Габор Васари
Монпти (31)

Глава XXXI

Обядвах в един руски ресторант, после отидох в Латинския квартал да изпия чаша бира. На моста Сен-Мишел една стара жена се загледа в мене продължително. Трябва да съм имал с нея някаква история в предишния си живот. Мога да си представя как щеше да се държи, ако ме беше познала.

След обяд получих с бърза поща една картичка от Ана-Клара.

„Монпти,

Защо не дойде на гарата? Телеграфирах ти два пъти, да знаеш кога пристигам. Сърцето ми се скъса като не те видях на гарата. Всяка жена си има някого да я чака на гарата: винаги. Щом някоя жена няма кой да я чака, другите жени я гледат от високо. Толкова мъчно ми стана. За тебе няма никакво значение, изглежда, че аз пак съм дошла, ах ти, безсърдечен човек. Ела тази вечер да ме чакаш пред кантората, искам да ти опъна ушите.

Прегръщам те като луда.

Твоя Клара.“

В пет и половина Наполеон и аз заминаваме с такси да чакаме Ана-Клара. Това значи цяло приключение за Наполеон. Никое патенце на света не е примигвало така блажено както той при друсането на колата. Сутринта си купих шапка. Хубава, гълъбовосиня шапка с малко ястребово перо. Казаха ми, че била последната дума на модата в Париж. Действително, последната дума на модата! Най-последната!

Когато пристигаме пред кантората, излизам от колата; Наполеон остава в таксито. Аз го бях сложил в една кутия с позлатени краища, на която пробих няколко дупки. Ана-Клара е толкова особена и чудна, когато излиза от зданието; сякаш се страхува от мене. За десет дни сме станали почти чужди един на друг. Тя е много срамежлива и само ми подава ръка. Лицето й е станало по-пълно, очите й ми се виждат по-големи. Тя се изплашва, като вижда новата ми шапка.

Да беше ме запитала, щях да отрека, че е нова.

Тя не ми стиска ръката силно. Бои се. Завеждам я до таксито. Тя е просто смаяна.

Смутена, тя си обръща главата тъкмо когато аз се навеждам напред и по този начин се целуваме за пръв път: чиста случайност.

Показвам й малкото патенце.

Тя се плаши от него. Чудно нещо, и патенцето се плаши.

— О! Какво е то?

— Негово Величество Наполеон.

— Ах, колко е грозничко, горкичкото!

— Имай пред вид: който е интелигентен, не може да бъде красив. — Насмалко щях да прибавя: „Мене гледай“, но има и изключения.

Пиша следните редове с известно вълнение.

Когато стигаме до булевард Сен-Мишел, заповядвам на шофьора да спре. Искам да отида с Ана-Клара в някое кафене, да изпием по един аперитив преди вечеря, защото сме се уговорили да вечеряме заедно. Ана-Клара сигурно няма да ми позволи да ям черни рибки. Ана-Клара преглежда най-напред цените на менюто и тогава храната. Винаги предпочита най-евтиното. Докато аз плащам на шофьора и той разменя една стофранкова банкнота, малката кутийка се изплъзва изпод мишницата ми, пада на земята, отваря се и Наполеон изскача пъргаво и радостно. Пет секунди след това той вече тича към средата на пътя, сред най-силното движение.

Един колоездач се задава.

— Ей, варда! — извиква той, но не успява да го прегази. Наполеон изписква и ляга на земята по корем.

Сърцето ми подскочи чак до устата ми.

Този сипаничав колоездач искаше да го прегази нарочно. Такива отвратителни типове има! Но чакай, чакай, на оня свят, когато… аз не искам да ти направя нищо… и без това, всичките ти грехове ще бъдат записани горе на небето.

Между тротоара и улицата има един открит канал за нечиста вода, в него смитат сметта от улицата. Тъкмо в този момент Наполеон открива водата и се втурва весело право в нея, с шумно крякане, между угарки, изхвърлена хартия и обикновената смет. Добре, нищо лошо не може да му се случи там. Ще го оставим да си поплува малко.

Внезапно Ана-Клара ме хваща за ръката.

— Монпти! — изпищява тя.

— Сега пък какво има?

Един автобус щеше насмалко да се качи на тротоара… шофьорът натисна спирачките тъкмо навреме. Викове, писъци, псувни. Аз съвсем забравям за Наполеон. Когато пак си спомням за него, той плува вече надалеко. Улавям Ана-Клара под ръка, втурваме се подир него. Шахтата на канала не е далеч. Бързо! Трябва да го спрем… ах, Божичко!… Късно е! Мръсната вода просто замъква Наполеон право в отвора на шахтата. Той отплува несъзнателно към смъртта си, с весело крякане и цапкане из водата. Аз пък стоя като схванат пред сцената, на която се разиграва тази трагедия. Сега Наполеон плува вече под земята, из адския мрак на канала. Какво ли става с него сега! Може да е вече умрял, убит от бързата вода. Може да е още жив и да вика лудо, отчаяно за помощ, там долу, във вечната нощ, а ужасните плъхове следят с алчни очи всяко негово движение. Тука горе животът продължава. Слънцето грее. Няма нищо да покаже какво става в дълбочините на земята. И нищо не може да бъде направено. Нищо не може да бъде направено.

Наполеоне! Милички Наполеоне! Аз си знаех, че ще умреш един ден, но си мислех, че то ще бъде от старост. Ти щеше да сложиш чавката си уморен върху ръката ми, щеше да ме погледнеш пак с черните си оченца и аз щях да те помилвам при последните ти конвулсии, да облекча издъхването ти. Но тъй внезапно? Какъв ужасен край! Аз още стоя, където каналът изчезва под земята, с позлатената кутия в ръката, пред зиналите челюсти на канала. А ръката ми трепери.

Нищо не може да се направи.

Сбогом, Наполеоне! Ти беше светъл слънчев лъч в живота ми. Мъничката обич на едно глупаво животинче… преданост отвъд всякакъв разум… Сбогом! Ти сега скиташ някъде из ловните полета на Великия дух. Бъди щастлив, Наполеоне, мънички Наполеоне! Сега ти сигурно си вече изяден от плъховете. Сега нищо не те боли вече.

— Монпти, ти плачеш?

— Аз ли? Глупава патко!

— Можеш да ми кажеш каквото искаш, няма да ти се сърдя. И ние щяхме да бъдем убити преди малко. Той е добре сега. Не страда вече.

— Ана-Клара, не ми се яде вече.

И на мене. Виж как треперя.

— Ана-Клара, опитай се да ме разбереш. И ти имаш сърце. Искам да хвърля малко пари в канала, да покажа обичта си към малкия Наполеон. Да покажа колко много значеше той за мене. Много повече от пари.

— Колко пари искаш да хвърлиш?

— Недей ме гледа тъй. Не съм луд.

— Слушай, мили, вместо да хвърлиш пари, нека се помолим за него. Хайде, Монпти.