Габор Васари
Монпти (14)

Глава XIV

Шестте мръсни, черни вагона на подземната железница летят под земята и тракат шумно, също като някой луд, когато предусеща, че ще го обземе припадък на лудост — тялото му почва да трепери от уплаха — или като влюбена жена, опиянена от слънцето и пролетта.

„Трака-трак, трака-трак, трака-трак… рррррррр…“

Летим под земята, обикаляме през тъмни тунели; очите на червените и белите лампи светят към нас, а гладките релси се губят в далечината. Отдалеч се дава знак, че наближаваме гара: чрез кичури светлинни точки и удължени надписи от двете страни на тунела, с червени букви върху жълта основа: Дюбоне, Дюбоне, Дюбоне.

„Трака-трак, трака-трак, трака-трак… рррррррр…“

Намираме се под Монмартър. Тук е най-ниската точка на подземната железница под земната повърхност. Мрачни станции, влажни като изби; стените се потят с малки бисери.

Почувствах нужда да отида в Монмартър. Здравей, стари Париж, и аз си имам свой човек! Сбогом, самотност! Нощно време не можех да спя. Така значи! „Je vous aime“ — обичам те. Жената може да отговори: „Moi aussi“ — и аз те обичам. Най-сетне тя казва: „Prends moi“ — Вземи ме, твоя съм. Моля да ме извините. Става дума само за един лампов стълб.

Бял и бледен, Сакре-кьор се издига над Париж като някой умиращ, седнал на леглото си за последен път, да каже сбогом на света. Безмълвни, тесни алеи тичат да се пресрещнат една друга и се гонят около чудновати по форма къщи. В старите къщи живеят хора… живеят в свой собствен свят. Хубави малки парижанки с чипи нослета — монмартърките — крачат покрай старите стени, тракат весело с високите си токчета; нежните им крачета се извиват настрани върху тротоара. Тази малка парижанка тука е хубава, но моето момиче е още по-хубаво. Косата й е руса като най-чисто злато, очите й са сини и навлажнени със сълзи, като че вечно се кани да заплаче. Устата й е червена и вечно тъй желана. А пък гласът й, когато казва: „Vous dites, monsieur?“ — „Какво казвате, господине?“ Тя се е вече и разплаквала даже. Ана-Клара! „Да, приятелю мой, казвам ти, фантастична работа… Хубава ли? Тази дума е слаба за нея! Пък тялото й… момчето ми, тялото й… талията й е тънка… всички извивки… дискретни извивки…“ (Непременно трябва да пиша на приятеля ми с тристате франка.)

Една стара жена в траур се приближава покрай каменната стена; над стената дърветата с черни дънери се надвесват изпитателно над улицата. Стара просякиня. На всеки пет крачки се спира и поглежда хората въпросително, но не смее да проси. И тази стара жена трябва да е била млада едно време… малка влюбена девойка, а сега я боли, като си припомня за миналото. Остаряла и обедняла. Аз имам два франка, ще й дам единия.

— Госпожо, ако обичате.

Слагам монетата в протегната й ръка.

Старата жена ме поглежда за миг, изненадана; после се изпъчва. Развиква се със задъхване:

— Кой сте вие? Как смеете да ми давате пари, мизерник такъв? Да знаете, че аз съм графиня Леония де Нивилие!

Отдалечавам се бързо. Нищо друго не става. Само графинята пищи. Слънцето грее. За пет минути ще забравя цялата работа.

На старата улица, която се спуска надолу по хълма, празен двор зее към мене. Един старец седи пред него, припича се на слънце. До него на една маса е сложен един кафез. В кафеза е окачена една изсушена риба. Какво е това? Хумор, или традиционния знак на някое старо увеселително заведение. Но няма нито следа, от каквото и да е увеселително заведение в цялата тази стара, порутена къща.

Старецът забелязва удивлението ми и ме поглежда презрително, както стар моряк поглежда сухоземния новак, застанал пред него разтреперан с цялото си тяло: „Дядо Михаел, ще имаме буря!“ Ех, добре сме, няма какво да се каже. Още има хора на света да не са виждали кафез с изсушена риба в него!

Внезапно си спомням за едно малко френско стихотворение, което бях прочел неотдавна в библиотеката Сент-Женевиев. И в него има една изсушена риба, солена селда. Стихотворението е от Шарл Гро.

LE HARENG — SAUR

Il etait un grand mur blanc — nu, nu, nu.

Contre le mur une echelle — haute, haute, haute.

Et par terre un harreng-saur — sec, sec, sec.

Il vient, tenant dans ses mains — sales, sales, sales.

Un marteau lourd, un grand clou — pointu, pointu, pointu.

Un peloton de ficelle — gros, gros, gros.

Alors il monte a l’echelle — haute, haute, haute.

Et plante le clos pointu — toc, toc, toc.

Tout en haut du grand mur blanc — nu, nu, nu.

Il laisse aller le marteau — qui tombe, qui tombe, qui tombe.

Attache au clou la ficelle — longue, longue, longue.

Et au bout le harreng-saur — sec, sec, sec.

Il redescent de l’echelle — haute, haute, haute,

L’emporte avec le marteau — lourd, lourd, lourd.

Et il s’en va ailleurs — loin, loin, loin.

Et depuis le harreng-saur — sec, sec, sec.

Au bout de cette ficelle — longue, longue, longue.

Tres lentement se balance — toujours, toujours, toujours.

J’ai compose cette histoire — simple, simple, simple.

Pour mettre en fureur les gens — graves, graves, graves.

Et amuser les enfants — petits, petits, petits.

Монмартър е сърцето на Париж. Тук живеят хилядите и хиляди Жанета, Люсиена, Сузана, които обожават съпрузите си, а ги мамят въпреки това; тука живеят и хилядите и хиляди Пол, Луи и Мишел, които не могат да се откопчат от своите любовници, макар и да ги виждат, че са стари и грозни и не ги обичат, нито са обичани от тях.

Нека да подчертаем, между другото, че те са най-добрите бащи на света.

Мисля за Сафо на Доде.

И хилядите Мими Пенсон живеят тук.

Французойката е способна на всичко. Тя може да бъде светица и скот — и двете заедно. Тя се люшка от едната крайност до другата с игрива лекота, с безстрастна усмивка на уста.

* * *

Към обед попаднах в най-добра компания, и то само за някакви двадесет су.

Отидох при Безсмъртните в Пантеона. А най-хубавото нещо в цялата тази работа беше, че пак излязох от там и веднага си простих, загдето тъй направих.

Всеки четвъртък има „вход свободен“, само трябва да се даде бакшиш на „водача“.

Както и да гледаме на тази работа, Безсмъртните действително са добра компания, макар че един — двама от тях дължат пребиваването си тука само на роднинска обич и на добрите си връзки. В такъв случай, били са поне от добро семейство.

Идеята да посетя Пантеона ми дойде съвсем внезапно. Грамадни колесници с пейки стояха на площада пред Пантеона, огрени от утринното слънце. На тях един до друг седяха елегантно облечени хора — с една дума чужденци; неспокойни като ученици в деня на изпита. Един мъж седеше до един шофьор и ги утешаваше с един дълъг мегафон.

Погледнах към туристите, тези странни Божии създания, когато те наскачаха от високите колесници и с весела усмивка почнаха да протягат краката си, схванати от продължителното седене.

Всъщност, влязох в Пантеона с туристите заради една жена. Тя беше много красива, с хубави, пламенни очи. Просто не можех да снема очите си от нея. Без съмнение, не съм аз първия да вляза в Пантеона заради жена. Обикновено и Безсмъртните влизат там все по същата причина, пряко или непряко. Този тука стана безсмъртен заради тази жена, онзи там — заради онази. Разбира се, затова човек не може да поздрави жените; то не зависи от тях, горките създания.

Жени. Всички наши радости и скърби са толкова тясно свързани с тях, че дълбоко във всяко наше дихание дреме жената… Докато тя само дреме, още можем да се считаме за щастливи.

Успях да открия една унгарска двойка между чужденците, дошли да посетят Пантеона. И двамата млади; сигурно прекарваха тука медения си месец. Младата жена се смееше на глас на всичко и бързо си прикриваше устата с ръка, да сподави веселието си, както когато ученичка се киска без всякаква причина.

— Муци, недей се смя толкова много.

— Но я погледни шапката на онази мършава жена. Не е ли майтап?

Най-напред разглеждаме картините на Пантеона. Водачът, пълен, брадат французин, оглежда туристите, струпани на стадо като овце, прави им преглед със строгостта на генерал. Тука само един-единствен човек е важен — самият той! Картината, пред която стоим сега, е била нарисувана от Пюви де Шаван чисто и просто, за да може водачът да ни разкаже за нея. Той говори предизвикателно, за възразяване не може да става нито дума; всичко се извършва с военна точност. Покрай фреските стигаме до една картина на Атила на чело на своята орда войскари пред вратите на Париж. Унгарският съпруг се развълнува твърде много.

— Чу ли го, Муцикам? Атила!

По едно време той не може да се сдържа повече и извиква на водача:

— И аз съм унгарец!

— Кой беше този? — запитва генералът строго.

Унгарецът пристъпва напред с радост, разлята по цялото му лица; навярно си въобразява, че и той ще бъде посочен като знаменитост. Най-малкото ще бъде поздравен. Да, вярно е, ние бяхме с Атила пред вратите на Париж! Ако Света Геновева не се бе молила с такава набожност, кой знае какво щеше да стане. Само Всевишният Бог ви спаси.

Французинът изглежда унгареца строго, после чертите на лицето му се смекчават изведнъж; той долавя, че ще получи по-голям бакшиш от този човек тука.

— То няма значение, господине.

Французинът смята, че унгарецът се е почувствал малко неловко при това напомняне за Атила.

Ние не можем да се разбираме един друг.

— Веднага ми преведи какво каза той.

— Муцикам, има такива изрази, че е невъзможно да се преведат на унгарски! Като ги превеждаш, изгубва се самото нещо, което те трябва да изкажат. Само толкова мога да ти кажа, той остана възхитен!

Тогава влязохме в подземието, където Безсмъртните спят вечния си сън. Разбира се, не стигнахме до тука току-тъй даром. Даже и Безсмъртните трябва да си пробиват път, докато стигнат до тука; и ние се принуждаваме да платим за позволението да подушим малко около първичния километричен камък на вечността. Вървим подир водача през тъмни, объркани коридори. Англичаните душат всеки камък като нетърпеливи ловджийски кучета; в тъмнината от време на време те се душат даже и един друг. В малки кубовидни ниши се намират гробниците на Безсмъртните, чиито камъни ни е позволено да зяпаме. Даже и тука репутацията им е по-добра от самото нещо.

— Господа и дами, тук почива Виктор Юго, най-великият от френските поети. Роден през 1802 година в Безансон, починал през 1885 в Париж. Член на Френската академия… — Тогава следва цяло описание на живота му. Водачът споменава даже и най-важните му трудове.

Някои от туристите си записват нервно; други само гледат втренчено със сладостен захлас в устата, мустаците, носа и ушите на водача, защото не разбират нито една дума.

— Тука почива Франсоа — Северен Марсо, френски генерал. Роден през 1769, починал през 1796 в Алтенкирхен. Той бе убит! — Всички изтръпват от ужас. Един от туристите пребледнява и прекарва ръка по челото си. Той е от онези нервни хора, които се плашат вече, че може да бъдат незабавно арестувани още щом излязат навън.

Водачът дава заповед:

— Снемете шапки, господа!

Един германец даже кара жена си, и тя да снеме шапка.

— Хайде, миличка. Французите са толкова докачливи.

Жената го поглежда смаяна и се отдалечава малко от него.

— Лазар Карно, организаторът на победата (трябва да е бил способен човек), роден през 1753 в Ноле, починал през 1823 в Магдебург. Заточен от Реставрацията, — каза водачът строго. — Снемете шапки, господа!

Тука в подземието жените не остават вече назад, няма вече нужда да ги подканват да вървят напред. Тука крачат енергично, следват ни по петите. Страх ги е, както изглежда, че някой от Безсмъртните може да протегне ръка към тях, защото му е омръзнало да седи тука само с безсмъртието си. А какви сладки, палави неща са тези женички!

Елегантната американка, която ме подмами да вляза в Пантеона, казва на едно „момче“:

— Слушай какво казва водачът. Да беше на мое място, Една щеше да се пръсне!

Нито един от двамата не разбира френски. Мъжът скучае, като слуша непознатия език, на жената й прави удоволствие. Всяка жена смогва изведнъж да хареса нещата, които не може да разбере, и веднага почва да съжалява другите, че са пропуснали тази наслада.

— Да беше тук на мое място, Една щеше да се пукне от скука!

— Защо го казваш?

— Защото не мога да я търпя.

— Съжалявам… не мога да го проумея.

— Марселен Бертело, химик и политик, роден през 1827, починал през 1907 в Париж. Снемете шапки, господа.

— Какво не можеш да проумееш?

— Връзката. Защо щеше да се пукне Една, защото не можеш да я търпиш ли?

— Аз не мога да разбера, ти не си толкова тъп обикновено, защо не можеш да разбереш?

— Ти ми кажи защо?

— Защото няма никаква връзка.

— Сали Карно (аха, роднините), председател на републиката, роден в Лимож през 1837. Той бе убит в Лион през 1894 от един италиански анархист. Снемете шапки, господа. — Казва го с такъв тон, като че се оглежда за някой италианец.

Неприятна работа, това е второто убийство вече. Какво става днес?

Когато стигаме до по-добре познати Безсмъртни, например Емил Зола, чува се общо „ах“…, иначе Безсмъртните са съвсем скучни на всички.

— Тука почива Жан-Жак Русо…

— Ах!…

— … философ и писател. Господа, моля сложете си шапките.

В първия миг не можах да разбера, защо тъкмо Русо трябваше да пострада от тази липса на уважение. По-късно стана ясно, че на това място имало силно течение в коридора; значи, това била единствената причина.

Как могат да сложат на течение един философ и поет?

Да, разбира се. Само един философ и поет би го търпял.

Е, стига толкова за безсмъртието.

Водачът застава на изхода на подземието; който си е платил бакшиша, само той може да излезе. С френски посетители работата би могла да се нареди по-тактично, но с чужденци деликатността съвсем не е на мястото си. Туристите не са разбрали нито една дума, човек трябва просто да ги потупа по гърдите и да им посочи протегнатата празна ръка. Чужденците са малко слаби в главата (не можеш да съдиш за тях по дрехите им); някои от тях се изплашват толкова много още от първата дума, че биха дали и шапките си даже.

Горе нова група чакат да слязат и наблюдават лицата на хората, които се качват по стъпалата. Какво ли са правили с тях там долу?