Габор Васари
Монпти (38)

Глава XXXVIII

През отворения прозорец чувам шумоленето на листата, развявани от вятъра.

Пролет е.

Някъде чурулика птичка; чувам я тука от леглото си. Ръцете ми лежат върху завивката като отсечени. Днес ще стана. От кога лежа тъй? Къде са ми дрехите? Камериерката влиза, без да чука на вратата.

— Е, по-добре ли се чувствате?

— Да, благодаря. Къде ми са дрехите?

— Искате да станете ли? Окачих ги в гардероба. Чакайте, ще ви ги дам. Мина ли ви виенето на свят?

— Да, благодаря, чувствам се съвсем добре.

Тя слага костюма ми на леглото и поставя обущата ми до него.

— Искате ли нещо друго?

— Не, благодаря… какъв ден е днес?

— Вторник.

— Вторник ли?… Да. Вчера беше понеделник, пък утре е сряда.

— Не прави добре вашата приятелка, тези дни хич не се показва насам. Облечете се. Много по-добре ще бъде, отколкото да лежите. Да ви помогна ли?

— Не… не…

Още ми се вие свят. В девическия пансион звънецът бие… какао… нормандско сирене… мерилендски тютюн… Как ли е старият Муши-очи, добре ли е със здравето си?

И той я познаваше.

* * *

Стоя на тротоара пред номер 6 на улица „Пет диаманта“ и гледам нагоре към балкона на втория етаж, към петте тъмни прозореца. Там именно живееше тя всъщност, не на улица „Мулен“.

Горката Ана-Клара.

Преди три месеца заедно гледахме тука нагоре, притиснати един към друг.

— Монпти, Последният прозорец е моя, коледната елха е в балконската стая, стига чак до тавана. Олеле, да знае мама, че ние двамата…

Почти усещам уханието на косата й.

Аз вярвам в задгробния живот. Мога да си представя Ана-Клара сега, застанала до мене, разплакана, защото съм натъжен. Ако един от тези пет прозореца светне сега, тогава ще повярвам, че има задгробен живот и че има Бог.

— През месец май ще съборят къщата, — обажда се някой зад мене. — Сега никой не живее там. — Бакалинът го казва, застанал на улицата пред дюкяна си.

Гледам към къщата и ми се струва, че Ана-Клара стои до мене; тя ме улавя за ръката и ми казва с приятния си глас алто: „Е, ще дойдеш ли, Монпти?“

* * *

Иври — Бисерът.

До там се отива с осемдесет и седем.

Трамваят трака отвъд укрепленията. Грозно, неприветливо предградие. Близо до гробищата един ресторант на открито, с дълги дървени пейки. Мъже и жени в траурни дрехи седят там, ядат пържени картофи и пият с тях червено вино. Една жена е отхвърлила назад черния си воал, носът й лъщи, тя яде; очите й са тъжни. Червено вино е разлято по масата.

Навън мирише на богородички.

— Един франк китката.

В ляво е жилището на гробаря.

— Госпожица Ана-Клара Жувен.

— Кога умря тя?

— На двадесет и девети март.

Той наднича в една голяма книга. Ана-Клара е станала един номер в голямата книга. Служещият носи мръсна яка. Един ден и той ще бъде вписан в книгата.

Пето поделение, седемнадесети ред, тридесет и осми гроб.

— Благодаря.

Тръгвам по алеята с надгробни камъни. Мавзолеи, паметници, цветни лехи, върби. Гробовете са строго отделени един от друг, оградени с бели и сребърни огради; приличат на клетки. Тук-таме окачена някоя мраморна табличка:

„За рождения й ден.“

„За коледен подарък.“

Намирам гроба й. Жълтата глинеста почва е отъпкана съвсем гладко. Може да е валяло дъжд. Два отпечатъка от стъпки върху гроба. Някой е стъпил върху него, да стигне по-скоро до гроба на някой свой скъп покойник.

Някакъв чудноват наглед бръмбар отлита от него изпод краката ми.

„Тук почива Ана-Клара Жувен. Почина на тридесет и три години.“

Слънцето грее, а една дълга гъсеница сякаш свири на хармоника с тялото си, като се движи по буците към каменния кръст. Високо по небето бръмчи самолет.

Ковчегът лежи на седем педи под земята.

Няма цветя по гроба й. Усеща се миризма на изгорено; някой гори повехнали венци някъде в гробищата, а вятърът донася тука особената миризма.

Спомням си за друг пролетен следобед.

— Отивам само да си купя цигари, Ана-Клара. Веднага се връщам.

— Аз мога да ти ги купя. Ще отида. Искаш ли?

— Не. Чакай ме тука.

Връщам се, изкачвам се по стълбите през три стъпала наведнъж, влизам в стаята. Ана-Клара лежи на леглото, блузата й разкопчана, русата й коса разчорлена; виждам голите й гърди да се белеят.

— Какво има? Да не ти е лошо?

Тя не се мърда.

— Ана-Клара!

Разтърсвам я. Тя пак не се мърда.

За миг стигам до вратата.

— Монпти!

Обръщам се. Тя седи на леглото леко усмихната.

— Какво те прихвана?

— Исках да знам, дали ще те заболи, ако умра внезапно…

Да, боли, Ана-Клара… Страшно много боли, Ана-Клара… не мога да го понасям…

Една стара жена носи вода от чешмата на гробищата с вехта кутия от какао, да полее един гроб. Пристъпва внимателно, да не разлее нито една капка.

Изведнъж слънцето се скрива, студен ветрец задухва по надгробните камъни. Започва да ръми дъжд.

Мъж и жена се отдалечават от един гроб. Тя го прегръща с ръка:

— Монпти, не бива да плачеш!

Тя му казва „Монпти.“

Оставам сам. Сега няма кой да ме види. Коленича пред гроба й: „Отче наш, който се на небето, да се свети името ти, да бъде волята ти…“

Ако се върна пеша, със спестените пари ще мога да запаля една свещ в църквата Божирар.