Габор Васари
Монпти (36)

Глава XXXVI

Между един и два часа всеки ден е времето за посещения в болницата. Още преди единадесет часа вече се разхождам из околностите на болницата. Обхождам целия този край, да мине времето по-бързо.

В гарата на подземната, Гласиер, тълпата излиза като поток от подплашени мравки. Дванадесет часа минава. Имам още цял половин час. Болницата е на десет минути от тука. Взирам се в тълпите хора, които бързат за дома; виждам ги за пръв и навярно последен път в живота си. Кой ли от тях има такъв тежък товар от скръб като мене? Лицата им не издават нищо. Не може да бъде всички да са щастливи. Просто идват и отиват, един подир друг, в една или друга посока… кой знае, какъв товар мъкнат безмълвно със себе си?

Внезапно се заковавам на мястото си и сърцето ми почва да бие лудо… Ана-Клара се задава към мене. Тя същата. Същата висока, тънка снага. Руса коса, сини очи. Лицето точно същото.

Може ли да бъде? Да не знаех положително, че Ана-Клара лежи сега в болницата…

И походката, и движенията са невероятно същите. Само дрехите й други.

Тя идва бързо към мене. Когато наближава, поглежда ме като озадачена. Цялата работа трае само една секунда, и тя отминава.

Последвам я като на сън.

На улица „Гласиер“ тя завива в една тясна уличка и се спира пред една мрачна къща. Преди да изчезне в тъмния вход, обръща се още веднъж.

Аз заставам пред грамадната сграда, подобна на казарма, и не мога да продължа пътя си, без сам да знам защо.

В сградата има пералня. През отворените врати се виждат момичета да гладят и сгъват прането.

Отивам до ъгъла и пак се спирам.

Чудно нещо! Как може двама души да си приличат толкова много? Ако лицето е огледало на душата, тогава трябва и душевно да са еднакви; може да имат даже и еднаква съдба.

Едва дванадесет и четвърт е. Обръщам се и пак тръгвам по тясната уличка. На входа една пълна жена бъбри с друга жена, застанала пред прага на пералнята.

Внезапно русата девойка излиза от сградата. Казва няколко думи на пълната жена и тръгва към мене. В ръцете си носи бутилка за мляко, завита във вестник; покрай мене минава, сякаш не ме вижда, гледа през мене сякаш не съществувам.

После завива покрай ъгъла и изчезва от погледа ми. Сега пълната жена стои сама на входа.

— Извинявайте, госпожо, коя беше дамата, с която приказвахте преди малко?

— Слушай, момче, тази дама има четири деца!

— Не може да бъде. Тя е толкова млада още!

— Тя ми е сестра. Аз съм по-малката. Искайте извинение, господине!

— Тази руса дама, която…

— О, разбирам сега! Мислех, че питате за другиго. Малката блондинка ли? Тя е госпожица Люсиен Ребу. Много благородно, порядъчно момиче. Знаете, винаги си плаща наема точно навреме.

— Много ви благодаря, госпожо.

— Няма нищо, господине.

Госпожица Люсиен Ребу… госпожица Люсиен Ребу.

В един без четвърт аз съм вече пред входа на болницата. Има и много други хора да чакат там. Жени с угрижени лица, умълчани мъже със скрити пакети под палтата им.

Когато удря един часа, отварят вратата, посетителите нахлуват вътре и като се разпределят по градинските алеи, забързват към бараките.

Когато запитвам с разтуптяно от тревога сърце, милосърдната ми отговаря:

— През цялата сутрин е спала. Още не знаем нищо положително.

Затварям внимателно вратата след себе си. Ана-Клара се събужда.

— Добър ден! — Гласът й е отпаднал и глух. Милосърдната донася стол за мене.

— Благодаря! — Премествам го по-близо до леглото.

— Ти само приказвай… Аз ще слушам.

— Ана-Клара, видях една… не само приличаше на тебе, ами беше също като тебе.

— Монпти — казва тя, като се изправя внезапно. — Монпти, ако умра, да не ми купуваш никакви цветя, да мислиш по-скоро за себе си. Ти вършиш такива глупости.

— Ти да не си луда? Как може да мислиш такова нещо…

— Кажи ми, ще ме накаже ли Той много?

— Кой?

— Господ.

— Недей приказва глупости! Щом излезеш от болницата, веднага ще заминем. Ще дойдеш с мене в Унгария и няма да бъдеш вече принудена да работиш… Дунав е хубава широка река и Будапеща е много хубав град. Небето винаги е синьо. Почти никога не вали. Има и планини. Една част от Будапеща е толкова романтична, като старата част на Монмартър около Сакре Кьор, но много по-хубава. Там няма места за развлечения, улиците са съвсем чисти. Там живеят стари хора, които се кръстят, когато църковната камбана бие по обед и разпраща своя звън над старите къщурки, наглед всички като белокоси бабички с бели престилки и сякаш миришат на лавандула. Въздухът е свеж и хубав. Животът е по-хубав, не тъй нервен като тука. Хората вървят по-полека. В кафенетата можеш да седнеш удобно и да четеш всякакви вестници. Има и френски вестници. Там казват на жените: „Целувам ви ръка“ и обичат французите. Ще видиш, всички ще те обикнат… Унгарците са много добри и вежливи; в трамвая мъжете отстъпват мястото си на жените. Всички са хубаво облечени и много от тях знаят френски. Жените винаги се целуват една друга и никога не приказват лошо за някого. Унгарците са всички все честни хора и се обичат един друг.

— Ти там ли прекара детството си?

— Да.

Тя замлъква за известно време.

— Монпти, страх ме е да не си изгубя службата… Ще отидеш ли в кантората да им кажеш какво стана?

— Ана-Клара, искам да се оженя за тебе.

Тя се разплаква.

— Защо плачеш?

— Ти го казваш само тъй… защото… защото… съм болна.

— Не е вярно, аз те обичам… искаш ли?

— Да… аз си знаех, че ще ме поискаш един ден… само че не ми минаваше през ума да стане тъй… в болницата, на легло…

— За такава глупава работа ли плачеш? Аз няма да отида в кантората, и без това не ти трябва вече никаква служба.

— Трябва да отидеш… аз искам да работя, докато ти ме вземеш… ще бъде толкова хубаво да броя дните. Но дотогава трябва да съберем малко пари. Аз ще пестя. Дай ми молив, Монпти, и малко книга. Искам да направя точен план на живота ни.

Тя съвсем се оживява.

— Дай ми чантата… моля ти се… — Тя изважда от нея някакъв лъскав предмет. — Монпти, купи венчален пръстен само за себе си. Аз си имам вече. — Тя веднага си го слага на пръста.

Тя се усмихва.

— Аз открай време го знаех, но никога не можех да го повярвам, Монпти. Донеси утре молитвеника, който ти дадох за Коледа. Донеси молитвеника, като идваш. Ако ме обичаш поне мъничко, донеси молитвеника.