Габор Васари
Монпти (12)

Глава XII

Пред моята камина се мъдри нова мебел: едно кресло с невъзможен цвят. Ставам в пет часа сутринта, обличам се и сядам на креслото. Вчера не ми остана време да направя тъй; бях много уморен си легнах веднага.

Към обед се насищам на креслото и ставам да се поразтегна малко нещо. По-късно отивам в Люксембургската градина да се наобядвам мислено.

Парижката есен още не е навестила парка. Дърветата ръсят листата си по лъкатушните алеи, а по небето вятърът гони облаците. Към мене идва едно дете с гувернантката си и се навежда да вземе камъче.

— Остави го! — виква гувернантката, избърсва ръката на детето и го плесва.

Като че с мене стана всичко това…

Слънцето още грее топло, много хора седят в градината и се припичат. Дните стават все по-къси, вечерите по-студени.

По „Авеню де л’Обсерватор“ има две тесни ивици градина; градините на Обсерваторията. Те са очевидно продължение на Люксембургската градина, но си имат своя собствена ограда. Затварят ги по-късно, двойките често ги посещават през горещите летни вечери. Когато някоя жена се почувства самотна, просто отива в една от тези градинки и сяда под някое дърво да гледа звездното небе; не остава задълго самотна.

Но сега лятото е минало вече. Студените есенни вечери убиват любовта и мухите. Даже и тука се разхождат сега прозаични хора: работници, гувернантки или стари пенсионери. Освен това тука се намира и Фармацевтичния факултет на Сорбоната. Студенти от двата пола тичат из градините или седят и прелистват страниците на книгите си.

Кварталът е тих, уединен. От двете страни вечно затворените прозорци на елегантните къщи се заглеждат в зелените клони на двете градини. Всяка от тях има по две алеи. Между алеите се простира една ивица морава с лехи по краищата, с по една статуя в двата края. Покрай алеите има дървета и пейки. Човек може да седне и да вкуси малко романтика сред листата, гонени от вятъра, или да наблюдава движението на облаците и хвъркането на гълъбите. На една страна се вижда сградата на Сената, на другата — куполът на обсерваторията се издига срещу сивото небе. Тука обичам да се разхождам и да си въобразявам, че съм богаташ, който се разхожда из алеите бавно, с ръце отзад на гърба, докато листата шушнат: „Ах, графе, изтървахте хиляда франка!“ „Остави ги, остави ги, човече, ще ги пометат заедно с листата.“

Но сега се случи нещо изключително с мене.

От вътрешната страна на алеята, в първата градинка, една млада девойка седи с лице към ивицата зелена морава. Чете нещо и си взима бележки. Безсъмнено, студентка е. Когато аз минавам, тя вдига глава и ме поглежда.

Тя е същата млада девойка, с която се срещнах по-рано в тази градина, когато старата жена й показа един роман.

Поразително съвпадение.

Близо четири милиона хора живеят в този град. Да срещнеш едного от тях два пъти: същинско чудо!

А на всичко това отгоре тази жена не седи на безплатна пейка. Тя трябва да е от горните десет хиляди членове на обществото.

Обръщам се и спирам до най-близкото дърво до нея. Тя поглежда към мене и се усмихва.

Взимам внезапно решение.

— Добър ден, госпожице.

— Добър ден, господине.

Тя отговаря на поздрава ми!

Тя затвори очи и ме поздрави също тъй мило — мога да се закълна — като че сме стари познати. Даже ми се усмихна малко нещо, като ми казваше: „Добър ден, господине.“ Но трябва да кажа мимоходом, че и аз я поздравих като съвършен джентълмен. Един от моите прадеди беше голяма клечка в двора на крал Матиас.

Трябва да продължа тази работа и по-нататък, но госпожицата не ме гледа вече. Заловила се е пак с четенето си.

Аз само стоя и чакам.

След известно време младата девойка поглежда пак нагоре и… почаква.

Аз се обръщам.

Усмивката й може да е била предназначена за някого, застанал зад мене. Няма никого там.

Тя ми се усмихва.

Сигурно чете нещо интересно: затова именно се усмихва. Ако ми се усмихне още веднъж, ще отида при нея.

Тя не поглежда към мене още веднъж.

Ще мина полека покрай нея, тъкмо сега няма никого наоколо.

Когато се приближавам към нея, тя вдига очи от книгата и поглежда; бегла усмивка се разлива по лицето й.

С разтреперани колене отивам при нея и запитвам с прегракнал глас:

— Какво четете, госпожице?

— Една книга, — отвръща тя с известна изненада.

— Роман?

— Хмм.

— Интересна?

— Много.

— Може ли да седна до вас?

— Ако искате…

Безсъмнено, студентка. Аз се държах прилично. Един от моите прадеди…

— И какво пишете там? Скици ли правите?

— О, не. Скучно е постоянно само да се чете. Понякога и пиша. Когато ми дойде някоя мисъл в главата, записвам си я.

— Може ли да го прочета?

— Много сте любопитен. Не, не може. Кажете ми, защо ми заговорихте?

— Вие защо ми отговорихте?

Тя се разсмива.

Божее, ето една жива жена, седнала до мене; говори ми, смее се на думите ми. Очите й са дивно сини, косата й руса и на вълни. Тя изглежда като че е малко натъжена.

— И книгата ви ли не може да видя? — запитвам аз.

— Ако искате.

Ръцете й са дивнобели, с тънки, добре поддържани пръсти.

— Това е поезия! — възкликвам аз.

— Да.

— Вие казахте по-рано, че четете роман!

— Тъй ли казах? Не може да бъде.

— Често ли идвате в градината?

— Да, доста често.

— Студентка ли сте?

— Не.

— Работите ли някъде?

— Какво значи всичко това? Да не се намираме пред съд? Господин следователю, на деветнадесет години съм, руса, със сини очи, брадичка нормална. Живея при родителите си и съм единственото им разглезено дете. Ставам в единадесет часа и закусвам в леглото. Обичам Пол Валери и Роземонда Жерар. „Ле Пипо“ е много хубава книга. Но защо ми заговорихте?

— Много скучно ми беше.

— Това не е вярно.

— Тогава не знам защо.

— Французин ли сте?

— Не.

— А какъв?

— Унгарец.

— Аха! Какво правите в Париж?

— Дойдох да изкарам един курс през ваканцията.

— Охо! И какво изучавате?

— Ами, общо казано, живота.

— Хубаво занимание. И, харесва ли ви Париж?

— Много.

— Хубави ли са парижанките?

— Това не знам.

— Не е вярно.

— Може ли и аз да запитам нещо?

— Разбира се.

— Как ви е името?

— Познайте!

— Жермена?

— Не.

— Ивона?

— Не.

— Жилберта?

— Не. Аз ще ви помогна. Двойно име е.

— Мария-Луиза?

— Не. Ана-Клара.

— Много хубаво име.

— И аз го харесвам. Ами как е вашето име? Не е Жорж, нали?

— Не.

— Слава Богу. Аз не харесвам това име.

Тя се замисля за малко, после внезапно си обръща лицето към мене и ме запитва съвсем тихо:

— На колко сте години? Двадесет?

— Не. Двадесет и шест, но като не смятаме военните години, още не съм живял истински…

— На колко години мислите, че съм аз?

Но тъкмо преди малко тя каза, че е била на деветнадесет. Забравила ли го е вече?

— Осемнадесет?

— Боже мой! — казва тя със светнали от радост очи. — Наистина ли?

— Наистина.

— Давате ли клетва?

— Да, аз съм римо-католик.

— За нещастие аз съм на повече от осемнадесет.

— Деветнадесет?

— Повече.

Как тъй? Преди малко каза, че била на деветнадесет.

— Двадесет и една, — подсказвам аз.

Тя се замисля за малко.

— Да, толкова ще стигне… тоест, точно е.

— Но по-рано казахте деветнадесет!

— Тъй ли?

Тази жена лъже, и самата тя се изненадва най-много. Но какво значение има това? Най-сетне тя е жена.

Облечена е просто, но аз не разбирам нищо от тези неща, тя може да е последната дума на елегантността. Във всеки случай, много сдържано. Фигурата й е хубава. Тя се обръща към мене с бързо движение, сякаш е забелязала, че я наблюдавам.

— Трябва да си отивам.

Защо тъй внезапно? Не ме ли харесва?

— Може ли да ви придружа? (Няма значение, даже и да не ме харесва тя.)

— Не, — казва тя след кратко размисляне.

— Може ли да се видим утре?

— Ако наистина искате…

— Искам много. Аз съм много самотен.

За един миг тя се заглежда в мене изпитателно.

— Утре пак ще дойда в градината, — казва тя тихо.

— По същото време ли?

— Да. Довиждане, господине.

— Довиждане, госпожице.

Тя обеща много бързо. Без съмнение, няма да я видя вече в живота си. Тъкмо такива са тези французойки. Запознават се от любопитство. Държат се извънредно сладко и мило, после човек не ги вижда вече.

Заглеждам се подир нея, тънката й фигура изчезва зад дърветата.

Порядъчно момиче оставя ли мъжете да й говорят в парка? Едва ли. И, все пак, тъкмо по този начин Камил Демулен се е запознал с Люсила. Но аз не съм Камил Демулен, а тя не е Люсила. Няма значение. Тъй или инак, няма да се видя вече с нея.