Габор Васари
Монпти (33)

Глава XXXIII

И пак се връщат сивите неделни дни.

Днес имаме среща на обед, защото вечерта малката госпожичка няма време. Семейството й очаквало гости и трябвало тя да си бъде вкъщи.

Щом излиза от кантората, веднага ме запитва:

— Монпти, как ми е името?

— Какво?

— Как ми е името?

— О, разбирам! Анушка. Но да не приказваме за него сега. Днес старият маджарин е буден в мене, пък е прочут със свадливия си характер.

— Анушка! Ах! Аз пък цял ден се мъчих да си го спомня. Ти трябва да ме обичаш тогава, щом ми даваш такива особени имена.

Обядваме в един ресторант на улица Тереза.

За ордьовър, малко херинги. После бифтек au cresson с cardon au gratin. (Аз не обичам тези ангинари, но ги поръчвам само, за да ги дам после на Ана-Клара, защото тя никога не си поръчва втора порция, колкото и да обича известно нещо.) Сиренето се казва coeur a la creme. Има и четвърт литър червено вино.

След като се нахранихме, я придружих обратно до кантората, после взех един автобус до Монпарнас.

Свикнал съм да предприемам инспекционна обиколка, преди да си избера място на терасата на кафе „Дом“. Между другото, посещавам и кафе „Ротонда“, където стари картини с блажни бои са окачени по стените близо една до друга. Под картините седят кокотки, пушат и обръщат глава към входа като по заповед, щом някой нов посетител се появи.

Когато прекосявам вътрешната зала, някой ми извиква:

— Една секунда, господине! — Черноока блондинка седи на една маса и маха към мене с цигарата си.

— Какво искате?

— Искам да ви помоля нещо.

— Добре, но какво е то?

— Седнете при мене. Имате една минутка свободна, нали? — Веднага се появява един келнер.

— Донеси ми един ликьор, — казва чернооката блондинка и посочва към ликьорната си чаша. Близо до нея се вижда плочка с цената върху нея: четири франка.

Келнерът изчезва.

— Ще платите ли за мене?

— Какво смятате?

— Ще дойдете ли с мене?

Слагам пет франка на масата и си отивам още преди келнерът да се е върнал.

На терасата в „Дом“ ме приветства много приятелски съдържателят Феликс, който прилича поразително на Ерио.

— Как върви работата?

— Благодаря. Какво става тука, няма ли място?

— Ей сега ще ви освободя една маса. Чакайте, ще видите…

— Изхвърлете някой стар господин. Той ще ви бъде само признателен, че няма да пусне корени…

Вечерта предприемам пътешествие из неизследвана територия. Аз обичам да скитам из непознати улици, да надничам в чужди врати и да се опитвам да си представя живота на обитателите там.

През време на разходката си попадам съвсем случайно на улица Толбиак. В далечината виждам църквата Света Ана, където слушахме среднощната литургия. Завивам в улица Бобило и тръгвам към площад Италия. Там всички бързат. Само болните вървят полека. Апаши с червени кърпи на врата и с каскети вървят ръка за ръка с елегантни жени с фина външност. В този град е невъзможно да познаеш по външността кой какъв е или какво му е заниманието, особено за жените. Това е истинска култура.

Ако нямам грешка, оттатък върви Ана-Клара с бързи крачки, като много заета.

Да, тя е. Избързвам до нея и я хващам за ръката изотзад.

Тя изпищява.

— Ех че ме изплаши! Как си попаднал в този квартал? — тя ми се вижда смутена.

— Дойдох на разходка.

— Искаш да ме шпионираш ли?

— Защо ме питаш тъй?

— Не искам да ме унижаваш по такъв начин.

— Искам да те придружа.

— Не, не бива. Може да ни видят. Имаме гости. Колко е часът? Трябва да бързам.

Тя приказва толкова бързо. Защо ли приказва толкова бързо?

— Ти не се ли радваш, че се видяхме?

— Радвам се, разбира се, глупчо. Върви с мене.

— Ти каза одеве, че не бивало.

— Няма значение. Може да не ни видят.

— Но ако ти е неудобно…

— Върви с мене, ако искаш. Най-добре върви с мене, иначе може да си помислиш, Господ знае какво.

Придружавам я до улица „Пет диаманта“; там тя се пооглежда и ме целува крадешком.

— Сервус. Утре по обед пред кантората.

Заглеждам се подир нея, тя изчезва в къщата. В последния момент тя махва с ръка.

Ана-Клара се държи толкова чудесно. Разбира се, тя не може да бъде винаги все в хубаво настроение. Но, все пак…

Посягам да си запаля една цигара. Няма кибрит. Малко по-нататък има тютюнева будка. Ще си купя кибрит. Пред будката има вече двама купувачи. Трябва да почакам. Най-сетне ми дават кибрит. Запалвам цигарата и тръгвам обратно по улица „Пет диаманта“. На известно разстояние виждам Ана-Клара; тя току-що се сбогува с мене, а сега пак излиза от къщата.

Тя се озърта предпазливо и прекосява улицата. Къде ли отива? Дали трябва да отиде бързо да купи нещо? Но те имат слугиня.

Тя пак поглежда предпазливо надолу по улицата, към мястото, където се разделихме. Сърцето ми бие като лудо.

Какво е това? Шпионира ли ме тя?

Последвам я крадешком, като се пазя тя да не ме види. Тя не се обръща нито веднъж. Само на ъгъла пак надзърта; иска да види дали съм си отишъл.

Защо ли?

Сега тя прекосява площад Пол Верлен и завива в друга улица. Тука тръгва по-бързо и с по-уверени стъпки. Последвам я предпазливо, на безопасно разстояние, по другия тротоар. Внезапно една врата я поглъща.

Прочитам името на улицата: улица „Мулен“. Стигам до вратата — хотел. Хотел Виктория. Тя влезе тука.

Тъга ме обзема толкова внезапно, че ме е страх да не припадна. Ана-Клара!… Ана-Клара…

Няма никакво съмнение, тя посещава някого… може би любовника си… тъй трябва да бъде. При кого другиго може да отива? При някоя приятелка? Тогава защо се озърташе толкова предпазливо, преди да влезе? Освен това, тя винаги казваше, че нямала никаква приятелка в Париж.

Заставам пред вратата неподвижен, поразен.

Боли ме твърде много.

Все пак, може би тя ще слезе незабавно. Отишла е на гости при някоя своя приятелка. Не може да бъде нищо друго. Но защо пак излезе от онази къща веднага след като си казахме сбогом и защо ме шпионираше? Защо трябва да ходи скритом на гости при приятелката си? Да, тя беше казала, че самата тя очаква гости. В такъв случай нямаше да отиде на друго място.

Тука живее любовникът й. Любовникът й живее тука. Сега някой я държи в обятията си… Държи я пленница в ръцете си, притегля към себе си тънкото й тяло и аз не мога да му попреча.

Не знам колко време съм стоял пред входа на хотела, нито за какво всъщност съм чакал. Тя няма да се върне. А ако наистина се върне? Веднага ще ми каже, че имам грешка. По някой път човек вижда привидения зад най-простите случки. Не, не. Тази случка не е тъй проста. Деветдесет на сто от измамените съпрузи никога не допускат, че жените им… На сцената, във филмите, невярната жена е била обрисувана до сега хиляди пъти. Никой не се изненадва от такова нещо. Но всеки мъж счита себе си за изключение. Той е твърдо убеден, че неговата жена или метреса не ходи по свои собствени тайни пътеки. Къде са тогава тези неверни жени? Навсякъде. И аз никога не бих повярвал, че Ана-Клара… За какво чакам тогава? Само ще се унижа, ако още я чакам след всичко това, ако още се въртя около нея, ако пак я слушам да ми хвърля прах в очите с някакви нови лъжи. Тя винаги е лъгала. Да не забравяме това: винаги! Трябва да се сложи край на цялата работа с мъжка смелост. Да можех само да залича от паметта си всичко, свързано с нея! Да можех никога вече да не си спомням за нея!

Взимам решение.

Купувам малко хартия за писма и плик от най-добрата книжарница. Надрасквам с молив само няколко думи: „Видях те — след като се сбогувахме.“ Надписвам плика, после се връщам на улица „Пет диаманта“. Вратарката ще й даде писмото. Поглеждам нагоре към къщата, където Ана-Клара живее. Цялата е тъмна. Нито една лампа не свети, даже и балконската стая е тъмна. Значи, няма нито една дума вярна в историята за гостите. Тя е скроила някаква лъжа на домашните си, също както направи и с мене. Тя се възползва от случая; родителите й навярно са излезли от къщи. Ех, много внимателно пазят единствената си дъщеря! Оставят я да ходи колкото си иска. Ту с мене, ту с любовника си. Тогава, тя не е ли длъжна да дава сметка, как прекарва времето си, след като излезе от кантората? Много са хубави тези навици в Париж. Вавилон на греха! „Ще дам пет франка на слугинята и тя няма да каже по кое време съм се върнала вкъщи. Стаята ми има отделен вход.“ Чудесно семейство трябва да бъде! Добре, ще предам писмото на вратарката и тогава — свършено! Fins coronat opus. Каквото началото, такъв и краят. Как се запознах с нея? Тя ми се усмихна. Сигурно не съм бил първия, на когото тя се е усмихвала.

Улични запознанства. Пфу!

Мръсна история! Само да се измъкна от нея с цяла кожа. Истински урок. По-добре самота, по-добре беднотия, по-добре хиляди страдания. Всички жени са шарлатанки; някои са особено хитри и човек никога не ги залавя — това е единствената разлика. Откога ли посещава любовника си в хотел Виктория? Може би през цялото време от запознанството ни насам.

По едно време ми минава през ума, че още в самото начало на нашето запознанство я видях да приказва с един младеж, когато тя ме чакаше в градината на Обсерваторията. Да не е бил той любовникът й? Но може да е бил и някой друг. Кой знае, може да са няколко. Отвратително… пфу, колко е отвратително! Трябва да му сложа бързо край. Това е последното действие. Ще предам писмото — и свършено.

От помещението за вратаря, като от огромна миша дупка излиза отвратителна баба, задъхва се и ме изглежда подозрително от главата до петите:

— Какво искате?

— Моля, предайте това писмо на госпожица Ана-Клара Жувен.

— Коя?

— Госпожица Ана-Клара Жувен.

— Няма никаква госпожица Ана-Клара Жувен да живее тука!

— Не може да бъде.

— Как тъй не може да бъде? Аз ли съм вратарка тука, или вие?

— Тя живее на втория етаж, в балконския апартамент.

— Там живее един стар господин, дядо Пивоа, много отегчителен човек.

— Онзи последният прозорец е неин.

— Ех че не разбира този човек! Там живее госпожа Дюпон с трите си котки.

Завива ми се свят.

Това не може да бъде!

— Аз казах: госпожица Ана-Клара Жувен.

Вратарката ми тръшна вратата си под носа ми.

Ана-Клара не живеела тука! Какво може да значи това? Тогава кого посещава тя в тази къща и къде живее?

Сега действителността превишава границите на най-лошите ми опасения.

Като сомнамбул изминавам улица Жона, с писмото в ръка и още веднъж заставам на улица „Мулен“, пред хотела, в който тя влезе. Да питам ли за нея? Може би и тука не живее. Кой знае, може да е женена и да живее тука с мъжа си. Изведнъж всичко ми става ясно.

Тя е омъжена.

Веднъж видях венчален пръстен на пръста й.

— Какво е това? — запитай я. — Ти носиш венчален пръстен?

Тя се изчерви и смънка смутена:

— Не… не е мой… на една приятелка е. Сложих го само на шега… после извади пръстена от ръката си и го прибра в чантата си.

По онова време не отдадох никакво значение на тази случка. По някой път младите момичета си играят с венчални пръстени от детинско влечение, или обръщат пръстените си тъй, че камъкът им да не се вижда.

Сега, разбира се, виждам всичко ясно. Тогава тя просто е забравила да снеме пръстена си, както обикновено е правела. Тя е оженена, има си съпруг и му принадлежи, той заповядва на нейното тяло, за него тя не е вече нова, той е свикнал с нея. Може даже и отдавна да й се е наситил. С мене тя просто флиртуваше. Аз бях играчка за нея. Тя се опитваше да си припомни свободата… Че тя не ми се отдаде, сега ми се вижда крайно неморално.

Сега тя е с него, в неговата стая:

— Аз закъснях малко, миличък, недей ми се сърди… Съблечи се бързо; светлината ме дразни.

До няколко минути тя ще лежи до някакъв чужд мъж, с когото тя не си играе, на когото принадлежи, когато и да пожелае той да я има.

Безумие. Безумие. Сега схващам за пръв път колко много обичам тази жена. Сега, когато тя не съществува вече за мене. Навярно тя има и дете. Кой знае… може да е било нейно детето, с което тя си играеше тогава в Люксембургската градина.

Каква мръсотия, Боже Господи!

Захвърлям писмото, което бях смачкал в яда си, тръгвам пеш към хотел Ривиера. Не си струва труда. Няма смисъл вече. Нищо на света няма смисъл вече.

Улица Сен-Жак е глуха; днес даже и плъховете не нарушават съня си.

Атмосферата на моята стая е отровена завинаги. Във всеки неин кът живеят спомени за Ана-Клара. Всичко около мене тука е била някога докосвано от нея, тя е правила забележки за всеки отделен предмет. Невъзможно е да я изхвърля от ума си.

Аз исках да доведа жена в този идеално тих и ужасен дом. Не беше ли по-добре просто да се вслушам в любовта? Негърът свиреше на своето банджо като съпровод. То приличаше на модерен театър с Луцифер режисьор, но никога не беше скучно. Винаги беше интересно и забавно. Защо не продължих да играя ролята на зрител? Защо гордостта ми не ме остави на мира?

Оставам тъй до зори, седнал на нетърпимото по цвят кресло, а около мене подът буквално е постлан с угарки.

Утрото е прохладно и влажно; отварям прозореца да излезе разваленият, задимен нощен въздух.

Чувам тракането на гальотите по улица Сен-Жак, иззад заспалите сгради. Колите с хранителни продукти отиват на пазар.

Мръсносивата ивица небе става постепенно по-светла. В съседните дворове животът започва бавно. Най-напред изнасят пред пътните врати кутиите със смет, после грамадните камиони за смет пристигат, но преди това се появяват метачите, разравят сметта като плъхове и я разпръскват по тротоара. Сега сметта лежи на улицата. Ако изхвърлят на улицата всичко, което е смет…

Отпускам се на леглото и се заглеждам в завивката, в кирливите петна с чудновати форми. Те приличат на подробна карта на някакъв непознат историк, с планини, реки и железници. Не мога да намеря никакъв покой. Не мога да се стърпя, скачам и пак заставам пред отворения прозорец.

Сякаш е получила ролята си, жената с марулята се появява на прозореца и я изтърсва от всякакви проблеми. Колко хубаво би било ако можех и аз да изтърсвам маруля с такова старание и да не върша нищо друго. Най-сетне, ще напиша писмо на Ана-Клара. Ще го адресирам до кантората й. То ще бъде кратко, само толкова: „Всичко е свършено между нас.“ Не, тъй не е добре. Звучи прекалено театрално, пък не посочва никаква причина. Няма нужда да й пиша какво съм открил; ако го направя, само ще се изложа — че такова нещо е могло изобщо да ми се случи! Трябва само да я уведомя: „Не те обичам вече.“ Но то е твърде разтегливо и непонятно. Най-добре ще бъде да й пиша: „Ти си лъжлива и подла.“ Не, в края на краищата, най-добри са думите, които намислих вчера: „Видях те, след като се сбогувахме. Не искам вече да се срещаме.“

И това е ужасно. Добре, няма значение. Залепям плика набързо и се втурвам до първата пощенска кутия. Трябва да се отърва от това писмо.

* * *

Денят измина невероятно бавно, но най-сетне настъпи вечер. През цялото време седях в стаята си с кръстосани крака, облегнат върху страничните облегала на нетърпимото по цвят кресло. За стотен път си казвам, че няма вече да мисля за нея. Тази жена не ме интересува вече. Всъщност, изобщо нищо не е ставало. Винаги съм бил сам. Никога не е имало никаква Ана-Клара. Лежал съм тука и само съм сънувал всичко това. Всичко това е било само неспокоен сън; пробуждането не идва лесно. Но аз си го казвам напразно; мислите ми непрестанно се въртят около нея, като нощни пеперуди около пламък на свещ, и аз знам, че ще загина там.

По някой път, като писък ме събужда мисълта: „Няма да скъсам с нея. Лъжи ме, само се върни при мене. Не искам да знам истината. Да не се разделяме. Лъжи ме тъй, че да мога да ти вярвам. Махни от мене тази тъга, не искам да знам нищо за действителността. Не мога да търпя вече. Не!“

Пак е вечер.

Слава Богу! Защо — и аз не знам. Ще се свършат ли страданията ми с идването на вечерта? Не знам, но неволно чакам за нещо, нещо трябва да дойде, ако не вечерта, тогава нещо друго. Нещо, тъй че да мога да кажа: слава Богу!…

Още много ли ще продължи тъй? Това е по-мъчително от глад.

Постепенно звездите се появяват по небето. Мебелите изпъкват мрачно, мълчаливо в тъмнината. В девическия пансион звънецът бие. Внезапно електрическата лампа се запалва. Не съм я угасил още. Горяла, докато Муши-очи прекъснал тока.

Само будилникът трака неуморимо: тик-так, тик-так. Той отмерва времето без прекъсване и отнася минутите. Излегнат на леглото си, чувам идването и отиването на наемателите на хотела. Прогнилите стълби скърцат под стъпките им, познава се точно дали е жена или мъж по стълбите.

Внезапно чувам бързи, познати стъпки по стълбите.

Ана-Клара е!

Сърцето ми изведнъж затуптява по-бързо — като че е било ударено неочаквано.

Лекото тракане се приближава все повече и става все по-силно.

Аз взимам бързо решение, скачам, угасвам лампата и заключвам вратата.

Тя вече е на площадката на третия етаж, сега на четвъртия. Една-две бързи стъпки и тя застава пред моята врата. Почуква много леко с показалеца си: веднъж, дваж, триж. Аз стоя неподвижно от другата страна на вратата.

Тя е само на две-три педи от мене, и все пак внезапното ми твърдо решение ни е отдалечило на цели километри един от друг. Почвам да чувствам, знам вече: Всяко желание да се приближа до нея е угаснало завинаги в мене.

Не, не те обичам вече. Оставам твърд.

Ако тя не бе дошла, можеше да я повикам, но по този начин… Тя дойде!… По този начин тя ми даде нови сили да сложа край. Толкова е важно кой извършва скъсването. Много важно.

Тя още стои пред вратата. Още не си е отишла, но не чука вече… само чака.

Чувам някакво леко дращене. Аха, тя ми пише нещо.

И, разбира се, миг по-късно под вратата се появява един бял лист, а Ана-Клара си отива. Късите й леки стъпки се отдалечават все повече, но сега тя крачи по-полека, отколкото на идване.

Аз почаквам още малко, после запалвам лампата и прочитам записката, написана от нея с молив:

„Монпти,

Дойдох да те потърся. Ти обеща да стоиш вкъщи. Дано нищо не ти се е случило. Много съм разтревожена. Ще дойда при тебе за една минутка утре по обед.

Твоята малка приятелка, която те обича.

Ана-Клара“

Тя още не е получила писмото ми. Тогава ще го получи утре сутринта. Да, тя ще го получи утре! Утре тя ще изпита болка. Но не защото ме е мамила. То няма да я заболи колкото мене.

За миг ме обзема безразсъден подтик да изтичам подир нея. Искам само да я видя, още веднъж, за последен път…

Защо? Само да мога да видя, че и тя страда. Да можех да го зная, незабавно би ми станало по-леко. Но няма да го направя. Не си струва труда.

Отпускам се унило върху леглото и чувам звънеца на девическия пансион, като малък звънец на крава. Защо току бият звънеца? Луди ли са, че постоянно бият звънеца? Ще се оплача от тях пред полицията, задето нарушават спокойствието… „Господин агент, моля…“ Неукротим бяс ме обхваща, трябва веднага да направя нещо, да му намеря отдушник.

Какво ли да строша? Какво ли да счупя?

Грабвам любимите й плочи и ги запращам срещу стената. Трябва да изкореня всичко, което ми напомня за нея. И ще се преместя от тука, само да видиш, кучко такава! Да, сега тази пък за Муши-очи… мошеник… мръсен обесник… плешива свиня с жабешки очи! Къде е плочата „По времето на черешите“?

На вратата се почуква.

Муши-очи се появява с жена си.

— Искахме да сложим чисти чаршафи на леглото, господине. Ах, грамофон! Винаги им е толкова приятна музиката! Имате ли нещо против?

И той вече се рови между грамофонните плочи.

— Ах, имате и „По времето на черешите“! Помниш ли я, Мадлен? — казва той на жена си. — Господинът сигурно ще ти я изсвири. Такъв приятен човек!

Принуждавам се да изсвиря на тази свиня всички свои плочи, една подир друга. През това време те примигват блажено един към друг.

* * *

Моят будилник показва десет часа, когато скачам от леглото като от влак, пристигнал днес. Обличам се и веднага излизам. Не мога повече да търпя атмосферата в моята стая. Тя ме задушава.

Мръсна стара жена стои пред хотел Ривиера и рови с една черна тояжка в сметта от зеленчуци и плодове пред зданието. Поглеждам тази нещастна жена; дрехите й са кърпени, с хиляда кръпки.

Докато аз се отдавам на луксозни душевни вълнения — страдания, предизвикани от любов — други хора са принудени да ровят из сметта за насъщния си хляб. Идва ми да искам прошка от всички сиромаси, защото съм бил влюбен, докато те са страдали.

Давам й един франк. Тя го грабва с ръката си, както гладен гарван грабва нещо в човката си, и се отдалечава. Даже и не ми благодари. Когато ръката й се докосна до моята, изтръпнах от отвращение.

Славно топъл пролетен ден. Пролет през месец януари.

По улица Сен-Жак минава погребално шествие: Конете теглят погребалната колесница бавно, ходом; на пет крачки пред тях върви един мъж в униформа. Хората се спират и вдигат шапка. Не го правят от уважение към умрелия; отправят поздрава си към Смъртта, искат да останат добри приятели с нея.

Подир ковчега вървят опечалените. Начело е една жена в дълбок траур… двама мъже в дълбок траур я крепят, а в това време тя притиска кърпичка върху очите си, но толкова конвулсивно, като че тя е единствената й надежда. След нея идват другите, по-малко засегнати, и тъй признаците на печал намаляват постепенно, докато най-сетне последните участници носят само черен креп на ръкава си, а някои даже и него нямат. Последни крачат двама мъже в сиво облекло; те си шепнат и се смеят. И тъгата е като това шествие във везните на времето; в настоящия момент още съм напълно обгърнат от зловещия креп на дълбокия траур, но един ден ще стигна до последната редица. Трябва само да се подпра на Времето, като просяк на патериците си.

Тръгвам с погребалното шествие. Защото и аз погребвам някого. Спираме се извън църквата Сен-Жак-дю-хо-па. Вдигат ковчега от колесницата и го внасят в църква. Когато минават с него покрай мене, някаква сладникава миризма долита до мене. Не може да се различи дали покойникът е мъж, жена или дете, дали е стар или млад. Тука не надписват имена върху ковчезите. И много право, защо да ги надписват? Които идват на погребението, знаят кого жалеят и без помощта на надписа, пък другите не се интересуват.

В църквата е хладно. Светената вода е студена, цветните стъкла на прозорците тъкат мистични чудеса във влажния полумрак. Тук-таме слънчев лъч пада върху каменните плочи. Статуите на светците гледат строго, мълчаливо, в ръцете си държат лири, книги, палмови клонки и други неща. Един ден и аз ще умра. Ще почивам в ковчега си неподвижно, със скръстени ръце, също като този покойник днес. Requiem aeternam dona eis, Domine. Et lux perpetua luceat eis.

„Горкият, добър човек беше, но толкова лекомислен. Ех, сега намери вечния си покой и не можеш да прахосваш парите си.“

Но аз съм жив.

Да се махнем от тука, навън на чист въздух; иначе светците ще ме задушат.

Къде ли мога да намеря жена на този свят? Някоя порядъчна жена и…

Къде ли? Тази, която върви пред мен? Може да е порядъчна, но тогава трябва да е болна.

Привечер се прибирам вкъщи.

В моята пощенска кутия лъщи бяло писмо. Грабвам го нервно. Два ключа падат върху главата ми. Муши-очи посяга за писмото — да види дали действително е за мене. Ей сега ще ти цапна един и тогава няма да можеш вече да отваряш жабешките си очи!

Писмото е от Ана-Клара. Познавам почерка й. Втурвам се с него горе в стаята си.

— Значи, пак си дошла, а? Искаш да приказваш с мене?

Слагам го на масата и се заглеждам в него.

Най-напред ще си запаля цигара и тогава ще те изслушам, чудовище такова! Каква ли история си ми измислила? Доста време трябва да си блъскала главата си с нея, бас държа. Чакай малко, най-напред ще изпия глътка вода и ще погледна през прозореца.

Времето е хубаво.

Сядам на нетърпимото по цвят кресло и взимам писмото в ръка. Много тежко е. Срязвам плика гладко с едно ножче за бръснене. Осем гъсто изписани страници.

„Монпти, прости ми, че не живея на улица «Пет диаманта». Живея в хотела, където си ме видял да влизам. Живея сама, защото родителите ми са починали отдавна. Още не бях навършила шестнадесет години, когато ги изгубих. От тогава насетне сама се издържам…“

После идват три гъсто изписани страници с плач — къси изречения, от които боли.

„… щом едно момиче живее само, никой не го закриля, всички я мислят за развалена. Аз те лъгах само за да те накарам да ме обикнеш повече. Само двама мъже са ме целували в живота ми, бях привързана към тях — не по едно и също време — но никога не съм обичала някого, както обикнах тебе. Казвам ти го, защото по-късно можеш и без това да го узнаеш. Да, невинно момиче съм. Това е самата истина. Не съм тъй лоша, както ти ме мислиш. Всеки ден идвах при тебе с решението да ти се отдам… не знам защо всичко се случи тъй. Сега няма вече значение, че знаеш всичко… Обещавам ти, че никога няма вече да те лъжа. Не знам защо бях такава. Толкова ме е срам. Веднъж в канцеларията излъгах, че една моя сестра е току-що умряла (тя никога не е живяла), само за да мога да се наплача и да накарам другите да ме съжаляват. Трябва да ти кажа още и това, че един младеж в кантората, на име Пол Делавие, веднъж ни видя да се целуваме. Излъгах го, че сме женени. Купих си венчалния пръстен. Винаги го носех в кантората; скривах го само, когато идвах при тебе. Пиша ти го само затова, да не се отвратиш пак от мене, ако се случи да го научиш. Чакай ме в шест часа, където винаги ме чакаш. Ако не дойдеш, ще разбера, че не искаш вече да ме видиш.

Твоята безгранично тъжна Ана-Клара.

 

П.П. Иди в канцеларията на хотела да питаш за мене. Те ще ти кажат, че живея сама. Никога не излизам, освен когато съм с тебе. Може ли да добавя, че те целувам хиляди пъти?“

Урааа! Колко хубаво грее слънцето!

Улицата е пълна с весели хора.

— Госпожо, една китка хубави теменужки, моля!

— Всички са хубави, драги господине, всички са хубави.

Едва четири часа е. Имам цели два часа до шест. Отивам и сядам междувременно в Люксембургската градина.

Стари проверители на столовете дебнат из лъкатушните алеи, готови да се нахвърлят върху чужденеца, който се отпуща на някой стол, без да подозира нищо, и вдишва въздуха дълбоко; той си играе с ключовете и съвсем не се пази от полицията по столовете на парка.

Такова нещо не може да се случи на почтен гражданин.

Почтеният гражданин сяда на пейка или просто си донася сгъваем стол, слага го на най-хубавите места, където се полагат старателни грижи никога да не се постави безплатна пейка, и се хили презрително, като графиня покрай обезнаследения си син: „Пфу!“

Почтеният гражданин си позволява разкоша да седне на стол само в неделя най-много.

Това удоволствие не е тъй лесно. Най-напред почтеният гражданин отива добросъвестно на разходка, с тежката си златна верижка, пръстен с печат, мека черна шапка, черен чадър и нови обуща, които скърцат, с цел да се измори и да успокои съвестта си: тогава може да си позволи да седне. Но щом веднъж предприеме такова нещо, тогава остава да седи чак докато почне да мръква. С други думи, не докато му прави удоволствие, а докато задникът му може да изтрае. Разбира се, може да прехвърли билета си на някого другиго, но почтеният гражданин не прави такова нещо. Не става съучастник на измама. Отива на вечерня и подарява в църква стари вестници за бедните пациенти в болницата. Готов е и да подари пет франка за благотворителни цели, но само ако името му се появи във вестниците, или ако му изкажат обилни благодарности.

Накъсо казано, той не става съучастник в измама, защото съзнава, че трябва сам да седи до край за парите си, за да прекара празника достойно. Ако няколко души от тях седнат едновременно — те винаги се появяват на рояци, като жеравите — тогава се запитват на ставане, хубаво ли е било. „Разбира се, хубаво е.“ Тука главната грижа за всичко е дали е било хубаво. Този навик е също тъй всеобщ тука, както въпросът сред будапещенските дами: „Какво ще си помислят сега за мене?“ Те са внимателни, вежливи хора. Разбира се, само един отговор може да има на такъв въпрос: „Да, много хубаво беше.“ Даже и когато някой умира — ако го запитат как е — заминава за другия свят с „Добре съм.“ Ако се случи някой да каже „Не съм добре“, тогава всички се чувстват обидени. Французите не обичат тъгата, даже и когато е чужда.

Ето, проверителката на столовете се появява пак.

Как ми се иска да избягам от нея! Честна дума, не за двадесет и петте сантима, а за възторжената радост от избягването, за ликуването. Но, от друга страна, и тази стара жена трябва да живее.

— Я ми кажете, драга, колко получавате от тези двадесет и пет сантима?

— Един сантим, — отговаря тя апатично и застава пред мене тъжно с изтърканите си обуща. Даже и черното перо на шапката й е тъжно.

Тя вече се отдалечава бързо, защото е забелязала, че един господин тъкмо се готви да седне. Но и господинът я забелязва, та веднага става и офейква. Старата дама се спира насред път, обръща се бавно в друга посока, една алея я поглъща.

Десет минути по-късно цяла компания сядат на столовете недалеч от мене. Пет души. Цяла жътва от пет сантима, бабичко! Трябва да й свирна да дойде веднага, преди да офейкат и тези клиенти. Макар че не ми се вижда да имат такова намерение.

Да, ето я, идва бързо със старческите си крака. Перото на вехтата й шапка кима весело. Тя трябва да е дебнела някъде в засада.

Компанията плаща с бавни, пресилени движения. Човек не може даже и да се възхищава на природата, без да плаща.

— Чакайте, дайте и на мене билет!

Старата жена е озадачена. Тя си спомня, че съм платил, и се изненадва. Такова нещо никога не й се е случвало… някой да й плати втори път за нещо, за което се плаща се неохота даже и първия път.

Тя ми дава билет и се отдалечава полека. Половин час по-късно пак се задава на инспекционната си обиколка. Е, сега ще падне малко смях.

— Дайте ми един билет, моля!

Тя ме поглежда, като че съм убил баща й.

— Няма да ви дам билет, — изкряква тя. — Аз съм остаряла и побеляла с честност и почтеност. Дала съм ви вече два билета! Паметта ми не ме лъже! Не… не… на мене такива не минават…

Тъй казва тя и се отдалечава, като клати глава и продължава да си говори. Просто е смаяна, като вижда такава честност. Целият й разум е получил тежък удар и тя не знае вече какво да прави.

— Ах ти, дърта кукумявко, аз исках само да ти помогна!

* * *

В пет и половина се намирам пред кантората с китка теменужки, чакам Ана-Клара.

Шест часа идва толкова бавно.

В шест часа заставам до една врата срещу мястото, където я чакам обикновено. Няма да отида при нея веднага… нека да си помисли, че не съм дошъл; радостта й ще бъде толкова по-голяма, когато ме види. Искам да я поизмъча малко. Искам да се насладя за миг на съзнанието, че тя ме обича.

В шест часа и две минути — според близкия електрически часовник — Ана-Клара излиза от зданието, прекосява улицата, оглежда се и ме търси развълнувана. Поглежда наляво и надясно, със страх и очакване. Ще трябва да мине покрай мене, ако тръгне да си отива… Най-добре е да я чакам тука.

Тя застава неподвижна, не се мръдва от мястото си и чака.

Внезапно улицата се задръства от автомобили и автобуси, сега не мога вече да я виждам. Когато движението се разчиства пак, не я виждам никъде. Сякаш земята я е глътнала. Къде ли е изчезнала? Тя трябваше да мине покрай мене, ако отиваше към подземната… пък изведнъж просто изчезна.

Хуквам. Лувър е най-близката гара, където тя трябваше да се качи на подземната. Сигурно е тръгнала в тази посока. Ако бързам, ще я настигна. Не може да е отишла надалеко. По това време на деня улицата е пълна с хора. Трябва да следя и с очи и отсрещната страна, пък то е доста мъчно. Ана-Клара не се вижда никъде. Най-добре е да не губя никак време, а да изтичам право на подземната гара. Там не може да я намеря.

Блъскам настрани хората, които идват насреща ми, пробивам си път през тях, втурвам се задъхан в гарата на подземната и наблюдавам пътниците, които влизат.

Те идват на тълпи, мъже и жени, смеят се, блъскат се едни в други, щастливи, че са се освободили от дневния си труд. Влаковете поглъщат и изяждат тълпите и отлетяват, да отворят място за други. Проверителите едвам насмогват, трябва да продупчват толкова много билети при бариерата. Дрехите им са като наръсени с конфети.

Ана-Клара не идва.

Вече е станало седем без четвърт — без да го забележа. Може да си е отишла пеша. Вземам следващия влак. За щастие, зная къде живее.

Случайно слизам при Одеон — без сам да зная, дали по инстинкт или по навик. Щом слизам, тръгвам си към хотела. Веднага ще напиша писмо на Ана-Клара и ще го предам в хотел Виктория. Да, тъй ще бъде най-добре. Втурвам се през улица „Принц“, завивам в улица Сен-Жак и се затичвам нагоре по стълбите през три стъпала.

На втория етаж ми се струва, че някой тъкмо преди това се дръпна настрани и се скри в коридора да не го видя.

Спирам се. Може да имам грешка, може само някой от наемателите да се е прибрал в стаята си.

Когато стигам на третия етаж, чувам стъпки; някой слиза от втория етаж. Навеждам се през перилата.

Ана-Клара!

Настигам я за една секунда. Тя се обляга на стената и ми се усмихва през сълзи:

— Ти ли си?

Внезапно тя залитва да падне — ако не бях я уловил навреме, просто щеше да се строполи на куп. Отнасям я горе в стаята си, слагам я на леглото и бързо й направям студен компрес.

Тя се свестява полека.

— Ана-Клара, аз те чаках пред кантората, но ти изчезна внезапно. По-добре ли ти е сега?

— Да, много по-добре. — Лицето й е бледно, има черни синини под очите й.

— Лошо ли ти е? Чувстваш ли някакви болки?

— Не, нищо.

— Виж, донесох ти малко цветя.

— За мене ли са? — Тя опулва към мене големите си премрежени от сълзи очи. Никога не е била по-хубава. Идва ми да се разплача.

— Недей става дете, Ана-Клара.

Лицето й постепенно се разкривява, тя заплаква тихо, сълзите текат по страните й, като водопадчета.

— Недей плака сега, всичко се нареди.

Тя се успокоява постепенно и си почива, изтощена, сякаш задрямва. Чува се само тракането на часовника. В съседната стая някой се покашлюва, да си прочисти гърлото.

— Сигурна ли си, че ти няма нищо?

— Гладна съм. Нищо не съм яла от вчера по обед.

— Защо не си яла? Нямаше ли пари?

— Имах, но бях толкова отчаяна.

— Чакай, ще ти сваря една чаша какао. Има и малко сирене останало.

— Вземи малко пари от чантата ми, иди да купиш нещо за двама ни да вечеряме.

Аз мълча, обиден. Тя ме поглежда и казва тихо:

— Можеш да вземеш. И без това тази вечер ще спя при тебе.

— Нямам нужда от нищо.

— Какво искаш да кажеш? Аз оставам при тебе тази вечер.

— Не виждам връзката.

— Искам да спя при тебе. Толкова се радвам, че мога да остана при тебе. Толкова съм уморена.

Тогава хубавите й очи ме поглеждат слисани.

— Не искаш ли да спиш с мене?

— Не, не искам вече.

— Не искаш ли?

— Можеш да останеш тука, ако си уморена. Аз ще седна на креслото и ще ти чета от моя речник. Защо плачеш сега? Ти винаги тъй го искаше.

— Не плача.

— Добре тогава. И ако не ти стига една чаша какао и сиренето…

— Стигат ми, стигат ми, мили, разбира се, повече от достатъчно е. Да сваря ли какаото?

— Ти само си седи където си.

Какаото е изгорено и е ужасно на вкус. Тя го изпива.

— Хубаво е, — казва тя и се усмихва признателно. Винаги ме е лъгала. Щом гостенката пи, тогава и аз трябва да пия какао, разбира се. Бррр…

— Без да искам, Монпти…

— Какво без да искаш?

— Струва ми се, че съм се продала къс по къс.

Думите й ме удариха като с чук.

— На кого си се продала?

— На тебе.

— На мене ли?

— Да. Казах ти преди малко: вземи малко пари от чантата ми. То беше много естествено. Не исках да те обидя. Виж, ако ти не ме оставяш и аз да харча пари за тебе, както ти за мене, тогава ми се струва също като че съм се продала къс по къс. И на тебе ти се струва тъй, и затова именно не искаш вече да спиш с мене.

Какво може да се отговори на това?

— Единственият смисъл на парите е да правят живота по-лек, — обяснява тя с удивителна мъдрост. Ако обичаш някого, тогава споделяш с него сърцето и душата си и гледаш на всичко като на нещо естествено. Има грешна любов и свята любов. В основата и двете са едно и също; зависи само от обстоятелствата, а не от самите чувства, дали любовта е грях или добродетел. Не смяташ ли, че е същото и с парите? Аз не бих могла да те обичам повече, отколкото те обичам сега, даже и да бяхме женени. Ако ти искаш да се различаваш от жена си тъкмо по тази точка, която е основата на съвместния живот — тогава не знам колко голяма е била любовта ти!

— Къде си чела всичко това?

— Никъде.

След кратко мълчание, тя казва тихо:

— Не е вярно. Четох го някъде. Четох, че истинската любов не познава никакви условности и никакъв лъжлив срам и не се бои от никакъв закон и никаква власт. Които се обичат, искат да бъдат свързани във всичко — даже и в греха. Любовта стои над всички закони.

— Много добре. Но ако ти ме обичаш и искаш да ми го докажеш, тогава трябва, преди всичко, и да мислиш като мене. Щом си на мнение, че си се продала къс по къс по този начин — тогава трябва да призная пред тебе, че се чувствам също като сводник, когато помежду ни възниква въпросът за парите. Не зависи от мене. Нека да приказваме сега за нещо друго.

Тя се тръшва на леглото и се разридава.

— Защо плачеш сега?

— Не знам… изглежда, че съм объркала всичко на каша…

Запалвам си цигара.

— Кажи ми, — питам я аз, — коя беше жената, за която ти ми каза на коледната литургия, че била майка ти?

— От къде да зная?

— Ами малкото момченце, за което каза, че ти било кръщелниче?

— Нямам ни най-малко понятие. Никога не съм го виждала преди това.

— Ами тортата, която ми донесе за Коледа… и каза, че майка ти я опекла?

— Купих я.

— Не те ли е срам да харчиш пари за мъж? — (Да, имаше и грог също.)

Мълчание.

— Но аз предполагам, че имаш някакви роднини?

— Не, нито един.

— Приятелки или приятели?

— Нито един.

— Годеникът ти?

— Не съществува.

— Ами писмото, което ти написа едно време до някой си Жорж?

— Просто го написах напосоки, такова лице не съществуваше. Фактически, на тебе ти го написах.

— Защо ме лъжеше?

— За да ме обикнеш.

— Като си помисля, колко хубаво си играеше ролята, като се преструваше, че те е страх да не ни видят, умът ми не го побира. Не можел съм да идвам с тебе, защото можело да ни видят заедно. И цялата тази история за улица „Пет диаманта“. Ужасно! Аз не се съмнявах в тебе нито за момент. Просто съм поразен от начина, по който ти ме лъжеше.

Тя затваря очи и не казва нито дума.

— Щом нямаш родители или някого другиго, тогава къде си била, когато не бяхме заедно? През всичките тези вечери, когато ти уж имаше гости?

Тя продължава да мълчи и не отговаря нищо.

— Добре де, кажи нещо! Къде си била през всичките тези вечери?

Мълчание.

— Ана-Клара, бъди почтена! В библията се казва…

— Недей меси сега библията, нямам настроение за нея.

— Как се осмеляваш да приказваш за Бога с такъв тон?

— Той ме е създал такава.

— Искам да знам истината. Къде си била през всички тези вечери, когато казваше, че си била с родителите си?

Никакъв отговор.

— Ти винаги лъжеш. Декарт казва: „Cogito, ergo sum“ — „Мисля, следователно съществувам“. Ти можеш да казваш: „Лъжа, следователно съществувам“.

— Декарт не е водил живот като моя.

— Недей приказва сега за Декарт, отговори на въпроса ми.

— Няма да отговоря.

— Няма ли?

— Няма.

— Лека нощ, мила.

— Какво има?

— Казвам ти учтиво лека нощ, защото си отиваш. Разбери! Всичко е свършено между нас.

— Боже мой… Боже мой… — продумва тя. — Но нали тъкмо загладихме всичко.

Тя си облича мантото. Струва ми се, че съм в състояние да я убия.

— Лека нощ!

Тя затваря полека вратата след себе си.

Ах ти, упорито зверче! Утре ще си купя револвер.

„Млад унгарец застрелва метресата си французойка в хотел Ривиера на улица Сен-Жак.“

Поне във вестниците няма да изглеждам като глупак.

Една минута по-късно на вратата се почуква.

— Влез!

Ана-Клара.

— Каква е последната ти дума?

— Лека нощ.

— Ах, Боже мой, Боже мой! Ах, съвсем не е смешна тази работа.

Тя почаква за миг, най-сетне казва много тихо:

— Ще ти кажа.

— Добре, казвай го!

— Перях.

— Какво?

— Бельото си. И готвех, и шиех, и гладех, и готвех яденето си за следващия ден. Аз изкарвам само по два франка на час, пък едва ли е възможно да се живее с толкова. Само с най-големи мъчнотии. Ти си мръсна свиня. Защо ти трябваше да го знаеш? — Тя изглежда сега като че ме мрази. — Аз не искам никой да ме съжалява — даже и ти!

На вратата се почуква. Появява се Ищван Цинеге.

— Добро утро. Нося писмо за господаря.

Някой ден трябва да го изритам веднъж завинаги.

Писмото пак е написано от приятеля ми. Пак се е върнал в Париж (той не се задържа никъде), Ищван Цинеге отишъл при него и искал да пренощува в неговата квартира. (Този селянин мисли, че се намираме на село тука.) Приятелят ми съжалявал много, но не можел да го приеме, даже и за една нощ, защото живеел с една жена и било абсолютно невъзможно. Аз съм бил сам, обаче, и съм можел да го приема, без да ми пречи. Селянинът можел да спи на дъските, не, даже и прав, облегнат на стената. В казармата можел да спи даже и докато марширувал… толкова неразглезен бил.

Прочел съм вече писмото, а още стоя и се взирам в него. Какво да правя? Не знам. Поглеждам твърде предпазливо към Ищван Цинеге; той стои пред мене с наведена глава и държи шапката си в съсипаните си от работа мазолести ръце. Не казва нито дума, само чака. От мене зависи дали той ще прекара нощта навън на открито.

— Ана-Клара, извинявай, но не мога да бъда с тебе тази вечер.

— И аз тъкмо това си казвах, че трябва да си отивам сега. Лека нощ, — казва тя, като се обръща към Ищван Цинеге.

— Целувам ви ръката! — Ищван Цинеге отскача настрани, да й направи път, и траква токовете на обущата си един в друг.

Ана-Клара минава покрай него като царска дъщеря, като прибира мантото си около тънкото си тяло. Сладостно ухание на парфюм се носи във въздуха. Ищван Цинеге души почтително.

Придружавам Ана-Клара до вратата. Тя ми прошепва бързо:

— Чакай ме утре пред кантората.

Навън по тъмното стълбище, целувам я крадешком и се връщам при Ищван Цинеге:

— Моят приятел ми пише, че сте нямали квартира.

— Тъй вярно, господине.

— Предполагам, че не сте могли да си платите сметката в хотела.

— Никога не съм го правил.

— Тогава не е чудно, че са ви изхвърлили.

— Извинявайте, господине, че говоря тъй смело, но за кого смятате, че ме е изпъдил?

— О, от хотела, разбира се, където не сте могли да платите.

— Какъв хотел, ако мога да запитам?

— Където сте живеели.

— Но аз не съм живял никъде.

— От кога сте без квартира тогава?

— Никаква квартира не съм имал.

— Че къде сте спали, откакто сте дошли в Париж?

— Не съм спал много. Все съм се скитал.

— Боже Господи! Че откога?

— Хм, от около една седмица.

— Вие се шегувате.

Всъщност, като го погледне човек, Ищван Цинеге съвсем не изглежда добре. Лицето му е хлътнало и изпито.

— Нямате ли пари?

— Имам, разбира се, но ако взема да харча парите си за спане, тогава не знам какво ще правя, когато съм буден.

— Защо дойдохте в Париж, Цинеге?

— Вижте, тази работа стана тъй…

— Седнете, недейте стоя прав.

— О, добре е тъй, краката ми ме държат, аз си знам мястото, господине.

— Седнете, седнете!

В хотел Ривиера не може да става дума човек „да си знае мястото“. Чудно ми е, че този селянин още не го е разбрал. Разбира се, той е свикнал обикновено да спи в обора.

Той сяда неудобно на един стол. Не знае къде да си сложи ръцете. Струва ми се, че тъй се чувства много по-неудобно, отколкото прав.

Тогава ми разправя набързо, че преди няколко години бил кочияш при бащата на моя приятел. Не много отдавна чул, че младият господар живеел в Париж и намислил да дойде тука — можело той да му намери тука някаква работа.

— Като каква работа искахте да си намерите тука?

— Аз съм кочияш, господине.

Хубаво занимание.

— Моят приятел пътува с автомобил, когато бърза.

— Но то не е хубаво, според мене, господине. Истинският унгарец трябва да се вози в каляска с коне отпред.

— Страх ме е, че тука нямат нужда от кочияши, драги ми Ищван Цинеге.

— Вие сте прав, господине, много сте прав. И аз сам виждам, че съм направил глупост. Хората тука не знаят какво е хубаво. Дявол да ги вземе всички тези модерни измишльотини!

— Какво смятате да правите сега? Кажете ми го, искам да го зная.

— Тръгвам си назад към Зола Апата.

— Кога смятате да вземете влака?

— Влака ли? По-добре ми е да се върна пеша, господине. Само ми кажете вие, господине, по кой път да тръгна… не знам тука посоката.

Само като си помисля, става ми лошо.

Не мога да му кажа каква да е посока, каквато ми дойде на ума — той би вървял направо, докато стигне до Испания.

— То не е тъй лесно. Улиците тук са толкова разкривени, че сигурно ще се изгубите. Трябва да отидете в унгарската легация, те ще ви кажат как да стигнете до Зола Апата. Затова имаме легация тука. Сега предполагам, че искате да спите; трябва да сте много изморен.

— Да, изморен съм. Живял съм като бухал, а това не е много хубаво.

— Утре ще ви напиша адреса на легацията и ще ви кажа как ще я намерите.

Казах му това почти на неговото селско наречие. Не от ирония, а като онези владетели, които обличат униформите на другите в знак на уважение.

— Само че не знам къде да ви сложа.

— Мога да спя отвън до вратата, на земята, господине.

— За това не може да става и дума, как можете да си помислите такова нещо?

Ищван Цинеге спа на пода, с вързопа под главата си, и хъркаше толкова силно, че стените се друсаха.

На сутринта ми каза сбогом. Не го видях вече.