Габор Васари
Монпти (39)

Глава XXXIX

— Моля ви се, повикайте госпожица Люсиен Ребу да слезе за един момент.

— Кой иска да говори с нея?

— Един приятел.

Вратарката влиза в двора и вика нагоре:

— Госпожица Ребу! Викат ви долу. Един приятел.

Тя се връща.

— Моля, качете се горе. Госпожицата ви чака. Шести етаж, първата врата в ляво.

Разнебитени стълби. Мирише толкова чудно на петрол. На шестия етаж е застанала втората Ана-Клара, живата, и гледа надолу по стълбите.

Цялата работа е истинска лудост.

— Вие ли искате да говорите с мене, господине?

И гласът е същия.

— Да.

— Не разбирам. Казаха ми, един приятел…

— Да.

— Но аз не ви познавам… тоест… чакайте… толкова е чудно… какво обичате?

— Исках да ви видя.

— Мене? Защо?

— Не знам.

— Това е много чудно, господине. Аз не търся запознанства от този род… Аз живея сама… Не знам какво ще си помислят хората за мене сега…

Тя не го казва с тон на изпъждане, а тихо и нежно, сякаш знае колко силна болка ми причинява.

Сама… И тя живее сама.

— … и би било безполезно.

— Разбира се… би било безполезно. Извинявайте.

Обръщам се и си тръгвам надолу по стълбите.

Още я чувам да казва на себе си:

— Чудно нещо.

Спирам се на ъгъла на тясната уличка и поглеждам назад към старата къща. Шестият етаж е таванския.

На един тавански прозорец госпожица Люсиен Ребу стои неподвижна, наблюдава ме.

В дясната страна на прозореца е окачена клетка с птичка, от лявата страна има саксия с цвете; вечните спътници на момичетата, които сами си изкарват препитанието; онези френски девойки, които се борят да се запазят добродетелни; които са сгодени, може би, за петима мъже в едно и също време, но не са метреси на никого.

Прости ми, Ана-Клара, че още те търся. Само от време на време, в момент на отчаяние, в мене оживява ужасното съзнание, че те няма вече.

Ана-Клара, сега аз се връщам към живота и ще изкупя и за тебе.

Госпожица Люсиен Ребу се навежда към клетката и милва някаква невидима птичка.

Запътвам се пеша по посока на хотел Ривиера.