Габор Васари
Монпти (15)

Глава XV

Нервите ми са изопнати от няколко дни насам.

Ако в подземната железница някой ми каже високо: „Вие на следващата ли слизате?“, или сгъне вестника шумно под носа ми, идва ми да смажа на стената главата на кондуктора, който невинно отваря вратата на вагона. Да я смажа тъкмо на онова място, където стои надписът: „Господа и дами, недейте забравя, че и кондукторът има нерви.“

Нервността ми се засилва още повече и най-сетне избухва по причина на една съвсем невинна случка.

Един стар господин идва към мене по улица Сен-Жак и изтърва бастуна си пред италианския деликатесен магазин.

— Идиот! — казвам аз високо.

Старият господин не казва нито дума. Избърсва бастуна с кърпичката си, избърсва и носа и продължава пътя си.

Човек не бива да обижда стари хора без причина. Особено онези, които понасят оскърблението с християнско смирение. Веднага ще го настигна и ще му се извиня.

Настигам го тъкмо пред хотел Ривиера:

— Извинявайте, господине, преди малко ви оскърбих. Бях нервен, вярвайте ми, не исках да ви обидя.

Той се спира и ме поглежда с изненада.

— Какво има?

— Преди малко ви казах „Идиот!“ и искам да ви се извиня.

— Какво искате да кажете?

— Преди малко ви нарекох идиот.

— Какво? — Той си свива ръката като фуния и я слага на ухото си.

— Идиот! — изревавам аз.

Като ме чува, старият господин вдига бастуна си, без да каже нито една дума, и ме цапва с него.

Веднага влизам в хотела и се качвам в стаята си, да приготвя обяда си от какао.

Трябва най-сетне да започна нов живот. Трябва да вникна в същината на нещата. Трябва да има някакво съществувание преди сегашното. Например, този старец с бастуна… Човекът е добър. Без съмнение…

Следобед отивам в градината на Обсерваторията, на мястото, където си правим срещите. След такъв нервен предобед като преживяния от мене днес, нищо хубаво не може да ми се случи.

Алеята е празна. Ана-Клара не е там.

Това можеше да се очаква. Сега десетте египетски напасти ще ме поразят.

Вчера я оскърбих тежко. Тя заплака от безсилие, а не защото ме обича… След като стана това, ясно е, че тя няма да дойде. Какво става с мене, че ме кара тъй да оскърбявам хората като бесен?

Часовникът на Сената удря три.

Няма да я видя вече. Сега съм съвсем сам. Облягам си главата назад върху свободната пейка, където седя, и изпадам в пълно отчаяние.

По тревата гълъбите гугукат и се задирят един друг; студен вятър разбърква изсъхналите листа и те шумолят като грамадни ветрила. Дърветата са вече почти голи, алеите са пълни с жълти листи… Американци правят снимки на една гола статуя в края на моравата. Някаква много висока, очилата девойка се смее високо. Чудя се какво са й казали.

Пак се чувствам самотен. Дали е останало какао у дома? В три и двадесет някой идва по алеята. Тя ли е… или не е?

Няма да вдигна глава да погледна, по-добре ще почакам, докато тя се приближи… но не мога да изтрая.

Тя идва, идва, идва!

Тънката фигура на Ана-Клара! Тя се приближава бавно, усмихната. Слънцето се носи насам по алеята, да огрее празния ми живот.

Днес тя е много хубава. Годеникът й не ме интересува вече. Боже Господи, той още не е неин мъж. Къде сме тогава? В Средните векове? Освен това, една френска поговорка казва: „Каквото жената желае, то е Божията воля.“ А тя желае. Тя носи лека, ясносиня рокля без ръкави; какви хубави ръце! Тя носи едно бежово палто на ръка. Сваля баретката си, когато ме вижда. Разтърсва главата си с бързо движение. Гъстите вълнисти къдрици на златистата й коса се развяват около лицето й.

— Добър ден.

— Добър ден.

Тя изпъчва гордо тънката си снага; знае, че е млада и хубава. Очите й искрят, като че е малко нещо опиянена. Жените са по някой път опиянени просто от самия въздух.

Поглеждам дрехите й. Колко спретнато и хубаво се облича.

По правило не поглеждам към дрехите на хората. Правя го само откакто моят собствен гардероб почна да проявява признаци на изтъркване. Ана-Клара носи хубава рокля с маса копчета. Какво удоволствие би било да разкопчея тази рокля!

— Да се поразходим ли? — предлага тя.

— С най-голямо удоволствие.

— Дойде ми една хубава идея. Хайде да станем другари.

— Добре, хайде.

— Обещайте ми, че винаги ще се държите прилично.

— Обещавам.

Тя има вече надмощие над мене.

— И ще ти приказвам на „ти“, — добавям аз.

— Каква дързост!

— Сърдиш ли ми се?

— Не трябва да ми приказвате на „ти“, само ако аз ви позволя.

— Или сме добри другари, или не сме.

В края на алеята Ана-Клара внезапно ме улавя за ръката.

— Жорж, виждаш ли онази стара жена оттатък?

— Извинявай, моля ти се!

За миг тя е смутена.

— Искаш ли да си приказваме на „ти“? — Сега тя иска да се сдобри с мене. Стисва ми ръката, усмихва ми се право в лицето, с обърната нагоре глава.

Двама студенти минават край нас. Единият от тях смушква другаря си с лакът:

— Хубаво парче, виж.

Какво да правя сега?

Обръщам се подир тях. Студентът ми виква през рамо:

— Моите поздравления, приятелю! Не се сърдите, нали?