Габор Васари
Монпти (32)

Глава XXXII

Купих си един унгарски вестник от будката на булевард Сен-Мишел. Толкова е малък и смешен, пък разтръбява маловажните си събития с крещящи заглавия:

„Банковият директор X се застрелял.“

В Париж това съобщение щеше да бъде малко антрефиле в средата на вестника, не на първа страница. Даже и да се е застрелял! Какво от това? Сигурно по-неприятно щеше да бъде за него, ако беше останал да живее. Новина ли е това?

Обаче на втора страница почвам и аз да го разбирам; трябва да четеш всичко това в някое будапещенско кафене и тръпки да те побиват като знаеш: до вчера той седеше тука, никой не го подозираше. Пиеше си кафето и се смееше. Ужасно.

„Събранието на Будапещенския общински съвет…“

„Андрей Шпаник, двадесет и три годишен калфа — шлосер, се изкачил на Турулфогел.“

— Добро утро! — казва някой ненадейно на унгарски.

Пред мене стои някакъв странен мъж и се смее.

— Аз унгарец.

Непознатият говори лошо унгарски и ми се хили, сякаш съм негов роднина, когото не е виждал от години насам.

Отговарям му на френски; става ясно, че и френски не знае добре. Унгарски забравил вече, а френски още не научил. Чудна работа, наистина. Дрехите му са изцапани и занемарени. Носи червено шалче около врата си и каскет, накривен на една страна. Не принадлежи вече към нас, но и към тези тука не принадлежи. Не е нито от едните, нито от другите. Както стои по средата между двата езика, също тъй стои и по средата между двата народа, с душа, разкъсана на две. Навярно не е имал нито една приятелка французойка през целите тези десет години.

— „Има само едно хубаво момиче на света…“ — казва той и се смее. — Хубава песен. Аз зная много такива хубави песни.

— Няма ли да се върнете пак в Будапеща?

— „Ставайте, унгарци, роден край ви днес зове“, декламира той. — Какво? Не, не, аз не връща вече. Тука добре. Как се казва…

Той се замисля и с деликатно движение издига грубата си ръка до брадата си. Заглежда се с блуждаещ поглед към Сена, където кулите-близнаци на Парижката Света Богородица се издигат срещу небето.

— Аз забравил… няма значение… е? Нали, господине?

Преди да си отиде, той издига ръка и я размахва смешно във въздуха:

— Isten aldd meg a magyart! Бог да пази Унгария!

Но не се разплаква. Не. Само поклаща глава енергично.

— Довиждане, драги господине. — И си тръгва с пъргави стъпки по посока на улица Патр-Сен-Северен.

* * *

Следобед Ана-Клара се появява внезапно с някакъв пакет.

— Какво си донесла?

— Нищо. Сервус. Утре е Коледа.

— Ана-Клара, от сега нататък ще ти викам Анушка. Кажи, че си унгарка, или ще изпочупя всички мебели в хотела. Ти се казваш Анушка.

— Оо! Какво значи то?

— Значи, че те обичам много!

— Донесох ти нещо от къщи. Мама го опече.

— Майка ти знае ли, че…

— Недей се вълнува, откраднах го… Това ми е коледния подарък. Знам, че трябваше да ти го дам чак утре, но не можах да чакам.

Отварям пакета: един молитвеник, подвързан с кожа, със златни букви.

Най-напред открадва, и веднага след това ми носи молитвеник. Добре, нищо няма да кажа.

— А сега ще ти дам дванадесет целувки.

— Защо пък дванадесет?

— Защото има дванадесет апостоли.

Ах, Боже мили! Тя меси църквата даже и в любовта си.

* * *

Още следобед се появиха признаци, че тази вечер Коледа ще дойде при нас. Празничният дух се примеси със скуката на всекидневния живот и го украси; даже и такситата почнаха да дават по-други сигнали, не както обикновено. За да се допълни коледния дух, падна и малко сняг. Наистина, той скоро се обърна на мръсна каша по улиците, но по покривите остана да лежи като хубаво украшение от бяла накъсана дантела. От моя прозорец се загледах в нежните снежинки, които падаха полека.

Почна вече да се спуска здрач.

Старата жена с канарчето се занимава с някаква торта. Съдебният чиновник седи на двора с ръце в джобовете на панталоните си. Понеже е празник, днес е махнал куртката, с която отива всеки ден на работа. Изхрачва се и после стъпква с крак храчката. Негърът се навежда от прозореца по риза и се хили. Стига си се хилил, идиот такъв, жена ти вече ти изневерява. Нямам доказателства за това, вярно е, но сега има нужда от доказателства само за хубавите работи.

Бъдни вечер.

Сантименталните души измежду моите читателки — стари жени със сатенен нагръдник и изкуствени зъби — ще изискват от мене да заскитам из улиците като самотен ергенин, може би, да ям наденици със сух хляб, да търкам посинелите си от студ пръсти и да надничам с насълзени очи през прозорците на къщите, където щастливи семейства се веселят около коледните елхи в ярко осветените стаи… Малкото момченце не получи подарък велосипед, а цяла дузина гащета с неговите инициали. От мамичка татко получи една страшно лоша пура. За нещастие, той ще трябва да я изпуши. Мамичка получи шарена ваза. Човек получава само такива подаръци, които не го радват; тогава поглежда към подаръците и крадешком хвърля поглед към часовника — може да не е късно да прехвърли подаръка на някого другиго.

Тогава се появява чичо Андрей, непоканен, и семейството се съвещава набързо, какво да му подарят, защото чичо Андрей е дошъл тъкмо след като подаръците са вече разпределени и сега стои малко неловко под коледната елха. В смущението си той току повтаря: „Хубаво дърво, драги приятелю, много хубаво дърво, наистина.“ Мамичка донася набързо от гардероба новата вратовръзка на татко, подарена му за рождения ден, огъва я в тънка хартия, останала от подаръците, и я подава на чичо Андрей.

— Много сте мили, деца мои. Такъв хубав десен… Винаги си мислех да си купя тъкмо такава вратовръзка. Да, да, момчето ми, у вас дядо Коледа е голям богаташ.

В това време татко узнава за този обрат на нещата; узнава го във вестибюла, защото татко тъкмо се връща от кухнята, където е отишъл да сръбне капка ликьор… „Но нито една думичка на майка ви; с нейния език… ако забележи нещо… даже и Коледа няма да е свят ден за нея.“

От този момент насетне татко намрази чичо Андрей, който се залавя да показва вратовръзката повече пред татко, отколкото пред другите, и веднага си я слага…

Бъдни вечер.

За нещастие, няма да отидем да надничаме през чуждите прозорци, да подушим малко щастие.

Сутринта запалих силен огън в камината, нагласих пред него нетърпимото по цвят кресло и седнах на него, удобно и приятно.

Предния ден си купих две бутилки шампанско, малко варено месо, сирене, плодове, египетски цигари, ликьор, а сега празнувам Коледа сам.

За да допълня коледното настроение, купих си Дикенсовата „Коледна песен“ на френски: „Marley etait mort, c’est pour commencer…“ Не е хубаво да се празнува Коледа сам. Можех да поканя някоя жена. Имам пари сега. Но няма да го направя. Аз съм човек с характер. Жалко е, но е вярно.

Пия шампанско и пуша египетски цигари. Грамофонът свири непрекъснато. Толкова е горещо в стаята, че отварям прозореца — навън се виждат черните покриви със сняг тук-таме по тях като бели петна; черен пушек се издига към мрачното оловно небе.

В хотел Ривиера всичко е тихо. Повечето от наемателите прекарват Бъдни вечер в кафенета, танцувални салони и други увеселителни заведения.

Студен, свеж, приятен въздух нахлува в стаята. Постепенно всички осветени прозорци затъмняват — всички излизат навън да търсят развлечение. Семейството на Муши-очи остава вкъщи, те са пестеливи. Аз мразя стиснатите хора. Какъв смисъл има то? Тъй или инак, все ще умрем един ден.

Ана-Клара и аз ще се срещнем в полунощ на литургията в църквата Света Ана на улица Толбиак. Тя отива с родителите си и ще бъде там преди мене, но ще нагласи тъй, че ще можем да говорим насаме за една минутка. Тя ми обясни точно къде трябва да застана, защото винаги има навалица на тази среднощна литургия и човек трябва да си вземе билет много отрано — билетите се разграбват, като че е някой театър с успешна пиеса. В единадесет и половина през нощта се качвам на подземната и заминавам за коледната литургия. Трябва да сляза в Корвизар; там подземната железница свършва и от там нататък се движи между покривите като надземна железница. При Корвизар се минава през един тесен пасаж и тъй се излиза на улица Бобило, през улица Жона, после се влиза в улица Толбиак, където се намира църквата Света Ана.

Тълпа народ са се събрали вече пред църквата. Само малки групи хора пускат наведнъж, за да имат възможност да намерят спокойно номерираните си места. Съсед отдясно ми е една руса дама с вечерна рокля; тя пуши дискретно цигарата си. От лявата ми страна стои една стара жена; тя мирише на беднотия, дъвче нещо и оглежда всички втренчено.

Снегът пада полека. Мъглив, снежен Бъдни вечер.

Французите ядат пуйка на този празник. Шампанското тече като река из танцувалните салони, а девойките танцуват. Потни ръце стискат носни кърпички.

„Et le vieux Marley etait mort pour commencer…“

Когато ме пускат да вляза, веднага съглеждам Ана-Клара край свещения стълб, където се бяхме надумали да се срещнем. Цялото й внимание е насочено към вратата, през която богомолците влизат като човешки поток.

Тя веднага ми прошепва:

— Искам да ти покажа майка си. Втората жена на третия ред от тука.

Мила, сивокоса стара жена, която се моли мълчаливо.

Църквата е пълна с извънредни столове. Огромна навалица хора. Всички възрасти са представени. Възрастни мъже, офицери, млади жени, момичета и деца. Освен тях, и обичайните посетители на църквата: ревматични, набръчкани стари жени, които идват в Божия дом ден след ден, тласкани от страха от смъртта. Всички тези стари жени са дошли тука сега, защото очакват някаква особена милост от този празник на празниците. Те движат устата си безмълвно, а малките черни зърна на молитвените им броеници се плъзгат полека през пръстите на разтрепераните им измъчени от работа ръце. А Всевишният на вселената седи тъжно на престола си, загърнат от незапомнени времена насам с мантията си на вечността; със спокойствието на съвършенството, което ни вдъхва страхопочитание. Защо ни създаде, Господи, за Твоя голяма печал? Ние не държим много сметка за Тебе, а събираме сиви камъчета и се разбягваме от ужас, щом Ти махнеш с ръка на някого от нас. Ние не Те обичаме, само се боим от Тебе. Ти знаеш най-добре Господи, колко малко радост Ти доставят даже и твоите свещеници.

Украсеният с цветя олтар се къпе в светлината на цял рой свещи, в студено елегантния блясък на електрическите крушки. Облаци от тамянов дим се издигат от олтара над нашите глави, да водят борба с най-разновидните парфюми и с миризмата на тълпите хора, струпани заедно.

Органът звънти и гърми; мощен мъжки глас пее внушително от галерията над нас:

Minuit, Chretien, c’est l’heure solennelle

Ou l’Homme-Dieu descendit jusqu’a nous

Pour effacer la tache originelle

Et de son Pere arreter le courroux…

Свещеникът издига светите дари, всички стават и коленичат смирено с наведени глави. Звънците на олтара звънят ритмично, като рой еленови звънци.

„Нека да се радват небесата, и земята да ликува пред лицето на Всевишния, защото Той идва.“

Когато почва раздаването на светото причастие, тук-таме богомолци стават от редиците пейки и се приближават до олтара с наведена глава. Мъжете с радостни лица и скръстени ръце, жените смирено, с ръце, опрени на гърди. Пристъпват тъй към олтара, смирено и мълчаливо, като трупове, призовани от Всевишния да излязат от гробовете си, за да се явят пред Неговия съд; като че отиват към вечността.

Колко хубава е тази дума: вечност.

Трима свещеници раздават светото причастие едновременно и, въпреки това, напредват твърде полека; няколко хиляди души чакат да приемат тялото Господне. Господи, обичам Те, и без странните обреди на религията, макар и да не нося молитвената мантия, която ни прави всички равни.

Ана-Клара ме дръпва за ръкава нетърпеливо и ми прошепва:

— Хайде да излезем навън, да бъдем заедно малко по-дълго време.

Ясният, студен въздух навън е хубав. Улиците са запустели, само ние двамата се разхождаме мълчаливо един до друг.

Колко е хубава нощта и колко е жалко, че скоро ще мине. Скоро и аз ще бъда сам у дома и ще си легна. После ще дойде утрешният ден, и денят след него…

А ние двамата ще бъдем винаги заедно.

Аз ще остарея и ще умра. Как ли ще умра? Каква ли ще бъде смъртта ми? Има още време за това. Още няма да мисля за нея. Животът е еднакво кратък за всички ни, а онези, които обичаме, остаряват и умират заедно с нас.

Човек трябва да живее умно и мъдро за момента, да търси доброто в злото, за да намери мир и утеха. Това е щастието.

— За какво мислиш, Монпти?

— Тъкмо мислех да си запаля една цигара.

— Да ти покажа ли къде живея?

— Да.

Тя ме повежда през разкривени улички. Забелязвам името на една от тях — улица „Надежда“. За пръв път идвам тука.

Тъмните къщи са забулени в коледния дух. Дикенс: „Et Marley etait aussi mort qu’un clou de porte.“

— Тука, — казва тя и ме улавя за ръката. Сочи ми някаква четириетажна сграда. — На втория етаж, ей там, където е балконът… онези пет прозореца са наши. Близо до втория прозорец оттука е сложена коледната елха, чак до тавана стига.

— Коя е твоята стая?

— Първата. Целуни ме сега.

— Значи, тука живеете? Интересно.

— Няма никой сега вкъщи.

— Как се казва тази улица?

— Улица „Пет диаманта“.

Издаденият прозорец светва внезапно.

— Гледай, някой запали лампата.

— Трябва да е слугинята! — казва тя.

Колко чудно — Ана-Клара е живяла тука, пък аз в Будапеща, и все пак се срещнахме.

— Хайде да вървим сега, не искам да ни видят тука.

— Горката мамичка, да знае, че ние двамата…

Тя ме задърпа да вървим.

— Колко е жалко, Ана-Клара, че не мога да посрещна Коледа с тебе, напълно с тебе. Искам да спя с тебе на едно легло, да се сгуша съвсем близо до тебе; искам да чувствам топлината на твоето тяло, да чувствам туптенето на сърцето ти. Нищо не бих искал от тебе. Смятам, че не е възможно, щом ти не го искаш. Аз не съм човек да насилвам. Чудно ми се вижда, че не искаш да опознаеш характера ми. Не си ли любопитна?

— Щом искаш толкова много… може да дойда някой ден.

— Тази вечер?

— Не тази вечер.

— Жалко. Да не приказваме повече за тази работа. Това наричам аз хубава Коледа.

— Аз трябва да се подготвя за такова нещо. Моята стая има отделен вход. Ако дам на слугинята пет франка, тя няма да каже, че съм прекарала нощта навън от къщи. Някой ден ще го наредим…

— Ти никога няма да го направиш.

— Да… ще го направя. Само трябва да почакаш малко повече. Аз не мога да разбера, защо мъжете винаги мислят за такива неща още при първия случай.

— Аз се познавам с тебе от четири месеца. Ти наричаш ли това „още при първия случай“?

Тя вече носи на врата си златната верижка, подарена й от мене за Коледа. Златен девствен пояс щеше да бъде по-оригинален; такова нещо е била на мода през Средните векове. Има един девствен пояс, изложен в музея Клюни и жените го разглеждат много изтънко: „Ужасно е, Емил! Недей се смя тъй глупаво, ужасно е! Кажи ми, Емил, коя е предната страна и коя е задната… като образован човек трябва да го знаеш.“

В чест на празника Муши-очи остави електричеството за гори цяла нощ. Аз останах буден до четири часа сутринта, пих, пуших и гледах към звездното небе отвъд черните комини.

Да, трябваше да поръчам за нея девствен пояс. Но тя не би разбрала такава тънка ирония. Къде е Будапеща сега? Ако бяхме в Будапеща, тя щеше вече да има едно дете от мене. Но аз я познавам само от четири месеца. Тъкмо тъй е… Трябва да опознаеш Будапеща…