Габор Васари
Монпти (37)

Глава XXXVII

В дъното на улица Сен-Жак внезапно някой ми препречва пътя. Един стар просяк. Същият, на когото дадох петнадесет франка.

Той е съвсем пиян, мирише на спирт още от един километър, не може да стои на крака. Аз искам да го избегна, без да кажа нищо, но той се изпречва на пътя ми.

— Едно време аз бях човек… ххъпп… пернах му един… хъъп… почувства го… — Той се изплюва.

— Дръпни се от пътя ми!

— Слушай, момче… искаш ли двадесет су… е? Да не казваш, че съм лош човек. — Той залитва подир мене.

Ускорявам крачките си. Той крещи по мене:

— Мръсен чужденец!…

Пиян е.

Отивам най-напред в канцеларията на болницата и запитвам за Ана-Клара. И този път не ми казват нищо определено. Защо са тъй тайнствени тука?

Тя просто спи. Но днес ми се вижда по-зле. Лицето й е толкова жълто и хлътнало. Ръцете й лежат върху завивката като отсечени. Не искам да я събудя, заставам до нея неподвижно.

Минават минути, четвърт час, тя не отваря очи. Върху нощната масичка, до ръчната й чанта има лист хартия, целия надраскан с числа, а до него молива, който тя поиска от мене. Трябва да е смятала колко ще може да пести от двата си франка на час.

Няма да й кажа, че вчера следобед ходих в кантората, че там не я искат да се върне на работа. На нейно място взели вече другиго. Боже мой, за кого пазиш щастието?

Не знам от колко време съм тука, и почвам да се страхувам, че часът за посещенията ще свърши, без да съм могъл да приказвам с нея.

Докосвам я по ръката много полека.

— Маптит! Ана-Клара!

Става нужда да викам дълго време, най-сетне тя отваря очи.

— О! Монпти!

— Уморена ли си?

— Отдавна ли си тука? Защо не ми каза нищо?

— Как се чувстваш?

— Малко уморена съм. Ти донесе ли молитвеника?

— Да.

— Дай ми го! Чакай! Отвори го… където и да е.

Тя изважда ръката си внимателно изпод завивката и хваща молитвеника с пръстите си. Почва да къса страниците, да ги дере и мачка като бясна.

— Ти да не си полудяла?

— Мълчи! Трябва да го накъсаш този молитвеник още ей сега, веднага! Накъсай го!… Даде ми го някой… Не искам да го държа нито една секунда повече… накъсай го… ако ме обичаш, ще го накъсаш!… Даде ми го един мъж, аз не те познавах тогава… Прости ми… че ти дадох тази книга… Но… нямах пари…

— Недей плака за такива глупави работи.

— Толкова съм лоша…

— Недей приказва вече, ще се измориш.

— Сега нямаш вече коледен подарък…

— Ако не престанеш да плачеш, ще си отида…

— Дай ми ръката си.

— Усмихни се хубаво. Ха така. Усмихни се още малко.

— Монпти… аз ще умра… донеси ми три червени портокала…

— Сега ли?

— Не, утре сутринта.

— Посещенията са чак в един часа.

— Но ти трябва да дойдеш рано сутринта. Скрий портокалите внимателно, иначе ще ти ги вземат…

* * *

През нощта сънувах чуден сън.

Ана-Клара стоеше на висока скала, аз се опитвах да се покатеря при нея. Камъните се откъртваха под ръцете ми и падаха с глух трясък в бездната под мене. Аз се подхлъзвах назад през цялото време и едвам се държах с разкървавените си ръце. Силата ми се свършваше, задъхвах се. Ана-Клара стоеше високо над мене и само се усмихваше, гледаше някъде в далечината, сякаш не ме познаваше.

Сутринта се събуждам и виждам, че съм плакал. Нещо като истерически припадък. Обличам се набързо. Разкошна слънчева светлина прониква през прозореца. На двора някаква черна птичка пее: „чурулик — чурулик…“ По улицата хората са излезли без палта.

— Най-сетне хубаво време.

— Само да трае.

Едно малко момиче с голи ръце води малко кученце на разходка и се оставя то да я влачи, защото кученцето иска отчаяно да изтича до едно дърво.

В градината на болницата работници с червени ръце садят цветя.

— Жюл, хвърли ми една цигара.

Небето е ясно, без облаци. Врабците цвъртят до прегракване по клоните на дърветата, които полека се раззеленяват.

В канцеларията на бараката една слаба жена говори с един мъж. Тука именно трябва да се иска позволение за извънредни посещения.

— Тя не подозира нищо, — казва тя на мъжа. — И тъй е най-добре. Вярвай ми, може да благодари на Бога. Ще умре леко.

Сега тя се обръща към мене. Трябва да бъда много вежлив, тъй че жената да не ми отговори нещо лошо.

— С какво мога да ви услужа?

Обяснявам й работата. Искам да посетя жена си. Ще стоя малко.

— Да, — отговаря тя, внезапно става сериозна и се залавя да бърника по книжата върху масата си. После се обръща, поглежда ме и казва меко:

— Тя издъхна в три часа тази сутрин.

Мъжът, на когото тя говореше, не е вече в стаята. Тя сигурно говори на мене.

— Искате ли да я видите още веднъж?

Тя прави знак на една милосърдна, която ме повежда.

Прекосяваме двора на болницата, стигаме до една мрачна сграда до каменна стена; това е Амфитеатърът, моргата.

Отваря се една врата с матови стъкла. Влизаме в коридор с две врати, надясно и наляво. Из въздуха се носи особена, сладникава миризма.

— Слушай, Луи, — виква сестрата към дъното на коридора и аз дочувам тътрене на крака. — За номер 23. — После си излиза, без да дочака мъжа.

Откъм другия край на коридора се задава с бавни крачки някакъв грамаден, грозен мъж без мускули, с бяла мантия.

— Номер 23 ли? — запитва той деликатно.

Внезапно се почувствам обзет от такава слабост, че едвам се държа на крака.

— Искате да я видите пак ли? — казва грозният мъж със смирено съжаление в очите си.

Той има жълто петно отпред върху бялата си мантия. Второто копче е разхлабено, ще падне, ако не бъде зашито наново. Това копче ще падне.

Той отваря една врата.

Влизаме в грамадна гола зала, разделена на две части с голяма бяла завеса. Мъжът отива на пръсти до завесата и я дръпва настрани. Там лежат умрелите, покрити с чаршафи, наредени на редица. Главите и краката им стърчат изпод чаршафите.

Той отива до един труп и го отвива полека. Тежките му тромави, грамадни ръце представляват странен контраст с белия чаршаф. Той ми прави знак с очи, сякаш иска да избегне всякакъв звук, който би могъл да разбуди налягалите там.

Тука лежи Ана-Клара с разкривено лице, неподвижна. Русата й коса е нападала по лицето й разчорлена и нечиста. Тя се е променила ужасно. Това ли е Ана-Клара? Ах, Боже мой… Не мога да я гледам…

Мъжът изважда от джоба си един счупен гребен и се залавя да вчеше косата й. Той отмества един стол, тръгва си на пръсти и ме оставя сам. Вратата се затваря със скърцане. Ключалката щраква полека на мястото си. Мъртвите лежат и чакат в дълбоко мълчание. Единадесет души са в залата, много от местата са още празни. Хората, които скоро ще ги запълнят, за сега още пъшкат из разни бараки на болницата, кроят планове, или пък даже още се движат във водовъртежа на живота.

Ана-Клара е шеста откъм стената, до нея е прострян трупа на някакъв много висок човек.

В края на плочата, под главата на Ана-Клара, виждам дрехите й, чорапите и шапката й. Вързопът е сложен под главата й като възглавница.

Устата й е малко отворена и разкрива част от белите й зъби. Едното й око е широко отворено, вижда се мътната зеница, плувнала в сълзи.

Сълзите й я придружават докрай.

Голите й рамене са неподвижни и вцепенени; тези хубави, заоблени рамене, които тя винаги свиваше весело нагоре, когато се разсмиваше. Едната й ръка се подава изпод чаршафа. Тънките й дълги, пъргави пръсти са тъй странно вкочанени. Един от пръстите е издигнат във въздуха и остава там без никаква опора.

— Ана-Клара… А… на… Кла… ра…

Едва муха избръмчава и каца върху главата й, пропълзява покрай устата й, спира се в ъгъла на устните. Извива предните си крака, избърсва главата си и вкусва от безкръвните устни.

Вратата се отваря, с тежки стъпки донасят нов труп.

— Луи, номер 14 трябва да бъде облечен. Извинявайте, не трябва да стоите тук толкова много.

Трябваше да я целуна по челото. Трябваше да поискам една къдрица от косата й. Защо не помилвах роклята й, комбинезона, чорапите, които я придружиха през този й безрадостен, непонятен живот?

Защо не бях по-добър към нея? Сега с мене ще стане нещо необикновено. Бог трябва да накаже мене, не нея, Бог… няма Бог! Пък и да има, тогава той е ужасен и стар, милиони години стар… Седи на престола си и мълчи… Къде е Ана-Клара сега? Къде? Може би душата й още не се е отделила от мъртвото й тяло, но не може вече да се проявява… „Монпти, недей ме оставя… искат да ме отнесат… толкова са груби…“

— Ей, момче, забравил си шапката си тука!

Дванадесет часа наближава. Време за обядване… Ана-Клара, време за обядване… Донесох ти три портокала… но не мога да ти ги дам сега… тези хора не разбират… те са негодници, пък продължават да живеят… Какво ще правиш тази вечер? Ще ти се обадя по телефона… Мошеници… Ще се оплача… мръсна игра… защо не ми казаха, че си била на умиране?… Защо не можах да бъда с тебе в последния момент?… Тя трябва да ме е викала… искала е да ми каже нещо… може да е написала нещо… за мене… пък те са го взели… и са го унищожили… сигурен съм… но чрез легацията… и жената, която първа ми каза… тя беше изплашена… и онзи високия, умрелия… за какво беше то?… Някой ден аз ще… да вървят по дяволите!… А Ти там горе, чуваш ли ме Ти… мразя всичко… свещениците… църквите… разбери!… Ще се боря срещу Тебе… ужасен си Ти… несправедлив си… безсърдечен… Ти…

— Да не ти е лошо? Искаш ли малко вода?

— Не… не, благодаря.

В двора на болницата някой ме докосва по ръката. Жената с бяла мантия.

— Вие ли сте съпругът на 23, която умря тази сутрин?

— Да.

Тя ми пъха в ръката някакъв пакет.

— Ето чантата на жена ви.

Може Ана-Клара да ми е писала нещо, и да трябва да бъде в чантата.

Разтършувам трескаво между книжата, писмата и фотографиите.

Нищо, нищо… Внезапно забелязвам ясносиния плик. Тайнственият плик. Тя винаги се опитваше да го крие от мене, затова никога не ми показваше чантата си. Веднага го познах, един от ъглите му е скъсан.

Не бива да отварям този плик. Ана-Клара не искаше да ми го покаже. Трябва да го унищожа. Когато посягам да го скъсам, напипвам нещо в него.

Някакви очила.

Не разбирам нищо.

При очилата се намира и началото на едно писмо:

„Драга Жанет,

Моля те, бъди тъй добра, заеми ми пак десет франка. Ще ти ги върна щом си получа заплатата. Последния път закъснях да ти върна дванадесетте франка само защото ми тръгна наопаки. Чорапите ми се скъсаха. Аз съм ти го казвала вече. Изпращам ти като залог най-скъпия си спомен, татковите очила. Можеш да ми вярваш, че…“

Там писмото свършва… Помогни ми, Господи… Не, не… Тука има църква… Не, няма да си снема шапката… Ти, там горе!… Чуваш ли Ти?… Няма да си снема шапката… убий ме… Не искам да знам какво ще стане… не… НЕ!…