Габор Васари
Монпти (8)

Глава VIII

Днес прекарах целия ден в Люксембургската градина, разхождах се, пих много вода, изпуших последната си цигара вечерта и наблюдавах негърската двойка. Но нищо особено не се случи. Стоях буден до полунощ. Прочетох речника си наред до буква „С“. После го пуснах уморен и в мрака се заслушах в скърцането на стария шкаф. Оставих прозореца отворен, защото времето беше много приятно и свеж ветрец раздвижваше жълтеникавите пердета и разнасяше странната им миризма.

Замислих се за детството си. Миналото се върна на пръсти и нежно ме погали по челото. Върнаха ми се спомените за всичко хубаво. Стори ми се, че съм вече много, много стар.

Една — две звезди се виждаха от леглото ми, като лежах на гръб и гледах небето.

Днес още не съм чувал училищния звънец. Смешно.

Да можех поне веднъж да видя човека, който го бие.

Петък

Към шест часа сутринта будилникът звъни силно в стаята на един съсед. После тропане. Почуква се на стената и съседът, който е сам по това време, извиква:

— Аз съм болен, мръсник!

Това се отнася за будилника, който старецът е запратил на пода, загдето го е разбудил.

Будилникът продължава да трака глухо някъде по пода, гласът му става все по-слаб, по-апатичен, като на ранена птичка; най-сетне заглъхва.

Не мога да заспя отново, в стомаха ми гори. Ставам и пия малко вода. Водата е топла и толкова особена на вкус. Лягам пак и се заслушвам в шума на разбуждащия се хотел.

В близката църква Сен-Жак-дю-хо-па камбаните бият. Защо ли бият камбаните днес? Колко е хубаво. Дали е умрял някой? В името на Отца и Сина и Светия Дух, амин. Сега умрелият стои пред престола на Всевишния. Брррррррр! Само с мене да не се случи!

Внезапно си спомням за бебешката храна, която ми се падна на празника. От два дни живея в една стая с бебешката храна, пък съвсем я бях забравил.

Скачам решително, веднага се обличам и изнасям утешителната си печалба. Няма да ми вреди да си позасиля костите малко нещо; страх ме е наистина, че сега е малко късно вече. Разкъсвам кутията отгоре. Някакво бяло брашно. На нищо не мирише. Какво да го правя? Не може да ям това брашно тъй както е. Бих се задавил. Ще го разбъркам с малко вода и ще го ям тъй.

Изпразвам всичкото брашно в чашата и го разбърквам с вода на каша. Няма никакъв вкус. Нищо от това. И то няма никакво значение. От дълго време насам храненето не е вече удоволствие за мене. (Животът е безумен сън. „Сън безумно сладък. На моята мила Муци от твоята малка приятелка Пуци.“)

Във всеки случай, мога да опитам една-две лъжици. Стомахът ми признава кашата и престава да курка.

Не може да се яде много от бебешката храна; след петата лъжица тя почва да се бунтува и ме задавя. Изпивам две чаши вода и всичко се оправя.

Работите ще тръгнат някак си на добре. Днес ще започна полезен живот.

Проучвам в моя речник Ларус всички думи, започващи с „Х“… те са малцинство. „Х“, двадесет и третата буква и осемнадесетата съгласна от азбуката. Такова нещо обичам аз, тези хора са точни, броят всичко и не се излагат на упреци. И това е работа. Защо си нямам аз някаква такава работа?

Ако беше немски речник, щеше да се казва и че „Х“ е втората съгласна и третата буква от края на азбуката. Да, драги приятелю, германците…

„Ксантрай, благородник от Гаскония, починал в Бордо през 1461.“ Наистина, това е много малко. От какво ли е умрял? Боледувал ли е дълго време преди това? Щом ми се паднат пари, веднага ще си купя една грамадна енциклопедия и ще проследя тази работа по-нататък.

Човек или е интелектуалец, или не е.

Наистина човек няма нужда от интелект за самия себе си, но другите имат нужда, затова не ти прощават, ако си глупав. Първата ми работа трябва да бъде да се добера до точни данни за този Ксантрай.

Събота

Дявол да го вземе, от какво ли е направено това бебешко брашно? Непременно трябва да си запиша името на този препарат. Но не мога да намеря кутията. Почиствали са стаята, изхвърлили са празната кутия. Защо си правят още труд да почистват тука горе, като че нищо не е станало? Те проста не знаят нищо, само следват съдбата на света. Някой ден ще изметат и мене, като ме намерят насред стаята като някоя умряла, изсъхнала муха, легнал на гръб с прострени ръце и крака.

Голямо нещастие е, че нямам даже и какво да пуша. Една цигара сега сигурно би ме успокоила. Гладуването е болезнено, но аз се страхувам най-много от последствията. До тогава, докато не ми е дошло на главата същото, каквото си изпати друг един дошъл по същия начин в Париж за едномесечен курс през ваканцията… Той вървял гладен по булеварда, поздравявал всекиго, а вятърът му издухал косата от главата на големи кичури. Трябва да е било същинска буря, дума да не става, но той съвсем не можел вече да ходи при слаб вятър, и то само ако го духал изотзад, толкова слаб бил.

Опитвам се да отскубна от косата си… още не пада. Затова трябва да изям бебешкото брашно. Даже и корените на косата искат храна. Горките корени на косата ми, не биха казали нито дума. Но косата ми още се държи здраво. Мога даже и да я дърпам.

Неделя

Сутринта се събуждам изморен и разнебитен. Сънувах, че се връщам в Будапеща пеш. Трябва да съм движил краката си през цялата нощ. Това е сериозна грешка. Излишно хабене на сила. Накъсо казано, събудихме се за нов ден. Само без страх! На празен стомах умът работи по-ясно. Следователно, аз ще ставам все по-умен от ден на ден. Въпросът е, колко време ще може да продължи този процес?

Сега е осем и половина и неделя. Какво да правя през този празничен ден? Какво да празнувам? Има и такива хора, радват се на неделя. Прозяват се и се претягат като се събудят и поздравяват утрото с животински звуци. После се измиват, като сумтят и пухтят, търкат се със студена вода до зачервяване и си обличат чисти долни дрехи, още влажни от ютията.

„Дявол да го вземе, някой пак ми е забутал копчетата на ризата.“

От яката вратът му се издига червен, надут; палтото му е изопнато върху широките му рамене.

— Сузано, къде ми е закуската?

Сузана донася кафето с препечени резени хляб. Той изгълтва закуската шумно, на големи глътки… кафето е горещо, още изпуща пара. Отдясно и отляво леки следи остават залепнали по боядисаните му от тютюна мустаци.

— Еех!

Той си изважда една цигара, почуква края й в затворената си табакера. Раздрусва кутията с кибрита, преди да си извади една клечка. През устата и носа му тютюневият дим се точи на гъсти струи; със сълзливи, изпъкнали очи поглежда нежната си половинка, облечена с пеньоар, седнала на едно кресло, тъкмо заета да потапя края на кифлата си в една голяма чаша кафе. „Колко е ужасна тази жена! Боже, за такава ли се ожених!“

— Е сега отивам на бръснар.

Това е истинска неделя.

От всичко това на мене ми остава само миенето. Защо ли пък изобщо продължавам да се мия? Най-чисто хабене на енергия. Що за лудост е това? Даже и моряците в подводница… но стига за това… не, защо пък да прекъсна? Когато човек умира, остави го да изкаже спокойно последните си мисли. Какво имаше тогава, момчето ми, какво беше онуй за подводницата? Моряците лягат на пода по корем и не мърдат вече, когато кислородът започне да свършва. (Ти си разправял вече тази глупава история.) Би трябвало да бъда по-пестелив с движенията си. Наистина, по-добре щеше да бъде да пестя от време на време и парите си. Но, тъй е, когато човек… Божеее! В черквата Сен-Жермен-де-пре всяка неделя раздават на богомолците хлебчета подир литургията в девет часа. Тези малки хлебчета са очетени от попа, тъй че могат да се ядат направо, затова именно ги раздават. Няма да се ровим твърде много, защо ги раздават, няма време за това, важното е, че ги раздават. Добър обичай е.

Скачам от леглото си решително и почвам да се обличам с трескава бързина. Хлебчетата са много малки, вярно е, но все пак са хлебчета. За десет минути ще бъда готов, за други десет минути ще бъда там. Като почнат да раздават хлебчетата, тъй ще наглася, че да ми дадат три. Едното ще си го запазя за утре.

Готов съм и поглеждам към будилника; осем и половина. Само осем и половина? Че и по-рано беше пак толкова! Веднага ми идва на ума за Иосуй (Иосуй или Исус Навиев) — авторът намеква за библейското чудо, според което Бог удължил деня, за да даде възможност на Иосуй да довърши победата си над Гаваон. Но човек става подозрителен.

Като проверявам тази работа по-отблизо, изглежда ми, че часовникът е спрял. Поглеждам през прозореца навън. От тук се вижда часовникът на една кула; десет без четвърт е.

Литургията е свършена. Хлебчетата са раздадени отдавна. Богомолците са ги изяли вече. Всичко това е минало свършено. Може ли да бъде? Може ли човек да спи в неделя до десет без четвърт? Който не си отваря очите, където раздават хлебчета, пада му се да умре от глад.

Какво да правя сега? Иска ми се да изляза някъде. Да отида ли на разходка? По улицата се разхождат хора закусили вече, нещо повече, яли са даже и вчера; такива хора ми са отвратителни. Като си помислиш, навсякъде е пълно с хора без характер.

Човек трябва само да знае как да се владее, това е важното. Енергията значи много нещо. Човек не бива да се отпуща. Малко шведска гимнастика ще ми бъде от полза. После човек излиза на разходка с големи, твърди крачки, като че е закусил вече. Всичко на този свят е само въображение. В края на краищата, по времето, когато още имах нещо да ям, пак не ядях през цялото време. Смешно. Стига ми само да си въобразя, че току-що съм завършил закуската си, и всичко ще бъде наред.

Колко е просто всичко в живота, човек просто не се замисля за това.

На излизане надниквам през мръсния прозорец на канцеларията: дали има писма за мене? Всеки наемател си има своя пощенска кутия, а над нея се окачва ключето, което трябва да бъде предадено, когато някой излиза. В кутията се слагат писмата. Всеки ден очаквам писмо, някаква парична подкрепа, която трябва да пристигне някой ден. Само че не знам от къде и от кого. За нещастие, няма писмо там. Господ спи.

До два часа въртя се из Люксембургската градина. В неделя градината представлява съвършено различна картина. Възрастни господа използват децата като предлог и си играят с лодки край басейните, тракат възбудено изкуствените си зъби и тичат около басейна с дълги пръчки.

Едно сериозно, брадато, старо момче идва и внимателно слага на земята платноходката си. Тя е точен модел на истинска платноходка, с всички необходимости. Старикът я почиства галено с един парцал от фланела, изтърква я, помирисва я от всички страни и най-сетне се решава да я сложи във водата. Докато стигне до тука, около него са се насъбрали вече цяла тълпа от петдесетина души и всички надничат любопитно, с глави, проточени напред. Има и много деца, но тях старикът не ги обича.

Облечени все в празнични дрехи, децата яздят на магаре изпъчени или отиват на разходка с кози колички; подир тях върви бащата, новите му обуща скърцат, в едната си ръка държи чадър с дръжка от слонова кост, в другата — вестник. В устата му угаснала цигара.

В неделя градината е пълна с очарователни жени. Всички са елегантни и хубави. Малки мидинетки, облечени с единствената си рокля по последна мода и купена с пестене от залъка, с очи сини като планинско езеро, с нежна като цвете кожа на лицето, с начервени устни и усмивка, която разкрива чудно хубави зъби. Млади девойчета, които се къпят веднъж в седмицата, свити на две в легена, и изтъркват тялото си до зачервяване с ръкавица за търкане, да премахнат от кожата си някои малки черни петна като семена. А майката, старият военен кон, която може сама да изгълта наведнъж цяло кило вино, гледа, гледа и казва само:

— Трябва да имаш много важна компания, щом се докарваш толкова много! Хайде, бързай, свършвай по-скоро с легена, че ми трябва да измия марулята.

Там, където лъкатушните пътеки са най-усамотени, двойките сядат между дървета и храсти и се сгушват един в друг. Той се заглежда право пред себе си, тя се заглежда в него със светнали очи и му шепне близо до устата му. Тя му се обяснява в любов. Стиска му ръката или му бърка в ръкава на палтото, а той си държи ръцете неподвижно върху коленете си и само гледа, гледа към нея… гледа като човек на смъртно легло, който вижда образа на олтара и знае, че най-много до двадесет и четири часа ще стане най-добрия съпруг, най-необходимия приятел, най-милия глава на семейство.

Най-добре ще бъде за мене да си отида у дома. Разбира се… в този час любовта е в пълен ход и в хотел Ривиера.

Ех, няма значение.

Аз съм уморен… ще си отпочина; ще легна на леглото.

Миризма на пържено месо изпълва коридора на хотела. Хубав парфюм. Когато е въпрос за гърлото му, Муши-очи не пести. Две засмени млади момичета изтичват покрай мене. Взимат по две стъпала наведнъж, шепнат си нещо една на друга, обръщат се и ми се усмихват. Оставете ме на мира, сладичките. Аз имам наклонност към всичко, но не и към жените. Интересувам се само от себе си, като брамин. Макар че… по някой път даже и брамините хапват малко нещо, преди да се унесат в загадките на живота.

Следобед небето внезапно се покрива с облаци, почва да вали. Минувачи тичат, вмъкват се във врати, влизат в кафенета — тераси; от там наблюдават неделното небе.

— Ето ти тебе на… неделя. — И си мислят за понеделник сутринта.

Заставам зад затворения прозорец, до жълтеникавите пердета със странна миризма, наблюдавам от стаята си ленивия есенен дъжд. А той почуква леко, пръска мръсните стъкла с малки капки. Капките се извиват насам — нататък, съединяват се с други и пробягват надолу в зиг-заг.

Някъде бие камбана. Ах, Боже мой, колко е ужасно да си тъй сам!

Запустелите стаи пак оживяват. Дъждът прогонва наемателите да се върнат вкъщи заедно с любовниците си. Тогава циркът веднага започва.

В това време дъждът е спрял, но скоро ще почне отново. Въздухът е свеж и влажен. Всичко е безнадеждно скучно. Какво да правя? Най-добре ще бъде за мене да изляза пак. Къде? Животът няма никакво особено значение. Човек прави безсмислени скокове между люлката и ковчега, докато внезапно падне и се простре на земята. Тогава другите го заравят бързо и скоро замирисва на изгнило. Е добре, да не философстваме. Взимам си палтото и слизам долу.

Спирам се пред входа на хотела.

Дюкяните са отворени и в неделя. Наистина, някои са затворени в неделя след обед. Наистина… каква хубава дума. Хубава и елегантна. Отговаря на хора със скъпоценен пръстен и пенсия. Аз не трябва да употребявам такива думи, иначе духовното ми равновесие ще бъде нарушено. От една или друга улица до мене стига някакъв провлечен, припевен звук. Меланхоличен мъжки глас. Сигурно е вехтошар. Тъй пеят в Париж вехтошарите. Бутат пред себе си малка количка и пеят:

— Стари дрехи купувам… тралала… тралалала… Стари дрехи купувам… тралала… тралалала…

Ами моето палто? Внезапно сърцето ми затуптява като лудо.

Защо не?

По-добре без палто жив, отколкото утре труп с палто. Ще го продам. Веднага си снемам палтото, вземам го на ръка и тръгвам по посока към гласа на вехтошаря.

Много улички се кръстосват тук. Само един господ знае от коя уличка идва гласът.

Докато се озъртам, една жена идва към мене. Има хубава, еластична походка, гърдите й потрепват леко при всяка стъпка. Тя ме поглежда на минаване и продължава пътя си. И отзад е хубава, от този ъгъл фигурата й се олюлява в такта на стъпките й. Божее, какво не бих могъл да направя за една чиния гювеч с говеждо!

Волята да живея почва да тупти силно в мене.

Боже мили, благодаря ти, че си спомних за палтото си. Колко е хубава такава неделя като тази. Никога вече няма да правя глупости. С парите от палтото ще си натрупам запас от хляб. Търся наново вехтошаря, никъде не мога да го намеря. Изчезнал е. Защо тъй направи бог? Трябва да се крие някакво особено значение в тази работа.

Всъщност, тъй стана по-добре. Палтото не е мое. Татко ми го даде за това пътуване. То е хубаво, късо, ловджийско палто. Разбира се, татко не ходи вече на лов.

Само как изчезна този вехтошар! В последната минутка… да, и това е само един хубав предлог.

Не трябва да продам палтото. Веднага се връщам. Ще гладувам, но ще мога да гледам отвратителния Муши-очи право в очите, без да ми трепва смелостта. Това чувство ще бъде страшно голяма утеха за мене. Тогава, веднага ще хапна малко от бебешкото брашно. Както и да е, жаден съм. Доколкото знам, тази бебешка храна, тя ще ми стигне за още една седмица. Като лекарство е. Две лъжици стигат напълно. Бебешката храна ще изтрае до една седмица, единственият въпрос е, дали аз ще изтрая?… Няма да продам палтото. Аз съм човек с високо етична, морална и чувствителна природа. Морална храна в самия мене.

Като че пак чувам гласа на вехтошаря.

Леки тръпки ме побиват. Боже мили, защо ме изкушаваш?…

Гласът се приближава като леко, нежно цвъртене на щурец в тревата през хубава лятна нощ и сякаш ме целува: „Ела насам, ела!“

Аз го последвам.

Бързам из малките улички.

Навсякъде има хора, облечени в празнични дрехи. Из улиците съпружески двойки, мъжът и жената вървят мълчаливо един до друг. Свързани са заедно само от неделята и брачното тайнство, но поне са сити.

По едно време внезапно виждам вехтошаря.

Ах, Божичко, моля ти се, недей го оставя да ми избяга пак от очите! Ето го в дъното на една уличка, тика пред себе си малката количка. Върви и си пее, точно както може да се очаква от един сериозен вехтошар.

— Тралалала… тралалала… стари дрехи купувам… купувам дрехи от хубави деца… тралалала…

Сега ще отида при него и ще му продам палтото си.

Ах, да, но тази работа не е тъй проста. Най-напред трябва да изчакам удобен момент, когато няма толкова много хора по улицата. Ще отида при него и ще му кажа просто: „Вехтошарю, колко ще ми дадеш за това палто?“

Ще кажа тези думи нехайно, сякаш идват от човек, за когото цялата тази работа няма никакво значение, сякаш съм видял вехтошаря по една чиста случайност и съм си казал: „Искам да видя какво ще стане, ако предложа да му продам палтото си. Не от нужда, а от чиста скука.“

Всичко това е много хубаво, но вехтошарят веднага ще се възползва от него. Веднага ще ми предложи по-малко. Напротив, трябва да отида при него много тъжно: „Слушай, страшно голяма нужда имам от пари!“ Може би ще ме съжали.

Вехтошарят няма сърце. Тогава как мога да го слагам в сметката! Само хабене на енергия. Човек трябва да отиде при него с твърди крачки и да му каже смело, тъй че той да види с кого си има работа. Но да предположим, че той не хареса палтото? Ще почне да лъже. Достатъчно е само да го погледнеш, стига ти само един поглед в гърба му… нито една вярна приказка не е казал в живота си. Какви хора има по света!

Забелязвам, че някакъв дрипав човек върви подир мене. Какво ли иска?

Той се приближава до мене с наведена глава и казва:

— От три дни не съм ял…

Защо пък тъкмо от три дни? Защо не от четири или от два? Във всички приказки все от три дни не са яли хората. Тогава как мога да му вярвам сега?

Той ме поглежда и навежда глава.

И тъй, още един човек, който няма какво да яде. Сродна душа, само че е облечен другояче, не като мене. Ако аз не мога да разбера този човек още при първата дума, как ще го разберат хората, които имат какво да ядат?

— Ела малко с мене, ей сега ще ти дам нещо.

Тръгваме двамата подир вехтошаря, а той върви пред нас и си пее:

— Тралалала… тралалала…

Този просяк е наистина пратен от Бога. Бог се е събудил и почва да действа. Просякът ще продаде палтото ми.

— Виж какво, момчето ми, — казвам аз на просяка, — какво ще кажеш за това палто?

— Много хубаво палто.

— А цветът му?

— Много хубав.

— Драги, боклук е. Боклук, нищо друго. Не го искам вече. Почна да ми омръзва. Продай го на вехтошаря.

— Колко му искаш?

Този човек е умен. Баща му сигурно е ходил в гимназия. Такова нещо е наследствено…

— Колкото можеш да изкараш.

Той взема палтото и го занася на вехтошаря. Аз се оттеглям дискретно настрана. Вехтошарят взима палтото, разглежда го подробно. Чувам го като казва:

— Ще ти дам четиридесет франка за него.

Съвсем забравих да кажа на просяка да се пазари. Аз никога не съм се пазарил в живота си, но не може да продължава тъй, чиста лудост е. Трябва най-сетне да започна нов живот. Той ще покачи може би с пет франка. Според теорията за витамините, може да се живее с по пет франка на ден. Без витамини, с по три франка. Вземам решение, ставам и отивам при него, възроден… решен да се пазаря; за мене изгрява нов живот. Осанна!

— Палтото е мое. Тридесет и пет франка.

— Четиридесет, — отговаря вехтошарят неуверено.

— Тридесет и пет! — изревавам аз.

Вехтошарят се изплашва, плаща тридесет и пет франка и си отива.

— Какво те прихвана тъй? — пита ме просякът.

Наистина, какво ме прихвана тъй?

— Той искаше да даде четиридесет за него.

— Я кажи и ти сега, господин просяк, виждал ли си друг път такова долно, мръсно животно? Тичай веднага подир него да му искаш петте франка! Аз съм чужденец тука и не знам обичаите в тази страна. Аз съм чужденец, господине.

Просякът хуква подир вехтошаря. Аз хуквам подир просяка. Двамата почват да махат с ръце и да показват към мене. Чувам ги да разискват за родителите на вехтошаря.

Минувачи се спират и започват да се заслушват. Аз не обичам такова нещо.

Трябва да дам на просяка най-малко пет франка. Като продаде палтото, човекът си развали добрата репутация из този край. Негово право са петте франка, които той сега изкопчва. Тогава какво чакам тука? Ами ако не ги изкопчи, тогава аз ли трябва да му дам нещо от моите тридесет и пет? Нека просякът да продаде ловджийското палто на своя баща! Ами ако баща му няма такова палто? Какво искаш да кажеш, как тъй да няма? Баща без палто? Ууф, защо стоя тука да чакам толкова време?

Измъквам се полека до ъгъла на улицата, тогава хуквам към къщи и се втурвам нагоре по стълбите.

Но защо си дойдох вкъщи?

Къде е онази храна за бебета? Господ да й е на помощ. Изпразвам всичката върху хартия, завивам я и я изхвърлям през прозореца. Тя пада право върху покрива на отсрещната работилница.

Е, това се свърши, сега ще отидем да се нахраним.

Пъхам си ръката в джоба да преброя парите си — няма ги! Преглеждам разните си джобове — просто изчезнали! Казвам едно „Отче наш!“ и пак претърсвам. Десет „Отче наш!“. Пак няма пари. Какво значи тази работа?

От глад съвсем съм се побъркал.

Изтичвам надолу по стълбите и по улицата, до мястото, където сключихме изгодната сделка за палтото.

Нито следа от вехтошаря, нито следа от просяка. Не смея да предположа, че двамата са изчезнали, докато аз съм се молил.

Как изглеждаше този просяк? Не мога да си спомня. Само толкова знам за него, че не е ял от три дни, но сега е може би въпрос на секунди, докато почне да яде.

Цял час ги търся — напразно.

Свършено, безвъзвратно.

Връщам се в стаята си и в отчаянието си сядам на един стол.

Ако не бях зарязал просяка, сега можеше двамата да се храним някъде. Просякът щеше да ми разправя историята на живота си; сигурно е имал интересни преживелици. Сигурно се храни сега, но положително не в този район.

Поглеждам навън през прозореца.

Бебешката храна лежи върху покрива насреща, загъната в хартията. Тъй е по-добре. Откакто бебешката храна и аз спяхме в една и съща стая, плъховете на хотел Ривиера чукаха възбудено на вратата ми точно, когато удряше полунощ. Е, сега най-сетне пак ще има мир и покой.

Небето е приятно сиво и птички летят над къщите. Зад прозорците живеят хора. Някои щастливи, други нещастни. Да, да, има много нещастни хора. Ако на някого му се разстрои стомахът, той е направо нещастен. Може даже и да си поплаче. Аз не съм нещастен. Ако е тъй, тогава защо стоя тука тъй тъжен? Човек трябва да бъде весел.

Трябва да изпея нещо.

Някоя проста песенчица, каквато даже и аз знам, да ме успокои. Но не знам никаква песен. Не, знам: националния химн. Но той е тъжен; освен това, човек трябва да стои прав, докато го пее. Знам и друга песен: „Всичко е весело през май.“ Но тя е глупава.

По-добре е да гледам небето. То е приятно сиво и птички летят насам — натам по него.

По него или под него?

Птичките са добре, хвърчат и се хранят. Какво ли ще стане, ако кацнат върху бебешката храна? Още не съм схванал, изглежда, значението на факта, че бебешката храна не е вече моя, защото си седя тука съвсем спокойно.

Птичките ще кълват бебешката храна. Ужасно!

Бебешката храна може да не е хубава, но е хранителна, тъкмо затова я хвалят, питателна храна.

Внимание, човек не бива да изгуби напълно навика си да яде.

Пак слизам долу и казвам на Муши-очи:

— Извинявайте, изтървах един малък пакет. Падна върху покрива на работилницата.

— На работилницата ли? Тя е на съседната улица. Как падна чак там?

— Ами, вижте, пакетът е много лек, съвсем не ми е чудно. Вятърът го подхвана и го отнесе там. Имам някои скъпи спомени в пакета. Леля ми, когато бях съвсем малък…

— Днес е неделя, работилницата е затворена. Обадете им се утре. Ще си го получите. Нищо няма да стане на пакета.

Утре.

Погледнато правилно, не е нещастие. Поне ще трае по-дълго време. Пък и организмът на човека има нужда от малко почивка. Даже и стомахът трябва да си има свободно време. Може да се е пресилил с тази бебешка храна. Кой може да го знае?

Връщам се горе в стаята си.

Бебешката храна още лежи на покрива.

Какво може да се направи? Във всеки случай, трябва да се признае: единственото нещо за ядене, достъпно за мене, е тази бебешка храна на покрива. Трябва да прегъна една топлийка и да я завържа за края на един канап, да му сложа нещо тежко на края и да го хвърля на покрива; тогава ще мога да си прибера пакета.

Нямам канап, но имам една макара конци. Трябва да взема тройна дължина конец, да го усуча и тогава той ще удържи.

Боже мой, сега имам вече работа! Само да трае повечко време.

Прегъвам една топлийка и я завързвам здраво.

Как да сложа тежест на тази въдица? Измислих го: с ключа от вратата, той е хубав и тежък.

Главната работа е да се прицеля точно. Кое око трябва да се затваря при прицелване? Не мога да го разбера, във важни моменти винаги ми идват идиотски мисли. Хайде, това няма значение.

При третия опит успявам.

Хвърлям ключа в широка парабола, той отлита даже и оттатък покрива на работилницата.

Сега дръпвам конеца внимателно. Той не се помества.

Върхът на топлийката трябва да се е закачил някъде. Ако дръпна конеца много силно, ще се скъса и ключът ще падне. Но ключът трябва да бъде върнат на мястото му. Не много отдавна Муши-очи се скара на един наемател, който изгуби ключа си и после не искаше да купи нов. В края на краищата се принуди да го плати. Човек не може да скрие изгубването на ключа, защото бравата няма ключалка отвън и даже когато вратата не е залостена отвътре пак може да бъде отворена само с ключ.

Ако ключът се изгуби, не мога вече да изляза оттука и ще стоя затворен като в затвор, не мога да оставя стаята отворена, когато излизам.

Напразно се опитвам да освободя ключа, той не мърда от мястото си.

Боже, само да мога да си прибера ключа, ще бъда съвсем доволен от толкова. Какво ще стане, ако конецът се скъса? Трябва да го обмисля. Не мога да обясня как е стигнал ключът там… нито пък, каква е била истинската беда. Не мога да призная, че е станало за този пакет; иначе ще го отворят и ще видят, че съдържа един вид брашно; ще го дадат да му направят анализ, и, ако излезе нещо, които не се яде, ще ме затворят в лудницата. Пък тя е в Шарантон.

Как може да се върне цялата работа назад, сякаш не е била?

Дръпвам конеца отчаяно; внезапно той се откачва и ключът се появява на покрива. Аз маневрирам много предпазливо и го докарвам близо до пакета с бебешката храна. Сега те са един до друг. Трепетни моменти. Я да си потъркаме ръцете от радост и тогава да продължим хубавата работа.

Ключът лежи върху пакета и го мъкне със себе си. И тъй, бебешката храна е захапала въдицата. Пакетът се издига полека, хартията се разтваря, бебешката храна изпада; сега лежи върху мръсния цинков покрив.

Свършено е. Аз си го знаех… няма значение… напротив, тъй е най-добре… с други думи, сега…

Но ключът е спасен. Ех, цялата работа с бебешката храна е поне свършена, веднъж завинаги. Да не приказваме вече за нея. Дръпвам бързо конеца с ключа, завързан за него. Пак се закача. Навеждам се навън и виждам, че топлийката се е закачила в някакво пране, простряно да съхне пред прозореца на втория етаж на хотела. Опитвам се да я откача, но не мога. Дърпам, опъвам — никаква полза. Но и ключът не може да остане там. Не мога да обясня на всички тези хора всички усложнения на тази работа. Нищо друго не ми остава, освен да издърпам горе това пране и после да го хвърля на двора. Те ще си помислят, че е паднало.

Задърпвам го бързо нагоре.

Един чифт дамски дантелени гащи.

Веднага някаква жена се навежда навън от прозореца.

— Кюлотите ми? Къде са ми кюлотите? — пита тя и се взира отчаяно към двора.

Поглежда и нагоре към мене. Аз се преструвам, че се интересувам силно от небето. Само да запазя спокойствие, там е главната работа. Даже си протягам ръката, да се уверя, че не вали дъжд. Слънцето грее силно. В този момент то трябва да продължи да грее все тъй. По-рано още продължаваше да вали.

— Не сте ли виждали кюлотите ми, господине? — пита ме тя.

И един мъж се появява на прозореца и изревава:

— Кого питаш ти за кюлотите си?

— Не го познавам.

— Не е вярно! Иначе нямаше да го питаш. Коя жена пита чужди мъже къде са й кюлотите? Отговаряй или ще те удуша!

Жената не отговаря нищо. Той ще я удуши. Утре ще ни има във вестниците, и тримата. (Мъжът с дантелените гащи в ръце ще бъде отбелязан с едно бяло кръстче.)

— Ей, ти там! — крещи мъжът нагоре към мене.

Отдръпвам се назад, но в ръцете си още държа смутено дантелените гащи.

— Страх го е да си покаже лицето! Но няма нужда, видях го вече! Ако те пипна някъде, ще те накълцам на кюфтета! (Младежът, накълцан на кюфтета, ще бъде отбелязан с две кръстчета.)

Къде да пъхна кюлотите? Под леглото? Ще ги намерят там. В шкафа? И там ще ги намерят. Шкафът няма ключ. Да ги хвърля ли долу на двора през нощта? Най-добре ще бъде да ги натикам в джоба си и после да чакам удобен момент да ги сложа пред вратата на собственицата им. Но коя е нейната врата? Ще питам… не, не може. Да върви по дяволите заедно с кюлотите си! Трябва просто да ги оставя някъде. Във всеки случай, повече от това не може да се направи днес. Изпивам един литър вода и лягам на леглото си напълно облечен.

Вече е седем и половина, а съпругът още не се е появил. Сигурно иска да отложи посещението си за утре.

Ще почета малко от речника си и после ще си легна да спя.

Много умно е наредила природата, че гладен човек може да спи добре. Ако и това не можеше… Сега не ми е гладно. Защо ли не ми е гладно? Може ли бебешката храна да е била толкова хранителна? Не ми е гладно, защото това е краят. Организмът се е отказал вече от борбата срещу съдбата. Последният момент ще дойде толкова внезапно, че не ще имам време даже и да извикам. Внезапно не ще мога вече да стана на крака и всичко ще се свърши. Не бива да се лежи на легло; никъде не бива да лежа. Ще седна на креслото, ще ставам от време на време и ще проверявам мога ли още да вървя.

Краката ми са слаби като на човек току ща станал от боледуване. Може мускулите на краката ми да са атрофирали вече. Ей сега забелязах колко чудновато дишам.

Не мога да понасям повече.

Стига ми толкова гладуване.

Боже, не искам вече. Стига толкова. Ще се разбунтувам. Разбираш ли ме Ти? Чуваш ли ме? Бунтът избухна вече! Моля Ти се, направи нещо. Няма смисъл да създаваш хора, пък да не се грижиш за тях. Ако е вярно за птичките от небето, че ги храниш… какво става? Каза ли някой нещо?… Да… такова нещо не може да върви все тъй… Искам храна.

Искам храна!

Но не искам какао и нормандско сирене. Искам истински обяд.

Щом Ти се грижиш за птичките от въздуха, тогава моля Ти се, погрижи се и за мене. Стига сме приказвали със символи. Моля Ти се, промени условията, при които живея. С обратна сила, ако може да се иска. Всички неща, каквито не съм ял досега, аз съм ги спестил! Искам да ги изям сега всички наведнъж!

Стига толкова. Стига! Ще забъркам такава каша, че… Ти не можеш да си играеш с мене… ей сега ще Ти покажа…

Когато сграбчвам стола, един от краката му разбива стъклото на прозореца; парчетата издрънчават.

Олеле!

Поглеждам предпазливо надолу към двора.

Всичко е тихо, нито един звук. Нищо не са забелязали. Няма да мога да се пазя срещу проникването на студа; ще умра от течението.

Ах, Боже мили, мили Боже, не съм лош, само съм нещастен. Ти знаеш много добре, че съм само нервен. От месеци насам съм живял само на хляб и какао. Нервите ми не могат да издържат повече. Ти го знаеш, защото Ти си измислил тази глупава нервна система… Боже милостиви, от цяла седмица съм се хранил само с бебешко брашно и вода…

Трябва да се помоля.

Искай, и ще ти се даде.

Ах, Боже Господи, Вечний Боже, Отче Всемогъщи, където и да си из вселената… една чаша чай без ром, един резен хляб с масло. Няма нужда маслото да бъде дебело, предпочитам резенът хляб да бъде малко по-големичък; даже и да не е съвсем пресен, няма значение, пък мога да мина и без масло. И половина да бъде чашата с чай, пак ще ми стигне. Хлябът с маслото може да почака до утре. Или само една цигара… Божичко… Господи…

… седнал от дясната страна на Бога…

Не мога да се моля. Само искам да мисля за Тебе благоговейно. Няма нужда даже и да правиш чудо. Нямам нищо против, ако го направиш с обикновени средства, без да привличаш хорското внимание. Да, но как… Без да се привлича хорското внимание?

Внезапно да ми припомниш, че едно време съм сложил една цигара някъде и после съм я забравил.

Или нещо подобно.

Имам един малък медальон на Света Богородица. Слагам го на масата, отпускам си главата върху ръцете и се опитвам да си спомня за някоя цигара.

Честна дума, наистина вдигнах една цигара някъде. Но къде?

Къде? Мога да се закълна, че вдигнах и един резен хляб с масло. Преди по-малко от седмица.

Претърсвам масата, в чекмеджето. Нищо, никъде. Претършувам даже и между относителните ризи.

Докато гледам една от ризите, откривам голямо петно от кръв. И на друга. Петна от прясна кръв. И тука, където по-рано нямаше нищо.

Поглеждам ръката си. Кръв тече от дясната ми ръка. Ръкавът на палтото ми е целият в кръв… голямо, мръсно, тъмночервено петно.

Какво ми се е случило?

Хуквам изплашен към вратата. Но къде тичам? Да не искам да избягам от себе си? Трябва да е от счупеното стъкло на прозореца.

Сега разбирам всичко.

Силите ми отслабват все повече, напуска ме даже и малкият ми запас от кръвчица.

Все пак, Бог е безкрайно добър. Не трябва да се плаша, сигурно всичко се дължи на великата Му мъдрост. Бог не иска да върши чудеса. Иска да върша добрини, но не по този начин. По някакъв друг начин, тъй че аз да не го разбера.

Сега ще умра бързо. Бързо и с малко болки… и после ще се родя отново, като приказно богат човек.

Страданията пречистват и облагородяват. Човек трябва да страда, даже и да гладува. Също тъй трябва и да се моли. Но защо са поповете такива червени и охранени? Слава на Исуса Христа.

* * *

Не знам кога съм задрямал, но посред нощ ме събуждат силни писъци.

Женски писъци. Бият някоя жена, бият я посред нощ. Чудно! Не може да бъде момиче, момичетата не ги бият нощно време. Такова нещо е рядко и се случва само след като е ходила на танц.

Поглеждам навън през прозореца. И сега чувам разни шумове, но не тъй силни. Всички прозорци са тъмни. Никой не се интересува за този работа. Сега мога да хвърля гащите на двора; но кой знае, може би тъкмо собственицата на гащите яде сега бой. Ужасно. Писъците стават още по-силни, по-болезнени, пък никой не иска да се намеси, да спаси тази нещастна женица от пълно смазване. Никой ли не се интересува, или не могат да чуят?

Минава ми през ума една ужасна мисъл: Освен мене, никой друг не чува. Затова никой не идва. Много ясно е: халюцинация е, последствие от глада. Трябва веднага да успокоя организма си и да му обясня, че и аз не чувам нищо. Ще има да стават и по-страшни неща. Не трябва да се изненадвам от тях и не бива да ги казвам на никого. Шкафът ще отиде при умивалника и ще му се поклони. И разни други неща като това. Ужасно! Пък и не бива да се изненадвам, ако бебешката храна влезе през прозореца и ми се ухили до уши. Трябва да затворя прозореца, ако още не е станало много късно; но тогава няма да се чуват вековете ми за помощ. Но аз не бива да викам за помощ, всички тези работи са само видения и ако го разберат, ще ме затворят в лудницата. А пък тя е в Шарантон. Накъсо казано, няма никаква помощ. Сядам накрая на леглото и чакам за виденията.

Леко тракане в далечината, сякаш влак се приближава. Чувам даже и тракането на влака върху стрелките. Влакът идва още по-наблизо. Значи ще имам и цял влак. Как ли ще влезе тук? Но недей нервничи. Трябва да гледам на цялата тази работа като на мираж и да не противореча на виденията. Само да казвам „да“ на всички:

Уморен съм и си лягам да си отпочина.

Кръстосвам си ръцете на гърдите.

Моля ти се, Боже мили, бди над мене.

Както тук лежа и спя.

Ако днес съм сторил грях.

Моля ти се, Господи, изтрий го, заличи го…

И пази моите родители, братя, сестри, враговете ми и учителя ми от неделното училище.

Не, учителят ми от неделното училище трябва да дойде по-скоро. Той идва с влака и ей сега ще влезе тука. Учителят от неделното училище е хусарски офицер в пълната си младост и идва със сабя. Той ще убие бебешката храна.

Туй пък що за глупост е?

Помощ! Помощ!

Има нещо объркано в цялата тази работа. Кнут Хамсун не е писал за такива видения. Не е ли? Ето, идва Хорла. Над нея пише: Хорла. Сега идва ред на мебелите. Те ще минат в шествие.

Страхотна тишина. Защо тъй утихна всичко изведнъж?

Светла ивица се появява в долния край на черното като смола небе.

Странно, отвън се дочува правилно чукане.

Бебешката храна! Божичкоооо!

Трябва да отида към нея и да спра тази работа. Нещо… някакво оръжие… Залитам към прозореца. Из съседния двор върви някакъв мъж, съвсем нормален мъж. Изхрачва се и запалва цигара.

Някъде се отваря прозорец.

Идва зората.

Тъкмо навреме идва, също като спасителите в американските филми.

Утро.

Падам в леглото.