Габор Васари
Монпти (29)

Глава XXIX

Сега разбирам защо старите моми си държат котки или птички. Една от нуждите на човека в живота е да обича и да бъде обичан. Дружбата с животни прогонва меланхолията на самотата. Внася и малко разнообразие и радост в живота на самотните.

Старите жени затова именно имат влечение към котки и птички, защото тези животни имат нещо женско в себе си. От друга страна жените, които обичат куче, никога не са мечтателни, сантиментални души. Всички жени, които обичат кучета, имат в характера си известна решителност и влечение към точността; имат известен усет за дисциплината; накъсо казано, имат нещо войнишко в себе си. Разбира се, има и малки кученца — за скут. Те са само за ненормални сантименталности.

Кучето е скъпа работа; кучето яде много и човек трябва да го извежда на разходка и да му купи намордник; трябва да си изкара и позволително за него… толкова малко време остава за обич. Котката е по-евтина, но пие много мляко. Една котка изпива може би цял литър мляко на ден. Трябва да си купя птичка, птичката не яде почти нищо, пък пее хубаво. По десния бряг на Сена, недалеч от Парижката Света Богородица, има един магазин за животни — любимци.

Ще си купя една птичка. Ще я опитомя. Защо не? Хората успяват да опитомят даже и бълхи, а те са много по-малки. Без съмнение, не е невъзможно, трябва ти само търпение. Трябва да опитомя птичката, ако не за друго, поне защото нямам пари за клетка.

В този магазин има всевъзможни видове животни: папагали, маймуни, бели мишки. И гълъби, но те струват скъпо. Боже мой, трябва да си купя един гълъб. Човек може да яде даже и гълъбови яйца. Малки са, вярно е, но са хубави.

Ами малки пиленца! Да, ще си купя едно пиленце. От пиленцето ще израсне кокошка и ще ми снася редовно яйца. Омлетът е готов. Но чакай, за да снася кокошката, не трябва ли и петел? Двамата заедно ще бъдат скъпи. Пък, освен това, петлите кукуригат толкова силно.

Все пак, не знам: за да снася кокошката, трябва ли й петел, или не трябва. Тъй се случи, че бях болен, когато учихме това нещо в училище, ако изобщо сме го учили, защото учителят ни Кокаш фон Карзац винаги отбягваше такива еротически работи. Точно тъй е: вместо да ни подготвят и просвещават за живота, в училище само ни учат, че А плюс В са равни на С. Учат ни и в коя година известни хора са забъркали някаква каша в световната история, факт, за който е по-уместно да бъде забравен… но не, трябвало да го знаем точно. Също тъй трябва да учим, че водата ври при 100 градуса… добре, да речем, че бяха сто и един градус… какво щеше да стане тогава? Пък от какво има нужда кокошката, затова нито дума. Седни си, професор Кокаш фон Карзац, ти си простак. Нямаш вид на умен човек даже и на сън. Двойка!

По дяволите с тази работа!

В една клетка няколко патенца се препъват насам-нататък и се тъпчат едно друго. Едно от тях идва до края на клетката и си пропъхва главата навън, сякаш иска да види дали ще вали дъжд скоро.

— Искам едно патенце.

— Много добре, два франка.

Слагат патенцето в една книжна кесия и ми го подават. То има шарени пера и хубави черни оченца. Поглежда ме и писука; много е интелигентно.

Качвам се на подземната железница с него.

Патенцето писука ужасно; пъхвам си пръста в кесията и го милвам, то става по-мирно.

Сега имам най-сетне нещо да обичам… или по-скоро някого, защото това патенце е цяла личност, веднага го разбрах. Аз не съм глупав. Интересно е, че и патенцето веднага се привърза към мене; още при пръв поглед открихме в себе си взаимно влечение един към друг.

Един работник до мене забелязва патенцето, надниква в кесията и запитва:

— С какво ще го ядете?

Не какво е, а с какво ще го ядете! Това нещо? Да го изям?

Интересно. Някои хора се интересуват само за месото на животното. Ядат всичко живо по земята. Напразно бих се опитал да обясня на такъв тип, че и патенцето е живо същество като нас. Този тип тука! Човешко същество ли е той? Той има жабешки очи и току се обляга на мене. Ако още веднъж се облегне на мене, ще го цапна с патенцето по главата.

Горе, в стаята си, слагам патенцето на пода. Сега горе главата, миличко, у дома сме.

Как ли да му казвам?

Ще го кръстим Наполеон.

Донасям вода от чешмата, Наполеон ще може да плава малко из моя леген.

Патенцето идва подир мене, клатушка се на две страни, разбира се, и ме гледа какво правя.

Връщам се в стаята си; и патенцето подир мене. Това съвсем не е случайно, защото щом изляза от стаята, ето че то почва да писука, показва се на вратата, наднича навън и щом ме види, хуква към мене толкова бързо, че на два пъти се премята през глава.

Слизам по стълбите две стъпала; там то не смее да ме последва, но писука отчаяно подир мене.

Никой да не ми казва: „Верен като куче“: „верен като патенце“ е по-правилно да се казва.

Наполеон е доста изпоцапан. Трябва му баня. Слагам го в легена, но той веднага се опитва да излезе от там. Не може да бъде да не обича водата и къпането. Народната песен казва:

„Патенцата се къпят в дълбокия вир“.

Тъй че малките патенца наистина се къпят. Това е ясно. Може би Наполеон не знае какво да прави.

Ей сега, миличкото ми, ще те окъпя. Малките животни са непохватни също като малките дечица и затова трябва да се отнасяш с тях нежно. Може никога да не си виждал вода в живота си? Разбира се, ти си роден в клетка. Кой се грижи в такъв магазин дали малките патенца виждат къпане или не! Всички търговци на такива животни са мошеници и държат животни само, за да ги продават; но не се интересуват за вътрешния им живот, това значи да искаш много от тях.

Перата на Наполеон са толкова черни, че само с вода няма да се изчистят. Ще те изкъпя със сапун, милото ми патенце! Сапунът ми за бръснене прави хубава пяна, натривам Наполеон с нея и го изтърквам деликатно. Разбира се, той писука, докато го масажирам; но и децата правят така като ги къпят, пък може да писука просто от радост.

След като го изкъпвам хубаво, Наполеон ляга изведнъж и става сънлив. Малката му главичка клюмва все повече и повече.

Какво е това? Да не е отслабнал от банята?

Избутвам го на едно слънчево място, където слънчевата светлина пада на пода през прозореца. Там той се посъвзема малко и бавно си възвръща силата.

По-късно се опитвам да го изсуша, защото той съхне много бавно; тогава той се изплашва и побягва под леглото.

Когато го измъквам от там, просто е страшен наглед. Целият изцапан и прашен; целият отрупан с паяжини и сив мъх.

Не мога да го изкъпя повторно; крехкият му организъм няма да издържи, но сега той е положително по-изцапан от по-рано. Трябва да го почакам да изсъхне и тогава да го изчеткам с четката за зъби на Ищван Цинеге.

Наполеон прекалява с обичта си към мене. Не мога нито за миг да го оставя сам в стаята; мигновено почва да реве, тъй да се каже.

Но истинската комедия почва вечерта. Приготвям му гнездо от една вехта риза, за да спи добре, но той се измъква навън. Слагам го в една от обувките си — той пищи.

Наполеон тръгва по леглото клатуш — клатуш, идва при мене и ме гледа.

Мога да го оставя да спи в краката ми, но погледнеш, че съм го ритнал фатално, защото насън предприемам дълги разходки.

Пък и той не иска да лежи при краката ми. Ами сега, какво?

Той се промъква по завивката, пъхва се под ръката ми и писука самодоволно.

Само да прекъсне това си непрестанно писукане! Нищо ли не може да го накара да замлъкне?

Той се покатерва върху главата ми и най-сетне си намира удобно място, слага си човката върху ухото ми и непрекъснато писука самодоволно право в него.

Към два часа през нощта успявам да намеря единственото разрешение. Завързвам една кърпа за лице около ушите си, да не чувам вечното му самодоволно писукане, и го взимам между двете си ръце.

В пет часа се събуждам, защото някой се опитва да ми скубе веждите — Наполеон.

Слагам го на пода — писука. Вдигам го пак на леглото — и там не му харесва. Очевидно иска и аз да стана.

Сутринта заваля дъжд. Щом се изясни времето, сложих Наполеон в джоба си и излязох да се поразходя с него из Люксембургската градина. Под дърветата имаше големи локви дъждовна вода.

Внимателно слагам Наполеон на земята. Втурва се като луд към водата и се напива. После се връща тичешком към мене и се залавя да кълве връзките на обущата ми. Когато си тръгвам и той идва подир мене. Тъй като близо тридесет деца ни придружават, вдигам Наполеон и го отнасям вкъщи. Патенцето прилича на студена мокра гъба, само черните му оченца светят топло. Следобед този мошеник се опитва да спи, но аз не го оставям. Няма да водиш с мене нощен живот като лирически поет, та аз да не мога да спя според тебе! Щом се накани да задреме, гъделичкам го и го разбуждам… до вечерта той ще се измори и тогава ще заспи като заклан.

В този момент изгледите да се сдобия с пари са кажи-речи никакви. Редакцията на „Алманах“ не проявява никакво намерение да отговори. Аз ги задявах толкова пъти, че ми казаха да не питам вече, те щели да ми пишат. Навярно са го казали да се отърват от мене. Няма значение.

Каква неправда! Любопитен съм да знам какво мисли Господ за нея.

Точно в два и петдесет и пет средно европейско време беднотията ми пак почва да се приближава към най-високата си точка. Хвърлям празната кутия от какао във въздушния океан, както сигналистът хвърля тревожния сигнал S.O.S. Кутията се удря в един комин и се претъркулва по покрива, в железния улук. Дрънчи като козя хлопка. Това продължително гладуване почва да ми идва до гуша. Ще умра като Свети Ламберт. Наистина, не знам точно как е умрял, но то няма значение, важното е, че той положително е умрял.

Вечерта Наполеон пак започна снощния си фокус. Качва се на леглото, после на главата ми. Иска да си пъхне човката в носа ми. Духвам отгоре му, той се прекатурва на гръб с крака, вирнати във въздуха, като дървено патенце. Пет минути по-късно иска да спи под мишницата ми. А това вечно, безспирно писукане… писукане от самодоволство, доколкото знам.

— Млък!

Той не млъква.

В три часа сутринта нервите ми не могат да издържат повече. Ей сега ще те усмиря, само почакай малко. Паднал си се на майстора си, дявол да те вземе!

Правя бримка от връзката на обувката си. Ще го обеся на топката на прозореца!

— Какво е последното ти желание?

Докато аз приготвям бримката, Наполеон идва при мене, слага си човката между палеца и показалеца ми и иска да заспи там, като писука щастливо.

Мога ли да го обеся сега?

Ах ти, чапкънин такъв, какво те кара да се чувстваш тъй щастлив, че не можеш да заспиш? Наполеоне, момчето ми, с какво ще преживяваме двамата?