Габор Васари
Монпти (1)

Глава I

Хотел Ривиера се намира на улица Сен-Жак.

Сен-Жак е жалка улица. Ривиера е прост хотел. Трябва да го кажем в името на истината. На улица Сен-Жак има къщи чудновати по форма. Някоя от тях изкривена, сякаш се е канила да кихне и тъкмо в този миг е била сполетяна от апоплексия; друга пък прегърбена, като стар просяк, облегнат върху патерици, да не грохне на земята.

Тази част от Сен-Жак е пълна с бакалници, ресторанти, прификс и евтини кухни, а тесните тротоари са буквално постлани със захвърлени листа от маруля, бананови кожи, развалени плодове и вестници. Мръсно е и мирише също като в арабска улица. Човек просто не може да си представи, че веселият булевард Сен-Мишел се намира само на няколко крачки от тука, и че малко по-нататък, на един хвърлей разстояние се намира Пантеонът, където великите хора, въздигнати до безсмъртие, спят вечния си сън.

Вратата на хотел Ривиера се отваря към дълъг тъмен коридор без прозорци, който напомня на катакомба. В дъното на коридора една прогнила дървена стълба води към горните етажи и към канцеларията на хотела. От мръсния прозорец на канцеларията всеки посетител е подложен на изпитателно оглеждане. Изпитателното оглеждане на „Муши-очи“.

Съдържателят на хотела е мръсен и плешив, седи в опушената си и слабо осветена канцелария, и с изпъкналите си очи има вид на грамадна муха. Смешна гледка е този „Муши-очи“.

Четири етажа има в хотел Ривиера, и всеки си има своя особена, отличителна миризма. Аз мисля, че ще направим по-добре да опишем тези миризми, вместо да се опитаме да обрисуваме обитателите. Много малко смисъл би имало да обрисуваме обитателите: първо, те нямат нищо характерно, и второ, ще ги срещаме много рядко, докато миризмите на разните етажи са постоянни и са по-характерни за хотел Ривиера.

Първият етаж мирише на сирене. Източник на това ухание е вдовицата на един починал сиренар, сега облечена в пълен траур. Вторият етаж мирише на риба. Това е много чудно, защото няма никакви рибари да живеят в хотела, а най-близкият морски бряг се намира на три часа път с влака. Третият етаж мирише главно на мишки. Източник на тази миша миризма е една стара баба, на осемдесет и две години; тя се прояви като удивително способна жена, защото измести почти напълно дотогавашната миризма на кисело зеле още на втория ден след преместването си тука. Тази осемдесет годишна старица излиза рядко, но когато се случи да излезе, достатъчно е само да подушим малко из въздуха, за да разберем в каква посока е тръгнала. Също като големите океански параходи в тиха вода, пътят на старата жена се придружава от вълни на миризма, тъй да се каже, които даже се виждат за няколко секунди. Четвъртият етаж се отличава със своята смесица от миризми, коктейл от миризми. Има дни, когато вони на изгорен тебешир със слаб примес на пръст; през други дни се долавят по-скоро изпарения от мокри дрехи, размесени с малко терпентин и следи от тигър. За нещастие аз живея на четвъртия етаж в една голяма клетка за птички, наречена стая.

Ако от прага на хотел Ривиера би могло още да се говори за относителна елегантност — пък не може — тогава, докато стигнеш до четвъртия етаж, не би останала ни най-малка следа от елегантност. Хубостта на различните етажи изчезва постепенно, колкото по-нагоре се изкачваш и след четвъртия етаж човек просто не може да си представи петия етаж.

Моята стая е пет крачки дълга и три широка и мебелирана с най-необходимите и разнебитени мебели. Между другите неща имам и една хубава камина. Камината е нещо много елегантно; когато пиша писма, често я споменавам: „Пиша ти това писмо седнал пред моята камина…“

Кърваво — червени рози са цъфтели едно време по лъскавата хартия, с която са облепени стените, но милостивата ръка на мръсотията отдавна е заличила ярко-шарените им цветове. На места книгата по стените е накъсана и виси на дълги ивици. Над самия прозорец две широки ивици се допират една в друга и образуват един вид балдахин, който шумоли при най-малкото подухване на вятъра отвън.

Когато с времето се наситиш да гледаш стаята, можеш да гледаш през прозореца към един двор. Там зацапани млади дръвчета се издигат нагоре към небето. Те са скачени с дебели въжета, на които вечно съхне пране. Жената на Муши-очи — тази жена храбро понася липсата на каквато и да е хубост — окача там да съхнат праните от нея чаршафи и пешкири на хотела. С тези бели петна дворът прилича на някаква морга с покрити трупове.

В дъното на двора се издига малко здание с две стаи. И то принадлежи на хотела. В една от стаите живее един негър. Всяка вечер, щом се завърне от работа, той се залавя да пее ужасни африкански песни, като си акомпанира с едно банджо, а от време на време, без никаква причина изобщо, издава болезнени пъшкания, сякаш някой го е ритнал. Втората стая е заета от някакъв държавен служител, който винаги отива на работа с куртка и плюе на отиване и връщане — човекът е в някакъв съд.

Оттатък нашия двор се вижда у съседите. В средата на двора насреща има дърводелска работилница. В ляво виждам един ъгъл от градината на някакъв девически пансион, а в дясно — комините на съседната къща. Два прозореца на тази къща гледат към мене. От единия от прозорците виси клетка с мръсносиво канарче. От време на време тази птичка току надава пискливо, отчаяно цвъртене. То звучи също като свирката на далечен влак, влак, който няма никога да пристигне.

На прозореца при птичката от време на време се появява една беззъба баба; тя вечно дъвче нещо и цялото й лице се движи като на крава, която преживя. От другия прозорец някаква костелива жена изтърсва маруля всяка сутрин, а следобед един плешив мъж по риза се навежда навън с изгаснал край от цигара на уста и оглежда небето. Трябва да са женени, защото не си проговорват почти нито дума. Жената изтърсва маруля само сутринта, мъжът оглежда небето само след обед.

В пансиона живеят млади момичета. Рядко ги виждам, само когато се появят тъкмо в оня ъгъл от градината, който се вижда от моя прозорец. Но даже и тогава виждам само ярките петна на роклите им през листата. Обаче тогава чувам ясно веселия им смях и високо изговаряните думи.

Училищният звънец бие на редовни промеждутъци. Бие за уроци, за междучасия и за хранене. Различните му начини да звъни ми напомнят за три неща: за самотност, за миналото и за храна. Без съмнение, последното напомняне е най-неприятно от трите и в същото време най-ненужно. След междучасието момичетата влизат в клас и дворът утихва внезапно като гроб.

От време на време звънът на камбаната от църквата Сен-Жак-дю-хо-па долита до мене тука горе, над шума на трескавия живот навън, да ме утеши докато лежа заровен между комините.

Следобед старата жена с канарчето седи на прозореца и шие нещо. В рамката на прозореца виждам само ръката й през редовни промеждутъци, както се издига и спуща. Ръката й е като махало на часовник, който върви безспирно и предупреждава, че времето отлита безвъзвратно.

След десет часа вечерта пътната врата се затваря. Който иска да влезе, звъни; който иска да излезе, вика на вратаря: „Въжето, моля!“

Въжето виси до самото легло на вратаря; достатъчно му е само да протегне ръка. Но не последва звънене. Вечер, когато чувам това „Въжето, моля!“, аз, чужденец сред тази тъжна обстановка, струва ми се, като че някой иска въжето да се обеси.

Тъй минават дните с монотонно еднообразие. В съседния двор има седмичен лов на плъхове; тука ние плащаме месечния си наем. Тези са единствените събития.

Ако се облегна навън от прозореца си, виждам тъкмо под мене един чифт дантелени гащи, прострени да съхнат пред прозореца на втория етаж. Колчем пъти грее слънце, един чифт дамски гащи се виждат прострени да съхнат на този прозорец.

Такъв е животът.

Един къс небе довършва картината. Един откъслек мръсносиво, тъжно небе лежи върху покривите и комините с романтична безнадеждност.

Сега искам да кажа нещо за лова на плъхове у нашите съседи отдясно. Виждам и част от техния двор. Там, всяка събота следобед — понеже тогава никой не работи, та имат време да огледат из къщи — подгонват някой плъх сред шумни провиквания. Старата баба с клетката се появява на своя прозорец още при първия вик, очите й почват да се въртят бързо от една страна на друга, с посърналите си ръце нервно следва пътя на подплашения плъх. Но не спира да дъвче, въпреки всичко това, само движи малко по-бавно беззъбата си уста. Двойката с марулята се появяват на прозореца едновременно. Мъжът, чудно нещо, заговорва и казва на благоверната си съпруга:

— Трябва да го убият с един удар.

Когато почнат да налагат простряното тяло на плъха, съпругът, с блага усмивка на уста, слага ръце около мършавата жена; тъй остават доста време, даже и след като събитието се е свършило. За тях е достатъчно да убият някой плъх наблизо, за да се намерят един друг.

След известно време съпругът отдръпва ръка от рамото на жена си и сред вълнението на особеното положение казва само:

— О, гълъбче, утре ще имаме хубаво време, — или даже: — О, гълъбче, утре ще вали, — и се оттегля безнадеждно в дъното на стаята.

Жената, която съвсем няма вид на „гълъбче“, остава още известно време на прозореца, загледана в комините отсреща, втренчено, с неподражаема тъга и безкрайно предизвикателно равнодушие. Като подгонят плъха, даже Муши-очи се появява на двора и прави шумни забележки:

— У нас няма плъхове! В един порядъчен хотел не съществуват плъхове.

Това е предназначено за наемателите, застанали по прозорците; те не отвръщат нито дума, макар и да знаят много добре, че Муши-очи лъже безобразно. Те не знаят само какво ще стане на първо число от месеца и затова мълчат благоразумно. Може да се добави: И Муши-очи знае, че лъже, той иска само да покаже силата си, после се връща в плесенясалата си канцелария и там продължава да пести пари.

Убитият плъх лежи на двора два дни. След два дни една мръсна котка заскитва нататък, близва го и го отминава с досада. По-късно една пълна жена взима тази котка на полата си, помилва я, целува я, после излиза спокойно да пазари и пипа всичко. Бакалката даже я насърчава:

— Само пипнете това сирене, драга. Хубаво е, мазно е!

След няколко дни някой си поиграва футбол с плъха и го запратва в някой от съседните дворове. Просто да си намери развлечение. По този начин човек поне не вижда по-нататъшния развой на тази работа — но аз искам да я опиша, все пак.

Съседите забелязват плъха и се развикват: „Ама че проклятие!“ и захвърлят плъха в друг двор. И тъй би продължавало до безкрай, ако не настъпваше разложението. Но разложението настъпва и казва: „Шът!“ Останалото е работа на мухите, на коварните мухи, които след тази си гнусна работа отиват направо да кацат по овощия, хляб, месо. Тези хранителни припаси, изложени на улицата пред дюкяните, са покрити само с един милостив слой прах и нищо друго. А че ние не загиваме от различни болести, въпреки всичко това, — това пък е чудото на Париж.

В делнични дни в хотел Ривиера е доста тихо; в него живеят работници и дребни чиновници, които не стоят вкъщи през деня. Сутрин ме събужда дрънченето на будилници от близо и далеко. После се чуват шумни прозявки, не прозявки на изродени хора, а здрави и естествени, чуват се даже и челюстите им как пращят.

Чувам другите да заминават във всекидневния живот, докато още лежа в леглото. Аз спя много, защото стоя много вкъщи. Водя съществуването си в хотел Ривиера, като че седя в чакалнята на някой зъболекар, или като че съм загубен пътешественик, който е изгубил вече всякаква надежда да се измъкне някога от гората — само седи на земята и чака, без самият той да знае за какво чака и се преструва, че размишлява, за да се успокоява. Навремени даже и си подсвирква с уста.

Няколко минути след като будилниците са издрънкали, стълбите скърцат под тежестта на стъпки. Междувременно хората са се измили, облекли и даже закусили.

До дванадесет и половина в хотела е съвършено тихо, само някоя и друга врата се затваря през кратки промеждутъци и за няколко минути се чува някой да шета из стаите. Камериерката го почиства. Камериерката почиства тридесет стаи за два часа. Можете да си представите камериерката, докато почиства и стаите подир това! В дванадесет и половина стълбите стават малко по-оживени. Които от наемателите работят наблизо, идват у дома да се нахранят. Обядът на такива хора, които живеят и работят сами, обикновено се състои от нещо студено или нещо такова, че да може да се приготви набързо. Всички пестят и на всяко хранене се гледа като на неизбежно зло, което трябва да мине колкото се може по-набързо. Обитателите на тази къща са престанали да очакват от живота нещо особено.

Надвечер дейността по стълбите се засилва; сега всеки се връща у дома и прекарва с вечна еднаквост вечерните си свободни часове от делничния ден. Съседът ми отляво е плешив, кожата му се зачервява като рак при всяко бръснене, от ушите му стърчат къси мустачки; от време на време той се покашлюва да си прочисти гърлото и си секне носа шумно. По някой път го чувам да драска кибрит или столът му скърца. Щом удари десет часа, редовно си ляга. Тракането на двете му обувки по пода показва, че сега се съблича; леглото го приема със скърцане в знак на протест.

В събота вечер хотелът представлява съвършено друга картина. От събота следобед до понеделник сутринта всички са свободни. Елегантни стройни жени идват в хотел Ривиера на гости при любовниците си. Бързи женски крака тичат нагоре по стълбите и с високите си токове бият нетърпеливо так-так-так по старите дървени стъпала. Врати се затварят. „Ето ме, миличък!“ казват начервени женски устни и стените отекват от целувки.

В стаята на съседа ми отляво една жена с прелестен глас чурулика през целия следобед в събота, а по някой път и в неделя. Между това време излизат да се нахранят, вечерят, може би отиват и на кино, но най-тревожни неща стават у дома и аз съм принуден да седя тука и да слушам.

Например, дамата с прелестния глас казва:

— Ела тука, ах ти, нетърпим плешивко такъв, и веднага да кажеш нещо хубаво на хубавото си котенце!

У съседа ми отдясно гледат на живота малко по-сериозно:

— Изневерявала ли си ми?

— Магаре с магаре, не съм, кълна ти се в майка си… горката мама!

Долу някой гугука непрестанно:

— Гълъбче… гълъбче… гълъбче… гълъбче…

— Ах, какво не бих направила за тебе, мечка такава! — идва отговорът.

Би трябвало да заблъскам по стените на всички страни и да се развикам: „Господа и дами, моля ви се, имайте малко милост. Аз съм нещастен, самотен млад човек. Ако трябва да вършите такива неща, поне недейте ме измъчва с подробностите!“

Положително е, че и те се чуват един друг, но това не ги тревожи, както изглежда. Спомням си, в някоя от стаите една жена забеляза веднъж:

— Миличък, много са тънки тези стени!

Отговори й един гърлен мъжки глас:

— Пет пари не давам!

Накъсо казано, живея в хотел Ривиера. Аз съм представителен, благовъзпитан джентълмен; един от прадедите ми беше голяма клечка в двора на крал Матиас.

За нещастие, в момента нямам полза от това.

Стават близо шест месеца вече, откакто дойдох в Париж за един едномесечен курс през ваканцията. За да продължа стоенето си тука единствената причина е, че нямам пари да се върна. Обиколката ми не може да се завърши. Това се случва по някой път.

Не мога да очаквам подкрепа от дома, след като писах такива писма за душевното спокойствие на родителите ми. Не ми остава нищо друго, освен да продължа този необикновено труден ваканционен курс; един ден милостта на провидението все ще му сложи край. Ако поискам пари от дома, непременно ще ми изпратят. Но щом ми мине тази мисъл през ума, винаги си спомням за баба си, която каза веднъж:

— Ще видите, че това момче никога няма да спечели през живота си даже и за чиста водица!

Като си спомням за баба си, не мога да искам пари от дома. Без съмнение, баба ми ще живее най-много десет години още. Не знам дали има смисъл да чакам толкова години. Все пак, най-сетне аз съм човек с характер. Във всеки случай, надявам се на бога, че този ваканционен дух ще свърши в болницата, а не на гробищата.

Живея сам и си нямам никого да ми помогне. Наистина, имах си един приятел в Париж, на когото дадох триста франка на заем в началото на курса, но с тази си безразсъдна постъпка успях най-сетне да се отърва от него.

От елегантния хотел, където отседнах в първия си изблик на ентусиазъм, скоро изпаднах в хотел Ривиера, след като постъпих също като пътешественик с балон над открито море — изхвърлих от коша си (или по-право казано от куфара си) всички движими вещи, тоест вещи, които можеха да се продадат, за да спася живота си.

Първото ми впечатление от улица Сен-Жак беше толкова ужасно, че изтичах без шапка до библиотеката „Света Геновева“ да прегледам кой е бил този Свети Жак. Този злополучен господин бил епископ на Низибис и умрял на осемдесет години. След смъртта му обаче французите го обезщетили за това: нарекли на неговото име улицата Сен-Жак.

В хотел Ривиера животът е отегчителен, особено когато човек няма ни пари, ни цел, а само чака за нещо, без да знае дали то ще излезе добро или лошо.

В единадесет часа преди обяд ставам, защото става толкова скучен сънят, или по-право казано онова объркано полубудно състояние в утринните часове, в което звънецът на девическия пансион превръща, която и да е действителност. По обед излизам на малка разходка из близката Люксембургска градина и оставам там до два; в това време камериерката почиства стаята ми, а Муши-очи си взима бележка със задоволство, че се храня навън.

В два часа се връщам вкъщи. По пътя си купувам един литър мляко, половин метър парижки хляб и малко нормандско сирене. Скривам всичко това под палтото си и го вмъквам скритом в стаята си. Според хотелския правилник готвенето в стаите е забранено, макар че всички го вършат — тайно и крадешком, като внимават и за най-малкия шум. Понякога коварният Муши-очи идва и почуква на вратата, без никаква причина, с цел да предприеме проверка.

Аз имам примус и на него си приготвям един литър какао. Половината изпивам на обяд, а половината вдигам за вечерта. След като сваря какаото, никога не измивам тенджерата; на този мой навик дължа обстоятелството, че с течение на времето се образува един пласт излишно какао, който аз мога да остържа тогава, да го смеля и сваря отново.

След като нормандското сирене е излязло на света, човек не може да гледа на нормандците с истинска обич. Френските чревоугодници познават триста вида сирене, най-евтиното от тях е нормандското. То е тристотното. Смятам, че аз единствен го ям в този край. И бакалинът забелязва това (за нещастие човек не може да купи такова нещо, без да привлече хорското внимание) и веднъж ме запита дали по лекарско предписание ям това нетърпимо сирене.

Тъй като разправям за разходите си, трябва да сложа в сметката и един пакет мерилендски тютюн, цигарени книжки и кибрит. Изисква се известна практика, за да свиеш цигара от този тютюн, подобен на дървени стърготини, защото лесно пробива дупки в книжката, докато го загъваш. Когато всмукнеш от мерилендската цигара, струва ти се, сякаш стържеш гърлото си със стъклена хартия.

От месеци насам живея върху математическа основа, като изчислявам най-евтиното количество калории. По този начин храненето не е вече удоволствие, а труд, нещо повече — дълг.

Следобед се разхождам по булевард Сен Мишел и наблюдавам стройните жени, които олюляват дискретно бедрата си с пълното съзнание за своето превъзходство, опъват силно мантото си с една ръка, тъй че може да се види всичко каквото има за виждане, а другата размахват сякаш гребат с гребло. Тъй отлитат като пленителни видения, без да мислят и без да виждат, сред блъсканицата на гъстата тълпа. Единствени те знаят с безпогрешна сигурност защо живеем ние мъжете на този свят и каква е съдбата ни на земята.

Някоя вечер отивам в „Кафе дю дом“. На терасата малки маси са наредени нагъсто една до друга, а между тях са натъпкани най-разновидни създания, деветдесет на сто от тях от чужбина. Има индийки, загърнати в копринени дрехи; с черната си като смола коса изглеждат като току-що изкъпани и огладени цигански девойки. Дребни японки вечно седят тъжни, сами и мълчаливи, с чаша американски грог, тъжните им лица обърнати към изток. Има и негърки, те винаги разкриват лъскавите си зъби и упорито отбягват събратята си по раса. И испанки със сладострастно тяло и малко, тясно лице и навлажнени очи, над които гъстите им вежди се извиват високо като свод, сякаш постоянно се учудват за нещо: „Ah, señorita… Por que? Te dice que no… Bueno!“ И италианки с чувствена усмивка върху начервените си устни: „O, mio caro…“ Скандинавките са рафинирани жени — вампири в дребно буржоазно издание и с невинна усмивка поклащат краката си над бездната на пълната поквара.

Има и африканки, неудържимо весели; те прекосяват океана сами, събират парижки любовни спомени да ги прибавят към сбирките си от стари железопътни билети, менюта от ресторанти и театрални програми. „Ало, момче! Чудесно! Ще отидем ли утре във Версай? Какво можем да намерим там за пиене?“

Само френските кокотки седят тихо и дискретно, близо до входа; погледът им избухва в пламъци само когато някой ги погледне.

Синкав тютюнев дим надвисва над терасата като облак, развяван от вятъра.

Момчето — продавач на бонбони и фъстъци — обикновено е унгарче — издига таблата си нависоко и си пробива смело и дръзко път като изследовател на джунгли през гъсталака от столове и крака: „Cacahuetes… Cacahuetes!“ Човек изпитва известна утеха, като се уверява, че парите още съществуват и че някои хора умеят да ги харчат с елегантна нехайност.

През специални вечери седя тука, пия кафе със сметана и се взирам с копнеж в омайните очи на хубавите жени. Опитвам се да се вмъкна в живота им. За нещастие хубавите жени стават и си отиват; даже си заминават с автомобил. Дискретно преданият комисионер тръшва вратичката на автомобила подир тях. Колата потегля, засилва се полека, правилно и се плъзва безшумна надолу по весело осветения булевард Монпарнас, а аз си тръгвам към къщи, към хотел Ривиера, да съществувам.

На връщане правя малко отклонение по улица Вавен и улица Бреда и тръгвам покрай тъмната и утихнала Люксембургска градина, само и само да се насладя малко по-дълго време на този елегантен квартал. Откъм парка уханията на дърветата долитат до мене и ме придружават покрай дебелата желязна ограда, по чиято каменна основа една безстопанствена котка си прави безшумно нощната обиколка и току се сепва внезапно от някакви невидими неща. При улица Фльорю широка алея пресича градината. От другата страна се виждат ярките лампи — глобуси на улица Суфло; там, сред тъмните храсти и тъмните клонаци, те създават някаква митична атмосфера, като че ярките точки от светлина са звезди, паднали на земята и като че феите на скулптора Бари се движат по своите тайнствени пътеки сред тишината на парка.

Елегантните дворци в Люксембургския квартал са потънали в сън, със затворени прозорци, само рядко стъпките на някой закъснял пешеходец смущават тишината.

Пред мене млада девойка крачи бързо, а по едно време се стресва и се обръща плахо. Малките й гърдички танцуват неуморно от усиленото й бързане. Човек може да си представи майка й у дома, седнала на леглото, с поглед, втренчен като хипнотизиран в часовника и с разтуптяно от загриженост сърце.

Полицаи с велосипеди се плъзгат безшумно по асфалта, който отразява светлината на лампата — глобус, а малките палта на гърба им изглеждат като че внезапно са израснали от тях.

Часовникът на кулата Сен-Сюлпис удря полунощ. От малките кафенета светлината продължава да пада върху запустелите улици, те изглеждат като умиращи светулки. Над един дюкян има лампа във вид на пура: „Тютюн. Бира Доменил. Тук се правят справки по алманаха Ботен“.

В този час улица Сен-Жак е съвършено замряла. Една-две лампи, надалеч една от друга, напразно се опитват да прогонят тъмнината. Плъхове, изплашени от шума на стъпките ми, прекосяват улицата тичешком.

Веднъж видях два грамадни плъха да се бият. Подскачаха високо във въздуха и се нахвърляха бясно един върху друг. Водеше се страшна безшумна борба, не ограничена на едно място; по някой път арената се отместваше с десет-двадесет метра настрани.

Колчем пъти се връщам вкъщи толкова късно, все срещам един стар плъх и по стълбите на хотел Ривиера; обикновено той се промъква между краката ми. По някой път обаче плъхът се спира и ме наблюдава. Тогава ми се струва, че си прави сметката дали да ме ухапе или не. Изглежда, че не си струва труда.

Черните плъхове ми напомнят внезапно за моите ризи. Когато нямам пари за перачка, обикновено тогава ми идва на ума, че трябва да дам дрехите си за пране. Нещастията рядко идват по едно; обикновено по същото време оставам без всякаква храна, даже и без цигари. А за да си набавя цигари трябва да се изразходва толкова много сила, че не остава нищо за ризите.

По този начин се появява на света относителната риза. Относителната риза се създава като вземеш обикновена риза, облечеш я и я носиш два дни без угризения на съвестта. После я носиш още два дни с угризения на съвестта. Тогава я събличаш и не приказваш повече за нея. Вземаш втора риза. Носиш я по същия начин. Най-сетне вземаш всички ризи, всички са минали по този път, и тогава идва относителността. Тогава преглеждаш коя от всички ризи е най-чиста и спокойно я обличаш пак. Тъй ризите една подир друга се изреждат отново, според описаната метода. Като се има пред вид фактът, че още при първото им носене чистият бял цвят е бил вече премахнат, съвестта ти става все по-малко и по-малко чувствителна; като няма сигурна опорна точка, всяко безпокойство изгубва своя смисъл. По такъв начин и теорията за относителността си има своята добра страна. След това няма вече спиране, разбира се; тъй като белият цвят напълно изчезва след известно време в съгласие със законите на физиката, той вече престава да съществува като проблем. Амин!

Неудобството на тази система е там, че не можеш вече да ги изчистиш напълно; най-много можеш да поприкриеш цвета им с малко пудра. Идва ти да ги заровиш всички някъде навън от укрепленията през някоя тъмна нощ, когато месечината скрива подпухналото си жълто лице зад подвижните дрипи от облаци.

Часовникът на някоя кула удря полунощ, аз потрепервам излеко от студ и притеглям палтото си по-плътно. Следвай ме отблизо, Архибалде! Проклятието на небето да бъде с нас!