също в кафявите му очи, обточени с черен ореол.

— Елън Греъм — поправям го с гордост.

Лио събира вежди, сякаш се мъчи да си спомни новото ми фамилно име, което би следвало веднага да свърже с Марго, съквартирантката ми от времето, когато двамата се виждахме. Но той като че ли не прави никаква връзка. Това не би трябвало да ме изненадва. Лио никога не се е стараел да опознае приятелите ми — още по-малко Марго. Чувството беше взаимно. След първата си голяма разправия с Лио, такава, че ме доведе дотам, че да подсмърчам, Марго взе единствените негови снимки, които имах тогава — лента от черно-бели непринудени моментални снимки, и ги скъса по съвсем права линия така, че разполови челото, носа, устните му на всеки кадър, а усмихнатото ми лице остави непокътнато навсякъде.

— Виждаш ли колко по-добре изглеждаш сега? — беше заявила Марго. — Без този задник.

Помня, че си помислих: „Това се казва приятелка“, дори когато взех скоч и внимателно върнах Лио на мястото му. Същото си помислих за Марго и когато с Лио скъсахме и тя ми купи поздравителна картичка и бутилка „Дом Периньон“. Запазих тапата, увих лентата със снимки около нея, стегнах я с ластиче и я прибрах в кутията си за бижута — докато Марго не я откри след години, когато ми върна чифт златни обеци във формата на халки, с които й бях услужила.

— Това пък за какво е? — попита тя, въртейки между пръстите си тапата.

— Хмм… нали ми подари онова шампанско — отвърнах разочарована. — След раздялата ми с Лио. Помниш ли?

— И си запазила тапата? И снимките?

Запелтечих, че запазих тапата като символ на приятелството ми с нея, нищо повече — макар истината да беше, че не можех да се разделя с нищо, свързано с Лио.

Марго повдигна вежди, но подмина темата така, както подминаваше повечето спорни въпроси. Изглежда това беше южняшка черта. Или поне черта на Марго.

Във всеки случай тъкмо изтъкнах на Лио фамилното си име по мъж. Немалък триумф.

Лио повдигна брадичка, издаде напред долната си устна и възкликна:

— О! Поздравления!

— Благодаря — ликувам, радвам се… после малко ме досрамява, че се чувствам толкова победоносно. „Противоположното на любовта е безразличието“, рецитирам наум.

— Е, кой е късметлията? — пита той.

— Нали помниш Марго?

— Да, разбира се.

— Омъжих се за брат й. Мисля, че си го срещал? — подхвърлям двусмислено, макар да знам с абсолютна сигурност, че Лио и Анди се бяха срещнали веднъж в един бар в Ийст Вилидж. Тогава това беше само една незначителна среща между моето гадже и брата на най-добрата ми приятелка. Размяна на „Здрасти. Приятно ми е да се запознаем, човече.“ Може би се и ръкуваха. Стандартно поведение между мъже. Но години по-късно, дълго след като с Лио бяхме скъсали и аз започнах да се срещам с Анди, прецених този момент до изтощителни подробности, както би направила всяка жена.

Сега по лицето на Лио преминава израз, който показва, че се е сетил.

— Онова момче? Наистина ли? Студентът по право?

Настръхвам от думите „онова момче“, изречени с подигравателна нотка, и се питам какво ли си мисли Лио сега. Дали събира късчетата от кратката им среща? Дали просто изразява неприязънта си към адвокатите? Дали аз в даден момент съм обсъждала Анди така, че сега да му давам храна за преценка? Не. Невъзможно е. Не е имало и няма нищо негативно или противоречиво, което да се каже за Анди. Анди няма врагове. Всички го обичат.

Поглеждам отново Лио в очите и си казвам да не заемам отбранително положение, нито да реагирам. Мнението на Лио вече няма значение. Затова кимам спокойно, уверено и потвърждавам:

— Да, братът на Марго.

— О, значи нещата са се развили до съвършенство — казва Лио с тон, който без съмнение е изпълнен със сарказъм.

— Да — отговарям със самодоволна усмивка, — точно така.

— Едно голямо щастливо семейство — подмята той.

Вече съм сигурна за тона му и чувствам как се напрягам и в мен се надига познатият гняв. Онзи гняв, който само Лио беше способен да породи. Свеждам поглед към портфейла си, с цялото си намерение да оставя няколко банкноти на масата, да стана и да си тръгна. Но тогава чувам името си като ефирен въпрос и чувствам ръката му, която направо поглъща моята. Бях забравила колко са големи ръцете му. Колко горещи са били винаги, дори насред зима. Понечвам да издърпам ръката си, но не успявам. „Поне е затиснал дясната“, помислям си. Лявата ми ръка е свита под масата, все още на сигурно място. Потърквам брачната си халка с палец и стаявам дъх.

— Липсваше ми — отронва той.

Поглеждам го втрещена, онемяла. Липсвала съм му? Не може да бъде… но пък Лио не си пада по лъжите. Предпочита студената, сурова истина. Или я приемаш, или не.

Той продължава:

— Съжалявам, Елън.

— За какво? — питам с мисълта, че има два вида съжаление. Съжаление, пропито с разкаяние. И чисто съжаление. Такова, което просто моли за прошка и нищо повече.

— За всичко. За всичко.

„Това е горе-долу задоволително“, помислям си аз. Отпускам пръстите на лявата си ръка и поглеждам към халката си. В гърлото ми е заседнала огромна буца, гласът ми излиза във вид на шепот.

— Много вода изтече оттогава — казвам и го мисля сериозно. Наистина много вода изтече.

— Знам. Но продължавам да съжалявам.

Примигвам и отвръщам поглед, но не мога да си наложа да си помръдна ръката.

— Недей. Всичко е наред.

Веждите му, толкова съвършено извити, че веднъж го подразних, като му казах, че си ги скубе, се повдигнаха едновременно.

— Наред ли?

Знам за какво намеква и бързам да го уверя:

— Повече от наред. Всичко е чудесно. Точно както трябва да бъде.

Изражението му става закачливо, както изглеждаше, когато най-много го обичах и вярвах, че нещата между нас ще тръгнат добре. Сърцето ми се свива.

— И тъй, Елън Греъм, в този ред на мисли за това колко наред се оказа, че е всичко, какво ще кажеш да дадем шанс на приятелството ни? Мислиш ли, че ще можем да го направим?

Премислям всички причини за „защо не“, всички начини, по които това може да навреди. И все пак се виждам как свивам хладно рамене и се чувам да промърморвам:

— Защо не?

После, с известно закъснение, издърпвам ръката си изпод неговата.