Габор Васари
Монпти (3)

Глава III

Работата прави живота сладък. Не ще и дума, аз не мога да си представя един механик, например, да каже на жена си в края на седмицата: „Ето, момиче, сега съм пак по-сладък с една седмица, и даже ми платиха за това. Как ти се вижда тази работа?“ Механикът казва нещо съвсем друго, когато хвърля върху масата седмичната си заплата.

Работа! Има нещо възбудително ново, нещо извратено в тази идея. Много добре, ще работя. Какъв ли вид работа да си потърся? Не съм подготвен за никаква. Нека да отбележа между другото, че това е отчасти предимство — ръцете ми не са вързани и мога да се впусна свободно, в каквато посока искам.

Повечето от унгарците в Париж изкарват препитанието си като работят нещо, за което по-рано не са имали ни най-малко понятие. Храбро потърсват работа навсякъде.

— Разбирате ли от тази работа?

— Що за въпрос!

Те получават позволение за работа, облепено с гербови марки, и са готови за почти всички странични занимания. Пет пъти ги изхвърлят, на шестия път вече придобиват известна представа за работата, на десетия път вече са експерти.

Масата ми се клати, затова имам навик да поставям една медна монета от пет су под един от краката й, за да стои здраво. Сега изваждам тези двадесет и пет сантима и си купувам „Журнал“.

В него има маса обявления. Те гласят както следва: „Търси се момче за разсилен.“ „Служител за опаковане.“ „Мъж да язди велосипед с три колела.“ „Баща пастрок.“ „Момче прислужник при асансьора.“ „Театрален директор с капитал.“ „Подвързвач.“ „Шосеен пикьор.“ „Разносвач на писма.“ С едно обявление се търси даже и опитен водолаз — справка еди-къде си. До тука най-обещаващото обявление.

Следното обявление ме накарва да подскоча:

„Настойчиво поканваме всички, които искат да забогатеят бързо, да се отнесат до нас в свой собствен интерес. Улица «Чучулига» №1.

Пътят към щастието О. О.“

Понякога щастието се усмихва даже и на най-нещастните хора. Тогава, разбира се, човек трябва да действа, а не да губи твърде много време да мисли. „Както си постелеш, тъй и ще легнеш“, казва поговорката.

* * *

Улица „Чучулига“ се намира извън укрепленията и се състои само от две къщи. По-ужасна от двете е номер едно. Над входа на подземния етаж виси накриво една табела: „Пътят към щастието“.

Тъкмо се залавям да отворя вратата към щастието, когато някакъв женски глас се провиква от един прозорец:

— Какво има, докарахте ли въглищата?

— Не, търся „Пътят към щастието О. О.“

— Това е десетият мухльо днес — обажда се един дебел мъжки глас отнякъде.

И тъй, влизам в подземния етаж, но най-напред привеждам мислите си в ред. В подземния етаж е тъмно като в рог, врата никъде. След като се лутам около четвърт час — искам само да разбера къде съм попаднал — един мъж изскочи отнякъде и ме отвежда в една стая.

Край стената се намира една вехта софа с пружини, изскочили навън. Има и една разкривена маса, а над нея се е навел млад мъж и драска нещо.

— Моля седнете, — казва мъжът, който ме доведе, и изчезва.

Сигурно искаше да каже за софата. С бързо, сръчно движение успявам да се наместя между две пружини. Ужасно!

Мълчание. Ужасно мълчание!

От време на време мършавият младеж поглежда нагоре и продължава да дращи. Наблюдавам го вече половин час, а той дращи, сякаш иска да издраска някакво черно петно от живота си. Аз само седя мълчаливо на софата, притеснявам се и си мисля, че сигурно изглеждам като някоя от фигурите на Фра Анджелико.

Внезапно влиза една русокоса девойка.

— На кого е редът сега?

Другата стая, където ме завеждат, също няма нито един прозорец. А в средата на стаята един дребен старик подрежда изрезки с очевидно вълнение. Имена са. Имената на хора вече забогатели или пък само предопределени да станат богати. Кой може да го знае?

— Аха, вие ли сте? — казва той, без да се обърне — Какво обичате?

— Хмм… това обявление… — казвам аз малко неуверен.

— Ах, да, — отвръща той. — Е, как искате да забогатеете?

— Моля… може би… хмм, с…

— Добре, добре, това е само за формалност, драги господине, само за формалност. Аз просто питам и веднага го забравям. Тайната е гарантирана.

(Колко ли години затвор ще значи?)

— Защо искате да забогатеете?

— Знаете… семейна черта е… аз мислех, че ще бъде по-добре…

Той не ме остави да довърша.

— Колко искате да забогатеете? — Дребният старик се обръща внезапно и разперва ръцете си, пълни с книжа, сякаш иска да ме благослови. Само да не идва тази работа много късно. Ако не е побъркан, тогава във всеки случай е много точен човек, тъкмо каквото аз искам.

— Искам колкото се може по-голямо богатство. С други думи, не искам да ми се налага пак да идвам тука.

— Колкото може по-голямо? Чакайте един момент… да, толкова ще бъде, общо четиридесет и девет франка и деветдесет и пет сантима.

— Само толкова ли ще получа?

— Не, само толкова ще трябва да платите. В замяна на това ще получите идеи… драги господине, нямате представа какъв вид идеи ще получите! Ще останете във възторг! Ах, казвам ви, без да се хваля… и после… няма нужда да разберете!

— Вие да не купувате идеи?

Той даже и не ме слуша, толкова много се радва, че ще ми се помогне.

— Срещу тази сума ще имате на ваше разположение многобройни книги, планове и съветници да ви кажат един милион възможности да спечелите бързо пари и да ви обясняват най-точно всичко.

— Разбирам, — казвам аз с изгаснал глас.

— Има и по-евтини издания. Само недейте губи надежда. Деветнадесет франка и деветдесет и пет сантима… Но те съдържат само методи за изкарване до хиляда франка на месец. А то съвсем няма да бъде достатъчно за вас.

— Накъсо казано, човек трябва само да прочете тези неща и…

— Чакайте, чакайте! — казва той. — Вижте какво ще ви кажа! Работата е много проста! Ако имате необходимия талант…

— И как можете да го проверите?

— Например… едно доказателство затова е фактът, че вие сте тука. Само опитайте. Плащате четиридесет и девет франка и деветдесет и пет сантима и…

— Ами кой е без талант?

— Който не успее с помощта на нашето ръководство. Но, момчето ми, аз не се занимавам с такива глупаци. Ах, Боже мой, колко трябва да се мъчи човек за доброто на хората!

Започвам да мисля, че е време да си отида.

— Бъдете спокойни, — казвам му, — ще ви изпратя парите по пощата.