Габор Васари
Монпти (5)

Глава V

Поставям будилника да звъни в четири часа и тогава веднага си лягам. Още няма осем часа. В девическия пансион звънецът още не е ударил за вечеря. Какво ли ще имат пансионерките за вечеря тази вечер?

Всъщност, тази водолазна работа не е шега. О, не, не мога да я нарека шега. Но, по дяволите тези детински фантазии. Ще ме спуснат под водата, ще се огледам малко насам — натам, после ще ме издигнат горе и ще прибера парите. Едно пакетче какао, половин кило захар. И малко цигари му трябват на човека… Какъв ли е частният живот на един водолаз? Привързано ли е семейството му към него? Какво ли впечатление прави той на жените, когато излиза от водата? И какво ли прави водолазът под водата, когато „иска да напусне стаята“? Каква маса неразрешени въпроси…

В три и половина съм вече на крака и тръгвам на път. Малко нещо треперя. Хотел Ривиера още хърка, пъшка, охка и скърца със зъби. „И ще има плач и скърцане със зъби…“

Ако се случи да умра, ще отида право в рая. Глупости. Водолазите рядко умират под водата. Може и да е тъй, но аз водолаз ли съм? В най-долния клас на основното училище имах само „двойки“ в тефтерчето си. Не си струва труда…

Трябва да се явя при една зловеща наглед дървена постройка на брега на Сена. Мъгливо е. Трима мъже стоят близо до един влекач, натоварен с чакъл и гледат към него.

Един вид барака е издигната над влекача; от време на време един мъж излиза от нея, изплюва се спокойно във водата и пак се връща вътре. Той е добре. Някъде бие камбана; звучи като хлопка на кола. В този момент някои доктори сигурно вдигат ръце от някого, сигурно казват с вдигнати нагоре ръце: „Всички сме в ръцете на бога!“

Другите трима мъже също се представят за опитни водолази. Всеки един от тях е по-опитен от другите. Те крачат насам-нататък и се отбягват един друг, като заобикалят в широк кръг. Вече се измъчват от взаимна завист. Тази водолазна работа беше хубава идея. Няма голямо натискане за нея. Но защо ли се плашат всички тези хора?

Повикват първия грешник и го приготвят на влекача. Във водолазния костюм изглежда като същински Голиат. Тънкият рус човек се превръща в страшен великан. Като гледаш бавните му движения, сърцето ти замира. Какви ли не работи измислят хората!

Спускат водолаза. Той не слиза във водата по малка желязна стълба, както във филмите; спущат го във водата с въже, като че е къс олово. Широки кръгове се образуват по водата, когато той изпуща въздух долу. После продълговати мехури от въздух изскачат на повърхността. Цялата тази работа ме изпълва с подозрения. Защо излизат тези мехури въздух? Има някаква грешка в това… Не е ли здрав водолазният костюм? Трябва да питам някого от тези хора, защо излизат тези мехури. Как ли се казва „мехур“ на френски?

Трябва да запитам най-спокойно: „Dites-donc, ces petites machines sur l’eau, cela va nous faire quoi…?“ Какво ядох снощи, дявол да го вземе? Нищо, но трябва да е било вкиснато.

Водолазът не се връща; ние, господата опитни водолази, седим на брега и постепенно ставаме все по-неспокойни. Мога да си представя много добре колко неспокоен трябва да е водолазът. Които го спуснаха, пет пари не дават. Най-сетне го издигат. Той почти не може да стои на краката си. Измъкват го от водолазния костюм като из някоя мокра черга… Внезапно той скача и виква на най-чист унгарски: „Вървете по дяволите всички, свини такива!“ И хуква да бяга.

Един от кандидатите за гмурване веднага се затичва подир него.

— Само една минутка, братче, защо казваш свини, какво искаш да кажеш? — виква му той.

Значи, и друг унгарец… сборен пункт за унгарци!

Водолазът му извиква в отговор:

— Хич да не се опитваш, момче, ако държиш на живота си! Същински гроб е. Нищо не се вижда, нищо не се чува, стоиш до гуша в кал. Господ да ги убие! Трябва да са подушили, че съм чужденец.

Вторият мним водолаз отива на влекача и провежда продължителни разисквания с гробарите.

Третият още чака край мене на брега, а по едно време пристъпва до мене и ми казва на френски:

— Сбогом, господине.

— Сбогом, господине.

Той се обръща и си тръгва.

Вторият кандидат за гмурване напуща влекача и си тръгва.

Всички си отиват. И аз съм изгубил въодушевлението си. Но сега всякакъв човешки разсъдък изчезва от мене.

Аз трябва да стана водолаз. Мога да избирам само между два вида смърт: или ще умра в тинята от нямане на въздух, застанал прав, или на сушата от нямане на храна, легнал на леглото. Първият вид смърт е кратка, но болезнена. А пък в Средните векове хората били натрошавани и разсичани на четири върху колело, без да им се плаща за това.

— Ей, хаймана! — идва кратък вик откъм влекача. Отнася се за мене.

Отивам. Не искам да ми завържат очите. Трябваше да отида да се изповядам, но сега няма време за това. Започват да ме обличат като млада булка, на която коленете треперят. Ех, скоро ще видя какво нещо е.

Казват ми едно или друго, какво трябвало да правя долу. Накъсо, трябва и да ми изопнат нервите. Мисля си за леля Илка, моя далечна роднина. Тя носи дебела златна верижка около врата си. Винаги ни идва на гости, когато татко и мама се скарат; тогава тя идва вкъщи и приказва за времето.

Моето детство не минава пред очите ми, нито греховете ми. Това е чудно и действително подозрително. Водата се надипля, спущат ме.

Впечатления под водата:

1. Там горе са малко пестеливи с кислорода.

2. Никакви предпазни мерки не са взети. Няма нито звънец за тревога, нито връв за връзка. Водолазът се намира в ръцете на Бога, обаче Бог не го държи в своите ръце.

3. Ново намаление на кислорода. Трябваше да отида да се изповядам. Сърцето ми съвсем не работи както трябва. Но тази работа може и да свърши с кръвоизлив в мозъка. Но… ех, ех…

4. Мирише толкова чудно. Сякаш ме бръсне някой бръснар с лош дъх. Даже и Муши-очи беше добър човек.

5. Адски мрак. Нещо бучи. Миличка, добричка ми леличко Илке, няма да свърша на бесилката.

6. Случайно се хващам за гърдите и една електрическа лампа светва. Лошо знамение. Няма да има сълзи над гроба ми.

7. Мръсни, лигави неща плават покрай очите ми. В далечината малки рибки се спират на едно място във водата и си махат опашките. Дали предусещат вече съдбата ми?

8. Ново прекъсване на кислорода. Няма живот след смъртта. Пък даже и да има, трябва да е най-много нещо мъничко. Но имали или няма? Защото тези няколко минути не си струват труда.

9. Внезапно ми идва на ума: Чел съм някъде, че моряците от подводниците лягали неподвижно на пода, когато им се свършвал кислорода. Да не бях чел тази смешна книга или поне да не си бях спомнил за нея. Можех да умра преди отсъденото ми време.

10. Не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му… нито даже гмуркането му. Амин. Но чакай, най-важното е да си в добро настроение. Аз ще бъда оптимистичен труп. Дъното на Сена е доста занемарено. Отвратителни условия. Никъде никакъв насип. Няма даже и някой голям камък, на който човек може да седне.

Сигурно пак са спрели кислорода горе. От половин минута не правя нищо, само следя дъха си, да се уверя, че нищо лошо не ми се е случило.

Ууф… толкова е лошо… ах, мили… бързо… изповед… смърт… Страшния съд… Нечистият младеж с черна коса ще стои от лявата ми страна…

Когато се свестявам, виждам, че са ме изтеглили горе, измъкнали са ме от водолазния костюм и са ме изхвърлили на кея, между торбите.

Не ми дават нито стотинка за кариерата ми като водолаз. Втурвам се към дома. Може даже да искат аз да им платя.

Трябва да направим следната констатация: всяко нещастно човешко същество трябва да бъде задължено да предприеме разходка по дъното на Сена поне веднъж в месеца, тъй че да му се връща смелостта да живее. Също и лекомислените, за да станат по-сериозни.

По булевард Сен-Мишел заети хора бързат всеки по своя път. Жени с неогладени поли и начервени устни бързат към гарите на подземната железница. Автомобили бучат, трамвайни звънци дрънкат, автобуси тракат във всички посоки и отнасят хора с определени занимания и които си придават сега вид, че цялата им работа е досадна.

И кислород, колко много кислород! Той вони, но е добър.

Някой ме бутва по ръката:

— Ей, момче!

Един мъж със сини работнически дрехи ми тика десет франка под носа.

— Винаги ли все тъй си пръскате парите колкото може повече, а?

— Аз… на мене… — Гледам го с опулени от смайване очи.

— Трябва да е идиот, както изглежда. — Той се обръща и отминава.

Не съм виждал десет франка от седмици насам, тъй че тези пари не са мои. Предполагам, че трябва да съм бутнал с крака си десетфранковата банкнота, както е лежала на земята, а този честен работник си е помислил, че парите са мои.

Спомням си, разправяли са ми какви ли не смешни приказки в далечното ми детство, между другото и за едно послушно момченце, което намерило някакви пари и ги дало на стражаря, та сърцето му се изпълнило с благодатна топлота. (Не сърцето на стражаря, както човек може да си помисли, а сърцето на момчето). А стражарят поздравява почтително и казва: „Честността е най-добрата политика.“ Аз мисля, че малкото момченце е било глупаво.

Веднага проверявам парите, да се уверя, че не са фалшиви. В едно кафене си купувам един пакет мерилендски тютюн; разменят ми банкнотата без нито една думичка.

За миг отивам на тезгяха и си поръчвам кафе със сметана и една кифла. Тогава си запалвам цигара, разтварям вестник и проучвам най-новите обявления за незаети служби.

Човек не може да седне; в такъв случай закуската веднага става по-скъпа. В Париж само богатите хора са свикнали да седят; повечето от тях — в санаториума. В Париж тъй казват на затвора.