Габор Васари
Монпти (26)

Глава XXVI

Най-напред е студено, после става топло. Щом пекне слънце, излизат мухи.

Дворът на хотел Ривиера е бил едно време обор, където сам Наполеон оставял коня си… на млади години, когато се занимавал из този край с тайни любовни истории. Преките потомци на мухите от онова време не могат да го забравят и предприемат масови пътешествия по това паметно свещено място. Те са нахални, нетърпими.

Купих си една мухоловка, дълга, лепкава книга. Окачих я на електрическата крушка. Повечето от мухите се трупат около лампата.

Един час по-късно двадесет и една мухи са залепнали. В агония са, напъват се, тъпчат с крака и успяват да залепнат още по-силно.

Трябва да е ужасна смърт. Истинска смърт от глад. Даже и мухите чувстват болки, положително. Иначе не биха се мъчили да се освободят на всяка цена. И мухата е Божие творение. И тя се радва на живота, има си семейство и приятели, търси си препитание в света с опасност за живота си, докато един ден някоя коварна свиня я улови и изтезава до смърт.

Още не е късно. Ще ги спася!

Отлепям мухите много внимателно от книгата. Най-напред им измивам краката, за да не залепнат другаде, после ги слагам на прозореца да изсъхнат.

Всъщност, те са просто разсадници на бацили. Кой знае коя от тях е носителка на смъртта!

Смачквам ги с чехъла си една по една. После изскачам от хотела като луд.

С автобуса отивам до другия бряг на Сена и слизам при Комеди Франсез. В пет и половина заставам вече пред кантората и чакам за Ана-Клара.

Щом часовникът удря шест, тя изскача тичешком и веднага ме вижда. Смее се и плаче.

— Не можа да заминеш, нали? — Тя се притиска в мене с всички сили.

— Искаш ли да дойдеш с мене да се нахраним някъде заедно и после да отидем на кино?

— Да.

— Няма ли да ти кажат нещо вкъщи?

— Не, днес и без това нашите ще се върнат късно, пък до тогава аз ще си бъда вкъщи.

Тя отваря ръчната си чанта.

— Пипни ми кърпичката!

— Защо?

Пипвам кърпичката. Цялата е мокра.

— Прала си я в кантората? Защо?

— Не съм я прала, днес следобед плаках за тебе. Ходих даже и на гарата. Казаха ми, че няма влак за Будапеща, по което време ти казваш в писмото. Щях да те смъкна от влака.

Нахранваме се при Жулиен. Напрягам всички сили да прекрача равнодушно прага на ресторанта; никой не бива да отгатне колко необикновено е за мене едно събитие от този род.

Приятно място. Хлябът се поднася „на разположение“, с други думи тълпа студенти се хранят тука и изяждат по два килограма на човек. Един килограм преди нахранването и един килограм след това. Много приятно. Повечето от тях се хранят само по веднъж на ден и се натъпкват с хляб.

Всеки обед се състои от четири блюда, такова е менюто. Супа или ордьовър, месо и зеленчуци, сирене или пасти. В допълнение поднасят и четвърт червено вино, бира или лимонада, включени в определената цена.

Френските келнери са най-удивителните божии създания. Само в цирк може да се видят такива фокуси. Те приемат по двадесет поръчки наведнъж, само запитват посетителите по ред: „А вие, господине? А вие, госпожице? А вие, госпожо?“ Поръчката се повтаря само веднъж, но не се записва. Келнерът извършва всичко това само с угрижено набръчкано чело и капки пот по слепите си очи и пет минути по-късно се връща с храната. Първият номер е свършен, подвигът на паметта; сега идва изпитанието на сръчността. Той донася двадесет различни чинии наведнъж! Супа, зеленчуци, месо и компот, и ги носи всички с лявата си ръка. С дясната ги разпределя и много рядко обърква две поръчки.

От дванадесет до два часа келнерът пренася планини от храна без прекъсване. А посетителите стават с последния залък в устата си, за да се отвори място за нови посетители. Който не може да си намери място, просто си избира някого, който наближава да свърши обяда си, застава пред него и го чака, докато свърши. Някои си изваждат часовника и намръщено клатят глава, ако не бърза оня, чието място искат да наследят. Ако е французин, веднага се извинява и почва да яде толкова бързо, че очите му изскачат от кухините си.

— Но недейте бърза, моля ви се!

— О, нищо, нищо.

След това си поднасят взаимни извинения толкова надълго, че горкият човечец, който чака, би могъл в това време да седне и да се нахрани преспокойно.

След вечеря отиваме на кино. Представят един ужасен френски филм. Едно малко дете е откраднато от цигани. (Още не са могли да отидат по-далеч от това!) Детето страда, също и зрителите, по едно време някой почва да свири. „Стига! Стига!“

Не мога да разбера филми. Общо взето, французите произвеждат най-лошите неми филми, и от всички хора самите французи най-малко могат да понасят тези ужасни филми.

Накъсо казано, детето е сираче и във филма страда, но тъй ужасно, че сърцето ти се свива като гледаш.

Внезапно чувам тихо хленчене край мене. Поглеждам към Ана-Клара и се смайвам. Тази жена участва тайно в страданието, лицето й е разкривено, тя захапва устни, а сълзите й текат като планински потоци при стопяването на снеговете през пролетта.

— Ти луда ли си? Плачеш за такова нещо?

— Остави ме, Монпти, нека, нека…

— Как можеш да плачеш за такъв боклук, глупаво момиче?

Накрая всичко във филма завършва неочаквано щастливо. Подгонват циганите и ги излавят. Избухват гръмогласни ръкопляскания. Те не са предназначени за филма. Филмът си остава все така нетърпим, но тези хора са до един чувствителни, искат бързо правосъдие. Някои не могат да се сдържат и се разкрещяват:

— Избийте му зъбите!

Една добра страна на представлението е, че човек може да пуши и да се целува през това време. Може даже просто да вземе дамата върху коленете си. В такъв случай може да се случи най-много някой да му подвикне изотзад:

— Ей, деца, или съвсем си долепете главите една до друга, или ги раздалечете малко нещо. Тъй нищо не виждаме!

Можеш да гледаш и филма.

През антрактите отиваме в съседното кафене.

— Какво ще пиеш?

— Едно кафе! — казва Ана-Клара със светнали очи.

Интересно, тук всички обичат кафе. Даже и в кафето със сметана слагат само една лъжичка мляко. Ако поискаш бяло кафе — две лъжички. Който поиска повече, получава презрението на келнера:

— Вие да не искате мляко тогава?

След киното придружавам Ана-Клара чак до Авеню де Гоблен; там се сбогуваме.

— Недей идва по-нататък, може да ни видят.

— Сервус, мила.

По улица Клод Бернард някой ме улавя за ръката. Ана-Клара. Съвсем задъхана.

— Какво има…?

— Кажи ми… ти… обичаш ли ме?

— Да… не мога да разбера…

— Тогава защо… защо не ми… махаш с ръка… като… си казваме сбогом?

— Забравих.

— Аз ще си тръгна сега, ти ми махни с ръка… пък аз няма да се обърна!

— Какво?!

— Да, няма, защото няколко души ме видяха, като махах с ръка подир тебе, пък ти хич не се обърна. Един непознат мъж ми махна с ръка. Аз съм французойка, не позволявам да ме унижават.

— Аз пък съм унгарец. Готов съм да вляза в клетка на лъвове, ако си хвърлиш вътре ръкавицата… между много малки лъвчета… но няма да махам с ръка на празния въздух. Това е под моето достойнство.

— Но ти ме обичаш…

— Аз ти разправих за лъвовете… Но да махам с ръка… никога!

— Добре. Целуни ме по гушката и сервус.