Габор Васари
Монпти (18)

Глава XVIII

Между другото, на улица Сен-Жак има и едни италиански деликатесен магазин. Грамадният му двоен прозорец е пълен с най-хубави деликатеси. Тук можеш да си купиш просто всичко, от студено месо до жабешки крака, охлюви и морски паяци. Можеш да видиш такива неща, за които никога и през ум не ти е минавало, били те от месо, риба, плодове или десерт. Чудни салати, компоти, овощия, пасти, всичко подредено на дълги редици, тъй че ти се завива свят само като погледнеш към тия чудни неща.

Най-елегантния и най-чистия магазин в целия този край, и мирише чудно апетитно и вкусно. Когато и да мина покрай тука (четири-пет пъти на ден), винаги неволно се спирам пред витрината. По някой път нови чудеса се появяват там, но повечето от тях са ми вече познати. Ако някога стана богат или имам петдесет франка в джоба си, ще си купя всички тези лакомства, изложени тук, едно подир друго, както ги излагат.

Всъщност, не исках да приказвам за този италиански деликатесен магазин, а за Леон. Леон не е французин, не е и унгарец. Леон изобщо не е човешко същество. Леон е плъх. Когато и да се върна късно през нощта в хотел Ривиера, винаги подплашвам един грамаден плъх в онази част на улица Сен-Жак, където се намира този деликатесен магазин. Той хуква пред мене с големи скокове; но щом аз си отмина, той се решава да се върне и застава на стража пред затворените кепенци на магазина.

Това нещо става толкова неизменно, че когато и да завия по улица Сен-Жак от улица Суфло, винаги си спомням за плъха. Намалявам вървежа си пред магазина, та плъхът да не се блъсне в мене и да му дам време да избяга.

Една вечер се връщам късно у дома… може би е било към единадесет часа. Идвам пеша откъм Монпарнас и по пътя ям парче хляб. Тиха, топла есенна вечер.

Пред самия италиански деликатесен магазин пак забавям крачките си и се спирам. Плъхът не се показва. Приближавам се предпазливо, по едно време той се стрелва от тъмното, избягва на малко разстояние, но се спира и клеква на земята. И аз се спирам, гледаме се един друг.

Хвърлям едно парче хляб да го подплаша от пътя си, защото стои тъкмо на мястото, откъдето трябва да мина. Парчето хляб наистина го подплашва, той избягва. След малко се обръщам и виждам, че плъхът се е върнал при хляба и го яде.

На следващия ден пак се връщам у дома късно, този път нося парче кифла. Плъхът пак се показва. Хвърлям му парчето кифла. Става същото. Плъхът побягва, но се връща, след като аз отмина, и изяжда кифлата.

Друг път изпращам Ана-Клара. Времето е толкова хубаво, че се разхождаме покрай брега на Сена. Докато дойде време да се върна, става вече късно. Този път не нося нито хляб, нито кифла.

Пред италианския магазин Леон изскача пред мене както винаги; щом отминавам на безопасно разстояние, той се връща бегом и обикаля отчаяно по тротоара. Само тъй ли си въобразявам, или той наистина се озърта за парчето хляб? Наистина ли има разум този мръсен, отвратителен плъх? Решавам оттогава насетне винаги да нося нещо за Леон и да проуча този случай.

При следващата ни среща разправям на Ана-Клара тази история, но тя никак не се интересува. Напротив, отдръпва се от мене със страх в очите си.

— Я ми кажи, защо вършиш такива неща?

— Какви неща?

— Играеш си с плъхове! Някой ден ще те ухапе.

— И ако ме ухапе? Тебе какво ти става?

Тя внезапно се притиска в мене:

— Ще ми стане много мъчно!

— Обичаш ли ме тогава?

— Малко нещо.

— Защо само малко нещо?

— Защото толкова искам аз.

— Защо само толкова?

— Защото ти не ме обичаш.

— Не те обичам ли? Защо тъй мислиш?

— Ти никога не го казваш.

— Но аз наистина те обичам, даже и да не го казвам. Много те обичам.

— Наистина ли?

— Да. Днес си много хубава, Ана-Клара.

— Наистина ли? Мислиш ли, че съм хубава?

— Много. Искаш ли да дойдеш горе в квартирата ми?

— Не, не. Нека стоим тука в градината.

По-късно се разхождаме из двете градини на Обсерваторията. Само аз приказвам; Ана-Клара почти не отговаря, сякаш не ми обръща внимание.

— Какво става с тебе? — запитвам я аз. — Защо си тъй особена?

— Не съм особена.

— Недей ме лъга! Аз те познавам достатъчно и забелязвам, че има нещо. Отегчавам ли те?

Тя помълчава известно време, после казва тихо:

— Монпти, аз заминавам.

— Кога?

— Тази вечер.

— Къде?

— За Гренобъл.

— Но даже и да е тъй, можеше да ме слушаш, като ти приказвам. Аз ще те изпратя до гарата.

— Не, не. Не искам.

— Не искаш ли? И кога ще се върнеш?

Тя навежда глава и не отговаря.

— Кога?

Мълчание.

— Защо не ми отговаряш? Кога ще се върнеш?

— Не знам.

— Не знаеш ли кога ще се върнеш в Париж?

— Не.

— Няма ли поне да ми пишеш?

— О, да пиша?… Не, няма да ти пиша. Много мило и приятно беше, с тебе, ти беше много сладък, но сега всичко е свършено вече. И без това щеше да се свърши един ден. Ти щеше да си отидеш, пък аз сега си отивам. Тъй е много по-добре.

— Добре тогава… Сбогом, Ана-Клара.

— Недей съжалява, Монпти. Ще си намериш някоя друга… друга Ана-Клара.

— Я да прекъснем това актьорство! Да го свършим бързо. Сбогом!

Тя поема ръката ми и не иска да я пусне.

— Пусни ме, — казвам й аз.

— Не.

— Защо се държиш тъй?

— Аз съвсем не заминавам.

— Не заминаваш ли?

— Не.

— Тогава защо ми каза, че заминаваш?

— Не исках да се срещаме вече.

— Защо не?

— Защото… чакай, толкова е чудно. Нека седнем, но не на столове, ще трябва да плащаме за тях. Тука, на пейката… Обещай ми да ме изслушаш, без да ме прекъсваш, докато свърша… Аз те излъгах. Не е вярно, че не върша нищо цял ден. Аз работя.

— Работиш ли?

— Да.

— Защо ме излъга?

— За да те накарам да ме обичаш повече. Имах две седмици отпуск и го прекарах тука в градината. Не мога да идвам вече тука, защото отпускът ми свърши. Ако не вярваш, можеш да питаш началника на отделението. Ние, дребните търговски чиновници, никога не виждаме отпуск по-рано от есента.

Значи, Ана-Клара е малка чиновничка в търговска кантора.

— Не живееш ли при родителите си? — питам я.

— Да, разбира се, но трябва да работя. Мислех си, че не те обичам толкова много и че можем да се разделим. Не исках да ти кажа, че работя и че затова не можем да се виждаме през деня. Сега разбирам, че не мога да те оставя. Свикнах с тебе. Ти не знаеш какъв навик си станал за мен. Често си мисля за тебе!… „Какво ли прави сега моят чужденец?…“

Боже мой, Ана-Клара има служба и се срамува от нея.

— Какви са канцеларските ти часове?

— От осем до дванадесет и от два до шест.

— Къде работиш?

— В една кантора. Помощник книговодителка съм.

— Мъчна ли е работата ти?

— Не, но трябва да ставам много рано, защото кантората е далеко.

— Кажи ми, хм… много ли изкарваш?

— Два франка на час. Защо?

— О, просто ей тъй. Интересувах се само да знам, можеш ли да излизаш на глава с тях.

— Много мъчно, Монпти, освен това сама си шетам за всичко, почиствам си, готвя, шия, даже и си гладя.

— Нямате ли слугиня?

— Имаме, разбира се, Монпти… но… ще ме изпратиш ли до някъде към къщи?

Разделяме се на авеню де Гоблен.

— Не бива да идваш по-нататък. Ако те види татко, ще видим дявола по пладне.

— Че какво ще стане тогава?

— Способен е да те застреля.

Издувам си гърдите. Почвам да ставам важна личност в Париж, даже искат да ме застрелят. След вечеря баща й сигурно ще каже, докато следи с очи пушека на пурата си:

— Ще го застрелям като бясно куче!

* * *

Как може да се печелят пари? Не мога вече да си търся работа. Трябва да се срещам всеки ден с Ана-Клара в градината, а това е вече занимание само по себе си.

Внезапно си спомням, че имам един малък златен медальон на Света Богородица. Мога да го продам. (Трябваше жена да се вмъкне в живота ми, за да се сетя за това.)

Едно момиче ми го даде за спомен, преди да тръгна за Париж:

— Ще видиш, това медальонче ще ти помогне, когато изпаднеш в нужда!

Много вярно. Ще ми помогне… ако го продам. Не мисля, че постъпката ми ще бъде долна. И без него мога да си спомням за девойката, която ми го даде. Аз й дадох един златен пръстен за спомен. Не. Долна работа ще бъде. Няма да го обърна в пари.

Занесох медальона на един бижутер на булевард Сен-Мишел, след като крачих половин час насам-нататък пред витрината на магазина. Той беше дребен човечец с набръчкан врат и птича глава. Натика едно увеличително стъкло върху окото си и огледа медальона внимателно. Най-сетне каза, че ще ми даде тридесет франка за него, заедно с верижката. В такъв случай това нещо трябва да струва най-малко сто франка.

В интерес на любовта, трябва да поддържам тялото си. От друга страна, наемът трябва да бъде платен до две седмици; това възлиза на сто тридесет и пет франка. С тези тридесет франка ще мога да преживея още една седмица и, освен това, ще мога да живея в стаята си още една седмица подир това. Какво ще стане след това, все ще разбера, тъй или инак.

* * *

Сега винаги нареждаме тъй срещите си, че причаквам Ана-Клара пред нейната кантора и я придружавам до вкъщи, тоест, докъдето тя ми позволи. В събота следобед тя е свободна и можем да оставаме заедно чак до вечерта. В неделя никога не се събираме, защото тогава тя е с родителите си. В отговор на тактичните ми разпитвания за семейството й, тя отговаря, че майка й била хубава и много приятна жена, но баща й бил много строг.

— Кого обичаш повече?

— Мама, — отговаря тя и гласът й става много нежен.

След дневната работа Ана-Клара се изморява от разходката; тя идва до моята улица или аз я придружавам до подземната. Причаквам я всяка вечер пред кантората в шест и половина. Тя свършва работа в шест, но докато се измие и приготви, минава половин час. Двадесет души работят в кантората, а има само един умивалник; естествено, има голяма навалица и всеки иска да се измие пръв.

Веднъж видях синьо петно на ръката й; тя ми каза, че другите я блъснали върху умивалника. От тогава насетне тя почна да излиза тичешком от кантората, точно в шест часа, както си биваше, с изпоцапани с мастило пръсти и шапка, нахлузена както и да е. Когато излизаше на улицата, тя още се мъчеше да си пъхне ръката във втория ръкав на мантото си; тогава се затичвахме до гарата на подземната и Ана-Клара се измиваше в моята стая или у дома си. Само и само да спечелим време, тъй че да бъдем заедно колкото се може по-дълго.

Даже и тичането ни до гарата на подземната си има своята причина. В шест часа затварят големите магазини и кантори; тогава истинско море от хора се излива на гарите на подземната. Всички пътуват с подземната, тя е най-евтиното и най-бързото превозно средство. В шест часа още може да се намери място с известно усилие; в шест и половина е почти невъзможно. По това време хората вече чакат на опашки по улиците, макар че има влакове всяка минута. Затова трябва да тичаме бързо, за да изминем за три минути разстоянието от кантората до най-близката гара на подземната, което обикновено се извършва за десет минути.

Във всеки случай, да пътуваш с подземната означава особена преживелица. Понякога има толкова много хора във влака, че краката ти не опират в пода, а на големите гари на излизане тълпата просто те повлича със себе си щеш — не щеш.

Веднъж се случи, Ана-Клара бе издигната на две педи във въздуха и изблъскана надалеч от мене. Едвам й остана време да ми извика:

— Следи накъде ме изблъскват, мили, и върви подир мене.

Отначало ни беше много мъчно за несмущаваните часове на предишните ни следобеди в Люксембургската градина… Трябваше да забравим всичко това. Можехме да прекарваме само един час заедно, и то не всеки ден. От ден на ден все по-малка надежда имах, че тя някога ще ми принадлежи напълно.

Един ден Ана-Клара се втурна рано след обед, със зачервени страни и светнали очи.

— Веднага ме целуни, колкото по-страстно можеш.

— Защо? Какво има?

— Още… пак… пак!

— Стига толкова! Какво става с тебе?

— Слънцето грее малко нещо и съвсем ме побърква. Отвори прозореца, толкова е хубаво навън, пък ти седиш тука, в тази задушна стая.

— Какво става с тебе? Как попадна ти тука?

Тя отваря прозореца. Топли лъчи падат върху насаждените покриви и черните комини. Малко снопче светлина пада и в стаята.

— Виждаш ли, Монпти?

Тя разперва ръце и се хвърля на врата ми с истински лъвски скок.

— Че какво има де? Не можеш ли да ми отговориш? Как попадна тука по това време?

— Не съм ходила в кантората днес след обед; освободиха ме за следобед, ще стоя при теб до довечера. Имаш ли работа?

— Не.

— Тогава ще ти намеря една хубава работа. Ти ще седнеш на креслото, пък аз ще седна на коленете ти, и ти ще ми разправяш колко много ме обичаш. Най-напред ме целуни. Пак… пак… пак…

— Какво става с тебе тогава?

— Повишиха ми заплатата.

— Разбирам. Значи, това е цялата работа.

— Не, не е вярно. Не ми е повишена заплатата.

— Сега слушай тука, по-голяма заплата ще получаваш или не?

— Не. Ще стоя при теб до пет часа и тогава ще отида в кантората.

— Но ти ей сега каза, че няма да отидеш в кантората.

— Кога ти го казах?

— Одеве, като влезе.

— Преди пет часа нямам…

— Пак ме лъжеш. И вчера ме излъга. Каза ми, че началникът на отделението бил с дълга брада, пък пет минути по-сетне ми посочи един гладко избръснат старик на улицата… той бил началникът на вашето отделение.

— Той трябва да си е обръснал брадата в това време.

— Стига! Ти веднага го позна, но не ми каза: „Виж го, махнал си е брадата.“ Ти ми каза: „Този отвратителен тип е началникът на нашето отделение.“ Кой от двамата ни е луд?

— Началникът на отделението.

— Сега недей се прави на много хитра, драга. Ти винаги лъжеш. Предупреждавам те, ако още веднъж се повтори това нещо, ще ми омръзнеш.

— Слушай, Монпти, нито една лъжа няма да кажа вече в живота си!

— О-о!

— Да, наистина ти го казвам. Вече го започнах.

— Как да го разбирам?

— Точно тъй, Монпти: ще лъжа другите, но тебе не! Виж какво ти донесох!

Тя изважда една снимка от ръчната си чанта.

— Ей сега си я направих. Харесва ли ти?

— Много си хубава.

— Чети посвещението: написах го на гърба.

— „La petite folle a son grand fou“ — На моя голям лудетина от малката лудетина.

— Кажи ми нещо сладко, Монпти. Ти нямаш ни най-малко понятие как се казват сладки думи.

— Всичко това е толкова безсмислено…

— Ти от къде знаеш? Ех, да беше французин! Те знаят какво да казват! Разбира се, половината е лъжа, но все пак… От тебе ще бъда доволна, ако кажеш: „Сладкото ми нещичко.“

— Добре: сладкото ми нещичко.

— Но не тъй!

— Ела на прозореца, Ана-Клара. Виж. Ето Париж. Сива маса от къщи като чудовища и купища покриви, под които живеят хора като мравки. Всеки миг си има своите радости и скърби. Всеки миг някаква престъпна мисъл се ражда в нечий мозък. Всеки миг някой се моли и някой развратничи. Всеки миг целуват някоя жена и изменят на някой мъж. По френски, на това нещо казват: L’homme cocu.

При тези думи Ана-Клара се притисква в мене страстно.

Какво е това? Може ли да ми е изменяла вече?

— Я ми кажи, ти изменяла ли си ми вече?

След кратко мълчание тя казва полека:

— Да.

Лицето й е сковано като маска, тя затваря очи.

— Колко пъти?

— Само веднъж.

— Кога?

— Вчера.

— Вчера ли?

— Хмм.

Не мога да видя лицето й, тя си притиска главата в гърдите ми и ме прегръща с всичка сила.

— Ах, Монпти — въздиша тя.

Сърцето ми бие лудо, предупреждава ме, че трябва да спра, достатъчно се е вълнувало вече. Но аз искам да знам подробностите.

— Да не си отишла в стаята на някого?

— Не.

— У вас, вкъщи?

— Да.

— Кой беше той?

— Не знам.

— Французин?

— Не знам.

— Как така? Ти не приказва ли с него?

— Не.

— Я ми разправи веднага, как стана, ти…

— Той си отиде веднага.

— Разбира се, за какво щеше да стои повече, ах ти, уличнице!

Внезапно тя отмята глава нагоре, лицето й гори.

— Какво каза? Да знаеш, че съм девствена!

— Ще те заведа на някой доктор, нещастнице. Но… не си струва труда.

— Къде отиваш, Монпти? Слушай да ти кажа, аз го казах само на шега. Сънувах го. Недей ми се сърди.

Девствено момиче не може да сънува такива отвратителни сънища.

— Слушай, мили, недей се опитва да ми разправяш какви сънища сънува девствено момиче. Но я ми кажи, стана ли ти много криво?

— Много.

— Тогава ме обичаш. Отдавна се чудех дали ме обичаш. Внимавай, ти си луд, късаш ми роклята… спри, иначе си отивам.

— Не мога да търпя повече.

— Разбира се, че ще търпиш. Продължавай да ми разправяш: какво друго става всеки миг в Париж.

— Всеки миг някой полудява, и сега вероятно е мой ред.

— Няма да полудееш. Ако тъй се държиш, тогава няма да видиш даже и целувка.

— Аз съм на двадесет и шест години. Не мога да живея с тебе като калугер.

— Добре тогава, намери си някоя приятелка да ти се отдава. Тогава няма да бъдеш тъй страстен и ще се държиш с мене по-прилично и по-мирно.

— Приятелка ли? На мене ли го казваш това?

— Само в този случай.

— Тогава ще те оставя.

— О, не, няма да ме оставиш за това. Толкова знам даже и аз.

— Ти разбираш много от тези работи, изглежда. Пък имаш лице да ме уверяваш, че ме обичаш! Можеш да задържиш обичта си за себе си.

— Щом не искаш обичта ми по такъв начин, тогава трябва да се интересуваш за мене просто като човешко същество.

— Аз не се интересувам за тебе просто като човешко същество.

— Наистина ли? Благодаря.

Тя си взима шапката и се приготвя да си тръгне. Напудря си лицето, слага си червило на устните; движенията й стават все по-бавни и все по-малко припрени. Когато привършва, застава пред мене неподвижна, сякаш чака нещо.

Аз не казвам нищо.

Тя почаква още малко, после изведнъж отмята глава нагоре, отива до вратата, отваря я, спира се за миг, обръща се към мене и казва по унгарски обичай:

— Сервус.

— Сервус.

Тя затваря вратата след себе си, но аз не я чувам да се отдалечава.

Аз почаквам още няколко минути, после излизам.

Тя стои облегната на стената в тъмния коридор и плаче.

Улавям я за ръката и я отвеждам в стаята.

— Аз не исках да те огорча, глупаче. Недей плака, аз те обичам и като човешко същество. За мене ти си най-благородното същество на света.

Тя избухва изведнъж в конвулсивни ридания.

— Аз съм толкова нещастна… работя… по цял ден… и тичам при тебе… като… луда… пък ти ми… правиш… тъй… на… мене…

— Недей плака сега.

Не трябва да се опитвам да я утешавам сега, иначе тя ще се разплаче още по-отчаяно. Ако не й обръщам внимание, тя ще прекъсне веднага, ще подсмръкне няколко пъти, ще си изсекне носа и ще се успокои. Трябва да й заговоря за нещо маловажно. Щом тя види, че нейните сълзи не ми правят впечатление, мъката й ще се разпръсне.

— Знаеш ли какво ще направя, ако ми паднат някога сто франка? Ана-Клара, виж тука! Слушаш ли?

Тя става полека от разхлопаното легло, върху което се бе хвърлила да плаче, все още с шапка и манто, и издига към мене все още зачервените си от плач очи.

— Какво ще направиш?

— Най-напред ще купя хотел Ривиера и ще изхвърля Муши-очи в съседния двор като умрял плъх.

— И какво ще правиш после с хотела?

— Ще го продам. Сега кажи ми и ти: какво друго ще мога да направя с тази разнебитена вехтория? Ще купя един хубав автомобил. Ще се наконтя с хубави дрехи. После ще дойда във вашата кантора и ще стоваря два юмрука на вашия началник на отделение, да му насиня и двете очи.

— Защо ще го направиш?

— Да те изхвърли от кантората.

— И с какво ще се препитавам тогава?

— Питаш, когато ще имам сто хиляди франка?

— До тогава няма да ти остане нито една стотинка.

— Добре. Какво ще направиш ти, ако ти се паднат сто хиляди франка? Чакай. Да речем, че седиш в кантората и един ден някой ти пъхне сто хиляди франка в ръката. Какво ще направиш най-напред?

— В дванадесет часа ще напусна кантората.

— Какво? Ще можеш да работиш до обед, когато имаш толкова много пари?

— Че какво друго? Ако не работя, ще ме изхвърлят. Ще бъда малко нервна.

— Добре, забрави какво съм казал. Какво ще направиш после?

— Ще напусна кантората, ще отида в подземната…

— Ще отидеш в подземната, със сто хиляди франка?

— Ти забравяш, че имам седмична карта.

— Но ти ще я хвърлиш! Няма ли да я хвърлиш!

— Да я хвърля ли? Ти да не си полудял? Някой да ми я вземе?

— Добре? И после?

— После ще ти купя един голям хубав букет от рози и ще отида да се нахраня.

— Къде?

— При Жулиен.

— За три франка и петдесет?

— Не. За седем франка. И ти ще дойдеш с мене. Тогава с останалите деветдесет и девет хиляди и толкова франка ще купя твоите рисунки.

— Ана-Клара, тези рисунки не струват нищо… хей, недей ме хапа!

— Да ти кажа ли нещо?

— Да.

— Днес в кантората мислих за живота.

— Недей мисли, мила. Ти знаеш, че всички караници започват по този начин.

— Един ден ти ще си отидеш, може би и без да го зная. Някой ден ще почукам на вратата и никой няма да ми отвори. Всеки е щастлив на млади години. Аз никога не съм била щастлива. Сега съм на двадесет години.

— Двадесет ли?

— Деветнадесет.

— Стига толкова, сега даже и аз не знам какво си казала.

— И аз искам да бъда щастлива един ден. Но къде е щастието? — запитва ме тя. — Къде е то? — и се оглежда в стаята, сякаш го търси там.

— Не трябва да го търсиш тука. И аз изгубих моето щастие в тази стая.

— Това си мислех за живота, — добави тя съвсем свенливо. Вижда се, че е натъжена от цялата тази работа.

— Да се оженя ли за тебе тогава?

— Нахалник!

В първия момент не мога да разбера, защо да е нахалство? Оскърбил ли съм я, защото мисля за женитба тъкмо по този начин, или съм я оскърбил, защото подценявам нашата любов, като заговорвам за женитба толкова скоро?

— Искам да ти докажа, че те обичам, — казва тя. — Дай ми възможност да ти го докажа.

— Много добре… ето ти едно на ръка: прекъсни този разговор!

— Не бой се, не искам да се ожениш за мене, само искам да живея заедно с тебе. Ще ти шетам и ще ти готвя унгарски гозби. Само едно нещо има, че не знам откъде се купува червен пипер. Не се тревожи, аз съм във възторг за червения пипер, само че още не съм свикнала с него. Напиши ми на един лист всички твои любими гозби. Трябва да си наемем и мебелираме едно малко апартаментче. Във всеки случай, трябва да си купим едно канарче. Там в това апартаментче, аз ще бъда напълно твоя.

— Трябва да кръстим канарчето Евкалипт, — настоявам аз.

— Е, виждаш ли? Много лесно ще бъдеш щастлив, трябва само да го желаеш. Ах, Монпти, трябва ни само една много малка стаичка и една мъничка кухня. Стаята ще бъде твоя, кухнята — моя. Ти ще можеш цял ден да си рисуваш в стаята на спокойствие, докато аз съм в кантората. Аз ще пестя, защото ти не знаеш как се харчат пари. И ако някога си отидеш, ще се върнеш и ще намериш всичко както си е било. И мене. Защото знаеш, иначе просто ще прекарвам целия си ден да тичам от моята квартира до кантората, до твоята квартира, като някоя побъркана питомна мишка. Живот ли е това?

— И какво ще кажат твоите родители?

— Да, аз не се замислих за това, — казва тя и внезапно става сериозна.

— Трябва да избягаме от Париж, — добавя тя.

— Къде?

— В твоята страна… не можем ли?

— Не.

— Тогава ще отидем в Лондон.

— Защо, ти знаеш ли английски?

— Не, но няма значение. Утре сутринта ще отида веднага и ще си купя английска граматика.

— Ами какво ще стане, ако ти ме напуснеш, Ана-Клара, а не аз тебе?

— Аз ли? Не може да бъде.

— Да, ти.

— Ти… ти няма ли да ме напуснеш?

— Не.

— Тогава целуни ме и да не приказваме вече за тази работа.

Слагам си ръката около нежната й фигура в тънка рокля; тя се сгушва плътно в мене и ми предлага устата си.

— Няма да бъде винаги все тъй… нали? — казва тя по средата на тази дълга целувка.

— Ана-Клара, погледни още веднъж към Париж… — Аз махвам с ръка през отворения прозорец към морето от покриви отвъд черните комини, което се простира чак до мъглявата далечина. — Този град ще узнае един ден кой съм аз… той още не го знае. И ти не го знаеш, Ана-Клара. Да, даже и аз още не познавам себе си.

Тя прокарва пръстите си през косата ми и ме целува по очите.

— Виж, когато си тъй мил към мене и ми приказваш тъй нежно, тогава те обичам още по-силно и пет пари не давам за бъдещето. Je m’en fous de l’avenir. Но ти не бива да се научиш да казваш така, това е вулгарен израз.

— Искаш ли да дойдеш с мене, да вечеряме заедно? — запитвам аз.

— Каниш ли ме?

— Ще отидем при Жулиен.

— Аз ще платя за себе си.

— Тогава можеш да отидеш сама.

— Ще отида само ако и ти дойдеш с мене. Дай ми една целувка, Монпти, но хубава, дълга.

Когато свършваме с храненето, аз плащам и слагам на масата и два франка бакшиш. Да видят, че тука е бил кавалер, чийто прадядо е бил голяма клечка в двора на крал Матиас. Тръгвам си гордо, с високо вирната глава.

Навън Ана-Клара ми казва:

— На ти ги.

— Какво?

— Двата ти франка. Откраднах ги от масата, да не ги вземе келнерът.