Габор Васари
Монпти (25)

Глава XXV

На следващата сутрин нарисувах няколко нови рисунки и ги занесох в редакцията на „Алманах“, където напоследък откупиха толкова много рисунки от мене. Казаха ми да се обадя пак след три дни. Ако приемат някои от тях, веднага ще си платя наема (дължим идната седмица); до тогава ще пестя. Във всеки случай, ще си потърся някое порядъчно момиче, което ще ми се отдаде, не като…

По обяд Ана-Клара се появява неочаквано.

Е, сега ще трябва да свършим с нея.

— Сервус, Монпти, идвам да послушам малко музика.

— Грамофонът не върви.

— О, счупи ли се вече? Не може ли да се оправи?

— Не съм опитвал още.

— Толкова съм нещастна, откакто ти ми купи шапката.

— Че как тъй?

— До сега всичко беше тъй хубаво и красиво… пък сега е съвсем друго. Каквото и да направя, все ще си мислиш, че е защото ти ми даде шапката. Как мога да ти откажа нещо, когато си бил тъй мил с мене? Тази шапка съвсем не ми доставя удоволствие, пък отделно от това и не ми отива много.

Да, шапката… съвсем я бях забравил. Никоя жена няма да ми се отдаде за една шапка.

— Донеси шапката довечера като идваш.

— Какво искаш да направиш с нея?

— Ще я направим на парчета.

— Не е ли по-добре да я върна в магазина?

— Много е късно вече.

— Не, не е късно, нека я върна.

— Добре, щом искаш.

— Аз я върнах вече. Сърдиш ли ми се?

— И какво си купи вместо нея?

— Нищо. Върнаха ми парите… защото се разплаках. Ето ги.

Тази жена може да пуща сълзите си по заповед.

Тя изважда парите от джоба си и ги слага на масата.

— Лошо си направила. Какво ще правя сега с парите?

— Недей ми купува нищо. Сега ще бъдем тъй щастливи, нямаш представа! Аз ще мога да ти казвам „не“ със спокойна съвест.

Не отвръщам нищо. Тя е толкова доволна, че може да превърне в система вечното си „не“. Но чакай, чакай!

Когато тя си отиде, веднага й написах една картичка с „бърза поща“, адресирана до кантората, и в нея й казах само толкова: че съм принуден да замина, тя да не ме търси вече в хотела; по времето, когато тя ще чете тази картичка, аз ще седя вече във вагона.

На̀ ти тебе!

А сега ще отида да си намеря друго момиче. Най-добрият цяр против жена е друга жена. Пък има достатъчно други жени, слава Богу.

Фонтанът Медичи в Люксембургската градина е сборното място на кандидатките за любов. Който иска да си намери бързо предмет за нежните си чувства, там отива.

Които са били вече интимни, и те там се срещат.

Тя седи напрегнато на пейката, също като врабче голишарче, когато чака да види кога ще се върне майка му с червейче. Той закъснява — умно момче. И наистина, жените предпочитат мъже също тъй неучтиви, неточни и неверни като тях. По едно време той се показва; момичето скача и разперва ръце, докато той е още надалеч. Тя затваря очи и разтваря уста като гладното голишарче.

Тук сядат и благовъзпитани млади дами от добро семейство; те само имат нещастието, че принадлежат към безукорна социална класа, а тука ги тласка желанието да изпитат с разтуптяно сърце радостта да им приказват непознати мъже и да завързват случайни запознанства. И стари моми идват тука, да опресняват стари спомени и да прибягват назад в миналото с помощта на наблюдаваните примери; те са като малки гълъбчета с лице като орел, уста като ножици и неприязнено настроение. Те пазят ревниво спомените си и се усмихват на стареещото си отражение по повърхността на развълнуваната вода. Преситени червени рибки плуват равнодушно из зеленикавата вода и отминават хвърляните им парчета хляб. Това ми напомня: тука идват и студени жени с рибя кръв, да се наслаждават постоянно на повтаряното си „не“.

Нямам намерение да смесвам студените жени с моралните жени. Студената жена обича потайно. (Само студените жени са способни на големи избухвания, нервни припадъци и самоубийство, ако чувствата им бъдат посрещнати със съмнение.) Студената жена не може да живее без любов, но тя върши тази работа съвсем хладнокръвно; тя иска тези неща да стават точно тъй. „Я виж, бъди тъй добър! Разваляш ми косата!“

Студената жена не затваря очи, когато я целуват и не се задъхва след целувката, а само си поправя косата или казва: „Одеве забелязах една черна точица на челото ти, дай да я изстискам.“

Мъжът не може да съблазни студена жена по план, според програма. „Не днес. И без това си много нервен вече.“ Не тя, а ти. Тя трябва да знае.

Студената жена не е вярна, студената жена изневерява хладнокръвно.

Няма лек против студената жена; студената жена не обича студен мъж.

Студената жена обича да се разхожда сред чувствеността на мъжете, както се разхожда в градина и в същото време чете някой модерен роман.

Пази Боже мъжете от студена жена… и не ни въвеждай в изкушение, а ни избави от тях…

Тъй тези многобройни жени седят около фонтана Медичи и чакат за събития, за неизбежното. А тука се знае само едно неизбежно нещо: съдбата.

Мъжът изневерява на жена си; тя го узнава — това е била съдбата му. Ако жената изневери на мъжа си — и то е съдба. Мъжът убива любовника — и то е съдба. Колко е хубаво, че тази дума съществува; тя улеснява живот, изглажда темпераментите и прави излишно всяко чувство за отговорност. „Какво искате, такава е съдбата.“

Трябва да намеря жена да изглежда също като Ана-Клара… Хората седят в градината без горни палта. Няма жива суша около фонтана Медичи. Какво е това? Стачкуват ли кандидатките за любовни приключения? О, разбира се, в делник всички са на работа. Тялото на Ана-Клара е тънко и хубаво. Ако тя се зададе сега към мене, ще се направя, че не я виждам.

Към четири часа градината се затваря. Цяла тълпа мъже с униформи се появяват откъм сградата на Сената и блокират изходите на градината. Един от тях тръгва по по-широките алеи и дава сигнал с тръба, а навярно бие и барабан, да обяви, че градината се затваря. „Затваряме! Затваряме!“ викат прислужниците на всички страни. Като че гонци изкарват дивеч. Никога няма да видя Ана-Клара вече…

В по-близкия край на улица Божирар има една малка църквица. Понеже ме изгониха от градината, а нямам желание да се прибера вкъщи, отивам в църквицата.

Накъсо казано, няма вече Ана-Клара. Колко време има откакто не съм ходил на църква? Не мисля за нея. Би било безполезно. Колко хубаво мирише тука на задгробния живот. Където и да заскиташ на чужда земя и сред чужди обичаи, църквите остават навсякъде малко или много все едни и същи. Те са неутрална територия, посолство на Бога.

Ана-Клара е получила вече картичката ми с бързата поща. Църквицата е почти празна. До мене някаква стара жена се моли с наведена глава. Човек трябва да има такава жена да прекарва цялото си време в молитва. Внезапно старата жена се сепва и отмята главата си нагоре. Тя посяга смутена към шапката си. „О, какво има?“, запитва тя, без да й е заговорил някой, и се обръща към мене.

Веднага избягвам от църквицата.

Боже Господи, нервите ми са разстроени.