Габор Васари
Монпти (22)

Глава XXII

Седя тука в кафене „Дом“ и пия кафе със сметана — това ми е обяда.

Признак на изтънченост е да пиеш такова кафе на такова място, пък човек има и нужда от време на време от такова нещо.

Хората, насядали около мене са все богати. Бохемите идват тука само, когато падне нощ, като нощни пеперуди, привлечени от светлината. Сега ще прочета вестника. Все пак, залавям се да го чета не от края, а от началото.

„Няма достатъчно деца във Франция.“

Да, вярно е. Дявол я знае сегашната младеж, как си прекарва времето.

След като разглеждам вестника около един час — човек може да се насити на всичко на този свят — излизам да се поразходя по булевард Монпарнас. Спирам се извън магазините за обуща и поглеждам вътре. Жени опитват обуща и в това време забравят за всякакво приличие и показват краката си над коляното… извиват ги наляво и надясно, сякаш вършат всички това само, за да можеш да ги видиш отвън най-подробно. „Виждаш ли ги добре сега, миличък? Харесваш ли ми краката, душичке?“

Продължавам разходката си чак до площад Италия.

Да речем, че вечерям днес? Да вечерям днес, ами утре…

Веднага откривам един скромен ресторант. Мазното му меню е окачено на вратата. Добре, няма да бъде скъпо тука. И, освен това, Бог бди над всички ни.

Вътре в ресторанта хората седят на малки мраморни маси и се хранят шумно. Работници в сини работнически дрехи, с дълги увиснали мустаци, търговски чиновници с набръчкани вратове, с корави яки и вратовръзки папийонки. Има и малко жени, или твърде млади, или твърде стари. Всички пият червено вино.

Келнерът носи по двадесет чинии с храна наведнъж и трупа чиниите една върху друга; наденици с чесън потапят крайчеца си в компот от праскови, един бифтек стърчи извън ръба на чинията и се допира до ухото на келнера като уморен.

Няма вече връщане назад сега. Само спокойствие, тука ще бъде евтино. Сядам срещу един стар, плешив господин, който веднага се изкашля в лицето ми… тъкмо беше ял спанак, казано между другото.

По масите няма покривки. Другите са свикнали вече на това. Безспорно, аз съм се принуждавал да поминавам без най-различни неща, но тъй е, с течението на времето вкусът на хората става все по-изтънчен.

Изяждам порция месо а ла Маренго. (Горкият Наполеон, той беше победител при Маренго. Какво ли щеше да бъде месото, ако той беше изгубил сражението?)

— Сирене, моля.

Донасят ми един тънък резен грюйерско сирене, от което наднича нещо черно. Разглеждам го отблизо. Да, трябва да е било някакъв вид бръмбар. Говоря в минало време, защото втората половина от тялото липсва. Била е отрязана със сиренето. Била е дадена на някого другиго и той може да я е изял вече. Кой ли може да е бил измежду всички тези хора?

Трябва да си призная, че не изпитвам никакво съжаление към насекомото. Какво му е трябвало да се пъха между двете порции? Жал ми е за сиренето.

Помолвам келнера да хвърли поглед върху сиренето.

— Какво виждате вие там? — пита ме той.

— Ето половин червей.

— Е, какво има за него?

— Червей. По-точно казано: безгръбначно с меко тяло и лишено от крайници, главоного. Ако беше жив да пълзи, можех да кажа като римляните: „Vera incessu patuit dea“.

Никой не се изненада от моята начетеност. На съседната маса един господин с бяла вратовръзка забелязва:

— Трябва да го сложите в спирт.

— Разбира се, — съгласявам се аз, — но другата му половина липсва.

— Не това нещо, ами вас, — идва отговорът.

Един господин с очила и мръсни ръце казва просто: „Извинявайте“, взима с ръка сиренето от чинията и го разглежда отблизо; той е късоглед.

— Имате грешка, господине, — заявява той най-сетне, — това нещо съвсем не е главоного. Ха-ха-ха… нито е плочкокрило, нито е коремоного, ако нямаме грешка. Във всеки случай трябва да имаме и другата половина.

Той е учен. Сега всички могат да видят как изглеждат ръцете на учен, докато се храни в ресторант.

— Ако искате да видите насекоми, момче, трябва да дойдете в къщата ми! Ще ви покажа Pelecypodeses… ще останете смаян. Моите Molusca vermis са безподобни.

— Вие колекционер ли сте? — запитвам го.

— Моята колекция е толкова пълна, че ще останете с отворена уста и ще облещите очи.

— Тук ли сте ги събирали?

Келнерът се връща, взима сиренето, силно възмутен, и го показва на някого другиго.

— Само една мушичка, господине, даже и толкова не е, защото няма криле.

— Вярвам, че ще ми смените сиренето?

— Но, господине, такава детинщина! — отвръща келнерът и се изсеква в пешкира си. — Не настоявате, нали?

— Червеят е малък, не казвам, че не е. Но, уверявам ви, че не ми харесва, въпреки това… освен това, просто се отвращавам от червеи. Не съм отмъстителен по характер; знам, че червеите ще ме изядат един ден, но даже и тъй да е, пак не искам да ги ям предварително.

Пълният господин изревава към мене:

— О, това нещо не е лошо! Червей! Навярно не искате да ядете сиренето с него? Ами какво да каже братовчед ми, прегазен от трамвая вчера или завчера? И чичо ми Лефакар, починал преди месец и половина?

— Дано вечната светлина го озарява, господине, шегата настрана… но аз няма да ям червеи даже и за хатър на вашия братовчед.

Появява се нов клиент. Някой му подвиква:

— Жорж, искаш ли да се посмееш, погледни сиренето на този тип.

Около мене се надига враждебна атмосфера.

Някой протяга ръка към моето сирене.

„Имате ли нещо против?“, би трябвало да каже той според моята граматика в този случай, но той казва само:

— Я го подай на мене, диване, и си затваряй устата!

Той го изяде. Апаш беше. Внимание! Аз не понасям тъй лесно такова нещо.

Тука ядат с лъжичка щрудела с ябълки… но не защото е мек. Напротив, твърд е, страшно твърд. Тука малката лъжичка е само символ, трогателен символ, но съвсем не на място, защото само отбрани храни се ядат с лъжичка.

Забивам лъжичката си в щрудела. Някакво малко черно нещо се претъркулва от него и пада на масата. Моментално го сграбчвам.

— Браво! — казва господинът с бялата вратовръзка. Този пак намери нещо. Бива го!

— Нищо не съм намерил.

— Тогава за какво посегнахте тъй бързо? Да не ловите мухи? Честна дума, какъв тип!

Бързо доизяждам щрудела си, да не ме линчуват, и плащам. На улицата откривам с облекчение, че малкото черно нещо е сачма. Тези хора свалят ябълките от дървото с пушка със сачми.

Запътвам се към къщи. Предградията спят вече. Вятърът шумоли през разкъсаните афиши, увиснали от стените на прогнили къщи, подпрени с дървени греди.

Едно безстопанствено куче се втурва мълчаливо и прекосява тротоара, с опашка между краката си. До една врата някакъв мъж целува бясно една жена.

— Обичаш ли ме?

— Не мога да живея без тебе!

— На колко жени си го казвал вече?

— Никога, на нито една!

Повече не чувам. Продължавам пътя си към дома с големи крачки; забавлявам се, като стъпвам точно по средата на големите квадратни каменни плочи на тротоара.

Хотел Ривиера е вече утихнал; тоест, хърка, фъфли и съска.

Не знам защо, но тази вечер стаята ми се вижда особена.

Отварям прозореца и се заглеждам в тъмното море от покриви и към примигащото звездно небе отвъд.

Дворовете са черни и глухи.

Утре ще започна нов живот.