Габор Васари
Монпти (10)

Глава X

Когато влизам, жената е заета да кърми малкия Луи.

— Какво каза той? (Колко е хубава гръдта й!)

— Парите ще бъдат тука довечера, бъдете спокойни.

Всъщност само аз имам нужда от този съвет.

Веднага си намирам работа да подреждам книжата си. Не мога да й кажа, че нямам никаква работа.

Гръдта й е толкова хубава… хубава, мека, бяла топка. Изпъква толкова ярко срещу тъмния цвят на роклята и подава сладостно благоуханната си главица като разцъфнало цветенце през пролетта… Малка розова пъпчица… Майчиното мляко е много хранително.

Внезапно погледите ни се срещат в огледалото. Жената отмества полека малкия Луи от гърдата си. С леко свиване на раменете скрива гърдата си под блузата и продължава да седи мълчаливо накрая на леглото с ръце върху полата си. Най-внезапно ми се завива свят, обзема ме невероятна умора.

— Госпожо… аз… важна работа… трябва да изляза сега.

— О, моля, ако ви преча… извинявайте… може би не правя добре като стоя тука.

— Не, моля ви, стойте… аз непременно ще се върна… още не зная, как… но непременно…

Струва ми се, че ще ми прилошее. Не искам да ми прилошее пред жена. Няма значение къде ще отида, но трябва да се махна от тука.

Стаята почва да се върти около мене. Сега ще стане нещо ужасно, нещо страхотно. После ще умра, но даже и тогава, това преходно положение… само ако ми дойде помощ отнякъде… кой може да ми помогне? Боже мой… залитам, излизам пред вратата и се улавям за перилата.

В главата ми бучи, сърцето ми бие до спукване.

Не знам колко време съм стоял тъй. Не знам какво е станало с мене.

Напипвам си внимателно пътя надолу по стълбите, стъпка по стъпка. От чистия въздух ми става добре. Сега стоя пред входа на хотела, вече съм дошъл на себе си. Само мислите ми са объркани.

Мислите ми са много объркани.

Ненадейно съпругът се изпречва пред мене.

— Здрасти, ето ме!

— Добро утро!

— Къде отивате? Ще дойда с вас. Не можете да отидете далече тъй, без палто.

— Отивам да взема нещо за ядене…

— Елате да хапнем заедно.

— Аз винаги се храня сам…

— Можем да разискваме удобно по нашата работа, докато се храним. Какво ще кажете? — той просто ме улавя под ръка.

— Наричайте ме просто Луи. Аз знам един много добър ресторант тука. Когато искам да си хапна хубаво, просто повиквам някое такси. Шофьорите на таксита разбират от тази работа повече, отколкото от каране на автомобил. Познавам Париж като петте пръста на ръката си.

В ресторанта слагат пред мене една чиния, чаша, нож и вилица.

Луи поръчва гозбите. Ще имаме два вида вино. И аперитив.

Ордьоври, стриди, пиле, ранни картофи, ориз, раци, пости, сирене, плодове. Божее!

— Трябва да ви кажа, — подхваща той след кафето и като ми предлага цигара, — аз нямам възможност да върна зестрата. Кажете на жена ми, че й прощавам… простил съм вече и на вас! Дявол да го вземе, нека се върне жена ми! Вие можете да задържите малкия Луи.

Той оставя на мене малкия Луи. Малкият Луи е Божи дар в нужда.

Той се поспира за малко, навежда се по-близо, шепне ми:

— Много ли я обичате?

— Не… не, разбира се…

— Тогава защо го направихте?

— Малкият Луи не е мой.

— Да не искате да кажете с това, че тя е мамила и вас? — запитва ме той разпалено.

— Не… аз… моля, прочетете това нещо.

— Какво е то?

— Паспортът ми.

— За какво ми е?

— Ако го прегледате внимателно, ще видите, че преди две години изобщо не съм бил в Париж. Тъй че как може да имам нещо общо с малкия Луи?

Той ме заглежда опулен.

— Луи, стреснах ли ви? Недейте ми се сърди. Не исках да ви стресна.

— Как се добрахте тогава до кюлотите на жена ми?

Ууф, той пак започва.

— Дръпнах ги нагоре… — подхващам аз.

— Дръпнахте ги надолу… искате да кажете. Вижте какво ще ви кажа. Сега то няма значение. Аз не трябваше да се женя.

— Дръпнах ги нагоре.

— Добре тогава, дръпнахте ги нагоре, след като ги дръпнахте надолу. Да не искате да ме убедите, че сте ги дръпнали нагоре, без да ги дръпнете надолу? Това е физически невъзможно. И, както и да е, как можете да обясните…

— Ще ви призная всичко… виждам, че с вас трябва да се приказва открито. Вие сте мъж.

Той ми стиска ръката сърдечно.

— Добре тогава, аз се влюбих до полуда в жена ви. Мога ли да приказвам направо?

— Разбира се.

— Видях, че тази жена живееше с един дърт глупак. С вас. Помислих си: трябва да се запозная с тази дама, но по такъв начин, че вие да не го знаете. Ако й заговоря на улицата, тя може да ви каже и вие ще ме убиете.

— Разбира се, че щях да ви убия!…

— Накъсо казано, дълго време мислих по тази работа. Най-сетне ми дойде една хубава идея. Хубавите кюлоти на жена ви постоянно висят пред прозореца. Реших да ги открадна и, под предлог да ги върна, да се запозная с нея. Тогава тя нямаше да ви каже нито дума, защото това звучи толкова невероятно. Вие сте умен и разсъдлив човек. Как не сте станали до сега министър?

— Да. И…?

— Една нощ се спуснах по стената… Слушате ли ме?… Пропълзях предпазливо надолу по стената и откраднах кюлотите.

— Не ви ли беше страх, че може да се подам от прозореца тъкмо в този момент, да ви удуша и да ви захвърля на двора?

— Страх ме беше, разбира се.

— Продължавайте. Запознахте ли се с жена ми?

— Не.

Парализираща тишина.

Запалваме нови цигари.

— Нямате ли някои по-меки? — запитвам аз.

— Какъв сорт искате?

— Една „Жон“.

— Келнер, една кутия „Мериленд Жон“, бързо, и още една бутилка от това отлично вино.

Той се навежда към мене; върховете на носовете ни се допират.

— Много ли я обичате?

— Много… но само тайно досега.

— Знаете ли какво?… Аз ще ви позволя да я целунете. Можете да й го кажете. Такъв съпруг съм аз! Позволявам ви! Вие го заслужавате!

— Тя няма да ми позволи.

Той се ухилва, преобразен.

— Ние можем да я обичаме и двамата. Келнер, сметка!

Разделяме се пред вратата на ресторанта. Луи имал бърза работа. Щял да се върне късно у дома. Жена му да не го чака за вечеря.

— Кажете й, че съм се срещнал с шефа си и трябва да се забавя с него. Ето ви десет хиляди франка, ваши са. Китайският император ви праща много здраве. Александър Петьофи още е жив.

Луи надава тогава радостен вик, издига се сред облаци и изчезва зад покривите на улица Сен-Жак.

* * *

— Удари ли ви той?

Аз не разбирам какво е станало с мене. Лежа на леглото си. Преди един момент още се намирах пред входа на хотела. На челото ми има студена превръзка, импровизирана от малка дантелена кърпичка.

Две тъжни очи ме гледат изпитателно.

— Силно ли ви удари?

Уморен съм. Затварям очи. Очертания на чудни фигури се вият пред затворените ми клепачи, разтягат се и пак се свиват; сега нищо не ме боли вече. Обзема ме приятно чувство на отпуснатост и отмора, само отмора.

— Удари ли ви той?

Спомням си — смътно, като на сън — че се качих в стаята си… или… качих ли се? Главата ми бучи, усилието да мисля ми е твърде тежко. Звуци, тихи сладки звуци като звън долитат до ушите ми; идват отдалеко, пристигат до мене бегом с приятно тананикане.

— … трябва да изпиете чая… аз ще ви помогна… уморен ли сте?… да знаех аз…

Какъв хубав, вълшебен сън! Отварям си очите само наполовина, от страх, че сънят може да отлети.

Мека, заоблена женска ръка пред лицето ми. Сладостно женско ухание ме гали.

— … аз седнах до вас, на края на леглото… на, пийте го сега…

Тя слага внимателно ръката си под главата ми и я повдига нежно.

— Още малко чай…

Сладостна топлота се разлива по цялото ми тяло. Чувствам, че лицето ми гори.

— Какво стана? — запитвам аз.

— Тъкмо това се чудя и аз… вие дойдохте горе… и внезапно припаднахте… от челото ви тече малко кръв… Божичкооо, как трепери ръката ви… — Пръстите й се плъзват леко по косата ми.

Бавно идвам на себе си. Сядам на леглото. Мократа превръзка се плъзва надолу по лицето ми.

— Чакайте една минутка, аз ще я оправя.

— О, добре е, пак се чувствам съвсем добре.

Младата жена стои пред мене усмихната. Как е името й? Мария-Луиза… да, знам я. Но детето не се вижда никъде. Малко ми се вие свят, но искам да стана. Пипам с ръце за опора, тя идва близо до мене и ръката ми обгръща кръста й. Хубаво, топло женско тяло. Значи, това не е сън. Не е видение. Тя намества дантелената кърпичка на мястото й върху челото ми. Внезапно пръстите й се спират, тя не прави никакво движение. Под заоблената й гола ръка виждам на масата: бял хляб… резени шунка в тънка хартия… масло… сирене… Искам да видя лицето й, но тя ме държи нежно в плен. С челото си чувствам лекото издигане и спущане на гърдите й. По едно време лицето й се обръща надолу към мене, хубавата й заоблена брадичка потреперва, устните й се извиват излеко, сякаш й идва да се разплаче. Тя се приближава до мене още повече. Слага си топлите ръце около врата ми, гали ми лицето със страната си. Милва ме отчасти като майка, отчасти като възбудена девойка. После си отива. Дочувам тихото шумолене на роклята й; тя застава вече на прага и казва:

— Сбогом.

— Мария-Луиза!

— Да.

— Аз съм нещастно почтен човек… отчаяно и безнадеждно почтен… и…

Тя идва много близо, тялото й се притиска в мене нежно и леко. Пръстите й си играят с косата ми. Очите й са притворени, устата й полуотворена, тя ми шепне със сподавен глас:

— Сега стига толкова… стига… не трябва вече да се виждаме…

— Че защо?

— Защото… тъй е по-добре… тъй го искам аз… сбогом! — Тя затваря полека вратата подир себе си.

На пода пред леглото френският речник лежи отворен. На масата хлябът, сиренето, шунката, маслото…

През нощта се чувствам много зле. Ръцете ми, краката ми, по-късно и главата ми едно по едно изгубват всякаква чувствителност. Струва ми се, че гръдният ми кош е пристегнат, едвам дишам. Ужасно.

Навеждам се от прозореца навън, към тъмното небе. Помощ!

Дали е защото ядох тъй внезапно?

Не трябваше да ям! Защо ядох! Боже Господи горе на небето, бъди тъй добър към мене, както и към Кнут Хамсун.

Почва вече да се съмва, когато мъката ми намалява. Чувството ми на отпадналост отминава, мога да си движа ръцете както трябва.

Полека се примъквам назад на леглото и се заглеждам в квадрата на прозореца, който става все по-светъл, и в увисналите ивици хартия по стената.