Габор Васари
Монпти (23)

Глава XXIII

Тъкмо почистват стаята ми.

Камериерката тъкмо оправя леглото.

Млада жена със здраво, яко тяло. Сигурно е дошла в Париж от провинцията, приказва на някакво чудновато наречие. Хубав екземпляр на женския пол. Кръстът й е тънък, бедрата широки и готови за любов. Лицето й не е хубаво, носът й е малък и като картоф, но от цялата тази жена лъха здраве и младежка сила.

— Ей сега, господине, — казва тя, като навежда малкото си тяло наляво и надясно през време на шетането си. Тананика си тихо и нехайно. Двата й голи крака се къпят в слабите слънчеви лъчи, които влизат в стаята през отворения прозорец.

Искам да й кажа нещо, но думите се спират на гърлото ми. Думи, които и без това не бих могъл да произнеса сега. Гърлото ми е свито, краката ми почват да треперят полека. Дишам с мъка и често. Скоро ще стане година, откакто не съм…

— Свърших вече, — казва тя по едно време и тръгва към вратата. Грамадните й бедра се олюляват, тя ме бутва с белите си ръце, като минава покрай мене в малката стаичка, но не казва нито дума. Тя не познава светските обноски. Не е вежлива. Но е квинтесенцията на здравата женственост. Да беше родена в по-висшите среди, щеше да си има цяла дузина любовници.

Отварям вратата и се заглеждам подир нея. Тя вече почиства съседната стая, весело дърпа завивките настрани и си подсвирква. Боже Господи, хукнал съм подир слугини! Плискам слепите си очи със студена вода, да се успокоя, и се тръшвам на леглото да наблюдавам тавана…

Къде са жените, от каквито мъжът има нужда? Къде могат да се намерят? Защото тука липсва жена. Следващия път, като спипам пари, Ана-Клара трябва да се напие. Защо не? Аз съм не по-малко кавалер, от когото и да е другиго. Един от моите прадеди…

* * *

Вечерта имах хрема.

Не мога да разбера защо. Вечерите са много студени, вярно е. Но аз ходех без балтон и отдавна приучвах организма си на студ.

— Днес няма да те целуна, имам хрема, — казвам на Ана-Клара, когато се срещаме.

— Целуни ме, аз още не съм хващала хрема по такъв начин.

— Какво разправяш? Още не си хващала хрема чрез целувка?

— Не съм казала тъй… казах: никога не бях хващала хрема.

— Ти каза: никога не съм!

— Не! Казах ти: не бях.

— Защо лъжеш? Чух те със собствените си уши.

— Тогава си чул погрешно.

— Човек трябва да записва на грамофонна плоча всяка твоя дума. Тогава поне няма да можеш да отричаш. Всяка лъжа е отвратителна. Защо не вземеш пример от мене? Аз лъжа ли?

— Монпти, нямаш ли балтон?

— Имам, разбира се, но аз съм атлет!

— Ти ли? Но ти си толкова тънък!

— Тъкмо затова се калявам.

— Обещай ми, че веднага ще го прекъснеш сега и ще се прибереш да си легнеш. И утре трябва да останеш на легло. Сега трябва да се прибереш веднага, иначе ще се разболееш страшно и можеш даже да умреш. Утре вечер ще ти дойда на гости.

Нямам желание да се противя; всъщност, чувствам се нещастен. Прибирам се и веднага се вмъквам в леглото. Дълго време треперя под завивката. (Само това ми оставаше, да се разболея, за да се нареди всичко.) През нощта ме хваща такъв огън, че не можах да спя от горещина.

Рано сутринта, още полусънен, чувам някой хлопа на вратата. Сънлив и чорлав, изправям се на лакти: Кой може да бъде?

Вратата се отваря предпазливо, Ана-Клара си пропъхва главата. Диша усилено и бързо.

— Нещо да е станало?

— Бързам… само десет минутки… бях много разтревожена, защото си болен. Затова изтичах до тука набързо.

Тя се измъква набързо от мантото си и слага два пакета на полицата над камината.

— Ще ти направя един грог. Имаш ли примус?

— Нищо не ми трябва. Много мило от твоя страна, че дойде, но…

— Малко грог ще ти помогне.

— Даже и тъй да е, ще изхвърля грога през прозореца. Бъди тъй добра, Ана-Клара, недей пипа нищо.

Тя отваря шкафа. Там са всички принадлежности за хранене в хотела.

Тя ще демаскира беднотията ми.

— Там… — подхващам аз, с намерение да й кажа, че там няма нищо, че се храня навън, но вече е късно. Тя изнася от шкафа една пукната чаша за кафе с останки от какао, една назъбена, авантюристична наглед тенджера, също с останки от какао по дъното, като кората на старо дърво. Има и една прегъната лъжица и едно стъкло за мляко.

Затварям очи, да не гледам тази ужасна гледка.

— Ей сега ще ги измия, — казва тя с най-голямо спокойствие и без нито следа от изненада в гласа й.

Тя запретва ръкавите на блузата си и изтичва до умивалника на площадката.

— Шт! Ана-Клара!

Муши-очи може да я залови всеки миг. Освен това, тя просто ще изстърже пласта от какао по дъното на тенджерата. Пък аз винаги употребявам това какао и втори път.

— Ана-Клара!

Откъм площадката се чува плискане на вода. Ана-Клара мие, но като бясна. Трябва да скоча от леглото и да взема мерки.

— Ана-Клара! Ела тука!

— Няма да ме видиш вече, ако не ме оставиш да ти сваря един грог. Недей протестира, само ще се измориш, а аз нямам много време. Нямаш ли голяма лъжица?

Аз само я зяпам отчаяно.

— Колко съм глупав! Не ми трябва голяма лъжица.

Тя разгъва пакетите: след малко на полицата се мъдри една плетена бутилка с ром и една кутия бисквити.

— Ти да не си полудяла, Ана-Клара? Какво смяташ да правиш?

— Да не се караш с мене днес! Много съм нервна и няма да те слушам.

— Разбери тогава, хич не съм болен! Щом ти си отидеш, веднага ще стана и ще изляза да се разходя на вятъра. Няма да позволя на жена да харчи пари за мене! — изревавам аз. — Моите пари още не са дошли от банката!

— Аз ще те науча как се крещи на добра женичка като мене! И, ако излезеш да се разходиш на вятъра, нещо страшно ще стане с тебе! Я ми покажи езика си.

— Какво искаш от мене?

— Искам да го видя, дали е обложен.

— Не!

— Недей вика! Имаш ли температура?

— Да… 55 градуса.

Тя сяда накрая на леглото и почва да плаче в грога.

— И нашата… вратарка… умря от инф… инфлуенца.

Внезапно тя коленичи до леглото ми и казва:

— Монпти, ще го изпиеш, нали? — Тя ме милва по страната майчински и глезено.

— Ще ти сложа грога на нощната масичка, защото аз трябва да бързам. И бисквитите. Къде са ти цигарите и кибрита? Ще ти сложа всичко тука, тъй че да няма нужда да ставаш от леглото, но ми обещай, че няма да пушиш много. Обещаваш ли?

Тя си издува устните към мене като за целувка и хуква. Грабва мантото си, без даже да се бави да го облече и изтичва навън. От вратата ми извиква през рамо:

— Пак ще дойда довечера.

Тя се затичва надолу по стълбите. Обувките й тракат бързо: все по-слабо и по-надалеко, докато шумът им изчезва напълно.

През отворения прозорец чувам звънеца на девическия пансион. Започват уроците. Започва и да вали дъжд, едри капки чукат полека по стъклата на прозореца. Някой говори в съседната стая, монотонните думи стават все по-тихи.

Истински мъж не би се докоснал до грога; или само, за да го плисне през прозореца. Но кой ще го види? Никой не гледа насам, само един Господ. Да се унижиш е добродетел. Тъй да бъде. А пък съм и болен. Да изпиеш грога е достойно за отвращение. Ако една жена ти се отдаде — това е дар, достоен за приемане; да я заставиш затова е даже мъжествено; но ако тя ти даде вода с ром, това е съвсем друга работа. Докато размишлявам по всичко това, задрямвам. Когато се събуждам отново, пак чувам звънеца на девическия пансион.

През четвъртития отвор на прозореца замиращата светлина струи навътре, като мъгла и очертава бегло контурите на мебелите. Според моя будилник е два и половина.

Поглеждам през прозореца; гъста мъгла лежи над морето от покриви. Тук-таме светли точки от запалени прозорци водят борба срещу пълното унищожение. Накъсо казано, следобед е и е много мъгливо навън.

Какво ще правя до шест и половина… когато ще дойде Ана-Клара? Не много отдавна тя ме помоли да й дам някои стари рисунки за нейната стая. Ще отида да взема рисунките от редакцията на „Алманах“, ако още са там и не са ги изхвърлили. Ще ги дам на нея. И без това нямам никаква работа иначе.

Тази мисъл внезапно довежда до друга. Какво ще стане с мене? Много скоро ще настъпи катастрофа с Муши-очи. Но аз не мога да си помогна; най-добре е да не мисля за тази работа.

Как ли ще бъде ако внезапно започна нов живот?

Накъсо, трябва да си потърся нова работа. Как ли ще бъде, да речем, ако стана актьор? Например, филмов артист. Опитвам няколко жестикулации пред огледалото. Успехът им надминава всички очаквания. Непременно трябва да стана филмов актьор.

Ще започна нов живот. Ще ставам в седем часа сутринта. В седем и половина шведска гимнастика. Внимание, притисни си ръцете силно в бедрата. Навеждане от кръста, прегъване на коленете. Едно-две, едно-две! За да засилиш мускулите на корема си, изправи се на главата си с разтворени крака. Събери си краката! Застани прав, подскачай на място, с ръце, кръстосани отзад. Едно-две, едно-две! Вдигане и навеждане на главата!

Ще го започна от утре.

Утре ще стана в седем часа, в сивото утро, ще се облека като Клемансо и ще се представя в студиото на Пате. Ще бъде малко мъчно, защото нямам бастун със сребърна дръжка и освен това не знам дали Муши-очи ще ме пусне да изляза от хотела като Клемансо. Две глътки ром и се отървавам от тази грижа. Напомпан с надеждата за нов живот, грабвам си шапката весело и изтичвам на улицата.

По такъв начин миризмата на тигър от четвъртия етаж придобива по-дълбоко значение в моя живот.

Не се вижда на повече от една крачка. Отивам с подземната до Операта, а от там нататък продължавам пеша, като се опитвам да имитирам походката на осемдесет годишен старец. После става нещо незабравимо… то затвърдява още повече решението ми.

— Ей, какво става с тебе, ти май съвсем си грохнал! — пред мене стои приятелят ми, онзи с тристате франка.

И тъй, успял съм. И той го е забелязал. Изведнъж се изпъчвам, слагам си ръката върху рамото му и казвам:

— До две седмици можеш да ме потърсиш, ако имаш нужда от нещо в живота! На твое разположение съм! Сервус!

Той стои пред мен като идиот и ме зяпа, без да разбира нищо. Много по-ясно щеше да му бъде, ако му бях поискал два франка на заем.

В редакцията ме приема секретарят.

— Не знам дали редакторът е прегледал рисунките ви, — казва той спокойно, като си придава важност.

Все пак, от него мога да науча нещо по сценичните работи. Защо играят такива прости, незначителни сцени? Човек трябва да схваща ролята в нейната съвкупност, като нещо цялостно, иначе тя се разпада на части.

Аха, ето го, идва, носи моите рисунки.

— Готово. Редакторът е прегледал вашите рисунки и е задържал деветнадесет от тях.

— Аха! Добре, и кога да дойда за тях?

— Но ние ги купихме, господине.

— Купихте ли ги? Какво ще стане сега?

— Моля, идете на касата, веднага ще ви платят парите.

Хм-хм… трябва да има някаква грешка. Не може да бъде на мене да плащат пари. Ръката ми затреперва. Отначало само малко, после все по-силно. Мога да подпиша разписката само като надрасквам името си с дяволска скорост.

Касиерът ми подава пет стофранкови банкноти, една от петдесет и две по десет. Придавам си нехаен вид и пъхвам парите във външния джоб на палтото си, после си тръгвам. От вълнение почти се блъсвам в един голям шкаф, вместо да мина през вратата.

По Гран булвар забелязвам, че съм си оставил шапката горе. Не е умно да се върна за нея сега, може да произлязат неприятни усложнения. Междувременно сигурно са открили, че са направили грешка и тъкмо ме чакат. Ще си купя друга шапка.

Струва ми се, че ме преследват. Стражарят не ми обръща внимание.

Цялото ми тяло трепери. Попипвам джоба си. Парите са още там.

Само да запазя хладнокръвие и спокойствие! Едно нещо е важно: да избягам бързо надалеч от редакцията на „Алманах“!

— Шт! Такси!

Шофьорът отваря вратичката с енергично движение и ми се покланя.

— Спри на ъгъла на Авеню де л’Опера и улица „Пти шан“!

Ще отида при Ана-Клара в кантората. Трябва да й кажа веднага, че съм накарал вече Париж да разбере за съществуването ми. Най-добре е да държа парите в ръка, иначе ще ги местя от един джоб в друг, докато ги загубя. Не, тъй не е добре. И без това Ана-Клара ще дойде при мен тази вечер. Най-добре е да се върна вкъщи и да й приготвя тържествено посрещане.

— Шофьорът, закарай ме най-напред в хотел Ривиера, на улица Сен-Жак.

Ще купя шампанско и цветя. Лилии. Не, глупаво е. Ще купя златен часовник. По-късно ще мога да го заложа. Още по-добре ще бъде да я заведа някъде и да вечеряме заедно. Трябва да купя подарък на Ана-Клара. И една шапка. Трябва да платя наема за два месеца. Ще купя една торба какао. Днес Ана-Клара трябва да се напие… да се напие…

Пристигаме пред хотел Ривиера. Какво ще правя сега вкъщи?

— Шофьорът, назад на Гран булвар!

Трябва непременно да направя нещо с парите. И то още днес, иначе ще полудея просто от нетърпение. Най-напред трябва да купя нещо на Ана-Клара.

— Шофьорът, карай на улица Сент О’норе. Ще ти кажа къде да спреш.

Сент-О’норе е улицата на магазините за луксозно дамско облекло. Но какво да купя? От какво нещо има най-голяма нужда жената? Намислих го!

Една сензационна идея. Ще й купя шапка. Казвам на шофьора да спре пред първия шапкарски салон.

— Добър ден, — казвам на хубавата руса продавачка, която избързва към мене. — Искам да купя една шапка.

Две тънки, елегантни жени тъкмо опитват шапки пред шлифованото огледало, и веднага се обръщат да ме видят.

— Имате грешка, господине, тук е салон за дамски шапки.

— Именно! Дамска шапка искам да купя!

Няколко жени насочват вниманието си към мене.

— Къде е дамата, господине?

— Вкъщи. Шапката ще бъде изненада за нея. Много красива изненада. Разчитам на вас, госпожи. Искам да купя много хубава шапка. Каква е модата сега?

— Каква е мярката на дамата?

— Каква мярка?

— Мярката на главата й, господине.

— Ах, да, разбира се. Да кажем, че е нормална женска глава. Това нещо тука, такава ли е модата сега?

— Господине, сигурно можете да ни донесете една от старите шапки на дамата; тогава работата ще бъде много по-лесна.

Жени слизат отгоре даже и на групи и ме гледат с благоговейно удивление.

— Това е съвършено ненужно, госпожице, аз ще ви опиша дамата. Тя ми стига до рамото, и главата й е горе-долу толкова на големина. Мога даже да ви кажа, че трябва да бъде малка шапка. Искам да кажа, на мене трябва да ми бъде много малка. Знам го, защото веднъж опитах на главата си шапката на въпросната дама — много малка ми беше. Най-добре ще бъде да опитам на себе си всички шапки. Завчас ще ви кажа коя шапка ще й бъде по мярка.

Собственицата на магазина се вълнува страшно много:

— Разбира се, можем да сменим шапката после, когато дамата се съвземе от първото впечатление на изненадата.

— Какъв вид шапка искате, господине?

— Искам някое хубаво малко шапче. Цената няма значение.

— Ако обичате да прегледате нашите шапки.

— Аз вече харесах онази там. Онази, върху хубавата подложка, зад лилавата шапка, онази, на която се вижда само корделата. Колко струва тя?

— Осемдесет франка.

Плащам.

— Оо! — чува се въздишка от няколко дами, които изтръпват със затворени очи.

В друг магазин купих три чифта копринени чорапи. Там беше по-лесно; можах да им кажа, че с ръката си мога да обхвана глезена на дамата.

Хотел Ривиера! — казвам на шофьора.

На един кръстопът навалицата ни принуждава да спрем. Поглеждам през прозореца. Мъглата се вдига постепенно. Спрели сме тъкмо пред един магазин за грамофони. Боже мой, тъкмо ред магазин за грамофони!

Виквам нещо на шофьора и слизам. Две минутки по-късно излизам: донасят подир мене един грамофон и грамофонни плочи и слагат всичко в таксито тъй внимателно, сякаш носят някое бебче само на пет дни. Музиката е нещо важно в живота. Не мога да разбера как съм могъл да живея без нея до сега.

Купих на Ана-Клара любимите й песни, включително „По време на черешите“.

Към шест часа се прибрах в хотела.

Платих на шофьора и ми останаха още петнадесет франка и петдесет сантима. Но затова пък имам едно дамско шапче; съвсем бях забравил за него.

Пред вратата на хотела стои един грохнал старец. Потърква си челото с разтреперани, набръчкани ръце, сякаш има нервен припадък. Едното си око държи затворено; една голяма сълза се претъркулва от него и почернява, преди да изчезне в сивата му брада. Това ще ми струва нов разход.

Внезапно старикът си тръгва, без да ме дочака. Оръфаните крачоли на панталоните му приличат на дамски дантелени гащи от деветдесетте години на миналия век. По онова време мене ме нямаше на света, но ги знам какви са били; чел съм много за тях през време на уроците по география.

Старецът носи черни обуща… може да са били жълти — и черна вода изскача от тях при глезените.

— Ей, дядо, чакай малко!

Но той не спира. Трябва да е глух. Ах, горкия човечец!

Улавям го за ръката и му викам в ухото:

— Ей, дядо!

Дребният сивобрад старик се изплашва и вдига ръце пред лицето си да предпази поне главата си.

— Вземи тези мизерни пари, дядка. Няма да ти стигнат за цял живот, вярно е, но все ще можеш да се нафиркаш с тях няколко пъти.

— Да, да, да, да, да…

— За тебе няма значение, дали ще живееш много…

— Не, не, не, не, не…

— Най-важното нещо е човек да бъде все в добро настроение…

— Да, да, да, да, да…

Отнасям грамофона и грамофонните плочи на четвъртия етаж. Какво става тука? Промяна в миризмата на моя етаж? Миризмата на тигър е изместена от миризмата на бизон. (Разликата между двете миризми е толкова голяма, колкото и разликата в големината на тигъра и бизона.)

Горе в моята стая за пръв път ми минава през ума, че съвсем съм забравил за вечеря. Ужасно… и, освен това, днес трябваше да заведа Ана-Клара на вечеря. Втурвам се бегом надолу по разнебитените стълби. По последните няколко стъпала се плъзвам на петите си. Ще помоля стария просяк да ми върне пет франка.

Старикът стои вече пред витрината на италианския деликатесен магазин. И той се кани да си купи нещо за ядене! И то от италианец! И с моите пари! Никога не съм виждал такова нещо до сега. Аз не съм дал парите на този дърт мошеник да яде, а да се напие.

— Ей, старче, върни ми пет франка, забравих да си оставя пари за вечеря!

Той само си помръдва устните, без да издаде нито един звук.

— Ей, дай ми само пет франка, старче, ще ми стигнат до утре, докато си взема пари от банката.

Той ме зяпа като идиот.

— Е, какво става, ще ми дадеш ли пет франка или не?

— Аз нямам нищо… нищо… — Той има вид на дрипав жълт дявол.

— Как тъй нищо?

— Нямам пари… нямам…

— Ти да не ми разправяш сега, че си ги похарчил всичките, мошеник такъв!

— Нямам пари… — отвръща той и иска да си продължи пътя.

— Значи няма да ми дадеш пет франка?

Старецът се спира, поглежда ме и отсича много решително:

— Не!

— С други думи, трябва да отида в банката?

— Да.

Такова нещо никога не ми се е случвало в живота. Оглеждам старика, сега застанал тъй решително пред мене, и виждам, че той всъщност не е тъй дрипав. Панталоните му вече не са тъй оръфани, вода не тече вече от обущата му. Накъсо казано, той е съвсем нормален човек, само че не обръща много внимание на външността си.

— Искам да заведа една жена на вечеря, дядо. За хатъра на тази жена, дай ми пет франка, даже и да не можеш да ме търпиш.

Внезапно съглеждам Ана-Клара.

— Аз си го знаех… аз си го знаех, — казва тя. — Аз знаех, че ще станеш.

— Щом си го знаела, тогава недей се чуди.

— Кой беше този стар човек, с когото ти ей сега приказваше?

— Един беден просяк. Дадох му малко пари.

— Чакай, и аз ще му дам малко.

— Недей му дава нищо, Ана-Клара, ако ме обичаш поне малко.

— Да, ще му дам нещо. Бог ще ни помогне.

— Бог ще ни помисли за идиоти.

Късно е. Тя му дава вече пари.

— Как тъй изведнъж си станал толкова безсърдечен? Не чувстваш ли топлота в сърцето си, когато помагаш на някого?

— Недей ми приказва за топлота в сърцето!

Отвратителният старик влиза вече в италианския деликатесен магазин. Аз трябваше да се сетя по челото му…

— Ана-Клара, искам да ми направиш една голяма услуга. Иди до Пантеона и после се върни право тука.

— Какво ще правя до Пантеона?

— Нищо. Само иди до там и после се върни веднага и ела при мене горе. Аз трябва да взема някои неща от италианския магазин.

— Не, не. Ти искаш да ми изневериш в това време. И аз ще дойда с тебе.

— Да ти изневеря ли? За толкова кратко време?

— Откъде да знам? Сигурно има някоя жена в твоята стая и не може да слезе сега, защото аз се качвам горе. Няма да те оставя сам нито за една секунда. Излишно е да настояваш.

— Готвя ти една изненада. Пък тъй не мога да те изненадам.

Ако не мога да дойда веднага с тебе, ще полудея! — И тя вече посяга с ръка към челото си.

— Добре, върви с мене. Но аз знам много добре, че човек не може да полудее без нужната подготовка.

Тя притиска с ръка сърцето си, докато се изкачва по стълбите редом с мене.

Тя почуква първа, после отваря вратата предпазливо и си пропъхва главата.

— Сега стига ми вече тази игра!

— Чакай, — казва тя, — най-напред ще погледна под леглото.

— Полека-лека ще се наплаша от тебе.

— Прости ми, страшно съм ревнива. Какво има в тези пакети?

— Ти винаги казваше да си намеря друга жена, ако искам да живея с тебе.

— Никога не съм казвала такова нещо! В какво да ти се закълна? Какво има в тези пакети? Страшно съм любопитна!

— Обърни се към стената; ще го видиш, като ти кажа да се обърнеш.

— То има ли нещо общо с мене?

Щом почвам да разгъвам пакета с грамофона, ето че тя се обръща пак.

— Ама че си дете! Ела тука.

Взимам пешкира и завързвам с него цялото й лица.

— Ох, боли, много стягаш! Какво смяташ да правиш?

— Сега седи мирно на леглото и недей мърда!

Изваждам грамофона, навивам го и му слагам плочата „По времето на черешите“. Снемам кърпата от лицето на Ана-Клара.

— Заповядай!

От смайване, тя издига и двете си ръце във въздуха и се заковава тъй на място, като скъсан филм. Очите й се облещват от удивление.

— Боже мой! Ах! Твой ли е? На кого е?

— На тебе.

— Боже мой, Монпти! Ах, това е моята песен! Монпти! Монпти!

— Заповядай, тези два пакета са за тебе.

Тя се втурва към другите два пакета. Пръстите й разкъсват книгата нервно. Показва се шапката. Ааах! — виква тя, смъква баретката от главата си и изтичва пред огледалото.

Шапката й приляга отлично, пък й отива чудесно. Съвсем ново личице светва изпод стрехата й. Очите й пламтят от радост и се наливат със сълзи. Тя коленичи пред мене и ми прегръща коляното. Преди да мога да я спра, тя ми целува ръката. Ужасно!

— Кажи ми, откъде намери толкова много пари?

Разправям й. Тя се оглежда из стаята с благоговение и се пули в простите рисунки по стената.

— Кажи ми, Ана-Клара, но най-искрено: знача ли за тебе колкото един французин?

— Много повече.

— Да не го казваш само, защото…

— Искаш ли да накъсам чорапите и шапката?

— На, вземи ножиците и нарежи един чорап, да ти повярвам!

Решителност пламва в очите й; тя грабва ножиците. За миг чорапът е унищожен.

— Да нарежа ли и другия?

— Да.

Тя се поколебава за малко. Този чорап значи за нея повече, отколкото Исак за Авраама. После стисва очи силно и нарязва и втория чорап.

— Стига, вярвам ти. И ти си за мене повече от всичко на света. Искаш ли да изхвърля грамофона на двора през отворения прозорец?

— Сладкият ми, единственият ми Монпти, недей!

— Тежко ще ми бъде да го изхвърля, но колкото се отнася до мене…

— Я ми кажи, колко пари имаш?

— Петдесет сантима.

— Ужасно. Ако няма да ми се сърдиш, искам да ти кажа нещо…

— Ее?

— Ти си за парите като филоксерата за лозята. Искаш ли да върна шапката и да поискам да върнат парите?

— Добре тогава аз ще дам грамофона на Муши-очи. Той е единственият човек в света, когото не мога да търпя.