Габор Васари
Монпти (4)

Глава IV

В Люксембургската градина дърветата се къпят в слънчева светлина.

Този парк е единствената ми утеха, затова идвам тука толкова често. Една стара жена се клатушка покрай лехите. Какви ли чудни неща трябва да се въртят из ума на това старо-харо като нея. Опитвам се да си представя като какви неща казва тя вкъщи: „Да си чистите обущата!… Пак пепел от цигара из цялата къща… Искате да ме уморите ли с вашите тревоги? Защо се връщате толкова късно? Не мога цял ден да ви държа яденето топло!“

Разбира се, старите жени готвят добре, но пестят много и още след обеда почват да ти надуват главата, какво ще се яде за вечеря. Почистват трохите от масата и казват: „Боже, Боже, кога ще се научите да режете толкова хляб, колкото ще изядете!“

Едно малко врабче подскача в праха. Малка, мръсна топка от перушина с лъскави черни очи. Казват, че били нахални и трябвало да бъдат изтребени. Не могат да търпят зимните студове и измират от тях. Кратък, мъничък животец.

Едно от тези врабчета идва, подскача по пътеката и се оглежда, търси нещо за хапване между постилката от трамвайни и железопътни билети. Това е цялата програма на живота му. В своята милост Бог се грижи за птичките във въздуха, но човек не бива да го взима твърде буквално.

В този момент врабчето отлита във въздуха и подгонва една пеперуда. Пеперудата полита в луд бяг над лехите. Тя смята, че врабчето не иска да я целуне. Природата е дивно хубава, но съвсем не гали чадата си.

Какво става с обявлението за водолаз?

Я да проверя тази работа. Каква подготовка имам?

„Всяко тяло губи във водата толкова от теглото си, колкото тежи изместената от него вода.“

Това достатъчно ли е за мене да стана водолаз? Ех, няма значение.

Вкъщи издирих удостоверението си за ваксиниране и го надписах отгоре внимателно, грижливо, на френски език: „Удостоверение за водолаз“.

Ще се представя за моряк. Няма смисъл да я карам по джентълменски, иначе ще се усъмнят и ще ме натирят.

* * *

В бюрото за водолази, освен мене няма нито един кандидат. Изглежда, че няма много безработни водолази в Париж. Добро знамение.

Един тънък господин стои облегнат на една карта на стената и си чисти зъбите с една клечка за зъби; един пълен господин седи на една маса и пише. Той прилича на помощник-палач, преди да се залови да беси; другият до него пък е бесилката.

— Господине, дошъл съм по онова обявление за водолаз, — казвам аз.

— Имате ли удостоверение за водолаз?

Показвам му свидетелството си за ваксиниране.

— Какво пише тука?

— Пише, господине, че в живота си не сте виждали такъв водолаз като мене. Аз се гмурвам и отгоре, и отдолу, моля. Това ми е специалност. Такъв съм аз.

И тънкият господин се приближава, сега и двамата оглеждат свидетелството ми. Печатът на санитарните власти прави много добро впечатление.

— Били ли сте водолаз по-рано?

— И майка ми беше водолаз.

— Къде сте работили?

— На Дунава. Той е десет пъти по-широк от Сена, о, даже и двадесет пъти, ако се мери точно.

— Къде?

— Навсякъде. Само ме вижте, господа, вижте какво мога да върша! Колко надълбоко ще се спущам? — запитвам аз нехайно.

— Явете се утре сутринта в пет часа на този и този кей за проба.

— Моите почитания, господа.