Габор Васари
Монпти (9)

Глава IX

Понеделник

Слънцето грее през прозореца и една ивица светлина пада върху леглото ми, но без да топли. Аз лежа на леглото и нямам ни най-малкото желание да се мръдна. Сега всичко ми става ясно като бял ден. Всичко е обяснено. Голямо, дълбоко спокойствие ме обхваща: идва ми даже да се усмихна, но и аз не знам защо.

Една муха пълзи нагоре по прозореца. Спира се, извива си предните крачка, почиства си главата: веднъж, дваж…

Там, където хартията по стената образуваше балдахин над прозореца, сега съвсем се е скъсала. Вчера я хванах, като нямах друга работа, и сега тя виси от стената също като крилото на някой грамаден умрял орел. Стената зад нея е гола и трепери от студ. Какво ли търси тази муха в моята стая? Няма да намери нищо за ядене тука. Тази мухичка е дошла отвън и утре няма да я има вече тука. Колко ли време може да издържи една такава мухичка на глад? Мъжка ли е или женска? Тази муха е душата на някой умрял човек и е дошла да ме утеши.

Мухата продължава и продължава да се чисти.

Тази муха е съдбата. Всяко едно от крачетата й носи до шест хиляди бацили; шест пъти по шест прави тридесет и шест хиляди бацили, без да смятаме главата, крилата и всичко останало.

Тази муха е смъртта.

Посягам полека за една обувка. Мухата бръмчи из стаята и за нищо на света не иска да кацне никъде. Съвестта й не е чиста. Сега, ето я, кацва на електрическата крушка. Без да се замислям, захвърлям обувката и строшавам крушката със силен трясък.

Сега няма вече и електрическо осветление.

Под защитното було на нощта виденията пак ще изскочат. Какво ще стане тука през нощта? Видения в мрака… Трябва непременно да изкарам малко пари за нова крушка. Колко хубаво стана за мене, че счупих тази електрическа крушка: по този начин волята ми да живея се събуди отново. Няма и да лягам вече; от многото лежане човек се отпуща толкова много. Внезапно няма да мога вече да стана от мястото си. От сега нататък по-скоро ще седя на креслото и ще ставам от време на време да се поразхождам малко; постоянно ще проверявам дали имам сила да вървя. Да, аз бях взел това решение още вчера.

Трябва да изкарам на всяка цена малко пари. Ще вървя по улицата и ще оглеждам тротоара внимателно, може да намеря малко пари. Париж е голям и всеки ден тълпи хора губят пари. Защо по-рано не ми дойде на ума това? Губя си времето да мечтая и да чакам чудеса, вместо да се погрижа за действителни неща. Кой може да знае колко пъти съм минавал покрай изтървани на улицата пари?

Слизам долу с твърди стъпки. Ще намеря пари, това е сигурно; само не знам още как ще ги разпределя и колко ще бъдат.

Муши-очи казва, че сега работели оттатък в работилницата, тъй че можело да си получа пакета.

Този човек е без характер.

Крача по улицата и оглеждам старателно всяко късче книга. Може да има загънати пари в нея. Само трябва човек да бъде търпелив и да постоянства в търсенето. Не може да има пари на всяка стъпка, и това е добре, иначе маса хора щяха да ги търсят. Човек трябва да бъде пъргав, за да ги намери. Двама души са замесени в тази работа: един, който губи парите и втори, който ги намира. Успехът е сигурен петдесет на сто, защото имаме вече единия от тях, аз, който търся. След като поскитвам около два часа, връщам се в хотела изморен. Едва единадесет и половина. Към един часа мога да отида да изям един въображаем обяд. Защо вървя толкова много? В целия си живот не съм вървял толкова много, както през последните няколко дни. Бягам от смъртта. Стаята ми вече има вид на гробница.

Крача насам-нататък из тази гробница като човек, който е пропуснал възкресението, а сега не иска да пресилва нещата.

Внезапно се чува силно тракане на вратата и тежки стъпки на някакъв плещест, набит мъж. Той не казва добър ден, блъсва ме настрана, отива при прозореца, отваря го и поглежда навън.

— Да, този беше, — изръмжава той. — Къде са кюлотите на жена ми?

Добре, хайде да му обясним работата подробно.

— Вижте, аз имах малко брашно за бебета… — (Тъй или инак, утре ще умра.)

— Къде са кюлотите на жена ми?

— Вижте, аз имах малко брашно за бебета. Не знам как го казват, защото загубих кутията. Открай време исках да намеря адреса на фабриканта; сега можеше да му телефонираме и щяха да ви уверят, че казвам истината. Не. Трябва да питаме във фабриката, тоест собственика на бараката, не в дюкяна. Аз бях номер 132. Утешителната печалба.

— Тука ли са кюлотите на жена ми, или не са?

— Не са.

Той попипва джоба на палтото ми и измъква гащите.

— Това какво е?

— Аз изгубих брашното за бебета, знаете. То падна на покрива и аз взех ключа, но преди това взех и една макара конци. Ей сега ще ви покажа цялата работа…

Не, не мога да му покажа нищо.

— Това какво е? — Той тика кюлотите под носа ми и реве:

— Ето инициалите на жена ми!

Тя не трябваше да ги бродира там.

— Какво значи това? — пита той.

— Вижте какво, кълна ви се във всичко, най-сетне то няма значение сега, но аз не искам да смятате, че ви разправям измислици, и даже тъй… аз исках да издърпам горе бебешката храна с конеца; иглата се закачи за кюлотите на жена ви. Кюлотите не знаеха да паднат или не. Тъй че дойдоха горе, при мене и аз тъкмо се канех да ги върна, когато вие почнахте да крещите, което трябва да е изморило гърлото ви, ако може да се каже тъй. Има един добър цяр за това. Един мой приятел е студент по медицина и може да ви вземе това лекарство евтино, даже и без нищо. Аз веднага ще отида при него; преди да мине един час… непременно ще ви помогне… ще видите… то е нещо за намазване на гърлото…

— Вие познавате ли се с жена ми?

Той изважда джобното си ножче и отваря шумно тирбушона му. Иска да ме убие, и то с тирбушона, моля ви се. Ще бъде бавна смърт.

Човек не бива да възразява на измамени съпрузи.

— Да, познавам се.

— Добре, казвайте веднага какво има помежду ви?

— Нищо особено.

— Вашето частно мнение не ме интересува. Искам да чуя фактите.

— Да, малко чудно е.

— Какво е чудно?

— Недейте крещя толкова силно, ще ви кажа фактите. Ние още не сме стигнали наполовина до там.

— Не се отклонявайте от въпроса.

— Че кой се отклонява от въпроса? Аз наистина не се опитвам да се откопча от него. Да, въпросът… погледнато в тази светлина, какво значи въпрос?

— Сега какво става, сега, лапнитеменуга такъв! — реве той.

(Лапнитеменуга… Боже Господи… есенно време…)

— Сузано, казвам й един ден, — подхващам аз.

— Жена ми се казва Мария-Луиза.

— Но аз винаги й казвах Сузана. Много глупав навик, признавам го, но тъй беше… няма да си правим труда да ви обясняваме защо. По някой път човешките работи са като например фата моргана… на петдесет крачки над повърхността на пустинята?… Какво представлява едно зрънце пясък, а?

Той стоварва юмрука си върху масата толкова силно, че тя насмалко да се счупи.

— Какво стана?

— Аз ще бъда съвсем откровен.

— Хайде де!

— И, впрочем, най-добре е да не слушате какво ви разправям аз… от болки съм се побъркал.

— От кога се познавате с нея? От колко време?

— Не е от много време.

— Има ли една година, откакто я познавате? — крещи той.

— Да… около една година, ако обичате.

— Лъжете, познавате я от две години.

— Добре, добре, нека бъде вашето, две години.

— С други думи малкият Луи е ваш, — казва той разпалено.

— Какъв малък Луи?

— Синът ви! — той диша дрезгаво, става полека и излиза полека от стаята.

Защо не казва сбогом на излизане? Само едно нещо не мога да разбера, защо той не каза сбогом?

Четвърт час по-късно на вратата се чука; мъжът се появява, слага близо до вратата два големи куфара и си излиза, без да каже нито дума. Краища на дрехи висят от куфарите. Вижда се, че са ги опаковали набързо. След кратко време той пак се появява, този път с едно бебе на ръце. Слага го на леглото, застава пред него за малко, после казва с глух глас, като посочва към мене:

— Баща ти.

Обръща се и изчезва. Щом той си отива, веднага идва Муши-очи и обяснява, че не може да остави стаята за сто тридесет и пет франка на двама души. Ужасно.

Пет минути по-късно в стаята се втурва една млада жена, силно разтревожена.

— Той го е убил! — пищи тя и се хвърля върху детето.

Детето изревава, сякаш са го намушкали. Жената плаче, но замлъква след малко и обръща към мене бледното си лице, измокрено от сълзи.

— Сега можете да разберете, господине, какво съм страдала с този звяр. Ревността му е същински ад. Обвинява ме, че съм имала любовна история с вас и че вие сте бащата на детето ми, пък днес се виждаме за пръв път… Това е трагедия, господине! Още днес ще си замина за провинцията. Моля ви се да остана тук, докато стане време за гарата. Опасно е да остана сама с този маниак. Вие сте мъж.

— Да.

— Ще ми направите ли една голяма услуга?

— Животът ми е ваш.

— Ползвам ли се с вашите симпатии?

— Мога ли да говоря пред малкия Луи? Той ни наблюдава много подозрително.

— Да, разбира се. Какво искахте да кажете?

— Мога само да съжалявам, че съпругът ви не е прав в обвинението си. Отчаян съм, мадам.

— Наистина? — запитва тя тихо, почти с въздишка.

Навежда глава, ръцете й играят неловко с гарнитурата на роклята й.

Малкият Луи на леглото ни наблюдава като шпионин. Само чака да дойде времето, когато ще се научи да приказва, за да разправи всичко на баща си.

Младата жена се обръща полека на друга страна, отваря ръчната си чанта, изважда си кутията с пудрата и напудря лицето си; слага си и червило на устните. Тя е тънка, висока… роклята закрива фигурата й толкова дискретно, че само човек толкова изоставен и подивял като мене може да се вълнува, като я гледа. Тя се обръща и ме улавя за ръката:

— Направете ми една услуга. Заминавам с вечерния влак. Не искам да се срещам пак с мъжа си. И, освен това, той каза да не отивам вече в апартамента, защото седи и гледа към вратата с отворен бръснач в ръка. Моля ви се, слезте долу, помолете го да ми върне зестрата. Недейте се опитва да му обяснявате работата. Един ден все трябва да свърши между нас. Като вземем всичко под внимание, вие виждате една щастлива жена пред себе си, — казва тя и очите й се наливат със сълзи.

— Коя е вашата стая, — запитвам аз.

— Вторият етаж, номер дванадесет.

Оправям вратовръзката си. Много добре, ще сляза долу. Ако съпругът посегне да ме удари, ще го ритна и ще го удуша. Искам да кажа, за да спазваме хронологията, най-напред ще го удуша и тогава ще мога да го натупам спокойно. Слизам долу и почуквам на номер дванадесет на втория етаж. Никакъв отговор. Влизам.

Съпругът седи на масата, пише някакво писмо.

— Моля, дайте зестрата на жена си, — казвам аз.

— Каква зестра? — отговаря той и ме поглежда много смирено.

— Какво искате да кажете с този дързък отговор? Няма да търпя такова държание!

— Седнете, ще ви покажа книжата, да видите как съм вложил парите.

— Не ме интересуват вашите влагания. Не са ви дали зестрата да си играете с нея.

Той излиза от стаята и се връща с бутилка вино и две чаши.

— Нека да разискваме тази работа като мъж с мъж. Аз съм готов да върна зестрата на части, на вноски.

Той напълва чашите и ми поднася табакерата си с цигари. Ръката му трепери.

— Къде е зестрата?

— О, — обажда се той и се залавя да заглажда покривката на масата.

— Не е ли останало нищо от нея?

— Разбира се.

— Какво искате да кажете, разбира се? Дайте ми каквото е останало!

— Една цигара? Няма ли да опитате виното?

— Господине, аз съм дошъл тука като официално лице, не можете да ме подкупите.

— Трябва ли да се бием?

— Не! — изревавам аз.

— Добре тогава! Всичко най-хубаво! Пийте!

— Всичко най-хубаво.

— Мога да ви дам пет хиляди франка. Не ви се сърдя. Вероятно вие не сте виновен. За ваше здраве!

— Къде са петте хиляди франка? Искам ги в дребни банкноти.

— Днес следобед ще отида в банката и довечера ще изпратя горе парите. Тъй че пийте една чаша вино!

Неочакван обрат на събитията. Мъжът внезапно изгубва самообладание, после пак идва на себе си. Какво става с мене? Идват ми разни мисли… или да го удуша… или да го прегърна…

Не оставам по-дълго. Веднага се връщам горе, защото ако постоя тука още малко, ще бъда принуден да се прибера в стаята си пълзейки на четири крака.