Габор Васари
Монпти (2)

Глава II

Днес примусът ми изпусна последното си издихание и издъхна с последно пламъче, млякото бе призовано при своя творец, какаото потъна вдън земи, тютюнът изчезна в райските селения, даже и хлябът бе призован пред Страшния съд. Захарта избърза още вчера към тази неумолима съдба. Аз съм все едно разорен.

Без съмнение, в своята доброта Господ би ми помогнал, стига да му дойде на ума. Той не обича чудесата. Даже и аз сигурно бих се изплашил, ако той се опита да направи някакво чудо с мене. Ех, ех, такъв е човекът.

Отивам в Люксембургската градина да си почина и да размисля. Из дългите алеи есенният вятър препуска и се опитва да откъсне от дърветата ръждивокафявите и жълто-зелени листа. „Ву-у-у-у!“ казва есенният вятър, а гласът му е пропит с жалбата на омагьосани стари жени, които не са имали време да си възвърнат младостта с допълнителни молитви. „Ву-у-у-у!“ казва есенният вятър и разбърква сухите листа… бързо, както готвачът бърка полузагорялата супа.

Всъщност, жалко е да се пише всичко това, защото в този момент, по светло, няма такъв есенен вятър в пълната си сила. Има само слаб, много слаб есенен ветрец, невинен и безвреден, а подир ветреца по алеята се движи една стара мома с черна копринена панделка около врата си, току въздиша и несръчно държи ръчната си чанта пред себе си, като че е прокажена. Защо ли тъй намекват старите жени, че вратът им се загрозява като си вържат черна копринена панделка? Такива жени са смешни божии създания… също както старите мъже, които носят бяла вратовръзка.

Още по-ужасно е, когато черната копринена панделка на някоя от тези стари жени е с петна от пудра. Например такива петна от пудра има и тази чорлава стара жена, която се приближава сега по алеята. Но ние няма да оглеждаме твърде отблизо тази стара мома. Тя няма никакво значение, а просто подхожда на обстановката.

Накъсо казано, седя тука в Люксембургската градина, на една пейка, през този хубав есенен следобед. Няма нужда да се плаща за пейката, на която аз седя. За столовете трябва да се плаща. Столовете са поставени примамливо на най-хубавите места, под сенчести дървета или пред голи статуи. Човек отива, без да му минава нищо през ума, сяда на някой стол и ето че идва някаква стара жена, облечена в черно и с черна шапка и казва: „Двадесет и пет сантима“. Страшно неприятна работа.

На безплатната пейка, където аз седя, има и една стара жена и един стар мъж. Жената плете и чете в същото време. Старият мъж не върши нищо, само седи тъжно, с клюмнала глава. Той носи лилава вратовръзка, измъкната изпод разкривената му яка. Има вид на избягал от бесилка, с въжето около врата си, и като че тъкмо сега изпитва ужас от преживяното.

И аз ще изглеждам зле след петдесет години. Ще се превърна в грохнал старец също като него. С мръсно палто, с набръчкани ръце с петна; и аз ще гледам есента също тъй тъжно като него. Само че ще ме боли повече. В този момент той прекарва върха на езика си по изкуствените си зъби и упражнява контрол върху организма си.

Иззад дърветата внезапно се появява едно стройно младо момиче. Идва по алеята. Вятърът развява полата й около хубавите й бедра; русата й коса наднича изпод малкото й шапче. Тя идва, идва с всичката си свежа младост, поглежда с леко учудване към нас, седналите на безплатно място, после и тя сяда на пейката. Ухание на много нежен парфюм се размесва с миризмата на влажните листа. Очите й са чудно хубави. Лицето й не е правилно, но е безкрайно миловидно. Тя навежда глава назад и се заглежда към небето с нежна тъга.

Старецът става и си тръгва. Сбогом, дядо!

Старата жена прекъсва четенето и се обръща към младото момиче:

— Чета един много интересен роман, госпожице. Искате ли да го видите? — тя подава един евтин роман. — Такова нещо се случва в истинския живот. Нещо преживяно. Взето направо от живота.

— Наистина? — казва младото момиче, усмихва се вежливо и посяга към книгата с леко отвращение.

— Самият живот е! — потвърждава старата дама. Но думите й са предназначени и за мене. Тя очаква от мене да взема участие в разговора, както французин би направил в моето положение. Например тъй: „Имате право, мадам. Аз не знам книгата, вярно е, но вие сте я чели, това ми стига. Романът е като живота, мадам, тоест, животът е като роман, като роман, който трябва да бъде продължен. Вие трябва да сте интелигентна жена, щом сте го забелязали! Поздравявам ви.“

Или може би: „Възхитен съм, мадам!“

Старата жена продължава да говори по въпроса. Обикновено не четяла романи, но щом видяла тази книга върху свободната пейка, веднага си казала: „Чакай, това нещо ми се вижда интересно“.

Младото момиче, което до това време е хвърлило бегъл поглед тук-таме из книгата, свива устни и я връща.

— Интересна е, нали? — подсказва старата дама.

— Много! — отвръща младата госпожица, става, оправя роклята си и си тръгва.

Тръгва си, аз никога няма да я видя вече.

Копринени чорапи покриват стройните й крака, полата й се развява и шумоли около коленете й. Тя си отива и дискретно кърши тънката си снага в такт със стъпките си.

Трябваше да тръгна подир нея, трябваше да я помоля да не си отива. Аз съм толкова нещастен и без това.

„Госпожице, оставете тези предразсъдъци“, трябваше да й кажа. „До сто години време и двамата ще бъдем само кости и детелина ще расте върху гробовете ни. Аз съм чужденец и живея сам в Париж… Недейте си отива още! Кажете ми нещо съвсем просто… Вие още можете да бъдете добра. Кажете просто: «Времето е хубаво.» То ще ми бъде напълно достатъчно, за да подхвана. Не мога вече да понасям самотата. До там съм стигнал, че почнах да поздравявам на глас непознати стари хора: «Добър ден, господине»… от страх да не онемея. Човек може да поздравява старите хора безнаказано, те не помнят даже и какво са яли на обяд, ако наистина си спомнят изобщо, че са яли. Аз се боря против угнетителното чувство, че съм изоставен. Например, отивам в някой голям магазин и върху безплатната хартия написвам писмо до самия себе си, разпитвам с ободрителна загриженост за собственото си здраве и щастие. Когато не мога вече да търпя мълчанието, говоря на глас на самия себе си в моята стая, но само преди обяд, когато хотелът е празен…“

Трябваше да тръгна подир тази млада девойка и да се запозная с нея.

Тази златна стара жена тука на пейката даже ми помогна, като заприказва преди малко ту на мене, ту на девойката. Само трябваше да взема участие в разговора. Мила стара женичке, какво да се прави, аз съм идиот, напразно ми помогнахте. Но даже и сега не е късно. Трябваше веднага да тръгна подир нея, да я заговоря.

Тръгвай!

Ще й кажа: „Госпожице, какво ще кажете за това хубаво време? И какво ще кажете на тази съвсем изкуфяла стара баба?“

После ще я уловя просто за ръката й, ръка за ръка, ще се разходим по алеята сред омайното шумолене на листата (шш… шш…), ще слушаме туптенето на сърцата си (туп-туп) и ще се взираме един друг в очите си. „Ах, сладкото ми гълъбче!“

След това тя ще дойде горе в стаята ми, ще захвърли шапката си върху леглото и ще каже: „Доста нечиста ти е стаята, драги. Ела сега да ме целунеш!“

„Ах, госпожице“, ще й отговоря аз, „ти си най-умната жена, която съм срещал в живота си. Само да знаеха жените колко е ужасно да ни карат да чакаме, докато в това време те претеглят добродетелите си, като си мислят, че колкото по-дълго време ни измъчват, толкова са по-добродетелни! Те забравят, госпожице, че който е изял много ордьоври, не е вече придирчив на печеното.“

Ще й заговоря. Какво може да стане? Най-много тя ще ме остави без отговор.

Ето я, оттатък. Тръгвам подир нея.

Сега му е времето.

Пред един водоскок е безполезно. Нека да почакаме, докато тя навлезе под дърветата… не мога да го направя тука, много е лоша светлината. Сега тя се изкачва на терасата и се спира горе. Мога да й заприказвам сега, но не мога вече да си послужа със старата жена като претекст. То стана преди четвърт час. Трябва да подхванем по някакъв друг начин. Например, тъй: „Госпожице, ако не обичате романи, аз смятам…“

И това не струва. И, за всеки случай трябва да добавя, не ми идва на ума нищо свястно да й кажа. Да й заговоря ли за Декарт, може би, или за Бергсон?

Струва ми се, че съм страхлив.

Мога да се запозная с тая девойка само ако тя падне случайно, може би, пък аз да се затичам да й помогна. Навярно ще мога да я изправя. След това ще има изобилие от предмети за разговор. Тя ще ме откъсне от материалната страна на живота. Истинското нещастие е абсолютно невъзможно, ако човек е заедно с жена. Вечер ще може да излизаме на разходка покрай Сена. Тя ще ме милува, а аз ще й покажа Голямата мечка.

— Кои са любимите ти цветя?

— Лилиите. Ами твоите?

— Червените карамфили.

Ах, колко щастливи дни биха били! Жената е надежда, поезия и блянове. Мили Боже, дай ми тази жена, макар че съм тъй зле и нямам нищо да ям.

Излизаме от градината. На булевард Сен-Мишел тя се спира за миг и се обръща назад. Сега тя ме забелязва. Сега и тя чувства, че съдбата ни е определила един за друг.

Тя прекосява булеварда, спира се внезапно, поколебава се за кратко, после влиза в едно малко кафене и напълно забравя, че съдбата ме е избрала за нея. Тя просто влиза и се оглежда за нещо друго.

— Миличка, нямаш представа, че с влизането си в кафенето ти излезе от моя живот. Но, в края на краищата, благодаря ти даже и за това. Ти ми възвърна душевното спокойствие, сега съм поне убеден, че не си била предопределена за мене. Да, тъй е решително по-добре, утре аз ще те забравя.