Габор Васари
Монпти (34)

Глава XXXIV

Почти привършвах малката си порция какао и нормандско сирене (ах, тези пусти нормандци!), когато внезапно избухна буря. Времето беше станало застрашително още от сутринта.

Трясъкът на първата гръмотевица разтърси хотела чак из основи, тогава последва пороен дъжд. Порой след порой се плискаше изтежко върху покривите. Навсякъде прозорци се затваряха набързо. Светкавиците следваха една подир друга. Страхотна буря с гръмотевици, предвестник на пролетта. Времето в тази страна е толкова чудно. Казват, че се променило тъй от войната насам. Безбройните оръдейни изстрели разстроили атмосферата.

Небето потъмнява зловещо. Почти нищо не се вижда. Муши-очи не мисли да пусне електричеството, часът е едвам два и половина. В този час наемателите на хотела още не се връщат.

Сега силна светкавица раздира небето, последва страхотен остър трясък, гръмотевицата трещи със свръхестествен тътнеж. Божее, дали има гръмоотвод върху покрива на този хотел? Тази работа съвсем не ми харесва. Гръмотевицата трябва да е ударила някъде наблизо. Дъждът продължава да се излива непрекъснато като из ведро. Бурята е толкова страшна, че се чувствам като мишка в капан. Светкавиците следват една подир друга. Гръмотевиците удрят ту по-близо, ту по-надалеч от нас.

В четири часа дъждът още продължава да се излива като из ведро. Ако каналите се изпълнят с вода, плъховете ще изскочат навън и ще се втурнат в къщата на грамадни стада. Нещо подобно се е случвало вече из предградията. Човек не може да се защити срещу цяла паплач побеснели плъхове. Обезумелите животни си прогризват път с изумителна скорост даже и през най-дебелите врати, нападат хората и ги изгризват на късове.

Почти нищо не се вижда в стаята ми, толкова е тъмно.

Стоя на прозореца и наблюдавам бурята. Опустошителна буря беснее, мръсните дървета в нашия двор пращят и пъшкат.

Леглото ми почва да скърца по много особен начин. Обръщам се и замръзвам на мястото си като закован. Тъкмо пред нощната ми масичка, близо до вратата, грамаден плъх се е сгушил на пода и ме наблюдава с пронизващи очи.

Ужасно! Вечна слава на Всевишния!

Блъсвам масичката, да подплаша плъха, та да мога да избягам навън.

Плъхът не мърда от мястото си. Студена пот избива от всички пори на кожата ми. Протягам ръка бавно и предпазливо — топката на чекмеджето на умивалника ми е развинтена, сграбчвам я.

Не бива да пропусна, този плъх не е обикновен; той все тъй не мърда, наблюдава и най-малкото ми движение, готов да скочи. И аз чакам. Внезапно синя светлина от светкавица блясва и осветява стаята. За една хилядна от секундата плъхът отпред леглото изчезва в една от обувките ми.

— Ах, Боже мили!

С разтреперани колене изскачам бързо от стаята.

— Ах, господине, — един женски глас казва внезапно. Някой се обръща към мене откъм перилата. — Такава буря! И вас ли ви е страх?

— Съвсем не.

Жената е млада. В тъмното не мога да видя лицето й добре.

— Страшно съм изплашена, не можах да търпя повече сама в стаята си. Почти никой няма в хотела. Ужасно! Олеле!… Едно, две, три, четири… Ударила е на четири километра от тука. Нека да дойда във вашата стая, докато мине бурята!

— О, разбира се.

Тя идва в стаята ми и се притиска в мене отчаяно при всяка нова светкавица.

— Боже мой! Боже мой! Като че е края на света! Вярвате ли да спре някога?

Лицето й е неизразително, косата й е черна, очите й са облещени от страх. Тя има удивително големи уши. Когато се притиска в мене, случайно се допирам до малката издутина, образувана от гърдата й.

— Ах, взимайте ме в прегръдките си, когато идва светкавица, иначе ще припадна.

И тъй, прегръщаме се един друг като диваци при всяка нова светкавица. Целувам я по страните; тя не прави опит да се противи. Стигам до устните й, тя изхленчва малко, но се отпуска и отвръща на целувката ми.

Бурята отминава също тъй внезапно, както и дойде. В стаята става по-светло, гръмотевиците трещят само глухо и надалеко. И дъждът престава. По едно време жената с големите уши се съвзема. Примигна бързо със съвсем друго изражение, свива устни и ми залепва една плесница по страната.

— Нахален тип! — Тя изскача тичешком от стаята и толкова силно тръшва вратата подир себе си, че увисналите ивици хартия по стената изшумоляват полека.

Заглеждам се подир нея смаян.

Все пак, разбирам тази жена. Плесницата беше предназначена не за мене, а за нея. Но по този начин беше по-лесно и по-понятно.

Пет и четвърт е вече. Имам още време да се срещна с Ана-Клара, ако тръгна веднага.

По улица Сен-Жак дъждовната вода тече като планински пороища и се втурва шумно в отворите на уличните шахти. От покривите едри капки падат във врата ми. Къщите приличат на наквасени врабчета. Една вратарка стои пред една врата и вика енергично към един пълен мъж с чудноват череп, застанал пред дюкяна си да подиша чист въздух, а в това време почиства пепелта от цигарата си с подутия си от подагра показалец:

— Поразхладихме се малко, е?

— Наистина!

Лъчите на уличните лампи се отразяват в мокрия, лъскав паваж. Амбулантни търговци по брега на Сена продават картини от стария Париж, на които дами с обемисти поли, притисната талия, грамадни шапки и чипав нос повдигат полите си грациозно, преследвани от кавалери с мустаци а ла кайзер Вилхелм и цилиндри „Хубав лов“.

Още щом Ана-Клара излиза от кантората, и дъждът завалява наново. Хората се разбягват като отровени мишки.

Преди да намерим подслон под някоя врата, измокряме се до кости. Там има натрупана вече цяла тълпа, мъже и жени. Миризмата на влажни дрехи се примесва с чудната, особена миризма откъм тъмния двор. Там има голям склад на текстилни произведения, те имат такива особени, неопределими миризми.

„Дюпон & Ривоар. Търговия на едро.“

Тъкмо спускат ролетките. Един пълен мъж спокойно оставя дъждовната вода да се изцежда от шапката му върху рунтавите му мустаци. Една малка капка даже е кацнала върху върха на мустака му.

— Ех, че мръсно време.

От дъното на двора чиновниците се втурват навън, сякаш искат да избягат от някаква опасност. Мога да кажа, само парижани могат да се втурват навън тъй бързо и с такова достойнство, с такава пъргавост, когато е време да напуснат работа. В Будапеща не се вижда такова трескаво бързане да се излезе навън, даже и когато има пожар.

— Я гледай, вали!

Ана-Клара увисва на ръката ми.

— Монпти, не можем да стоим тука, ще се простудим. Да тичаме до подземната.

— Отвратително време.

Някой виква подир нас:

— Внимавайте, деца, ще се измокрите!

Една угрижена стара жена добавя тъжно:

— За какво им е чадър.

Докато стигнем до подземната гара, дъждът се засилва още повече. Измокряме се до костите. Ана-Клара е съвсем задъхана:

— Монпти… знаеш ли какво… ела в моята стая… имам газова печка… можем да се изсушим…

— В твоята стая ли? — Не мога да повярвам на ушите си.

— Да, — прошепва тя, — но най-напред ще се кача аз, ти ще почакаш няколко минути и ще дойдеш подир мене… никой няма да забележи, че сме заедно. Не ни позволяват да приемаме гости. Не е както във вашия хотел. Съдържателят има девет деца и всяка седмица ходи да се изповядва.

На улица „Мулен“ Ана-Клара ми стисва ръката.

— Да не забравиш, втория етаж, номер девет. Сега много хора се прибират, няма да те забележат. A tout-a-l’heure!

— Веднага, незабавно. С други думи, довиждане.

— Да. A tout-a-l’heure!

С тази хубава, звучна, проста фраза тя ме оставя: A tout-a-l’heure! Чувствам пълния й смисъл.

След дълги месеци мъчително чакане, тъй просто сега: A tout-a-l’heure!

Тя избърза напред. Измокреното й от дъжда манто прилепва плътно около тънката й снага. Какво хубаво телосложение има това момиче, колко грациозно крачи стъпка подир стъпка.

(Все пак, няма да я притежавам. След толкова продължително чакане не е тъй просто. Ще ме е срам. По-рано, ако бях го направил веднага, щеше да бъде понятно, пък тъй…)

Някакъв мъж се обръща подир нея и я заглежда продължително. Внимание! И други я смятат за хубава, не само аз. Ще убия този тип, ако си позволи да й заприказва. Той не се опитва, само й се възхищава.

След десетина минути я последвам. Сърцето ми бие като лудо. В хотел Ривиера Муши-очи спира пред канцеларията си всяко външно лице и го пита къде отива, макар че е позволено да идват жени на гости. Ако ме запитат при кого отивам, какво ще отговоря? Не мога да кажа: „Отивам при госпожица Ана-Клара Жувен.“ Сладкото ми момиченце! Трябва да кажа на хората някакво измислено има. „Извинявайте, тука ли живее госпожица Робеспиер? Не? Извинявам се, имам грешка.“ И ще се измъкна от хотела.

Стълбите са до самата канцелария. Не поглеждам ни наляво, ни надясно, вървя право нагоре. Сигурно ме наблюдават.

Спирам се.

Внимавам много даже и по какъв начин допирам подметките си в пода. Спокойно, момче! Когато човек отива при жена, втурва се възбуден нагоре по стълбите, а пък като върви по такъв начин, не събужда никакво подозрение.

Никой не ме спира, не срещам жива душа. Хубаво, чисто хотелче.

Е, днес… но само ако тя наистина иска. Иначе може да ме разбере погрешно.

На втория етаж се оглеждам за номер девет. Само да не направя някоя грешка. Номерата не се четат. Къде е номер девет?

Една от вратите е само притворена. Когато минавам, Ана-Клара внезапно си подава главата:

— Влизай бързо!

Тя затваря вратата бързо след мене и се заслушва с притаен дъх, с ръка, притисната върху сърцето.

— Видя ли те някой?

— Не.

Тя е облякла шарен пеньоар на цветенца. Никога до сега не съм я виждал тъй.

— Аз се преоблякох вече.

Стаята е съвсем малка, но много хубава и чиста. Навсякъде малки дантелени покривчици. Кандило гори пред една икона на Света Богородица. По стените са окачени фотографии с планински пейзажи. Една картина с блажни бои, с три малки котенца. Полицата е пълна с книги.

— Монпти, веднага си снеми мокрото палто.

Малка газова печка разлива топлина. Има и малка кухничка с всички необходими принадлежности и примус. Всичко свети от чистота.

— Да не приказваме високо. На ти една пижама, облечи я и седни до огъня. Няма защо да се срамуваш, аз ще отида в това време в кухнята, да направя малко чай.

След няколко минути тя похлопва от кухнята:

— Може ли да вляза?

Тя донася чаши, украсени с цветенца, слага ги на масата с малки лъжички, върху снежнобяла покривка. На един поднос има кейкове, лимон, масло и малка бутилка с ром.

За миг си спомням с ужас как пихме чай в хотел Ривиера…

Тя оправя масата, ръкавът на пеньоара й се запретва нагоре, голата й ръка блясва в стаята.

Ухание на жена изпълва топлия въздух.

— Как искаш чая си, силен или слаб?

Блажена домашна обстановка ме обкръжава… като че Ана-Клара ми е жена: хубава, тъничка женичка, с руса къдрава коса и червена уста, готова за целуване; женичка в първите дни от медения й месец, когато жената само рядко мечтае за чужди целувки… внезапно унесена в мисли „За какво си мислиш, Жермена?“ „О, нищо… за тебе.“

— Имаш разкошна стаичка, Ана-Клара.

— Сама си я редя. Ето ти пепелник. Искаш ли още един чай?

— Не, благодаря.

— Вземи си една цигара.

— Ти пушиш ли?

— Купих ги за тебе. Аз разбрах вчера, че ще дойдеш днес.

Тя се разсмива.

— Ами дъждът…

— Сам Господ го пожела…

— Да…

— Ела да седнем на леглото, там можем да приказваме по-удобно. Чакай най-напред да прибера кувертюрата.

Тя сгъва кувертюрата внимателно и я премята на един стол. Пеньоарът се изопва по нея, докато тя е заета тъй.

Днес ще стане нещо между нас; и тя го знае. Тя е поразително спокойна, само гласът й я издава от време на време. Ръката ми трепери, запалвам си цигара.

— Да изпуша ли и аз една цигара?

— Защо питаш?

Тя застава пред огледалото на гардероба и оправя косата си с женствено движение.

— Да пием малко ликьор, Монпти. — Тя напълва две чашки от шлифованата бутилка. Тя наистина се е приготвила напълно за този ден.

— Още ли искаш… — Тя слага и двете си ръце върху рамото ми.

— Не, стига ми.

— Стига ли ти? — казва тя смаяна. — Исках да кажа, още ли искаш да ме имаш?

— Ах, Боже мой…

Въздухът е задушен, дъхът й е горещ. Тя се сгушва в мене и ми шепне на ухото:

— Кажи ми… какво… какво да направя?

Тя се измъква от ръцете ми и застава пред мене като мъченик, готов да умре, със зачервени страни и големи, пламнали очи. Русата й коса е разчорлена, една къдрица се развява из въздуха.

— Кажи ми, Ана-Клара, още ли си девствена?

Тя остава много спокойна, само ъгълчетата на устните й се извиват. (Съдържателят има девет деца и отива всяка седмица да се изповяда.)

— Защо питаш такива глупави въпроси? Да не ме съжаляваш? И без това, никога няма да се оженя. Няма значение, какво ще стане. Щом човек обича някого истински, не може да бъде грях.

— Много ли ме обичаш?

— Да.

— Аз не съм богат, не съм французин, чужденец съм…

— Въпреки това…

— Целувала ли си някого другиго, откакто се запозна с мене?

— Не.

— Закълни се.

— Кълна ти се.

— Иначе нямаше да мога да го претърпя. И в какво ми се кълнеш?

— Във всичко. В живота ти. Той значи за мене повече от моя собствен. Хайде да пием още по един ликьор. По-добре е човек да бъде малко сръбнал.

— Толкова си сладка.

— Наистина?

— Кажи ми, как тъй имаш толкова много пари?

Тя се разсмива.

— Никак нямам. Всеки месец през последната седмица пазя диета. Защо тъй изведнъж се интересуваш за парите ми?

— Впускаш се в такива разходи.

— Ти недей се тревожи за това. Искам да ти покажа нещо. Фотографии от детството ми. Интересуват ли те?

— Покажи ми ги.

Тя отива до тоалетната маса, снема огледалото и всевъзможни кутии. Тогава снема и дантелената покривка, която стига чак до земята, и тоалетната маса внезапно се превръща в голям сандък. Толкова умело прикрит, че никой на би могъл да отгатне какво е всъщност.

Тя отваря сандъка. В него има куп бельо, сгънат внимателно и подредено на редове.

— От родителите си наследих това, и къщата, която продадохме, когато те умряха.

— Какво направи ти с парите?

— Нищо, дадох ги на Ивона.

— Коя е тя?

— Сестра ми. Аха, ето и фотографиите.

Тя изважда една плоска кутия, но най-напред връща всичко на мястото му и превръща сандъка пак в тоалетна маса, после сяда на леглото с кутията и ми подава снимките една подир друга.

— Аз съм по-малката.

Да, веднага я познавам. Устата и очите й още тогава са били тъй хубави като сега. Прелестно, пълно момиченце. Тя е разкрачила краката си като мъжкарана, с една ръка на бедрото, с глава, наведена на една страна.

— Тази беше бащината ни къща, на село. Има голяма градина. Тука беше плевникът, аз винаги крадях от там яйцата на кокошките и ги пиех сурови… Туй е татко, туй пък мама…

Избледнели фотографии, непознати хора в непохватни стойки; веднага се вижда, че са умрели вече.

— От какво умряха родителите ти? Недей лъга!

— Кълна ти се! — извиква тя високо, но веднага се изплашва и закрива устата си с ръка. — Родителите ми живееха във Визил, в Дофине. Хората в този край говорят на свое собствено наречие, само местните хора ги разбират. Казва се патоа.

— Ти знаеш ли патоа?

— Да, малко.

— Тогава кажи ми нещо…

— Дул ме у ба.

— Какво значи то?

— Дай ми една целувка… Хайде де, Монпти, какво чакаш още?… Имахме си хубава къща с голяма градина. Три деца бяхме. Аз бях най-малкото. Имахме два коня, две крави, свине, много кокошки и гъски… — Изражението на лицето й става мечтателно. — Ех, че беше хубаво… да си малка… дете без грижи… Мама знаеше да прави чудесни торти, с много стафиди. Пък ако искаш, имаше и кафе. Жалко, че не я познаваш, аз имах такава добра майка. Никой не е имал такава добра майка!

Дълго време и двамата оставаме умълчани.

— Разправи ми още.

— Хм, имаше голяма гора и чудесна голяма ливада до гората. Жано закарваше там кравите да пасат.

— Кой беше Жано?

— Едно малко момченце от селото. Имахме две хубави бели крави с черни петна! Росиньола и Шарманта. Знаеш ли песента:

J’ai deux grands boeufs, dans mon etable,

Deux grands boeufs, marques de roux

La charrue est en bois d’erable,

L’aiguillon en branche de houx…

Тя тананика със сподавен глас.

— Не я знам.

— Жалко.

Все едно аз да й изпея някоя унгарска песен. Нашите спомени нямат обща основа.

— Още си пазя една малка блузка на точки, която носех тогава. Пазя я като спомен.

— Покажи ми я.

Тя пак разчиства нещата от тоалетната маса и изважда от сандъка една плисирана блузка.

— Ето я.

— На колко години си била тогава?

— Десет. — Тя взима блузката и гальовно я притиска в гърдите си. — Толкова много обичам детството си! Не е ли чудно, родили сме се толкова далече един от друг… в две далечни страни… и пак се срещнахме въпреки това.

Тя слага блузката на коленете си и се заглежда в нея продължително.

— Според тебе, още ли съм хубава? — запитва тя по едно време.

— Много си хубава.

— Добре, тогава ще ти разправя още. Когато станах на десет години, отидох в един пансион в Лион, но преди това умря Жозеф.

— Кой беше той?

— Братчето ми. Една вечер се простуди в планината, през есента беше. Падна страшна градушка, той хукнал към къщи, но се спънал в един камък и паднал. Изкълчил си крака. Намерихме го чак късно вечерта, до тогава той беше премръзнал от студ. Два дни след това умря. Горкият Жозеф!

— Ами от какво умря майка ти?

— Аз бях на петнадесет години по това време. Взеха ме от пансиона за погребението. Мама постоянно страдаше от сърце. Още я виждам седнала пред огнището, постоянно гледаше към градината и обръщаше листите на един голям молитвеник. От време на време притискаше с ръка сърцето си. През зимата беше. Гарваните се трупаха в градината, снегът скриптеше под краката ни. Не заварих мама жива, видях я в ковчега й. Лицето й беше толкова особено и изпито. Татко не казваше нито дума на никого, само ходеше по цял ден насам-нататък мълчаливо и затваряше тихо вратите подир себе си. Хич не се усещаше, когато той влизаше или излизаше от стаята. Татко стана толкова чуден след погребението; когато ме заведе на гарата, каза ми сбогом като на чужд човек… Чак когато влакът потегли, татко се пробуди от вцепенението си и извика подир мене: „Сбогом, момиченцето ми, сбогом…“ След това и него заварих в ковчега му. Той умря внезапно от кръвоизлив в мозъка… пък след погребението… — Тя продължава да говори с тих, сподавен глас. Постепенно пред очите ми изпъква цялата картина.

Две момиченца обикалят в бащината си къща подир погребението да кажат сбогом на покъщнината, на картините и на всичко, което е било свидетел на щастливите им години.

— Гледай, татковият бастун е пукнат… Виждаш ли? Искам да си го взема.

— Аз пък искам да взема очилата му.

Двете плачат много тихо, прегърнати една друга. Старата покъщнина мълчи мрачно, сякаш е обидена. Откъм планината се спуска студен есенен вятър и духа през цепнатините на прозорците. Някъде има прозорец, оставен отворен, та се блъска от вятъра и трака.

Щом се отделят едно от друго, макар и само за момент, двете момичета веднага тръгват да се търсят и не могат да се откъснат едно от друго.

— Ей, Ана-Клара, ела вътре, че ще настинеш!

— Колко е студен вятърът, пък горкият татко там навън в двора на църквата…

Два дни по-късно заключват къщата. Появява се един роднина — слаб мъж с нетърпим глас. Той приказва много и то много бързо. Улавя ръцете на момичетата със студените си ръце. Щял да се погрижи за всичко.

Отиват на гарата. По пътя не проговорват нито дума. Ту едното момиче се обръща настрани, ту другото; нито едно от двете не иска да се остави другото да го види, че плаче.

— Чакай малко, толкова съм уморена.

И двете поглеждат към върха на покрива, който още се вижда. Вятърът ги придружава още малко, после всичко е вече минало. Влакът пристига.

Пред къщата на гаровия носач кокошките кълват усилено хвърлените им зърна. Носачът яде една ябълка, отхапва невъобразимо големи късове и се дави смешно, докато ги дъвче и гълта…

— Ах, Монпти… — Хубавите й очи са наети със сълзи.

— Какво направи ти тогава?

— Не можах да се върна в пансиона. Дойдохме в Париж и живяхме тука. После Ивона се ожени и отиде в Лион. Аз трябваше да отида с нея, но тогава се срещнах с тебе…

Атмосфера на тъга нахлува между нас. Сякаш сенките на умрелите сядат с нас и ни наблюдават.

Русата й главица почива върху рамото ми, една сълза пада върху ръката ми.

— Ана-Клара, сладкото ми глупаче, всеки трябва да умре един ден. И ти, и аз. Не можем да умрем всички наведнъж. Някои си отиват преди другите. Но до тогава трябва да живеем. На всекиго са отредени люлката и ковчегът му. Сълзите не помагат нито на умрелите, нито на нас. Спомни си библията. Исус повикал един от младите си ученици да го последва. Но той казал: „Господи, позволи ми да отида най-напред да погреба баща си.“ Обаче Исус му отвърнал: „Остави мъртвите да погребват своите мъртви.“ Трупът е захвърлена дреха. Който гледа само към гроба, той е умрял още приживе. Който плаче, той се съмнява в Бога.

— Няма да плача вече. — Тя се сгушва в мене и ми подава топлата си благоуханна уста.

— Човек трябва да бъде весел, да се радва на живота, — казвам аз. — Трябва да се обичаме един друг и да не мислим за такива тъжни неща.

Русата й къдрава коса гъделичка страната ми. През пеньоара усещам топлината на тялото й, чувам туптенето на сърцето й. Сега тя ще ми се отдаде… но нещо възпира ръката ми. Спомням си собствените си думи: „… и да не мислим за тъжни неща.“

Има и грешна любов.

Как ли ще бъде, ако се оженя за нея?

Може ли човек да свърже два свята с крехките връзки на любовта? Мога ли аз да се оженя за една френска девойка, свикнала да живее в съвършено различен свят? Тя няма нищо общо с унгарския живот. Даже и да се издигне любовта й над всички нейни родолюбиви чувства — все пак не могат да бъдат заличени спомените й, които живеят в нея чрез майчиния й език, и тези спомени ще се засилват толкова повече, колкото повече тя се отдалечава от родната си земя.

Ще може ли Ана-Клара да разбере някога, какво значи за мене едно лале или една саксия със здравец? Унгарската пуста… моите прадеди… близките ми приятели… звънът на църковната камбана на село. Унгарският поздрав: „Adj’Jsten, jo est!“

— Ана-Клара, слушай, едно време в Париж живял един велик унгарски поет. Името му е Ендре Ади.

— Чувала съм за него.

Виждам по очите й, че ме лъже. Прави го да ми достави удоволствие. Чувства инстинктивно, че трябва да го знае, защото той значи нещо за мене.

— Искаш ли да чуеш едно от стихотворенията му?

— Да.

— Имам го тука преведено на френски. Не знам кой го е превел. Ще ти го прочета.

La Lettre de Zozo

Un gars arriva a Paris,

Dont l’argent, les baisers furent etrangers.

Mon pauvre Charles, il faut me pardonner.

 

Писмото на Зозо

Един младеж пристигна в Париж,

Целувките, парите му от чужда земя бяха.

Горкият ми Шарл, трябва да ми простиш за това.

— Хубаво е, — каза тя, без никакво вътрешно убеждение, със съвършено неизразителен глас, сякаш ми казва без никакво въодушевление: „Боли ме глава.“

Да, да, от различни светове сме и напразно се стремим да намерим подходящи допирни точки. Случайно сме попаднали един на друг в този живот, само толкова.

Тогава, по-добре е, че нищо не е станало помежду ни. Тоест, тъй е по-красиво, а по-добре не е, разбира се. Въпреки това, би било безумие; преходните радости ще докарат по-късно скърби и на двама ни.

Боже Господи, просветли ме, къде точно трябва да се спре любовта, за да не й причини никакви скърби; аз не знам. Когато се разделим по-късно, може би скръбта й няма да бъде по-малка затова, че сега не съм я притежавал. Но аз не искам да се разделя с нея. И сам аз не зная какво всъщност искам.

Човек не трябва да размишлява по това. Но разумно ли е то?

Ана-Клара се навежда над мене. Двете й голи гърди се откъсват от ограничението на комбинезона. Две едри снежнобели рози сякаш цъфват.

Срещу призраци ли се боря аз? Какво обезщетение ще ми даде животът, задето постоянно съм се отказвал от всичко? Пак си спомням за библията:

„… а мъртвите не знаят за нищо и не намират никаква отплата, защото е изчезнал споменът за тях, и любовта им, както и омразата им…“

Животът на живите трябва да бъде изживян, защото мъртвите не чувстват вече нищо.

— Ана-Клара.

— Недей грубо с мене, — шепне ми тя със сподавен глас.

— Ще станеш ли моя, искаш ли?

— Да, но почакай малко, сърцето ми бие толкова силно.

Внезапно някой почуква на вратата.

Тя подскача, комбинезонът й се откопчава от раменете й и се плъзва на земята, но тя няма време да се занимава с него. Набързо прибира полите на пеньоара около себе си.

— Какво беше това?

— Някой почука. Недей мърда.

— Кой е?

— Не знам. Ах, Боже мой!

На вратата се почуква още по-силно. Тя шепне отчаяна:

— Не знам дали съм заключила вратата. Ако отвори някой…

Почуква се още по-силно.

— Иди виж кой е. Аз ще се скрия в това време.

Нахлузвам си палтото бързо, втурвам се в кухнята за миг и затварям вратата.

Някой отваря външната врата.

— Телеграма!

После известно мълчание.

— Благодаря.

Вратата се затваря. Нервно мачкане на книга.

Надниквам предпазливо от кухничката.

Ана-Клара стои насред стаята, с лице към мене и с телеграма в ръка. Пеньоарът й, който тя прибра набързо около тялото си, сега е разтворен и голото й тяло блести в стаята. С едната си ръка тя стиска косата си, сякаш иска да възпре някакъв златен поток. Очите й са помрачени от скръб, тя ме гледа втренчено, без да мисли за голотата си; изтръпнала от ужас, без да изпитва срам. Книгата трепери в ръката й.

— Какво има? Какво е станало?

Тя хленчи тихо, като малко дете и конвулсивно търка челото си с дланта на ръката си:

— Монпти… Монпти… и сестра ми… умряла… сега… нямам… никого… никого… в… целия… свят… никого… освен тебе.