Габор Васари
Монпти (7)

Глава VII

Празнува се един fete d’arrondissment — областен празник.

Също като освещаване на църква, толкова грандиозни са му размерите.

Покрай тротоара са издигнати вече бараки и палатки. Има въртележки за опитване на щастието, стрелкови галерии, японски билярди, една жена с крокодилска кожа, игри с халки, вампири, уловени в стари пещери, факири, хироманти, гълтачи на саби, руски балет за гледане отдолу, една музикална зала с пикантни машинки, в които можеш да пуснеш две су, да погледнеш и да си отидеш с накипели чувства. Има и един цирк с тигри, борци и гимнастици.

Гълтачът на огън няма палатка; той постила на земята един дрипав килим и слага върху него едно стъкло с петрол, затулено с тапа, съединена с дълга жица.

— Господа и дами, представлението ще започне вече. Аз ще пия петрол и ще го запаля. Този фокус е много опасен. Най-напред ще устроим едно събиране на волни дарения. Щом събера сто су — това не е много, трябва да бъдем внимателни, най-сетне и аз трябва да живея — тогава представлението ще започне… Мерси, мерси… сега, само деветдесет и две су още… мерси, сега само осемдесет и шест су още… Монетите от по един франк не влизат в сметката, господа, те се смятат за почетни дарения.

Но преди да се стигне до представлението, се появява един стражар. Гълтачът на огън не глътва никакъв огън, вместо това поглъща го тълпата.

Улични продавачи предлагат невероятни оказиони: истински златни осемнадесет каратови гривни за пет франка, и един платинен пръстен безплатно към нея. Просто не може да се разбере как го правят. Сигурно продават на загуба.

На ъгъла улични певци пеят най-новите шлагери: „До моята русокоса хубавица… колко е хубаво… хубаво… хубаво… до моята русокоса хубавица да спя.“

Дами от дребната буржоазия притеглят мантото си плътно около мършавата си снага, гледат те право в лицето и примигват; също като късоглед човек, който си е забравил очилата вкъщи.

Маса забавни неща има на празненства от този вид и аз винаги съм забелязвал, че никога нямам пари за тях. Когато и да почнат приготовления за някое от тези гигантски освещавания на църква и почнат да се издигат бараки и палатки, аз знам предварително, че докато се приготви всичко няма да ми останат пари. Затова веднага ме потиска тъга, когато и да видя нещо подобно на палатка, или бяла плоскост като чаршаф, или осветен от слънцето комин.

Ето и сега имам само тридесет и пет сантима.

Пред една от бараките се е натрупала тълпа и се притискат особено силно.

— Господа и дами! Един номер струва само двадесет и пет сантима, а пък вижте какво можете да спечелите с него! Една голяма чанта за пазарене, в която слагам следните неща: една лионска луканка, половин кило масло, една кесия захар, един пакет макарони, една кесия кафе, един голям шоколад, една кесия ориз, една кутия сардели, половин кило сирене, една кутия консервирано говеждо месо, една кутия грах, една кутия смокини, една кутия фруктова салата и най-сетне една бутилка шампанско. Можете да спечелите всичко това само за двадесет и пет сантима. Има и една утешителна печалба. Хайде, дами и господа, елате по-наблизо!

Всички се втурват за номера.

Аз искам да погледна най-напред; може да е някаква шарлатания.

Не е шарлатания.

Посочват ми една пълна жена, която стои от половин час пред бараката и се хили. Тя е спечелила вече една от тези чанти за пазарене!

— Ето, дайте ми един номер!

Дават ми номер 132.

Заставам пред разпоредителя, втренчвам се право в сълзливите му очи и му подсказвам:

— Тегли номер 132, свиня такава… 132…

Става нужда да чакаме цял половин час, докато се съберат толкова идиоти, че да има смисъл тегленето.

— Сега, господа и дами, всички си купихме номера, сега ще стане тегленето.

Нервно безпокойство.

— Първият печеливш: номер 132.

Аз посягам към шапката на една стара жена:

— Аз съм това… аз! Божеее!

— Номерът, моля. Да, 132. Ние не лъжем. Драги приятели, само погледнете този господин, той е вън от себе си от радост. Недейте пипа чантата за пазарене, моля. Ние теглим най-напред утешителната печалба. Ето ви утешителната печалба.

Дават ми само някаква продълговата кутия. Какво е това?

Това ли е утешителната печалба? Тя не може да ме утеши.

Чантата за пазарене беше спечелена пак от предишната пълна дама. Какво мръсно щастие. Поглеждам кутията си. Върху етикета й пише:

„Храна за засилване костите на бебета. Давайте на детето по една пълна лъжица от праха в млякото или супата. Тази храна е без вкус. Вие ще останете смаяни от развитието на вашето дете.“

Остават ми още десет сантима. Трябва да направя нещо и с тях.

Ще си отида вкъщи. Само че просто не знам какво ще правя вкъщи. Дванадесет и половина е.

Понеже трябва да мина покрай Люксембургската градина, ще вляза там да си поотпочина малко.

Хубав есенен ден. Слънчеви лъчи, лишени от топлота, галят дърветата и хората. Алеите са пълни с нападали листа. Слънцето поглежда доста спокойно, сякаш няма никаква друга работа на света. Влизам да се поразходя с утешителната си печалба.

В такава атмосфера човек се примирява със собствените си мисли. Може да вярва в едно по-хубаво бъдеще, което сигурна идва, само трябва човек да може да чака за него. Търпение! В края на краищата даже и ужасното настояще ще стане хубаво един ден и аз ще мога да си спомням за него с благодарност. Едно нещо трябва да кажа: „Аз бях щастлив“, тъй ще го изразявам. С други думи, аз съм щастлив даже и сега, само че не мога да го схвана.

Под дърветата гувернантки тичат около заиграните деца; задачата им е да отегчават детството с всевъзможни безсърдечни забележки: „Не бива да пъхаш камъчета в носа на Нинета!“… „Не бива да хвърляш пясък в косата на Полета!“… „Не бива да носиш вода в кърпичката на гувернантката!“ Тогава какво бива да се прави?

Орляци гълъби се вият из въздуха. По края на зелената морава цветята още цъфтят… Тревата мирише толкова хубаво. Чужденци крачат в парка предпазливо, с пътеводител в ръка, сякаш ходят боси по стърнище, и добросъвестно надушват всичко.

Сядам на една свободна пейка. Една млада девойка седи вече там, чете вестник. Както е седнала, фигурата й образува хубава пречупена линия. Интересно. Всички млади девойки имат хубава фигура, когато седят. Отстрани поглеждам към профила й.

Трябва да завържа разговор с нея: „Госпожице, нали ви познавам?“… „Да, тъй мисля.“… „Мене?“… „О! Не, вие… познат ми е този номер.“

Хубаво моминско личице. Как ли е малкото й има? Какъв ли е гласът й като приказва? Какви ли навици има? Дали са още живи родителите й? Дали е още невинна, или носи със себе си потайното огорчение, включено във всяка първа любов… което младите девойки пазят в тайна, защото всяка една от тях вярва, че само на нея се е случило.

Хубавите й дълги пръсти мачкат вестника нервно. Тя преглежда обявленията, сигурно си търси работа. Тя е сродна душа, бих могъл да се оженя за нея. Сега тя поглежда нагоре към мене и свива презрително хубавите си месести устни. Сгъва вестника и го слага до себе си на пейката, става, оправя си роклята и си тръгва. Какво щастие за мене! В края на алеята тя завива покрай ъгъла и аз не я виждам вече.

Нейният вестник лежи укоризнено до мене на пейката. Да можеше да приказва, щеше да ми каже: „Човече, жените се държат презрително само когато нямат възможност да любят.“

В коя ли ще бъда влюбен до пет години? Това ми минава внезапно през ума. Може да се добави: и жената не го знае. Тя се залавя весело с разни любовни истории една след друга и нито за миг не й минава през ума, че един ден ще трябва да ми дава сметка за миналото си.

В два часа се прибирам вкъщи.

Останалите ми десет сантима ме дразнят. Поглеждам ги: сечени през 1921 година. Върху монетата пише: Свобода, равенство, братство.

Захвърлям ги през прозореца. Веднага се почувствам по-спокоен. Лягам на софата да чета френския си речник. Освен него нямам нищо друго за четене.

Внезапно дочувам необикновено оживена дейност и звучен, весел смях на двора. През делнични дни това нещо е извънредно рядко в хотел Ривиера.

Поглеждам през прозореца: цяла тълпа празнично облечени негри, мъже и жени, друсат ръката на негъра, който свири на банджо. Свирачът на банджо се е оженил.

Аз бях забелязал вече този негър вчера сутринта. Седеше на двора, грееше се на слънце, ухилен. Това беше първият подозрителен признак. Вторият беше, че предплати наема си за два месеца.

Добрите приятели на негъра влизат в стаята му.

Ще има много за ядене и пиене: тежко отрупаната маса почти изпълва цялата стая. От тука горе виждам ясно всичко. Горките хора, колко много ще ядат.

Негрите ядоха и пиха цели три часа без прекъсване… беше се почти стъмнило, когато се разотидоха постепенно и оставиха младата двойка сами.

Скоро угасиха лампата и затвориха прозореца.

Какво ли прави тази негърска свиня сега там вътре?

Този човек сигурно е сключил законен брак.

Навеждам се от прозореца и се заглеждам в малкия къс звездно небе, което се подава иззад покриви и комини.

* * *

У дома сега татко сигурно играе шахмат с едного или другиго, а пепелта виси на пурата му…

— Сега съм аз да местя.

Баба ми седи мълчаливо на едно кресло. Слага ръце върху полата си и си дава вид, че мисли. Но плете фланелка.

Мама слага трапезата, слугинята трака с ножовете, вилиците и лъжиците, чашите звънтя тихичко в ръката й. Оттатък в кухнята някой размахва ютията: „В хана Белият кон, в хана Белият кон…“

Един господин с пенсне си избърсва обущата продължително, преди да влезе вкъщи.

О, Паял, каква изненада!

* * *

И после вечеря.

* * *

Ех, ех, хайде да спим. Трябва да добавя, че вечеряме много късно в хотела. В девическия пансион вече звънят за лягане. Момичетата се нареждат две по две и влизат в спалнята. Те са все невръстни девойчета с големи ръце и крака, само в очите им има известен отблясък от скверностите на бъдещето. Не може да се каже коя от тях ще стане хубава или с мъжки черти; всичко това още дреме под двойното було на ученическата униформа и ученическата палавост. Те се разсъбличат много бавно, сгъват си дрехите, обличат си нощниците и се измъкват от осветения кръг. В стаята гори само една червена лампа, надзирателката патрулира между двете редици легла, докато най-сетне правилното дишане на момичетата й подсказва, че всичко е в ред. Тогава тя излиза с тихи стъпки.

Шепот от едно легло:

— Внимавай, Жанет, господ ще те накаже!

— Тръц!

Лягам си. Колко са студени чаршафите.

На един далечен покрив някаква влюбена котка мяучи.

Някой иска да излезе от съседния двор и вика на вратаря:

— Въжето, моля!

Сигурно ще умра от глад.