Габор Васари
Монпти (11)

Глава XI

Колко ли може да е часът?

Будилникът ми е спрял.

Сядам внимателно на леглото, но не мога да видя никъде обущата си. Празен е даже и столът, на който дрехите ми стоят обикновено. Някой ги е откраднал, докато съм спал. Боже, сега ще гладувам гол. Скачам като луд, изхвръквам от леглото; причернява ми пред очите.

Какво беше това?

Зави ми се свят. Недей се плаши! Аз съм напълно облечен, даже и с обуща на крака. Разбира се, снощи не се съблякох.

Вратовръзката ми е накриво, косата ми виси надолу по лицето ми. Счупеното огледало разкривява лицето ми толкова смешно. Наистина, трябва да се измия. Водата е студена, сякаш иглички ме бодат, когато си потапям ръцете в нея, но след това ми става хубаво и топло.

Докато си бърша ръцете, става нещо ужасно. Забелязвам, че нещо бяло стърчи от джоба ми. Дантелените кюлоти. Сърцето ми изведнъж затуптява лудо.

Бях ги пъхнал в джоба си, когато ги издърпах горе… С други думи… нищо не е станало оттогава насетне. Мъжът, жената, детето никога не са идвали тук. Аз страдам от халюцинации. Побъркал съм се.

В това няма съмнение. Веднага усещам силен натиск върху мозъка си. Побъркал съм се. Затова бях престанал да усещам краката, ръцете и главата си.

Какво да правя сега?

Какво да правя сега? Тука се намирам заедно с луд човек. Какви предпазни мерки може да се вземат? Сигурно мога да стана опасен даже и за самия себе си. Значи, трябва да избягам от собственото си тяло.

Лудите хора се лекуват със студена вода. Студени бани. Събличам се с трескава бързина. (Би трябвало да си направя и една риза като за луд). Може би още не е станало късно. С разтреперани ръце слагам легена на пода, напълвам го със студена вода и влизам в него. Но трябва да си сипя студена вода и на главата… Ставам, погледът ми попада върху масата.

Боже Господи, тънката хартия стои още на масата… идва ми да се разплача от радост… шунката беше увита в тази книга… има и трохи… и кората на сиренето — Вярно е, значи… Ето доказателството. Може и да се напипа книгата, също и трохите от хляба.

Обличам се душевно успокоен и слизам по стълбите много бавно и внимателно. При всяка стъпка коленете ми заплашват да се подкосят. Въздухът от улицата е прохладен и свеж. Привеждам краката си машинално в движение; струва ми се, че нямам власт над нищо; навярно не мога да спра на едно място, ако искам, или навярно не ще мога да тръгна наново, след като веднъж съм спрял. Във всеки случай, избягах от най-лошото… Да умреш не е нещастие, но да полудееш! Да преброя ли колко крачки е дълга улица Сен-Жак? Не, много е уморително.

Крача насам-нататък известно време, с лице към хотела. Може би ще видя Мария-Луиза, когато тя излиза, или когато се връща, ако е излязла вече.

Сладка Мария-Луиза… Сладка Мария-Луиза…

Заставам пред една месарница и отвън гледам да видя дали се обслужват добре купувачите вътре.

Интересно, теглят повече месо на купувачите, отколкото им искат. Тези момчета не вършат нищо друго през целия си живот, само теглят с теглилката, и въпреки това нямат достатъчно усет за точност, че да не грешат всеки път с по стотина грама.

Всички месари са охранени, и всички хлебари.

Това е скучно. Прибирам се пак горе в стаята си и се заглеждам навън през прозореца си. Ако Мария-Луиза желае, може да ме види от прозореца си. Може би тя ще дойде горе. Много по-добре ще е да си стоя вкъщи.

Чакам до четири часа следобед и внезапно ми омръзва. Аз не съм влюбен в тази жена. Що за идея! Ще отида в Люксембургската градина и ще я забравя.

В парка неочаквано се срещам с приятеля си, на когото неотдавна, в по-добрите времена, дадох триста франка на заем. От тогава насетне не го видях вече. Нито приятеля си, нито тристате франка. Ах ти, мошеник, ах ти, мръсен мизерник… Сърцето ми тупти силно. Би трябвало да удуша този негодник, без да му кажа нито една дума.

— Добър ден, — казва той.

— Как върви работата? — отвръщам аз.

— Много добре, благодаря. Какво става с тебе?

— Нищо особено.

Какво ставало с мене? А какво става с тристате франка? И няма ли да ги върне? Той ми говори вече за хубавото време.

— Дай ми адреса си, — казва той най-сетне. — Често исках да намина да те видя, но не знаех къде живееш. Някой път може да ми се прииска да си поприказваме…

Може би е срамежлив, та иска да ги изпрати по пощата.

— Довиждане. — Той ми подава учтиво ръка и си тръгва със спокойна съвест. Панталоните му са даже огладени, имат нови ръбове.

Не си струва труда… най-добре е хич да не се ядосваш на такива хора. Колкото по-скоро ги забравиш, толкова по-добре. Колкото до него, лесно мога да го забравя… но парите! Това ще бъде много по-мъчно.

Сега той се обръща.

Вижда ме, че го гледам. Спира се за момент, после се връща. Ако ме нападне, ще го убия!

— Я ми кажи, имам ли да ти давам нещо?

— Да, имаш.

— Колко беше?

— Триста франка.

Той се стъписва. Трябваше да му кажа сто, тогава може би щеше да ми даде нещо.

Той изважда портфейла си, измъква три стофранкови банкноти и ми ги подава.

— Ти знаеш, имам обичай да забравям. Довиждане.

Този тип ми даде парите, сякаш ми даваше милостиня. Трябваше да изтичам подир него и да му запратя парите в лицето. Аз съм не по-малко джентълмен от него. Един от моите прадеди е бил голяма клечка в двора на крал Матиас, пък ти си едно нищо…

Сега ще започна да живея.

— Такси! Хотел Ривиера.

Съдбата няма да ме победи. Мошеници!

Влизам в хотела, почуквам на вратата на канцеларията. Муши-очи излиза тичешком, съвсем изплашен. Навярно съм смутил спестяванията му.

— Какво има, господине?

— Искам да ви кажа, че напускам и ви предупреждавам за стаята, това има, господине.

— Но защо? Да не сте може би недоволен от стаята си?

— Няма даже и едно кресло в нея!

— Господине, до довечера ще имате едно кресло.

— Много добре, тогава. — Излизам си.

— Шофьорът, закарай ме в някой хубав ресторант, но внимавай, ако е някое просто място, ще те застрелям.

— Много добре! — отвръща шофьорът и потегля.

— Спри!

— Що за кола е тази? Къде ще си сложа краката?

— Ако господинът обича може би да легне на една страна… — казва шофьорът и се ухилва. — Или може би ще обичате да седнете на пода и да си сложите краката на седалката.

— Много ще ме задължиш, ако не се държиш нахално! Аз съм мексиканец! Карай сега!

От малкото огледало в таксите ме гледа едно смъртнобледо, старешко лице, непознато, с възпалени очи. С такова лице не можеш да бъдеш млад. Аз съм на двадесет и шест години!…

Спускаме се бързо по Гран-булвар, веселите електрически реклами се запалват, пулсът на живота бие. По тротоарите човешкият поток тече. Появяват се стройните фигури на жени, блясват и изчезват в тълпата. Таксито не е отворено, а затворено.

— Шофьорът, спри! Отвори покрива!

— Защо? Сега не е лято!

— Аз не те питам какъв сезон е, ами искам да отвориш това нещо.

— Вали малко нещо, господине.

— Недей ми говори сега за отвлечени идеи. Имам нужда от въздух. Не го ли виждаш, невъзможен тип такъв! Парите не значат нищо за мене.

Той смъква гюрука назад. Много е студено. Шофьорът ме поглежда недоверчиво.

— Вие американец ли сте, господине? Аз знам един хубав фокус. Ще купим една бутилка шампанско и много чаши. Вие ще пиете наведнъж от всяка чаша и тогава ще я хвърляте върху главата ми. Всяко хвърляне ще ви струва пет франка. Разбира се, аз ще продължавам да карам в това време.

— Това е смешно. Карай!

— Но евтино! Имам още по-хубава идея. Удряйте ми по един бокс в ушите на всеки кръстопът и ще ви струва пак толкова.

— Стига! Карай, иначе ще си занесеш очите вкъщи в кърпа!

Завиваме в една тясна, тиха улица и спираме пред една мрачна наглед сграда. Малка червена лампа гори отпред.

— Какво значи това? Да не си ме докарал в полицейския участък?

— Това е ресторант, господине.

— Тука? Що за номер е това? Казах ти, че искам елегантен ресторант!

— Моля ви, недейте се нервира. Тука е толкова елегантно… Вярвам, господине, че ще имате пари да платите сметката тука!

— Чакай!

— Много добре, — отговори шофьорът и добави шепнешком: — Но внимавайте много, тука и дишането струва пари.

Ясно е като бял ден: шофьорът е скъперник.

Когато влизам в залата, около двеста господа с фракове бързат към мене, всички все безупречно облечени, мрачни господа.

Трапезарията с господата във фракове прилича на елегантен дансинг, от който тълпи жени са избягали внезапно. На тяхно място са поставени маси, а на масите — цветя; затова именно господата са станали мрачни. Стените са покрити с червена коприна и някаква мистична светлина свети от пода. Големи стъклени пеперуди с невъзможни цветове са окачени на стената; и те светят.

Грамаден килим покрива пода, цветният му мотив имитира точно поляна с цветя. По средата на всяка стена има гигантско огледало без рамка; в него трапезарията се отразява, тъй че се добива впечатление за безкрайност. Броят на безупречно изглеждащите мрачни келнери изглежда четири пъти по-голям. И аз стоя колебливо на няколко места.

Група господа във фракове ми се покланят и ме поглеждат, като че съм сериозно болен и отивам на операция.

Къде ли да седна? Няма значение. Изгубих си охотата за ядене.

След кратко мъчително колебание избирам една маса.

Двама господа във фракове застават до мене, отдясно и от ляво, и остават тъй до края на храненето.

Трима други келнери се нареждат в редица пред масата. Оберкелнерът ми се покланя; той държи сребърен бележник и молив. Лицето му е обръснато червено. Очите му плуват в синя светлина, черепът му е жълтеникав, с един-два безцветни косъма по него, вчесани напреки, от едното ухо до другото. Чудна мода. Като разглеждаш тази глава отблизо, става ти ясно следното: този господин е от онези съпрузи, чиито съпруги не им изменят само, когато нямат време.

Менюто не е в златна рамка и това представлява известно облекчение; от друга страна то съдържа гозби с такива имена, че те смущават твърде много. Наименованията са дълги; състоят се от имена на отдавна починали генерали, поети и други невъзможни личности, за които човек може да обича да мисли във връзка с всичко друго, но не и тъкмо когато е гладен и иска да яде.

За да не сметнат продължителното ми търсене като невежествено лутане, избирам набързо двама генерали и един академик. За последния веднага се разкаях. Съчиненията му винаги ми се виждаха несмилаеми, така че и наречената на негово име гозба ще бъде невъзможна за ядене.

Оберкелнерът се отдалечава с тримата келнери, но другите двама остават зад мене. Тези господа са лишени от всякаква любезност, от всякакво чувство и нежност. Поне един от тях да носеше очила, тъй че да гледа през тях добродушно, също както докторите те гледат преди операция, докато те потупват по ръката: „Хайде, хайде, няма защо да се страхувате, приятелю, скоро ще свърши!“

Внезапно музика изпълва въздуха; смекчена и отдалеко, като че някой свири някъде изпод земята. Тя се изкачва нагоре на пресечки, плъзва се, разстила се върху килима, хленчи в ушите ни. Също и в ушите на добре облечените господа във фракове, които стоят на група в дъното на трапезарията, без никак да се трогват. От време на време, без никаква причина те оправят цветята по масите и ме наблюдават през това време.

Най-сетне пристига първото блюдо. Един от генералите влиза.

Изтикват до масата ми една малка масичка на четири колелца — наглед е също като масичките за инструменти в операционните зали. Но не мирише на хлороформ. Оберкелнерът започва дейността си с демонична сръчност. Отекват заповеди, но аз никак не ги разбирам. Няма значение, щом не ме пита нищо! Вдигат един голям сребърен похлупак, изваждат изпод него малка черна рибка и я слагат върху сребърно блюдо, како върху смъртен одър. Малката рибка изпуска пара.

Изваждат следните прибори: шест вилици, шест ножа, три лъжички и пет чаши. Чашите са различни по големина и стоят едни до други, като тръби на орган.

Леко безпокойство нахлува в сърцето ми.

Малката рибка лежи пред мене и чака; също и двамата господа във фракове.

Погледнато логично, трябва да се атакува рибката с най-малкия нож и вилица; но ние се намираме в Париж, а тука всичко е диаметрално противоположно на логиката. Вратите трябва да се затварят, сякаш искаш да ги отваряш; трамваите пътуват в обратна посока и тъй нататък.

Затова човек трябва да размърда малката рибка с най-големия нож и вилица. Може би ще бъде по-добре да остана неутрален и да избера инструменти от средна големина. През време на мълчаливите ми размишления възникнаха нови усложнения. Един господин с фрак се втурна задъхан и постави на масата някаква черна вакса; и тя в сребърна кутия.

Нужна е бързина, иначе работата ще става все по-сложна и по-сложна.

Остъргвам малката рибка и я разрязвам. Неочакван обрат в събитията: тя няма гръбнак. Някакво мекотело е, като Муши-очи. Добре, даже и тъй да бъде. Нарязвам я на късове и я изяждам. Не е хубава на вкус, но това не ме изненадва. Че какво хубаво има в живота? Още като влизах тука, разбрах, че нищо не може да бъде хубаво в това място. Никак не се докоснах до ваксата. Поне да имаше тя някакво име.

Двамата господа с фракове стоят зад мене с вирнати глави и не мръдват нито един мускул. Каква ли е длъжността им? Защо зяпат неподвижно във въздуха? Сигурно не го вършат за нищо. Готов съм да им платя да си отидат, или поне един от тях да си отиде.

Щом слагам ножа и вилицата си, господинът отдясно пристъпва напред, навежда се към масата и натиска едно копче на звънец отстрани.

Един господин във фрак пристига бързо; господинът отляво му подава моята празна чиния. В същото време поднасят следващото блюдо.

Накъсо казано, единият стои тука да звъни, другият — да подава празните чинии. И веднага донасят следващото блюдо. Няма никаква пауза, нямам никаква друга работа, освен да ям. Да, и да платя. Слагат на масата една светлосиня чаша. В нея има гореща вода, а из нея плават резенчета лимон, ако нямам грешка. До чашата е сложено нещо подобно на нож, вероятно заченато чрез кръстосването на вилица с нож. Освен това, пред мене е поставено едно малко стъкълце с лекарство, а на една чиния и някакво четвъртито нещо, загънато в станиол.

Двамата господа зад мене гледат в огледалото насреща, да видят, предполагам, какво ще стане сега. В първия миг ми минава през ума мисълта да си измия ръцете. Навярно във водата трябва да се капнат няколко капки от стъкълцето с лекарството. Но как може човек да си измие ръцете посред храненето, а не в края или в началото? Аз не съм ял нищо с ръце. И какво е това нещо в станиола? И то спада към него.

Един от двамата господа зад мене се навежда дискретно напред и с леко движение взима малкото нещо в станиол и го премества по-близо до синята чаша, да покаже, че тези две неща вървят заедно, после заглажда покривката на масата, като оправдание за постъпката си. Иска да ми подскаже: „Господине, това нещо в станиола спада към тази група, но аз не го приближих, за да ви обърна вниманието към този факт, а само защото имаше една гънка на покривката; такова нещо не се позволява тука. Аз ще бъда неутешим, ако вие сметнете постъпката ми за намек, господине. Тя беше само една щастлива случайност, от която вие трябва да се възползвате, господине.“

Във всеки случай, най-много до десетина минути ще си тръгна оттука и никога няма да се върна вече до края на живота си.

Взимам нещото в станиол и го разгъвам внимателно. То е удивително леко; вътре има нещо зелено. Едвам го взимам и то изскача от ръката ми. Поглъща го морето от килим.

Двамата господа зад мене не са видели нищо; нито пък аз.

Оберкелнерът се появи отново. Той още не знае нищо; освен ако в кухнята са му казали за произшествието. Виждам го по очите му; той търси проблема в станиола. Поглежда към мене неспокойно: може би аз съм го изял? За да го успокоя, чертая по покривката на масата малки змиевидни черти. Не бой се, глупако, щом аз не се боя! Вместо това върви си вкъщи, жена ти те мами, ах ти, безхарактерен тип такъв!

Сега идва следващото блюдо, академикът. Този член на академията е проявявал малко въображение приживе; и той е като риба.

Най-напред ми донасят една риба, дълга цял лакът, в стъклен съд, да видя, че е жива, да се успокоя. Чудно хубав екземпляр. Изпитвам нужда непременно да я разгледам през увеличително стъкло. Във всеки случай ставам на крака. Сега е великият момент, когато човек трябва да се представи на една риба.

Отнасят рибата.

Наливат вино; музиката пак се промъква в залата.

Сега влизат една дама и един господин. Жената е безпощадно деколтирана от главата до краката. Тя застава на входа, а погледът й инспектира с достойнство и четирите огледала, където може да се огледа четири пъти по четири. Това й вдъхва смелост; сега тя се понася из залата като сгъваема водосточна тръба, с дискретни размествания на раменете, а това кара стомаха й да прави малки движения във вид на полукръг. Когато минава покрай мене, тя внезапно издига очи и ги затваря бързо.

То беше ужасно, а в същото време и излишно.

Една от обиците на тази жена струва повече от целия ми живот, а задълго време обиците на тази жена не са имали никакво значение за нея. Нищо не е от каквото и значение за тази жена; само нейният собствен живот още не е почнал да й дотяга. Но затова има грижата господинът, който припка подир нея със ситни крачки; той е плешив, очите му са безжизнени и подпухнали. Той сигурно обича много тази жена; с единствената последица, че той още не може да се примири.

Сега щабът се появява отново; донасят с тържествено шествие трупа на живата преди малко риба. Оберкелнерът вдига сребърния похлупак; рибата лежи изтегната върху своя смъртен одър, между два зелени листа, с облещени очи, няма и неподвижна. Във всеки случай, амин. Зелените листа не са за ядене, това го знам вече; веднъж ги опитах, но не бяха много хубави на вкус. Само за украшение са. Цяло щастие е да се образова човек. Това откритие ме радва.

Много добре, кога се е родил Каприо Лопес де Вега? През 1562 или 1652 година? Да, и вечност? Колко бучки захар си е слагал Балзак в кафето? Пиел го е без захар! Както виждате, не можете да ме заблудите лесно. Могат да сложат пред мене каквото искат, няма да ме смутят. Такива сурови лица, а сега ми носят рибата.

Оберкелнерът проявява високоразвита акробатическа тренировка, като поднася рибата. Лицето му се преобразява, по него се изписва също такова отегчение, както по лицето на хирург, който знае още преди операцията, че пациентът няма да плати. Преди да пусне ножа в действие, той го подмята ловко във въздуха и го улавя в решителния момент. Такова нещо може да се види само в някой мюзикхол. И по-евтино, разбира се.

Рибата е удивително хубава, също и сосът, поднесен заедно с нея.

В това време дамата и господинът си поръчват същата черна рибка, която изпуска пара, и тогава стават изумителни неща. Оказва се, че човек трябва да размаже рибката с помощта на ваксата и да я изяде намазана върху препечен хляб.

Поглеждам дискретно към двамата господа във фракове зад мене. Те са неподвижни като статуи. По изражението на лицата им не може да се разбере какво е станало преди това с мене, въпреки че сигурно са видели всичко… макар и само в огледалото. Но те стоят неподвижно, лицата им са сковани. Само вътрешните им чувства са в кипеж.

Може ли да се поиска сода бикарбонат тука? Вероятно не.

Защо изядох черната рибка с нож и вилица? Ех, поне имам нещо да размишлявам върху него.

Щях да ям още от другата риба, но я взеха от мене и я отнесоха.

Наляха ми нов вид вино и музиката почна да въздиша. Защо изядох черната рибка с нож? Във всеки случай тези двама келнери зад мене са идиоти. Сега идва вторият генерал?… Интересно, по какъв начин е бил разрешен в армията проблемът за умственото превъзходство, породен от неприятни моменти. Има редници… подофицерът е по-умен от редника, поручикът е по-умен от подофицера, след поручика идва капитанът и тъй нататък. Колкото е по-висок чинът, толкова е по-умен и човекът, който го носи. При тях това зависи от чина. Ако човек е редник, трябва да го схване, и наистина го схваща. Ако, например, поручикът иска да бъде по-умен от майора, работата стига до дуел. Освен това, всеобщо се казва, че офицерите ухажват най-хубавите жени, а се женят за най-грозните. Това е тяхната гаранция. И защо съпругите на някои офицери са сърдят на тази мода?

Всичко това ми минава през ума само докато донасяха генерала. Той е вече тука.

Риба и теле, ако имат нещо помежду си, резултатът може да бъде само някакво недоносче.

Ново вино. И сирене. Един вид пасти. Вината се менят постоянно. Кафе.

Плешивият кавалер на дамата плаща. Дава петдесет франка бакшиш.

Ужасно!

И аз плащам.

Донасят сметката, сгъната и скрита под една салфетка като семеен позор. Човек трябва да я погледне както се поглежда телеграма. Внимателно, с обич, най-напред подписа.

Двеста и единадесет франка.

Бих искал само да знам откъде са дошли тези единадесет франка.

Бакшишът поглъща други петдесет франка. Остават ми тридесет и девет франка… Ех, дявол да го вземе… Само да не бях изял черната рибка с нож.

Напускам ресторанта. Господата във фракове се кланят като луди. Успях да ги убедя, че съм джентълмен. Никак не им минава през ума, че това става за последен път.

Таксито стои пред ресторанта, чака ме. Плащам двадесет и два франка. Да бях стоял по-дълго време вътре, нямаше да мога да платя тук вън. Само да не бях изял черната рибка с нож и вилица!

Тръгвам пеша по Гран-булвар, а чистият въздух ме избистря малко нещо. Сега ще се върна и ще кажа на двамата келнери защо изядох черната рибка с кожата. Ще им кажа, че рибката се казва bubis minerali и се лови в един мексикански залив близо до Камчаткарутка; за примамка, на въдицата се слага хлебарка. Недейте ме прекъсва, виждам, че сте още толкова глупави да вярвате в географията. Хващат я с хлебарка, момче. Знаете ли защо я изядох с всичко? А ти, свирчо, не знаеш ли, че кожата на bubis minerali е пълна с витамин „Д“ и че той може да бъде извлечен само с нож и вилица? Този ресторант за културен ли минава? Вие ходили ли сте в гимназия? Не? Добре, на латински това се казва plasticus vulgaris. Какво се казва тъй ли? Няма значение. Не вие, това поне е сигурно. Преките потомци на дивите генити и лейти, които населяват подножието на Хималаите, господствали там през 462 година преди Христа… ненадейно дошли лемурите, драги ми приятелю, но преди това дръпнали хубав пердах на нарвите. Главатарят на това племе, великият Вокатив, офейкал от бойното поле, като си държал панталоните с ръце. Той имал една хубава дъщеря, Лабу, стройна, снажна хубавица. Какво си мислехте вие? Че ще ви разправя сега цялата история на света? Сбогом!

Гладен съм. И имам още четиринадесет франка. Да отида ли да се навечерям в някой ресторант прификс? След черната рибка няма да има вечеря, разбирате ли?

Качвам се на подземната железница и отивам пак на булевард Сен-Мишел. Няма никаква логика и никакъв милостив преход в това, което става с мене.

По булеварда идват и си отиват щастливи, доволни хора. Елегантни, млади и хубави жени кършат снага. Ученици се удрят един друг по гърба с линиите си, свират с уста най-новите шлагери и подхвърлят полугласни забележки за жените, които се разхождат сами. Мъча се да се владея, но ми идва да полудея от глад. Какво е това? Да не иска стомахът ми да си навакса наведнъж за всички пропуснати до сега обеди и вечери? Да вечерям два пъти — и дума да не става. Какво направих с тристате франка, Боже Господи, какво ги направих? Плащат ли се двеста франка, за да изядеш една рибка с нож и вилица? Сега почвам да разбирам истински какво става с мене.

Искам да отида в някой бар, да си поръчам едно кафе и две кифли.

Когато пак ми паднат пари на ръка… Най-лошото е, че трябва да се страхувам само от самия себе си. Защото има двама души в мене, единият луд, другият умен. Щом остана без пари, интелигентният в мене се разбужда към живот, но всъщност няма много работа; само си взема бележка за вършените от мене лудории и почва да ми чете конско евангелие за тях. Лошият в мене, обаче, постоянно ме тласка към гибел и казва безразборно „да“ на всичко.

Сега е дошъл последният момент. Четиринадесетте франка трябва да бъдат спасени. Отивам в едно малко кафене и си изработвам боен план за спасяването на тези четиринадесет франка. Струва ли си труда да се харчат пари за такава цел? Да, струва си, защото с този разход ще мога да избегна по-големите. Това е конференция.

Защо му трябва на човека конференция? И някаква философия на малките мерки ще свърши работа. Дявол да ги вземе тристате франка! Ще смятаме, че никога не са съществували. Не съм се срещал с идиота, който ми ги върна. Ще отида даже и по-далеч. Изобщо не съм му давал на заем триста франка. Бях похарчил вече парите, когато ги имах.

Трябва да продължа живота си точно от онази точка, където го прекъснах преди оня следобед. През това време даже придобих нов житейски опит. Човек не трябва да завижда на богатите. Те са принудени да ядат тези черни рибки.

Но не с нож и вилица!

Мирно сега!

Помъчи се и мисли за нещо ново.

Ще наблюдавам минувачите. Колко пари може да има всеки един в джоба си?

Онзи с рунтавите мустаци има около хиляда франка. Отива си вкъщи на вечеря (Аз вечерях в седем часа; и това беше грешка, но съвсем не най-голямата.) Жена му има чип нос, мъжът ще й каже:

— Знаеш ли какво, Адриано, ако е хубаво времето утре сутринта, ще отидем в парка.

— Много добре, — отвръща Адриана. — Недей се залавя да пушиш цигара. Ей сега ще се храним.

И наистина, Адриана слага вече масата.

— Има ли салата?

— Разбира се, — отговаря тя.

Той изпива две чашки аперитив и сяда да си прочете вестника.

Прозорците на апартамента им гледат към улицата, по която хората се връщат вкъщи — и те ще вечерят, но не с черни рибки, поне толкова знаем. (Чувал ли е някой такова нещо, да ядеш черни рибки, когато умираш от глад.)

Да отида ли да се нахраня пак, или да се приготвя за всеки случай, като си купя какао и захар? Вечерята е много хубаво нещо, но се свършва за половин час… пък сиромашията ми ще отиде по-дълго време. Все пак, не бива да пренебрегваме факта, че истинското нахранване си има хубави последствия, които ще траят чак до сутринта на втория ден. И даже по-дълго, казано по-точно. На първо място не е въпрос на вкусност, а за хранителната стойност на храната. Ако аз изям сега, да речем, една картофена супа, боб и тем подобни, няма да огладнея чак до утре вечерта. Но къде може да се намери боб тука?

Колко много хора се навъртат тука, пък не знаят даже и какво са! А се смятат за културен народ!?… Какво е това? Да не съм пил твърде много вино?

Колко много хубавици има тука, и колко много хубавици има, за които няма никога да узная, че са съществували на света! Ако река внезапно да си избера някоя от тях, за коя ли бих се оженил? Не за някоя пълна, макар че тя би могла да издържи по-дълго време на сиромашия; би могла да се храни известно време със собствената си мазнина. Даже би била и доволна, че отслабва: „Миличък, от ден на ден ставам все по-тънка!“ Но след един-два месеца ще грохне. По-слабите могат да издържат по-дълго… постоянно чуваме: „Да, мършава е… вярно е… но да видиш колко може да издържа!“

Има ли някоя такава гозба, че да не мога да я изям сега? Когато бях малък и ходех в пансиона, не обичах картофи с яйца и юфки. Чакай! Имах ли право по онова време? Ах, да, младостта е много глупава. Брашнените храни са не само много хранителни, но от тях човек и пълнее и се разхубавява. Ами картофи с яйца? Един пласт картофи, един пласт твърдо сварени яйца, нарязани на дребно, малко кисела сметана; препечени, докато хванат отгоре хубава, червена корица. Пък ти си сипваш една щедра порция. „Чакай малко, недей толкова много! Мисли и за брат си!“

Казвам ви, тази жена пред мене е елегантна! Тънка талия, роклята й прилепва плътно о бедрата й. Съблазнителна женичка, и с такива тънки крачета, че е същинско чудо, как издържат сладкото й тяло. С какви хубави и нежни извивки краката й се разширяват от коляното нагоре; при коленете се закриват от полата, разширяват се под роклята и внезапно се стесняват в талията. (Как се казва на френски: „Тя поклаща бедрата си“?… — „Elle balance ses hanches au rythme de ses pas“… или по-вулгарно: „Elle se tortille.“)

Божичко, каква елегантна, масивна жена, и толкова хубава отзад, че ми идва просто да отида при нея и да й кажа: „Моите почитания, госпожице, аз се казвам Х. Искате ли да ми станете жена?“

Дамата сигурно ще повика някой стражар, макар че неведнъж самата тя трябва да е вършила вече малки лудории. Французите са изтънчени хора; когато направят някоя глупост, казват: „Извърших една малка лудория.“

Толкова много ми се иска само да помилвам тази жена… „Слушайте, недейте се плаши, миличка, един ден ще остареете и ще си спомняте за мене даже и със сълзи на очи: «Не се съгласих той да ме помилва, пък виж сега, остарях вече.» Ах, да.“

Сега я поглеждам отпред. Трябва да добавя тука: От месеци насам не съм поглеждал жена в лицето. Тя е стара. Но може да е само от вечерната светлина. Може даже да ми бъде признателна, ако й заговоря. Божее, как бих я подмладил!… Много добре, ще й заговоря, само искам да я погледна още веднъж отзад. Великолепно! Сега я поглеждам отпред: на колко години може да бъде? Жената не носи годините си, изписани на лицето, а в гърдите си.

Какъв пламък и темперамент има! Нека се опита някой да чете вестник в леглото с нея или да задреме крадешком. Тя би го изхвърлила от леглото. Разкошна хубавица! Сега я поглеждам още веднъж отзад. Ами отстрани? Още не съм я поглеждал отстрани.

Тя се спира внезапно.

— Я ми кажете, искате ли нещо от мене?

— Аз?… Не… нищо.

— Исках само да зная.

Отивам си вкъщи да спя.