Габор Васари
Монпти (27)

Глава XXVII

Ана-Клара забрави една малка книжка в моята стая. Днес я намерих върху масата си: „Най-хубавите мисли. Щастието.“

Тя има нужда от такова нещо. Като се залових да я прелиствам, стори ми се, че има нещо не в ред в съдържанието й. В книгата има хубаво съставени епиграми. Например, Ла Рошфуко казва: „Не искай повече от това, което имаш.“

Търсенето на щастието е главната цел на всекиго в живота, защото „егоизмът е основата на щастието.“ Как ли ще бъде, ако възприемем това твърдение като единствения начин да постигнем щастие? Най-хубавите неща в живота се хранят от мръсни корени. Наторената почва е плодородна.

Рене Мезроа казва нещо остроумно:

„Щастливи са, които никога не са били щастливи“.

Аз не мога да намеря никакъв съвет, никакво указание и в този автор. Той е прав. Само глупавите хора са способни да вярват, че можем да си помогнем един на друг с думи. Думите, колкото и да са благотворни, могат да помогнат само колкото морфин при боледуване от рак. Прогонват болката за известно време, но не лекуват. От друга страна, Рене Мезроа е умен човек, но то не значи, че е духовит. Думите му напомнят за библията, а то значи много нещо. „Щастливи са, които никога не са били щастливи.“

Шарлек казва:

„Няма пълно щастие, освен с кораво сърце и здрав стомах.“

От това се разбира ясно, че Шарлек е страдал от стомашно разстройство.

Балзак заявява:

„Човек може да бъде щастлив без щастие, както може да бъде влюбен без жена.“

С други думи щастието не идва отвън навътре, а отвътре навън. Не е лошо, но и то не е нещо ново.

„Необходима предпоставка за щастието е да не бъдеш нещастен.“

На пръв поглед това звучи глупаво, но ако се замислим върху него, трябва да признаем, че е казано на място. Тъй е казал Морис Доне. Можем само да му отговорим: Не сме в настроение да размишляваме върху това.

Според Флобер:

„… Щастието изисква три неща: човек трябва да бъде глупав, егоистичен и да се радва на добро здраве. Ако липсва първото нещо, тогава всичко е изгубено“.

Флобер трябва да е бил много нещастен, защото тука той положително не говори за себе си.

Солон казва:

„Никой простосмъртен не може да бъде обявен за щастлив, преди да е умрял.“

Приятно е да можеш да заявиш посмъртно за някого, че е бил нещастен. Не на въпросното лице, а на нас самите.

„Щастлив е, който се смее! Колко често мамим дамите себе си.“

От Клара Бурдон. Типично женски. Глупаво.

„Къде да търсим щастието? В неговия елемент.“

Това е Кармен Силва. Можем да кажем много такива хубави неща: Лятно време е топло. Зиме е студено. Бялото не е черно. Сбогом, Кармен Силва. Няма да се видим вече.

Иполит Тен заявява:

„Най-щастливи са слабоумните.“

Ако го знаеха всички, светът щеше да бъде пълен с нещастни хора.

Има и една безкрайно глупава арабска поговорка:

„Искаш ли да бъдеш щастлив? Тогава недей преувеличавай, гледай на всичко както си е и бъди весел.“

Толкова глупави са арабите. Тъй става, когато човек пие много кафе и пуши премного тютюн. Те са даже прекалено строги и към жените.

Жената е душевно и телесно най-силната отрова на света. Разпространяваното от нея разрушение не стига до страхотни размери, само защото свикваме с нея на малки дози. И в самата библия пише:

„Съпругата подяжда скъпия живот на съпруга си.“

Който консумира твърде много от жените телесно, става паралитик; който ги консумира душевно, тоест живее с тях, става с течение на времето пълен идиот и немъжествен; единственото му желание е да почива, а то значи смърт, защото животът е движение. Има жени, които не познават никаква друга цел, освен тъй да се променят душевно и телесно кратко време след женитбата си, че човек просто не може да разбере съпрузите им. Как са могли те, като разумни същества, да се оженят за такива жени? Например, за жена, която става толкова безформена, след като се ожени. Какви душевни неща може този нещастен съпруг да има общо с такова запъхтяно, безформено същество, стегнато с корсет? Единственото занимание на такава жена е да следи за жени, станали още по-безформени и от нея. А смешната страна на тази работа е, че когато жената престане вече да доставя удоволствие, човек пак трябва да се пази от нея. С пълна жена можеш най-много да флиртуваш, но трябва да я оставиш да виси на врата на мъжа си.

Къде е щастието в това? Няма нищо по въпроса в тази тъй много прелиствана книга.

Докато кокетирам тъй с най-хубавите мисли върху щастието, на вратата ми се почуква.

— Влез!

Влиза изгорен от слънцето мъж с увиснали мустаци. Боже Господи! Унгарски селянин! Какво е това? Видение на сън?

— Добро утро! — казва той на чисто селско наречие. — Нося едно писмо за господаря.

Боже мой! Париж внезапно изчезва. Намирам се някъде на село в Унгария. Слънцето пече по двора; кучето лежи отвън обора, с изплезен език. Чуват се конете да дъвчат шумно ечемик и от време на време да подръпват юлара. Сегиз-тогиз издрънкват железните халки, прикрепени за яслите. Конете имат лъскава кожа и нервно подмятат глава насам-нататък.

— Птрррр, Мици!

Копитата на конете тупат глухо по прясното сено; мухи пълзят по коремите на конете, които така свиват кожата си. Една торба ечемик виси от процепа на една кола под навеса. Наблизо петел си остри човката върху една преобърната кофа с дупки по нея; по едно време скача на земята и се запътва към зеленчуковата градина с вирната глава във въздуха. Обърнати наопаки гюмове съхнат върху коловете на оградата, вятърът ги поклаща ту на ляво, ту на дясно.

През клоните на сливата се вижда към царевицата; стройна девойка с червена пола върти задника си.

— Марика, дявол да те вземе, недей се кълчи толкова!

— Има и за тебе една буза. Ако не я харесваш, лапни я!

Влакнести облаци се носят по небето; един от тях с най-невероятна форма надвисва над църковната камбанария и над църковния двор, където гущери се припичат на слънце между хлътналите надгробни камъни.

„Тука Ищван Тъкач намери вечния си покой в Бога, оплакван от съпругата си Сузана Алвинци Фаркаш. Слава на Всевишния.“

Кладенецът скърца, вадят вода.

— Ей, лельо Кати!

— Е, какво искаш?

— Ще й счупя краката на твоята кокошка, ако я пипна пак да рови насам.

— Божее, какъв безбожник си, какъв безбожник…

Всичко това се таеше в поздрава „Добро утро“ на селянина.

Прочитам писмото силно развълнуван с буря в душата си. От приятеля ми е, на когото бях дал триста франка на заем и който ги върна. Тъй като той се мярка рядко, смятам, че това го характеризира достатъчно.

Унгарският селянин се казва Ищван Цинеге, пише в писмото. Търсел си работа в Париж. Щял само да остави нещата си при мене, докато си намери къде да спи. Ще бъда ли тъй добър да го приема? Моят приятел заминавал за два дни, затова го изпращал при мене.

— Вие сте Ищван Цинеге?

— Да, тъй вярно, господине.

Снажен човек, цял великан, макар че името му значи „кадънка“. Никога в живота си не съм виждал такъв човек.

— Добре, оставете си тука нещата, докато си намерите квартира.

Той излиза в коридора и донася един голям, бял, безформен вързоп и нещо, загънато във вестник. Колкото до приказване, не произнася нито една дума. „Adj’Isten“, казва той и си излиза.

Даже не ми обади кога иска да се върне за нещата си.

Ищван Цинеге ме развълнува толкова много, че следобед изтичах до Гран-булвар и купих две унгарски грамофонни плочи. С разтуптяно сърце се заслушах в музиката разплакан, хълцах и се окайвах.

Боже мой, задименото кафене в Будапеща изведнъж изскача пред очите ми, човек трябва да даде бакшиш на пет души по двадесет на сто.

— Казвам ти, драги ми Едмунд, трябва да се изселим от тази страна. Като бях в Лондон миналата година…

— Лайош! Две ровки яйца в една чаша.

— Да, господине, веднага, господине!

— Две наденици и половин кило от червеното за доктора!

Начервени жени облягат голите си ръце върху мраморните плочи на масите и поглеждат крадешком към собствените си отражения, които им се усмихват в блясъка на огромния стъклен полилей. Както седят, извиват снагата си съблазнително.

— Целувам ви ръка, госпожо!

— Как сте, как сте, господин Лебикай?

— И тъй, и тъй. Какво става с Имре?

Някой го смушква дискретно.

Стари мъже пият кафе. Келнерът донася шест чаши вода върху полиран поднос за двама посетители, и донася нова вода на всеки половин час.

— Якоб, прясна вода и вечерния вестник!

Боже мой! Кафенето в Будапеща!

— Сузи, миличка, неприятна работа, забравих си портфейла вкъщи.

— Мога да ви заема, Фери, но трябва да ми ги върнете… тука ни намаляват заплатата по два пъти на месец.

Будапещенски спомени играят в главата ми. Гонят се, боричкат се, зашеметяват ме. Будапеща, улица Ракоци…

— Манцика, ще те чакам сутринта на площад Берлин.

— Мили мой, толкова съм щастлива, на никого и през ум не му минава, че съм ти любовница. Нора загатна вчера… аз се смях до пукване!

Пролетта се приближава откъм Йоханисберг. Един трамвай завива покрай ъгъла с шумно скърцане.

— Как са двете кучета, госпожице?

— Извинявайте… лицето ви ми се вижда толкова познато… Да сме се срещали някъде?

По прашните алеи на Табан вятърът си играе с накъсани книжчици и носи със себе си лъха на Орфиерските планини. Стари жени клечат пред вратите на жълтите си къщурки.

По прозорците счупени стъкла са залепени с книги.

Вчера господин Кнеси пак се върна вкъщи пиян и си счупи очилата. Сега върви край самите къщи и милва стените също както старият чичо Шмицвайг милва малките момиченца с разтрепераните си ръце, когато им дава бонбони…

— Не бива да се плашите от стария си чичо Шмицвайг.

Будапеща!

— Половин кило черен хляб, моля.

„Моля, чукайте силно, звънецът не работи.“

„Вход забранен за улични продавачи и улични музиканти.“

— Слушай, лельо Кати, събориха старите къщи отсреща и всичките дървеници плъзнаха насам. Не бях виждала толкова много дървеници в живота си. Просто ги сметох от стената. Всички квартиранти изскочиха да викат.

— Следваща спирка площад Борарош.

— Защо да не ми е валиден вече билетът?

— Дадох ви две пенгьо!

— Я повикайте стражар, няма да сляза.

— Минете напред, моля, минете напред, предната платформа е празна.

— О, господин Краузенвирцфюртиг, от хиляда години не съм ви виждал. Вие сте истински унгарец.

„Вход забранен за чужденци.“

— Госпожо… за благотворителни цели… подвързани с кожа… три пенгьо на месец.

— Едно пиано, осемдесет пенгьо, продава се, продава се… някой друг да наддаде? Продадено.

— Пази си нервите, мамо.

— Господа! Аз мога да кажа само едно в отговор на обвиненията, отправени от почитаемия народен представител, който току-що говори. Ще отидем пред независимото унгарско правосъдие! Аз знаех от дълго време, че съм трън в петата на някой от вас тука. Това е политическа маневра, нищо друго. Нека да не хвърляме обвинения тука в парламента… не, само пред независимото унгарско правосъдие. Но ако моята неопетнена политическа дейност се окаже по-чиста от кристал… тогава вън тези клеветници!

— О, докторе, чудесно изглеждате!

— Непременно ще ти ги върна утре, момче.

— Лена върти нещо с Фери.

— Кой е този Фери?

— Мъжът й. Е, какво ще кажеш сега?

— Трябва да ми дадеш малко пари за рокля. Не мога да тръгна гола!

— Стига си чел, докато ти приказвам, че ще ти тръшна книгата на главата!

— Но, господин професоре, честна дума, сестра ми беше!

— Тихо, тихо! Министър-председателят.

— Господа! Анкетата ще започне веднага. Докато нямам конкретни факти на ръка, не желая да изкажа мнение по въпроса. Искам да подчертая само едно нещо: докато аз се намирам тука на мястото си (Прекъсване: Няма да бъде за дълго!) ще наказвам с безпощадна и непоколебима строгост всички онези, които злоупотребяват с общественото доверие, на което се радват пред вид на заеманата от тях служба. Ако се окаже, че обвинителите са прави, виновните ще понесат наказанието за провиненията си!

— Браво, браво! Браво, браво!

Будапеща.

Картофена супа с фиде. Клаузенбургско кисело зеле с кисела сметана. Гулаш.

Будапеща! Общинската централа за светилен газ. Зоологическата градина. Мечката си издига главата. Хиената крачи неуморно напред-назад.

„Африканско хвърковато водно куче“. Клетката му е празна, вижда се само входа на пещерата му, а отпред куп изпражнения… нищо друго.

— Видя ли я, Лаци? Тя ме погледна?

— Тя има високо интелигентно чело, момче. Ти как мислиш, тя дали вече… или още не е?

— Я ми кажи, къде живееш?

Ана-Клара е далеко, много далеко. Аз лежа на това черно легло, като болен, който се разтърсва от треска и се моли със засъхнало гърло за капка вода.

Багажът на Ищван Цинеге е завързан с връв. Какво ли може да има в него? Едни вехти панталони, четка за зъби и счупен гребен. Гребенът е загънат отделно в парче от скъсан вестник.

Лични

(Редакцията не поема никаква отговорност за обявленията в тази колона)

ПУЦИ върни се, всичко простено.

Директорът не знае нищо.

Твоя МУЦИ