Габор Васари
Монпти (30)

Глава XXX

Мнозина ми завиждат, че мога да стоя в Париж. Мога да се разхождам по брега на Сена, когато ми дойде такова настроение. Мога да наблюдавам до насита безподобните парижанки със стройните им като змия тела, когато се разхождат облечени по последната дума на модата и дискретно кършат снага. Но не мога да търпя повече тази липса на жена. Цяло щастие е, че не мога да се храня както трябва; гладуването намалява донякъде животинските инстинкти на човека. Въпреки това, мнозина ми завиждат. Да, когато се върна пак в Будапеща, и аз ще завиждам за тези дни, защото ще помня само хубавото. Времето изхвърля неприятните спомени, също както стомахът изхвърля несмилаемото, след като е всмукал хранителното. (Това сравнение не е признак на лош вкус, има го и в самата библия.) Ще се разхождам по улица Ракоци, а сърцето ми ще копнее за Париж. Мислено пак там ще се намирам. Внезапно това въображение за бъдещето става толкова силно, че сега, макар да се намирам в Париж, обхваща ме копнеж за Париж.

Втурвам се по булевард Сен-Мишел, да намеря спокойствие.

Париж!

— Как сте, господине?

— Благодаря, много добре, а вие?

— И тъй, и тъй.

Пада лек дъждец. Веселата парижка улица се увива около сърцето ми и ме прегръща. Мидинетки минават край мене с бързи крачки, уловени по три под ръка и се смеят на дъжда.

— О, слушай, Полет…

— Какво, да не си луда?

Момичетата надничат в елегантни автомобили, спрени край тротоара да видят колко е часът на часовника до кормилото.

Да бъдеш млад и французин! Те не съзнават, че светът се върти около тях. Тази Франция е земен рай. Има планини и езера, и всичко, каквото една страна може да желае. Свободен народ живее тука, а жените имат най-хубавата усмивка на света. А Париж, столицата на света, Париж! Без тебе не бих могъл да живея.

Спокойствие, само спокойствие. Будапеща е на две хиляди километра от тука, но в момента няма сила на света да ме измъкне от тука.

Даже и гладуването е милувка тука. Боже мой, ако не мога живея вечно, дай ми да умра в Париж. А нека гробът ми да бъде в Унгария. В този живот може би няма да стигна до голямо значение, но в другия си живот сигурно съм велик човек. В своите сънища закусвам с императори и царе. Испанският крал даже ми се извини, задето не можел да направи нищо за мене в този живот. Напразно завързва пет възела на носната си кърпичка; щом се събуди сутринта просто съвсем забравя за мене.

Вечерта успявам да разреша въпроса, как да накарам Наполеон да спи; заковавам един гвоздей на тавана над главата ми, завързвам за него една връв, а за другия й край окачвам Наполеон в един чорап, като в кесия за тютюн. Само главата му остава да се вижда. Почне ли да писука, стига ми само да бутна връвта. От люлеенето му се завива свят и той задрямва от страх.

„Който спи — вечеря!“, казва една френска поговорка. Пропуснали са от недоглеждане да направят и втора поговорка: „Който спи — обядва!“. Защото тогава можех да започвам спането още по обед. Поуката: никога не разчитай на поговорки.

Още в седем часа и двамата заспиваме, аз и Наполеон също.

* * *

Ана-Клара ми изпрати дълго любовно писмо, с едно изсушено кокиче, но не казва нито дума кога ще се върне.

Толкова е тъмно тази сутрин, като че е мръкнало. Влажната, студена миризма на мрачното мъгливо време се промъква през цепнатините на прозореца. Обикновено обичам мъглата, когато денят се превръща във вечер и уличните лампи са запалени. Но днес не съм уверен дали ми е приятна мъглата. Мисля, че не.

Много е приятно да лежиш на леглото си в това подсъзнателно състояние на неподвижност. Не знаеш как лежиш, защото почти не чувстваш тялото си. Например, човек трябва да провери как държи ръцете си, свити или отворени, защото няма ни най-малкото понятие за това.

Чудно нещо.

По този начин човек сигурно може да види собственото си тяло, ако изобщо е възможно. Не мога да разбера как може човек да се страхува от смъртта. За мене тя е преход, който аз не харесвам. Може би тръгваме за оня свят с някакво подсъзнателно бебешко съществувание: по отношение на вечността, разбира се.

— Къде си, Наполеоне?

Той тъкмо се готви да глътне една клечка кибрит.

— Стой! Дай ми тука това нещо, чуваш ли, диване такова! Искаш ли да умреш?

Той избягва изплашен до вратата и ме гледа от там ужасен; не разбира какво искам от него.

По обед завеждам Наполеон в Люксембургската градина; там може да си намери някое червейче, гъсеница или бръмбар; откъде да знам? За него е лесно.

По стълбите внезапно си спомням, че вчера трябваше да си платя наема. Тук се преместих на осемнадесето число, тъй че винаги трябва да плащам на осемнадесети. Муши-очи още не ми е казал нищо, сигурно ме чака да ми напомни, като излизам. Трябва да го отбягвам.

По стълбите е безкрайно тихо. Отивам на пръсти до перилата. В стъклото на прозореца се блъсва грамадна синя муха, забравена от лятото, и отлита пак. Мишата миризма от третия етаж се носи нагоре и се примесва с тигровата миризма; двете миризми се задушават една друга.

Прогнилите стълби току изскърцват под краката ми, макар че се промъквам надолу предпазливо, край самата стена, да не правя излишен шум. По стълбите винаги е тъмно. Не запалвам лампата, защото тя е скачена с някакво приспособление за автоматично изгасване точно след една минута. Когато лампата се запалва тука горе, нещо щраква долу в канцеларията, а то удвоява бдителността на Муши-очи. Във всеки случай, няма да се изгубя и няма нужда да броя площадките в тъмното; миризмите действат като безпогрешен указател и аз знам точно къде се намирам.

Една врата на втория етаж не е затворена напълно; чувам гърлен мъжки глас:

— Най-добре да не приказваме за майка ти.

Дано никой не излезе от стаята! Ако излезе, ще бъда принуден да тръгна с решителни стъпки и да се втурна право в обятията на Муши-очи.

Мръсният прозорец на канцеларията прави всичко възможно да не пропусне бледите слънчеви лъчи да не излязат навън. Тази безмълвна, ужасна борба е нищо в сравнение с бурята в душата ми. Както и да е, успявам да се измъкна от къщата незабелязан.

Отиваме в Люксембургската градина.

Наполеон току пада и не може да се изправи на крака без чужда помощ; все аз трябва да го изправям. И той видимо отслабва все повече.

Кой знае какво ще стане с нас. За какво чакаме? Католическата църква твърди, че на оня свят ще бъда възнаграден за страданията си. Но какво ще стане с Наполеон? Той напразно ли страда? Къде е правдата в това? По-добре е да не го дочакам да умре от глад, а да му помогна някак си. Ако просто го оставя тука, някое куче ще го изяде или най-малкото ще го удуши.

Но то е неприятна смърт.

Ако внезапно ритна Наполеон изотзад, той ще се събуди на оня свят, без да почувства никакви болки. Но той има такова сляпо доверие в мене, че не мога да го направя хладнокръвно…

Когато се връщаме в хотел Ривиера, Муши-очи ме посреща с новината, че е дошла телеграма за мене и че един служещ от Креди Лионе донесъл някакви пари за мене и пак щял да дойде утре.

— Пари ли?

— Да, — отвръща Муши-очи и потрива ръце.

Тръгвам нагоре по стълбите. Откъде ли идват парите? И колко ли може да бъдат? Трябваше да разпитам за това. От кого може да получа пари? Сетих се. Баба е дошла в Париж да ме вземе! Баба е способна на такова нещо. Смешно. В такъв случай никакви пари нямаше да помогнат. Да, ами телеграмата?… Телеграмата е от Ана-Клара. Слава Богу!

„Пристигам шест часа чакай ме целувки Клара.“

Накъсо казано, Ана-Клара пристига в шест часа тази вечер. Пък утре парите. Е, слава Богу. Но какви пари…

Следобед ми минава през ума, че е най-добре да отида в Креди Лионе и да поискам парите, да не чакам до утре… и може би напразно. Но най-напред ще запитам Муши-очи.

Почуквам на прозорчето на канцеларията му.

— Господине, не казаха ли колко са парите? Аз очаквам пари от няколко места.

— Осемстотин и петдесет франка бяха.

— Сигурни ли сте, че бяха за мене?

— Разбира се. Аз погледнах. Изпраща ги „Алманах“ или нещо подобно.

Божее! От „Алманах“. Те ми казаха, че ще ми се обадят. Не било шега. Те ми платиха веднъж. Трябва да отида веднага и Креди Лионе. Осемстотин и петдесет франка… осемстотин и петдесет франка… дано не ми се пукне сърцето! Като че имам постоянна работа. Обожавам французите. Идва ми да произнеса голяма реч пред парижката Опера, просто от възторг!

Заключвам Наполеон в стаята, и без това гласът му не е вече силен. Освен това, никой няма да го чуе; по това време на деня жива душа няма в хотел Ривиера.

Тръгвам весело на път, пеш. След час и половина вече съм на Гран булвар.

Да го кажем накъсо, днес има пари. Хубаво напечатани, весели банкноти. Ще си купя цигари. Не, най-напред ще ям. Но какво? Кнут Хамсун пиел мляко.

Всичко се обърна на добро. Парите ми са вече пристигнали; приготвени са, наредени са хубавичко в банката, чакат ме. И Наполеон ме чака. „Кой знае защо есенният вятър плаче? Кой може да го знае, защо? Колко краткотрайно е щастието, слънцето грее… и, все пак, идва зима…“ Близо до Креди Лионе има тютюнева будка. На връщане ще си купя малко цигари от там. Продавачката е руса и поглежда мечтателно иззад прозорчето. Иска ми се да й махна с ръка; недей става нетърпелива, ей сега ще дойда. Ще си купя и малко мляко. „Кой знае защо есенният вятър плаче?“… Внезапно ми става жадно. Ще си купя един литър мляко. „Кой знае защо…?“ Един стражар поздравява на минаване. Отвръщам на поздрава. Поздравът му не се отнася за мене, но няма значение. Вдигам шапка и го поглеждам. Вдигам я няколко пъти да проверя дали той отвръща правилно. Стражарят е доволен, също и аз.

Колко е хубав животът… „Колко е краткотрайно щастието, слънцето грее…“

Минава една представителна жена и разнася миризма на бъзов цвят. Копринените й чорапи са изопнати силно върху тънките й крака, полата й шумоли около коленете й. Да бях испанец и да имах мантия, щях да я постеля пред краката й да мине по нея. Ах, Алфонсо, славни ми приятелю…

В банката ме прехвърлят от един чиновник на друг; после навярно им омръзна тази работа, та ме завеждат при един старец. Той седи зад хубава решетка; всичко тука свети и блести.

Очарователен, приятен старец.

Той ми обяснява накратко и ясно — няма никаква възможност за грешка — че не мога да получа парите сега, защото банката ги е изпратила вече. Казва ми да отида вкъщи, утре непременно ще получа парите.

— И тогава какво ще стане? — питам се аз и стоя тъй, сякаш чакам да стане някое чудо, каквото и да е чудо.

Но никакво чудо не става. Господинът се залавя да подрежда някакви книжа. Свършил е с мене.

Отвратително старче. Сигурно е отдаден на тайни пороци.

— Толкова по-зле, — казвам аз и тръгвам за дома си.

Ех, страшно дълъг път е, само да изтрая, без да припадна.

Наполеон не знае, че съм ходил на Ватерло.

— Ще оживеем ли до утре?

Още щом прекрачвам прага на хотела, и вече чувам отчаяния глас на Наполеон. Боже мой, колко силно отеква този шум из цялата къща! Втурвам се нагоре по стълбите и отварям предпазливо, да не го ударя. Той пак се радва като ме вижда, само му е мъчно, че не може да ми близне ръката.

Един час по-късно пак излизам, тръгвам за Лионската гара, за да посрещна Ана-Клара.

Тръгвам отчаян, измършавял от глад. Взимам и Наполеон.

На гарата енергични протести:

— Не можете да вземете патенцето на перона!

— Но не мога да го оставя отвън. — И патенцето писука много тънко, в знак на съгласие с мене: Разбира се, че не може. Гласчето му е много слабо вече. Без съмнение, последната му силица.

— Оставете патенцето на багаж!

— На багаж! Този човек да не е полудял!

Излизам бързо на улицата и си изфабрикувам един билет за багаж, а Наполеон пъхвам в джоба си.

— Къде ви е патенцето?

— Къде ще бъде? На багаж. На ви билета.

— Какъв е този билет?

— Не го сложих при колетите. Случаят е необикновен, но ще свикнат с време. Аз свикнах вече.

Едвам направих няколко крачки и ето че патенцето се разписука в джоба ми. Иска да гледа, както осъденият на смърт не иска да му завържат очите, когато го водят на ешафода. Иска да гледа съдбата право в очите.

Ана-Клара не пристигна. Дочаках три влака. Един от тях пристигна от Марсилия. При всяко пристигане радостни възклицания:

— Колко много си се поправил!… Ето ме, миличка!

След седем часа ми омръзва да чакам. Тръгвам си за дома.

В девет часа пристигам в хотел Ривиера.

Нова телеграма: „Пропуснах влака пристигам единадесет целувки Клара.“

Колкото се отнася до мене, можеш да пристигнеш, когато си искаш, миличка; аз няма да вървя пак до Лионската гара да те посрещна.

Наполеон и аз си лягаме веднага, той в малката си люлчица.

Вълшебна нощ, пълна с трескави сънища. Шестима владетели и петнадесет престолонаследника. Смяхме се до пукване.

Събуждам се в десет часа сутринта. Наполеон още спи, ако не е умрял. Непременно ще подуша миризма на умряло; той е окачен право пред носа ми. Трябва да стана вече. Сега ще донесат парите. Толкова е хубаво да си лежиш на леглото. Още половин час. Мислите ми не следват сега бързо една след друга, провлачват се полека и остават залепнали по мене като дъвка. Те са чудно и необяснимо печални. Бързо затварям очи, да си внуша, че спя и да се успокоя. Мислите ми са сънливо смътни и следователно нормални. Затворените ми очи горят, виждам чудновати фигури, пълни и тънки; те се стопяват в кървави късове месо. Превръщат се в нещо странно, то почва да се върти като пумпал. Има един пръстен. Аз скитам по заснежени склонове. Белият сняг е натрупан на дебело по високите върхове. Навсякъде има дървета, под дърветата пари. Пък аз събирам парите. Имам една кутия за моливи и пъхам парите в нея, в това време се озъртам плахо наляво и надясно, да не ме цапне някой по главата и да ме принуди да се събудя. Има един голям вестибюл. Муши-очи хвърчи из него и току крещи: „Ах, миличък, наема! Ах, миличък, наема!“ Председателят на републиката ме дръпва на една страна и взима от мене десет франка на заем. Той няма да ми ги върне. Съвсем ще ги забрави сред залисията на държавните работи. „Не, не… недейте връзва възел на кърпичката си, Гастоне. Я да приказваме по някой сериозен въпрос.“

Внезапно се сепвам и се събуждам. Някой блъска на вратата.

Сядам на леглото изплашен. Единадесет часа е.

— Влез!

Появява се един мургав мъж със сламена шапка.

— Паспортът ви?

Какво значи това? Да не искат да ме арестуват? Някой ме е чул като казвам Наполеон на патенцето и сега ще ме закарат във Френ. Искането му да види паспорта ми е чиста формалност.

Той разглежда мрачно фотографията ми, после мене, после паспорта. Хайде бързай, не обичам тези предварителни разправии. Той носи голяма кожена чанта, прикрепена с верижка за поясока му. Сега той забелязва Наполеон в люлчицата над мене и се стъписва.

— Креди Лионе, — казва той най-сетне, измъква пачка банкноти от кожената си чанта и наброява осемстотин и петдесет франка върху масата.

Толкова се смайвам, че му давам петдесет франка бакшиш.

Окопитвам се чак след като той си отива.

Боже Господи, защо ми правиш тъй? Защо му пращаш петдесет франка чрез мене? Пак ли почва тази работа отново? Пък той даже и не ми благодари. Навярно ме помисли за идиот. Но може да е семеен човек и да има страшно голяма нужда от пари? Има се две болни дечица. Жена му има силна вяра и бърза нужда от пари: „Милото ми мъжленце, да има някой да ти даде петдесет франка!“ Той трябва да е развълнуван страшно много, затова не каза нито дума. Сега плаче някъде скритом от радост.

Не, не. Този човек е добре; има се малка вила в предградията на Париж. Има си и спестени пари в банката; всяка неделя си прави равносметката и пресмята богатството си: „Трябва да се боря още две годинки, миличка, тогава няма да има вече за какво да се тревожим. Тогава ще купя една малка кола и ще заминем право на село. Главното е да се намират и други такива идиоти като днешния“.

Най-добре е за мене съвсем да забравя тази злополучна работа. Как му даде сърце да вземе петдесет франка от мене? Аз изобщо не му дадох петдесет франка. „Алманах“ ми изпрати само осемстотин франка. Цяло щастие е, че той имаше петдесет франка, иначе можеше да му дам сто франка. Горе главата, глупако, ти спести петдесет франка!

— Наполеоне! Миличък Наполеоне!

— Пиу… пиу…

— Слушай сега, глупаво патенце, иначе ще те прасна в стената. Виждал ли си някога в живота си толкова много пари на един куп? Аз съм гений! Честна дума, гений. Добре. Сега трябва да бъдем много, много внимателни. Никакви глупости не трябва да вършим вече, а да обмисляме всичко внимателно. Най-напред трябва да напишем на книга по какъв начин ще изхарчим парите. Коледа идва скоро. На Ана-Клара трябва да се купи коледен подарък. Това е важно… да не сглупиш да издадеш пред нея тази работа. Шапка или чорапи… не, нещо друго, някакво малко бижу. Най-напред ще си платя наема. Това е най-важното: после ще видим какво ще можем да направим. В никакъв случай няма да ходя да ям черни рибки!