Габор Васари
Монпти (20)

Глава XX

Днес научих от камериерката на хотела, че съпрузите с дантелените кюлоти напуснали хотела.

Внезапно пред очите ми изпъква образа на Мария-Луиза: бледна, слаба жена с големи кестеняви очи. Жена, която може само да плаче. За разлика от нея, Ана-Клара е самия живот, с вълнистата си златиста коса, с пламенните си очи, с червените си устни: живот, младост, сила. И тя обича да плаче, но то е друго нещо.

Един ден Ана-Клара ми казва:

— Утре родителите ми отиват в Сен-Клу и ще се върнат чак след обед. Аз няма да отида с тях… ще се направя, че ме боли глава и ще дойда при тебе. Мога да бъда тука в осем и половина сутринта. Искаш ли ме?

— Ела, мила, ще те чакам.

Станах още в седем часа сутринта. Трябваше сам да си почистя стаята; тука не почистват толкова рано. В осем и четвърт бях готов и седнах на леглото.

Сега Ана-Клара излиза от къщи. Аз я придружавам мислено по пътя. Сега тя излиза от подземната железница, сега прекосява улица Сен-Жак, сега вече застава пред хотела, сега се изкачва по стълбите. Но не идва. Тракането на малките й обувки по старите дървени стълби още не отеква.

Днес ще бъда хитър. Ще изплета около нея цяла мрежа от хубави думи. Това искат жените; тя сама го каза.

Сега вече минава девет.

Девет и четвърт е, а още я няма.

От време на време чувам стъпки, но те спират на първия или на втория етаж и тръшването на някоя далечна врата слага край на всеки мой блян.

Това е просто нетърпимо. Тя е закъсняла повече от един час вече. Само играе ли си тя с мене?

Ще сложа край на цялата тази работа, няма да чакам повече. Когато мъжът е жесток към някоя жена, тогава всъщност само отмъщава за вечното чакане, превърнато от жените в система с истински садизъм. Няма нищо по-унизително от това чакане. Може да й се е случило нещо. Човек винаги си задава такъв въпрос в случаи като този, а той никога не е основателен. Никой не е умрял досега тъкмо преди любовна среща.

Взимам си шапката да изляза. Когато отварям вратата, чувам познатото ми тракане, но не тъй бързо и пъргаво, както обикновено; сега е бавно и усилено. Трябва да е някой друг, навярно някоя пълна жена. (Сега си спомням, че пълните жени винаги миришат на катерица; поне когато идват в хотел Ривиера.)

Навеждам се над перилата.

Ана-Клара е, но мъкне някакъв голям, бял вързоп. Какво ли е потътрила със себе си?

Връщам се в стаята си и чакам. След малко на вратата се почуква. Отварям. Ана-Клара държи в ръце една голяма кутия за шапки.

— Защо идваш толкова късно?

— Шшшт! — отвръща тя тайнствено.

— Какво има в тази кутия?

— Трябва да я хванеш много внимателно, но пази, тежка е.

Слагам кутията на земята.

— Защо закъсня толкова? — запитвам повторно.

— Недей я оставя на дъските, сложи я на масата.

— Какво има в този вързоп?

Тя отваря кутията и изважда две чинии, прибори за хранене, салфетки и други неща; най-сетне тя измъква една голяма тенджера. Гъста пара се издига, когато тя снема похлупака.

— Какво е това?

— Яхния с говеждо месо. Ще я изядем днес тука на обед. Аз я наготвих. От шест часа тази сутрин съм се заловила да готвя. Дошла съм пеша, защото в автобуса или в подземната можеше да я изсипят. Ръцете ми са като откъснати. Трябваше да ти наготвя вкъщи, защото ако бях оставила за тука, ти сигурно щеше да започнеш пак някоя караница, и изобщо тук не може да се готви свястно. Е, как ти се вижда? Трябва да разбереш колко хубаво знам да готвя.

Възмутително. Почвам да се чувствам като „слугински храненик“. Какво мога да й кажа? От ден на ден отношенията ни стават все по-лоши. След това тя ще почне да ми слага пари в джоба, скришом, тъй че да не го забелязвам. От сега нататък ще трябва да си броя всяка стотинка и да си записвам. Живот ли е това!

— Добре, сервус.

— Какво те прихвана? Къде отиваш? — пита ме тя изплашена.

— Поканен съм на обяд в легацията.

— Ами аз какво ще правя?

— Можеш да си ядеш яхнията.

— Сама ли? Тогава ще умра.

— Невъзможно!

— Толкова много е яхнията, ще се развали до утре. Аз исках да обядвам с тебе.

— Не зависи от мене.

— Ти знаеше много добре, че ще дойда, защо ми правиш такива работи?

— Аз те чакам от осем и половина, пък сега е девет и половина.

— Но нали щяхме да стоим вкъщи целия ден?

— Телефонираха ми от легацията. Отивам само за обед и ще се върна веднага. Нахрани се сама. Сервус. Обедът в легацията е политически.

— Добре, да вървим.

— Как тъй да вървим? Ти не си поканена.

— Аз ще дойда с тебе и ще кажа на министъра, че не бива да ми прави тъй.

— Не може, който и да е да отива при министъра, както и да е.

— Аз идвам с тебе, пък ти не си който и да е.

— Министърът мрази французите.

— Тъй ли? Я гледай ти? Тогава не може да бъде интелигентен човек. Как е стигнал тогава да бъде пълномощен министър тука? Само да ни мрази ли?

— Не мога да ти го обясня, и без това ти няма да го разбереш. Много е сложно.

— Аз ще дойда с тебе до легацията и ще чакам отвън.

— Обяд като този трае два — три часа, пък даже и като се свърши, пак не можеш да си отидеш веднага.

— Аз ще те чакам на улицата. Ще се поразходя.

— Няма да мога да изям нито една хапка, ако ти направиш тъй.

— Толкова по-добре. После ще можем да се нахраним заедно.

— Не, не е по-добре.

Тя застава пред мене, съвсем пребледняла. На масата яхнията продължава да изпуска пара.

— Ти не отиваш в легацията, ти отиваш при някоя жена!

— Глупости!

— Само да видя тази жена с тебе… и тя да смее… — Устните й затреперват, тя се обляга на масата, да не залитне… — ще взема един… голям… камък… ще отида при тази жена… и… и… ще вдигна големия камък… и ще я убия! — Лютият й гняв се стопява в тихо хленчене и сълзи.

Животът е глупав.

— Добре, слагай масата, ще се нахраним вкъщи.

Ана-Клара се досеща, че това не е естествен завършек на току-що водения ни разговор. Залавя се да шета, без да каже нито една дума. Обедът минава в мълчание.

— Хубаво ли беше? — запитва тя накрая.

Скоро ще й разваля удоволствието да си играе на готвачка.

— Не, не беше.

— Тогава обещай ми, — казва тя колебливо, като заглажда покривката на масата (тя донесе и покривка за масата), — че няма да кажеш на никого.

— Какво?

— Че яденето не е било хубаво.

— Не те разбирам. На кого ще кажа?

— На никого на света, защото за мене е голям срам.

Тя се заглежда над главата ми, някъде в далечината над морето от покриви. Една сълза пада от сините й очи и се претъркулва по страната й.