Габор Васари
Монпти (35)

Глава XXXV

Пролет е и неделя след обед. В предградията.

На слънцето блестят дрехи, малки и големи, прострени да съхнат из дворовете на мръсните, опушени къщи. Сякаш градът е окачил знамена и пряпорци в чест на пролетта.

Грубо облечени младежи се изтягат по пейките; пред тях стоят момичета, ту на един крак, ту на друг, и се кискат истерически… момичета с лица съвършено различни по цвят от вратовете им.

Сега е сезонът на момичетата, този влажен, студен март. Сега даже и кривокраките и кривогледите се перчат с по-голяма самоувереност. Пролетта даже разделя на две половини и огромната безформена гръд на пълната вратарка, седнала пред вратата. Стари пенсионери почукват по тротоара с бастуните си и обръщат набръчканите си лица към слабото слънце. Очите им не издържат на светлината, те примигват постоянно.

Двама души се срещат и се целуват по страните; всеки един по три пъти, точно както пише в правилника, установен за гостите — августейши особи. После застават мълчаливо един до друг, без да казват нито дума. След малко пак се целуват и си продължават пътя… Роднини са, но нямат нищо общо помежду си… само търпят последиците от факта, че двама души са се обичали някога и са си принадлежали. Тоест, някой мъж флиртувал с жена и не могъл да се откопчи навреме.

Смешно. Всеки човек може да си избира приятелите и познайниците, както му е угодно, обаче роднините, с които прекарва целия си живот, му биват натрапени още в люлката; пък и те са твърде смесена компания.

Дърветата, посадени в асфалта покрай тротоара, още са безнадеждно голи, но ветровете играят вече около вцепенените им краищници и разнасят мириса на пролетта.

Скоро ще настане пролет.

Седиш под някое голо дърво и гледаш лъскавите, лепкави подутинки по връхчетата на клоните — пъпките. Въздухът опиянява, замайва. Кърпачът на плетени столове надува тръбата си като луд, един стар вехтошар му приглася с тананикането си. Месарят има цирей на пълния си червен врат, хлебарят стои пред дюкяна си по жилетка и гледа с увлечение дъждовната вода, която се стича в уличния канал, а докато гледа — и пуши с пълни гърди.

Обитателите на предградията отиват и се връщат, и постоянно плюят. Когато са щастливи — плюят; когато са угрижени — пак плюят.

В пет и половина се прибирам.

Въздухът в моята стая е влажен. Черните комини се къпят в слънчева светлина. Отварям прозореца. В стария двор дърветата се разлистват полека. Един далечен прозорец отразява слънчевата светлина толкова силно, че те заслепява като го погледнеш.

Последните няколко дни бяха тъжни. Ана-Клара отиде в Лион на погребението на сестра си. Върна се преди два дни, но почти не проговорва. Плаче много.

Тази вечер в шест часа ще дойде при мене.

Избутвам до прозореца нетърпимото по цвят кресло и запушвам цигара. Шест часа е. Вечерният здрач вече се спуска. Далечни прозорци светват, вечерта идва. Мека парижка пролетна вечер. Наблюдавам звездите, както се появяват на небето една по една. Днес се чувствам толкова чудесно. Не знам защо. На човека понякога ми се случват такива дни. По-късно става студено. Затварям прозореца.

Шест часа е минало вече.

Сядам на масата и не знам какво да правя.

Щом чуя стъпки по стълбите, все си мисля, че е Ана-Клара. Горката Ана-Клара…

Седем без четвърт.

Седем.

Седем и половина.

Сигурно пак е направила някоя глупост, затова идва толкова късно. Може да се е срещнала с някоя своя стара приятелка, с която не се е виждала дълго време. „Здрасти! Каква изненада! Как си?“… „Чакай да те погледам. Боже, колко си хубава! Какво прави Пол?“… „О, то е свършено вече.“… „Но ти го обичаше толкова много. Колко си отслабнала! Къде работиш?“

Не мога да търпя вече тука горе и излизам пред хотела да чакам там, разхождам се насам-нататък и постоянно следя да не я пропусна, защото взех със себе си ключа от стаята.

Часовникът от кулата на църквата Сен-Жак-дю-хо-па удря осем.

С цели два часа е закъсняла вече.

Днес следобед тя имаше някаква работа, да шие или да пере; не си спомням какво ми каза.

Може часовникът й да е спрял, затова е закъсняла толкова много. Мога да я пресрещна, но най-вероятно е вече на път, тъй че сигурно ще се разминем.

Става ми студено. Духа студен вятър и мете по улица Сен-Жак. Пешеходците се виждат все по-рядко.

В девет без четвърт пак се качвам горе. Краката ми треперят. Гърлото ми е засъхнало от многото пушене.

Тръшвам се на леглото облечен.

В девическия пансион звънецът бие за лягане. Момичетата влизат в спалнята две по две. Кестенявите и руси къдрави главици си шепнат усилено една на друга. Сигурно се молят директорката им да умре, или най-малкото да се разболее тежко.

Девет часа.

Сега вече входната врата на хотела се заключва.

Сега тя е закъсняла вече с четири часа. Просто не мога да намисля никакво обяснение. Нещо трябва да се е случило, но не знам какво може да е станало. Къде да погледна? Да можех да видя къде е тя сега и какво прави…

Долу се звъни.

Може да е Ана-Клара.

Къси стъпки тропат бързо и възбудено нагоре по стълбите. Тя е. Изтичвам в коридора и надолу по стълбите да я пресрещна.

Една млада девойка завива в третия етаж и ме поглежда с изненада.

Една врата се отваря пред нея, остър сноп лъчи пада в тъмния коридор, някакъв мъжки глас извиква:

— Само да не ми разправяш, че баба ти умира, или ще те бухна с часовника по главата!

Може все пак да дойде; и други идват късно, ясно е.

Пак се звъни.

Скоро след това чувам тежки стъпки; някакъв мъж се качва по стълбите. Това не ме интересува.

Прибирам се в стаята си и решавам да не мисля вече за нищо.

Но такова нещо не може да се направи тъй лесно.

На моята врата се почуква. Кой ли може да бъде? Не е Ана-Клара. Бих я познал веднага по стъпките.

— Влез!

Влиза извънредно висок, гладко избръснат мъж, на около петдесет години.

— Вие ли сте?… — пита той и чете името ми от една записка.

— Да.

Той поглежда записката пак, сякаш иска да се увери, че наистина отговаря.

— Да, вие сте! — потвърждава той. — Веднага елате с мене, жена ви е пострадала от лека злополука.

— Жена ми?

— Прегазена е от автомобил.

— Къде е тя?

— В болница Кошен и иска да ви види.

Коя е жена ми? Трябва да е Ана-Клара.

Долу чака автомобил. Влизаме. Забравих да кажа на човека, че нямам пари. Още една грижа. Какво да правя? Да му кажа ли сега, веднага? Още не е станало късно.

Колата лети по силно осветените улици; най-сетне спираме пред някаква грамадна мрачна сграда. Спокойно! Чак сега забелязвам за пръв път, че е болнична кола. Кола за първа помощ.

— Почакайте малко, — казва спътникът ми и слиза.

Грамадната врата се отваря наполовина. Колата се плъзва в двора на болницата и спира пред висока, осветена, стъклена врата. Щом спираме, появява се една калугерка. Не казва нито дума, сякаш не съществувам за нея. Пъха си ръцете в широките ръкави на дрехата си, като в маншон, и държи главата си наведена. На гърдите си носи кръст, окачен на дебела верижка; кръстът подрънква, когато тя минава покрай нас. Фигурата й изчезва в тъмнината.

— Елате с мене, — казва мъжът и тръгва напред, след като най-напред се ръкува с шофьора.

Тръгваме през градината; тук-таме срещу небето се очертават тъмните силуети на бараки. Една-две звезди блещукат слабо по небето. Никого не срещаме.

По едно време той спира пред една барака и ми прави път да вляза пръв. Изкачваме се по две-три стъпала. Минаваме през широка двойна врата и влизаме в коридор, постлан с бели плочи.

— Положението й не е много сериозно, — казва спътникът ми, сякаш внезапно си е спомнил за това.

Една милосърдна сестра излиза през една бяла врата. Зад нея сглеждам за миг дълга двойна редица бели легла, в смътното осветление на коридора.

Само спокойствие! Не трябва да се плаша толкова лесно от цялата тази белота. Бялото е признак и на невинността.

— Вие сте съпругът, нали? — чувам милосърдната да казва, обърната внезапно към мене. — Елате с мене.

Няма вече никакво съмнение, Ана-Клара се е представила за моя жена. Виждам, че не е загубила присъствието на духа си. Положението й не може да бъде много сериозно, този човек има право. Няколко леки контузвания, безвредни одрасквания. Французите са толкова внимателни; старите жени отиват в болница само като ги заболи корем.

Една врата се отваря, милосърдната ми прави път да вляза пръв.

Ана-Клара я няма в стаята. Намираме се в един вид канцелария, двама мъже в бели мантии приказват, пушат цигари. „… processus xypohoideus… flecure duodenejejundis… и един чудесен на образец mal caduc.“

Единият от тях се обръща към мене изненадан. Сестрата му казва нещо.

— Аха? — казва той и ме поглежда любопитно. — Онова хубавото русо момиченце?… Да, моля, влезте!

Той отива при умивалника и пуска водата.

Вторият господин в бяла мантия и с миризма на етер тръгва да излиза и казва от вратата:

— Какво ще правиш тази вечер?

— Ще ти се обадя по телефона.

— Отлично!

— Е, елате с мене де! — казва сестрата нетърпеливо, като ме подръпва за ръкава. Минаваме през друг коридор.

— Извинявайте… какво е станало с жена ми?

— Прегазил я един автобус. Вие не знаехте ли? — запитва ме тя изненадана.

— Къде?

— Елате с мене.

Влизаме в грамадно болнично отделение. Болни жени лежат на леглата си, осветявани от червената светлина на една електрическа крушка. Те обръщат глава към нас и ни поглеждат. Една от тях внезапно сяда на леглото; в тъмното бялото изглежда като труп, изскочил от нощта.

Ана-Клара? Не, не е тя.

Жената хленчи, като минаваме край нея.

Ах, сестро! Ужасно е!

Милосърдната не отговаря нищо, продължава да върви със спокойни, бързи стъпки.

Коя ли от тези жени е Ана-Клара? Погледът ми се плъзва неспокойно от легло на легло и прави усилие да открие русата й главица. Няма я тука. Отминаваме болничното отделение и сега се намираме в един коридор, който води в по-малко болнично отделение.

Втора болнична сестра изшумолява бързо покрай нас.

— Номер единадесет е много зле.

Тя не дочаква отговор, а продължава пътя си, вълна от етер остава след нея.

Милосърдната отваря вратата, надниква вътре и казва „Ето я!“ и ме оставя.

Малка отделна стая; няма нищо в нея, освен едно легло и нощна масичка… Сред натрупани възглавници, полуседнала, Ана-Клара ми се усмихва.

— Сервус, — поздравява тя на унгарски.

— Какво стана с тебе?

— Затвори вратата добре. Да не подслушва някой? Казах, че съм ти жена само за да те доведат веднага. Сърдиш ли ми се?

— За Бога, какво стана с тебе?

— Един глупав автобус ме събори.

— Къде те прегазиха?

— На улица Гей-Люсак, недалеч от тебе. Наведи се до мене, искам да те целуна.

— Къде си ударена? Краката ти…

— О, няма да умра, не бой се.

— Какво казаха докторите?

— Че не бива да мърдам. Знаеш, толкова късно беше вече. Пък аз исках да бъда при тебе в шест часа. Тичах толкова бързо, че не се пазех като пресичах улицата. Внезапно някой изпищя, но не аз — и сега ето ме тука. Ти как си?

— Боли ли те?

— Не. Направиха ми някакви инжекции. Само съм слаба и уморена, но то е защото изгубих малко кръв.

— Ана-Клара, момиченцето ми, защо не си се пазила?

Тя се усмихва леко:

— Страх ли те е, Монпти? Обичаш ли ме?

— Боже мой, Боже мой, все ни се случва някакво нещастие.

— Само това ни се случи веднъж. Ела тука, искам да ти милвам косата. Докторите казват, щяла съм да оздравея до две седмици. Знаеш, почти не усещам тялото си, сякаш хич нямам тяло.

— Наистина…

От време на време тя затваря очи уморена, и лека гримаса разкривява лицето й.

— Седни до мене на леглото, Монпти.

— Не… няма да седна.

— Ти само приказвай, аз ще те слушам, но не бива да ми се караш.

— До две седмици пак ще се върнеш вкъщи, Ана-Клара… сигурно… не е сериозно… може краката ти да те болят още малко, после и то ще мине… Кажи ми, болят ли те сега?

Тя не отговаря. Лежи съвсем неподвижна, със затворени очи. Лицето й е отпуснато, дишането й е правилно, като че е заспала. Аз стоя край леглото и чувам да се затваря врата някъде. Хора минават по коридора с тихи, бързи стъпки. По едно време Ана-Клара се раздвижва, отваря очи и ме поглежда продължително, въпросително, сякаш не знае кой съм:

— Затвори ли прозореца? Трябва да затвориш и двете врати…

Тя издига дясната си ръка и стисва пръстите си във въздуха. Поглежда ме толкова учудено и сърдито, както никога до тогава. Наблюдавам я с притаен дъх.

— Ана-Клара…

Тя се взира в мене дълго време. Може би иска да каже нещо. После пак затваря очи унило. Ръцете й посягат неспокойно по завивката, сякаш тя иска да заглади нещо. Сега казва нещо, много тихо, повтаря го няколко пъти. Навеждам се над нея и чувам думите да излизат от безкръвните й устни, сякаш тя ги произнася в тази бяла стая с усилие да стигнат до някого, който не е вече жив, но може навярно да ги чуе.

— Мамо… мамо…

Внезапно тя отваря очи и ме поглежда учудена. Погледът й е ясен и топъл.

— Монпти… докторът каза, че много хубава съм била.

— Искаш ли нещо?

— Само да стоиш тука.

Тя затваря очи и заспива.

Милосърдната сестра влиза тихо:

— По-добре е да си отивате вече.

— Добре.

Навеждам се и я целувам по челото. Русата й коса е нападала безредно по лицето й.

В канцеларията на болницата не искат да ми кажат нищо за положението й.