Габор Васари
Монпти (16)

Глава XVI

Ана-Клара прегръща една относителна риза.

Снощи изпрах една риза съвсем тайно. След прането я прострях изопната, тъй че да не изсъхне съвсем набръчкана, защото нямам как да я изгладя. Чувствам се загубен. Човек или е джентълмен, или бохем, но не бива да пере ризи нощно време; това е признак на дребнобуржоазни разбирания.

Следобед Ана-Клара и аз пристигаме в градината едновременно. Тя ми размахва кърпичката си още отдалеко:

— Сервус!

Да, тя ме поздравява на унгарски. Вчера я научих на този поздрав.

— Да не сядаме, — казва тя. — Нека да се поразходим малко.

— Може ли да си сложа ръката в твоята?

— Чакай, по-добре аз ще те уловя под ръка.

Тя се отпуска върху ръката ми, аз почти усещам топлотата на тялото й.

— Монпти, ти не знаеш да вървиш под ръка с жена. Недей прави такива големи крачки. Ха-ха… тъкмо ми мина нещо през ума, но няма да ти го кажа, Монпти. Ще ти го кажа чак след като сме били приятели дълго време.

— Много си сладка.

— Винаги ще бъдем добри другари, нали? Закълни ми се, че винаги ще бъдеш добър към мене, че никога няма да ставаш лош.

— Кълна ти се.

— Само тогава ще мога да ти казвам „ти“. Още на никого не съм приказвала на „ти“. Какво искаше да ми прошепнеш? Преди малко, до дървото, ти каза, че си искал да ми пришепнеш нещо…

— Много е късно сега.

— Че защо? Кажи ми го веднага. Много съм любопитна!

— Исках само да ти кажа: много си хубава и аз много те обичам.

— Чакай, искам да ти покажа една снимка. Ела да седнем за една минутка.

Ана-Клара изважда една снимка от ръчната си чанта.

— Тук съм аз — казва тя.

Лицето й едвам се познава. Помолвам я да ми даде снимката. Не, не била хубава. Следващия път щяла да ми донесе по-хубава.

— Дай да ти разгледам чантата, Ана-Клара.

— Защо?

— Искам да видя какво има в нея. Съдържанието й ме интересува; то дава известна представа за характера на собственика. То е като отражение в огледало.

— Там има неща, които никак няма да те интересуват.

— Обещавам ти; ако вътре има такова нещо, което не бива да го видя, тогава няма да го погледна.

— Не обичам да ми гледат чантата.

— Давам ти честна дума.

Но тя не ми дава чантата си; даже се опитва да я скрие.

— Предполагам, че досега си дружила с хора, за които честната дума няма никакво значение. Може би французите са…

— Спри… това не е красиво от твоя страна. На ти чантата.

— Благодаря. Сега не ми трябва.

— Напротив, ще я вземеш веднага и ще я разгледаш вътре, иначе ще ти се разсърдя.

— Както искаш.

— Е, защо не я разгледаш вътре?

— Разгледах я. Исках само да видя какво червило употребяваш. Коти? Не е лошо. Повечето от познатите ми дами употребяват Убиган.

Тя ме погледна с усмивка на уста.

— Да, вярно е, — казвам аз.

Ана-Клара само продължава да се усмихва и се обляга върху мене още по-силно.

— Ти го казваш само току-така, — отсича тя.

Внезапната й близост ме смущава, гласът ми става дрезгав.

Тя отваря чантата и ми разкрива съдържанието й.

— Виж, мили, това ми е пухчето за пудра; това ми е пудрата, розова охра… това ми е въглена, това ми е червилото, това е календар, това е едно писмо от приятелката ми Луиза… хубаво момиче, на двадесет години. Това тука е едно малко стихотворение. Това са стихове.

Протягам ръка за стиховете. Тя ми ги подава плахо. Прочитам ги. Тези малки стихотворения са хубави, само че не трябва да се превеждат, иначе веднага стават глупави и сантиментални. Но аз ги обичам, защото съм чужденец и досега съм срещал френски любовни думи само под строгото покровителство на моята граматика, като например: Олга обича Адела. Адела обича Мария. Мария не обича Олга.

За да разбереш тези стихове, трябва да живееш тука; трябва да познаваш сивото парижко небе, ритмичната походка на неговите жени… те ходят с начервени полуотворени устни и притворени очи и обикалят по света, сякаш винаги се оглеждат за някого. Освен това, човек трябва да бъде самотен и без пари… тогава се трогва до дън душа от стихове като тези:

Вън дъждът почуква по стъклата.

Мили мой.

Колко дивно е, че двама с тебе

заедно седим.

И при всяка капка чук-чук-чук.

Чувам говора на твоето сърце.

Чудесно; няма нищо в тях. Малко пресилено, вярно е, но хубаво сравнение. Дъждът почуква отвън и тя го чува. От друга страна, сърцето на жената тупти вътре… в гърдите й и той го чува. Естествено, той притиска ухото си върху лявата й гърда… топла, мека топчица… Обикновено сърцата на жените се намират тъкмо на това критично място. Колко хубаво би било да се даде първа помощ на някое младо момиче! Няма ли свободна служба за даване на първа помощ?

Посягам да сложа стиховете обратно в чантата… пак същото плахо движение както преди. Между другите книжа, писма и дреболии има един син плик. Струва ми се, че тя иска да го скрие. Когато и да бръкне в чантата си да ми покаже нещо, пръстите й винаги се плъзват бързо по този плик. Случайно ли е това? Все ми е едно, но наблюдавам всяко нейно движение.

Наистина няма никакво значение за мене, какви писма носи тя в чантата си. Това не ме тревожи; не съм влюбен в нея. Тъй или инак, ще трябва да си замина един ден. Пък и не е сигурно, от друго страна, че е любовно писмо. Може да е друг вид писмо, което тя не може да ми покаже. Писмо от родителите й, от някоя роднина или може би от някоя приятелка. Може даже и да й искат с това писмо да плати някаква сметка… „Виж, мамо, това писмо получих днес. Ние платихме вече, пък сега пак искат парите. И с такъв невъобразимо нахален тон!“

Даже и да е любовно писмо, може да е някаква стара любов още от времето, когато тя не се познаваше с мене. Понякога жените мъкнат такива спомени в чантата си по цели години.

Ана-Клара изважда един сгънат бял лист.

— Аз написах това, — казва тя.

— Какво е то?

— Просто… Просто мисли. Записах си ги тука, в градината.

„Септемврийски следобед“, почвам да чета. „Небето е сиво, скоро ще завали пак. Ако завали дъжд, ще се върна у дома. Кестеновото дърво няма вече листа. Пожълтелият лист…“

Тя махва бързо с ръка и закрива листа.

— Недей чете, моля ти се.

— Защо не?

— Ей тъй. — Внезапно тя се изчервява и ме поглежда смутена. — По някой път пиша и стихове, да, да, но не трябва да ме питаш какъв вид стихове са…

От време на време тя се обляга върху мене съвсем близо. Почти усещам топлия й дъх.

Устата й се разтваря в усмивка и разкрива хубавите й, правилни, бели зъби. В очите й свети дяволито пламъче. Струва ми се, че тя си играе с мене. Леката й рокля е изопната плътно върху хубавите извивки на бедрата й… Боже мой! Боже мой!

— Ана-Клара, ела веднага с мене по брега на Сена.

— Защо, какво има там?

— Искам да мина с тебе по пътя Сен-Мишел до Сена. Листата вече падат по пътя Сен-Мишел.

— Защо казваш пътя Сен-Мишел? Нали знаеш, че е булевард! И какво ще правим по брега на Сена? Тука не е ли по-хубаво от там?

— Искам да видя кулите-близнаци на Парижката Света Богородица, отразени в мръсните води на Сена. Искам една френска девойка да ме целуне по очите.

— Аз?

— Да, искам ти… гореща, благоуханна, облечена в дантели, както казва нашият велик поет Ади.

— Колко си чуден.

Тя се замисля малко. После ме поглежда крадешком.

— Има ли нужда да отиваме чак до брега на Сена за това?

— Какво искаш да кажеш?

— Мога да те целуна по очите и тука, но ти не трябва да ме целунеш, иначе цялата работа ще стане много смешна. Е, затвори си очите.

— Искам да го направя чак в последния момент.

Тя се навежда към мене, като че е най-естественото нещо на света, тука, посред Люксембургската градина, под една гола каменна статуя и притиска горещите си устни върху затворените ми очи.

Един стар господин вдига глава от вестника си, заглежда се в нас през очилата си в златна рамка.

Очилата му стояха на върха на носа му.