Борис Акунин
Диамантената колесница (8)

Синият зар обича гайджина

Тягостно беше в дома на капитан Благолепов. И не само защото на масата лежеше покойник, облечен в стар кърпен кител и с медни монети от пет копейки на очите (от Русия ли си ги бе докарал специално за случай като този?). Всичко в това вехто жилище се бе вмирисало на бедност и застаряло, плесенясало човешко нещастие.

Ераст Петрович с болезнено чувство огледа тъмната стая: развлечени сламени постелки на пода, споменатата вече небоядисана маса, два разкривени стола, килнат шкаф, лавица с една-единствена книга или може би албум. Пред иконата в ъгъла гореше тъничка свещ, от ония, дето в Русия ги продават по пет за грош. Най-мъчително му беше да гледа жалките опити да се придаде на тая кучешка колибка поне някакъв уют: бродирана покривчица на лавицата, сиромашки завеси, абажур от дебела жълта хартия.

Лика-прилика с жилището беше и госпожица Благолепова, София Диогеновна. Тя говореше тихо, почти шепнешком. Бе скрила косите си под избеляла забрадка, подсмърчаше с подпухналия си нос и по всичко личеше, че се кани да се разплаче както си му е ред — дълго и безутешно.

За да не отприщи тоя поток от скръб, Фандорин се държа печално, но строго, както подобава на вицеконсул при изпълнение на служебни задължения. Беше му страшно жал за девойката, но женските сълзи плашеха титулярния съветник и той не ги обичаше. Поради неопитност и съболезнованията му излязоха някак си мизерни.

— П-позволете ми от свое име, тоест всъщност от страна на Руската д-държава, която имам честта да представлявам тук… Тоест не аз, разбира се, а господин консулът… — заломоти някакви врели-некипели Ераст Петрович, който се бе развълнувал и по тая причина заекваше повече от обичайното.

Като чу за държавата, София Диогеновна уплашено облещи бледосините си очи и захапа края на забрадката. Фандорин се обърка съвсем и млъкна.

За щастие го отърва Сирота. Личеше си, че подобни мисии не са му непознати.

— Всеволод Виталиевич Доронин помоли да ви предам дълбоките му съболезнования — рече деловодителят с церемониален поклон. — Господин вицеконсулът ще подпише необходимите документи, а също така ще ви връчи парична субсидия.

Двама сиротни, мина през ума на титулярния съветник глупав каламбур, напълно неуместен при така създалите се траурни обстоятелства. Фандорин се сепна и връчи на Благолепова петте служебни монети и двете лични на Доронин, към които с известно смущение прибави и шепа от собствените.

Маньовърът се оказа правилен. София Диогеновна престана да подсмърча, събра мексиканското сребро в шепа, преброи го набързо и също се поклони дълбоко, та се видя увитата на тила й плитка:

— Господ да ви поживи, че не обръщате гръб на кръглото сираче.

Имаше гъста коса с красив златнопшеничен блясък. Можеше да мине и за хубавка, ако не беше брашненият цвят на кожата и глуповатият уплашен поглед.

Сирота даваше някакви знаци на чиновника, все едно че пише. Аха, намеква за разписката.

Ераст Петрович сви рамене — неудобно е сега, нека после. Но японецът сам извади листчето, подаде го и госпожицата бавно изписа с молив някаква къдрава заврънкулка.

Сирота седна до масата, извади мастилница. Приготви се да пише смъртното свидетелство.

— По каква причина и при какви обстоятелства настъпи кончината? — попита той делово.

Лицето на София Диогеновна веднага се разтече в плачлива гримаса.

— Тате си дойде сутринта към седем часа. Зле ми е, вика, Сонюшка. Стягат ме гърдите нещо…

— Сутринта? — попита Фандорин. — Той да не е работил нощем?

Съжали, че попита. Сълзите рукнаха от очите на Благолепова като водопад.

— Нее — изви тя. — Остана цялата нощ в „Ракуен“. Това е едно заведение като кръчма. Само че при нас в кръчмите пият водка, а тук пушат омайно биле. Аз ходих там към полунощ, молех го: „Тате, викам, хайде да си ходим. Пак ще прахосате всичко, викам, а не сме си плащали квартирата и кандилото угасна, свърши маслото.“ Не тръгна, изгони ме. Само дето не ме наби… А като се домъкна на сутринта, нямаше вече нищо в джобовете, празни бяха… Направих му чай. Той изпи една чаша. После изведнъж ме погледна и казва, ей тъй тихо ми рече: „Край, вика, Соня, отивам си. Прости ми, дъще.“ И удари глава в масата. Разтърсих го, а той мъртъв. Гледа встрани, устата му отворена…

На това място ридания прекъснаха печалния разказ.

— Обстоятелствата са ясни — важно обяви Сирота. — Записваме: „Скоропостижна смърт вследствие на естествени причини“, нали така?

Фандорин кимна, премести погледа си от плачещото момиче към покойника. Що за странна съдба! Да умреш накрай света от някакви китайски отрови.

Деловодителят скърцаше с перото, София Диогеновна плачеше, вицеконсулът мрачно зяпаше в тавана. Таванът беше необичаен, от дъски. И стените също. Сякаш се намираш в сандък или в бъчва.

Ераст Петрович приближи, пипна грапавата повърхност.

— Тате собственоръчно ги кова — подсмръкна Благолепова. — За да е като в кубрик. Той когато е почвал да плава като юнга, корабите са били само дървени. Веднъж се загледа в стената и като се развика, като взе да маха с ръце: „Името е съдбата на смъртния, вика, няма къде да се денеш от нея! Както са те нарекли, така ще си изживееш живота. Как ли не драпах! Избягах от семинарията моряк да ставам, из какви ли не морета съм плавал — и пак ще си ида като Диоген: в бъчва.“

Нажалена от спомените, тя се разрида още по-скръбно. Титулярният съветник се смръщи от състрадание и подаде на София Диогеновна своята кърпа, че нейната вече беше за изстискване.

— Благодаря ви, добър човек сте вие — изхълца тя във финия плат. — А пък ако ми помогнехте да си взема имането, още повече ще съм ви благодарна, цял живот ще се моля за вас.

— Какво имане?

— Японецът, дето тате му продаде катера, не го е изплатил докрай. Не даде парите наведнъж, рече: „Ще се напушиш до смърт.“ На части му ги броеше, още седемдесет и пет йени остават. Пари са това! Пък документи не са подписвали, при японците това не е прието, та се притеснявам, че гърбавият няма да ми ги даде, сирака всеки го лъже.

— Защо г-гърбавият?

— Ами че гърбав си е. И отзад има гърбица, и отпред. Същинско чудовище и разбойник. Страх ме е от него. Да бяхте дошли с мен, господин чиновник, като сте дипломат на нашето велико отечество, а? Цял живот ще моля Бога здраве да ви дава!

— Консулството не се занимава със събиране на дългове — бързо вметна Сирота. — Забранено ни е.

— Мога да го направя като частно лице — предложи жалостивият вицеконсул. — Къде да намерим тоя човек?

— Тук наблизо е, отвъд реката. — Благолепова веднага спря да плаче и гледаше Фандорин с надежда. — „Ракуен“ се казва, „Райска градина“ по тяхному. Тате му работеше на господаря. Семуши се вика, ще рече Гърбавия. Ама каквото изкараше тате в морето, отиваше пак у тоя кръвопиец за опиум.

Сирота се намръщи.

— „Ракуен“ ли? Зная го. Съвсем долно заведение. Там бакуто (едни много лоши хора) играят комар, там продават китайски опиум. Това, разбира се, е позор — произнесе той с извинителен тон, — но Япония не е виновна. Йокохама е открит пристанищен град, тук редът е друг. Само че дипломат по никакъв начин не може да посещава „Ракуен“. Може да се стигне до Инцидент.

Деловодителят особено натърти на последната дума, дори вдигна пръст. Ераст Петрович съвсем не искаше да се замесва в Инцидент, при това от първия ден на дипломатическата си служба, но как можеше да остави беззащитна девойка в беда? Пък и толкова му беше интересно да види пушалня на опиум.

— Уставът за консулска служба нарежда да се помага на сънародници, изпаднали в крайни обстоятелства — строго рече Фандорин.

Чиновникът не посмя да спори с устава. Той въздъхна и се примири.

 

 

Отидоха до вертепа пеш. Ераст Петрович принципно отказа да пътуват с рикша от консулството до Благолепова, не се съгласи и сега.

Всичко в туземния квартал беше чудно за младия мъж: и паянтовите къщички, и хартиените фенери по стълбовете, и непознатите миризми. Японците му се сториха извънредно непривлекателни. Дребни, хилави, с груби лица, ситнят някак забързано, свили глава в раменете. Особено го огорчиха жените. Вместо чудните ярки кимона, каквито Фандорин бе виждал по картинките, японките носеха някакви бозави безформени парцали. Пристъпяха ситно-ситно с чудовищно патрави стъпала и освен това зъбите им бяха абсолютно черни! Това ужасяващо откритие Ераст Петрович направи, когато видя как две съседки клюкарстват нещо на един ъгъл. Те през секунда се кланяха една на друга и се хилеха като дребни чернозъби вещици.

И все пак титулярният съветник хареса това място много повече от изискания „Банд“. Ето я истинската Япония! Може би не изглежда много колоритна, но и тук си има своите достойнства, захвана да прави първите си изводи Ераст Петрович. Навсякъде е много чисто въпреки беднотията. Това първо. Обикновените хора са изключително учтиви, но без капка унижение. Това второ. Засега Фандорин не успя да измисли трети аргумент в полза на Япония и отложи по-нататъшните умозаключения за по-нататък.

— Отвъд Ивовия мост започва срамният квартал — посочи Сирота изгърбеното дървено мостче. — Чайни къщи, пивници за моряците. И „Ракуен“ е там, виждате ли? Срещу пръта с главата.

Ераст Петрович стъпи на моста, обърна се в посоченото направление и замръзна. На висок прът стърчеше женска глава със сложна фризура. Младият чиновник понечи да се извърне веднага, но задържа поглед за секунда, след което вече не можеше да го откъсне. Мъртвото лице бе плашещо, вълшебно красиво.

— Тая жена се казваше О-Кику — обясни деловодителят. — Тя е била най-добрата куртизанка в заведението „Хризантема“, ето онова, с червените фенери пред входа. О-Кику се влюбила в един от клиентите, актьор от театъра „Кабуки“. Но той я зарязал и тогава тя му сипала отрова за плъхове. Тя също пила от отровата, но повърнала и не умряла. Хванаха престъпницата, промиха й стомаха и й отсякоха главата. Преди екзекуцията съчинила красиво хокку, тристишие. Момент да ви го преведа…

Сирота затвори очи, съсредоточи се и напевно издекламира:

Нощем ураган,

тихо на разсъмване.

Сънят на цвете.

И обясни:

— „Цветето“ е самата тя, защото „кику“ означава „хризантема“. „Ураганът“ — това е нейната страст, „тишината“ е предстоящата екзекуция, а „сънят“ — човешкият живот… Съдията разпореди главата й да остане пред входа на чайния дом в продължение на седмица — за назидание на другите куртизанки и за наказание на съдържателката. Малцина клиенти биха харесали подобна украса.

Фандорин бе впечатлен и от разказаната история, и от японското правосъдие, а най-вече от удивителното стихотворение. Докато София Диогеновна остана безучастна. Като видя отрязаната глава, тя се прекръсти без кой знае каква уплаха — явно през годините на живот в Япония бе свикнала с особеностите на местното правораздаване. Много повече я тревожеше долнопробното заведение „Ракуен“ — Благолепова гледаше здравата дъбова врата с облещени от ужас очи.

— Няма от какво да се страхувате, госпожо — успокои я Ераст Петрович и понечи да влезе, но Сирота скочи напред.

— Не-не — заяви той най-решително. — Това е мое задължение.

Той почука и прекрачи в тъмен коридор, който Фандорин мислено нарече „преддверие“. Вратата се затръшна моментално, очевидно задействана от невидима пружина.

— Такъв е редът тук. Пускат един по един — обясни Благолепова.

Вратата отново зейна сякаш от само себе си и Фандорин пусна дамата да мине напред. София Диогеновна измърмори:

— Мерси — и изчезна в „преддверието“.

Най-сетне дойде ред и на титулярния съветник.

Той постоя няколко секунди в пълна тъмнина, после пред него се отвори друга врата и оттам го лъхна на пот, тютюн и още някакъв странен сладникав аромат. „Опиум“, досети се Ераст Петрович, докато ноздрите му поемаха миризмата.

Нисичък набит юначага (хищна муцуна, на челото превръзка с някакви заврънкулки) захвана да потупва чиновника по хълбоците, опипа под мишниците. Друг, абсолютно същият на вид, безцеремонно претърсваше София Диогеновна.

Фандорин пламна, готов незабавно да сложи край на тия недопустими дързости, но Благолепова бързо рече:

— Няма страшно, свикнала съм им. Тук не може другояче, сума луди глави има наоколо — и добави нещо на японски, съдейки по тона — успокояващо.

Сирота вече беше влязъл вътре. Стоеше настрана и с целия си вид демонстрираше неодобрение.

Докато на нашия чиновник всичко му беше интересно.

На пръв поглед японският вертеп много напомняше хитровска кръчма от най-долните, тия, в които се събират крадци и бандити. Само че из Хитровка^[1] е много по-боклучаво и с мръсотия по пода, а тук им се наложи да се събуят, преди да стъпят на постлания с рогозки под.

София Диогеновна страшно се притесни и Фандорин не можа веднага да разбере от какво. После забеляза, че горката девойка няма чорапи, и деликатно отмести очи.

— Е, кой от тия е вашият длъжник? — бодро се озърна той.

Очите му бързо свикнаха с дрезгавата светлина. В далечния ъгъл някакви неподвижни фигури бяха налягали или насядали по дюшеци. Не, едната се движеше: хърбав китаец с дълга плитка духна фитила на странна лампа, която стоеше на пода до него, набучи с игла бяло топче, което се нагряваше върху огъня й, мушна това топче в чибука на дълга лула и дръпна. Няколко мига седеше, клатейки глава, после положи глава на цилиндрична възглавница и отново дръпна от лулата.

Насред помещението пред съвсем ниска маса бяха насядали на рогозките пет-шестима играчи. Още няколко души не играеха, а зяпаха, точно както ставаше и в „Кочияша“ или „Половницата“.

Нямаше нужда да питат кой е стопанинът. Полуголият мъж с неестествено раздута горна част на тялото тръскаше някаква чашка, после хвърли на масата две кубчета. Ясна работата — играят на зарове. Учудващо беше само, че резултатът от играта не предизвика никакви емоции у насядалите около масата. В Русия спечелилите щяха радостно да се разпсуват, докато загубилите щяха също да редят псувни, само че свирепи. А тия мълчаливо прибраха парите, по-голямата част от които останаха за гърбавия, и засърбаха някаква мътна течност от малки чашчици.

София Диогеновна се възползва от паузата, за да отиде до стопанина и с унизени поклони да го моли за нещо. Гърбавият я слушаше начумерен. По едно време проточи „хъъъ“, сякаш се учуди на нещо (Ераст Петрович се досети, че това е реакция на вестта за смъртта на капитана). Изслуша я докрай, поклати глава, избоботи: „Нани-о итерунда!“ — и още няколко кратки, ръмжащи фрази.

Благолепова тихо заплака.

— Какво става? Отказва ли? — дръпна ръкава на девойката Фандорин.

Тя кимна.

— Тоя човек казва, че е изчистил всички сметки с капитана. Той бил изпушил целия катер от комина до котвата — преведе Сирота.

— Лъже! — възкликна София Диогеновна. — Тате не е могъл да изпуши всички пари! Той самият ми каза, че има да получава още седемдесет и пет йени!

Стопанинът махна с ръка и се обърна към Фандорин на ужасяващ английски:

— Want play? Want puh-puh? No want play, no want puh-puh — go-go^[2].

Сирота пошепна, загледан с тревога в мускулестите младежи с бели превръзки на челата, които бавно приближаваха към масата от различните краища на залата:

— Нищо не може да се направи. Няма разписка — няма доказателство. Да си вървим, докато не е станал Инцидент.

София Диогеновна плачеше тихо и безутешно. Фандориновата кърпа от фино платно вече не попиваше и тя извади своята, която беше поизсъхнала.

— А каква е тая игра? — попита с любопитство Фандорин. — Трудна ли е?

— Не, най-елементарна. Нарича се „Чока-ханка“, тоест „Чифт и тек“. Ако си заложил парите вляво от оная черта, значи залагаш на четно. Ако са отдясно — на нечетно — деловодителят говореше бързо, нервно, при което с два пръста леко теглеше вицеконсула към изхода. — Нека си тръгнем. Това е много, много долно място.

— Тогава да опитаме. Йената, ако не се лъжа, по днешния курс прави две рубли?

Ераст Петрович приклекна непохватно, извади портфейла си и отброи петнайсет „червени“. Точно седемдесет и пет йени. Чиновникът остави залога си вляво от чертата.

Видът на десетачките с портрета на брадатия Михаил Фьодорович^[3] ни най-малко не учуди стопанина, явно руснаците не бяха редки гости в „Ракуен“. Гърбавият се зачуди на размера на залога, понеже никой от другите играчи не беше заложил повече от пет йени.

Настъпи тишина. Зяпачите се примъкнаха по-наблизо, над тях се надвесиха пазачите с бели превръзки, които толкова бяха наплашили предпазливия Сирота. Кръглолик набит японец с навосъчена плитка на обръснатото теме, който бе тръгнал към изхода, също се заинтригува. Отказа се да си върви и замръзна на място.

Чашката се заклати в яката шепа на гърбавия, зарчетата затракаха о тънките й стени, ръката замахна и двете кубчета се търкулнаха по масата. Червеното се прекатури няколко пъти и падна с петицата нагоре. Синьото заподскача почти до ръба и спря точно пред Ераст Петрович — тройка.

Над масата се чу въздишка.

— Спечелих ли? — обърна се към Сирота Ераст Петрович.

— Да — пошепна деловодителят.

Очите му грееха от възторг.

— Тогава му кажете, че дължи седемдесет и пет йени. Да ги даде на госпожа Благолепова.

Ераст Петрович тръгна да се изправя, но стопанинът го сграбчи за ръката.

— No! Must play three! Rule!^[4]

— Казва, че по правилата на заведението трябва да се заложи най-малко три пъти — преведе пребледнелият Сирота, макар че Фандорин и без него бе схванал смисъла.

Деловодителят май се опита да спори, но стопанинът, който бе изсипал върху масата купчина йени, ги дръпна обратно към себе си. Беше ясно, че без повторна игра няма да даде парите.

— Няма нищо — сви рамене Ераст Петрович. — Щом толкова държи, ще играем. За негова сметка е.

Отново зачаткаха зарчетата в чашката. Край масата се бяха събрали всички присъстващи в залата освен равнодушните пушачи и пазачите пред вратата, но дори и те двамата бяха се надигнали на пръсти, мъчейки се да видят нещо през превитите гърбове на зрителите.

Единствено титулярният съветник скучаеше. Той знаеше, че поради тайнствена прищявка на съдбата печели винаги и във всяка хазартна игра, дори в тия, чиито правила не са му особено ясни. Какво да се безпокои тогава заради някакъв глупав „чифт-тек“? Друг на негово място отдавна щеше да стане милионер покрай редкия си талант или подобно на Пушкиновия Герман да полудее заради мистичните въртели на Фортуна. Но Фандорин веднъж завинаги бе решил да се отнася с доверие към чудесата и да не се опитва да ги затваря в тясната килия на човешката логика. Благодаря ти, Господи, за това, че чудеса понякога се случват, а да се гледат на харизан кон зъбите е лош тон.

Ераст Петрович без интерес погледна масата, когато заровете бяха хвърлени за втори път. И отново синият зар се оказа по-бавен от червения.

Публиката забрави невъзмутимостта, чуха се възклицания.

— Те казват: „Синьото зарче обикна гайджина!“ — викна в ухото на титулярния съветник почервенелият Сирота, докато събираше купчината бели и жълти монети.

— Госпожо, ето парите на баща ви — Фандорин бутна към нея купчинката, която съдържателят бе изгубил по време на предишната игра.

— Дамаре! — ревна гърбавият срещу зрителите.

Изглеждаше страховито. Очите му бяха кървясали, адамовата ябълка потръпваше, обезобразените му гърди се надигаха тежко.

Слугинята влачеше по пода дрънчащ чувал. Съдържателят го развърза с треперещи ръце и започна бързо да вади върху масата кулички от по десет монети във всяка.

Иска реванш, разбра Ераст Петрович и сподави прозявката си.

Единият от главорезите на входа не издържа и дойде до масата, покрита почти изцяло с матови сребърни стълбчета.

Този път гърбавият тръска чашката не по-малко от минута — не можеше да се престраши. Всички се бяха вторачили като омагьосани в ръцете му и само Фандорин, твърдо убеден в непоклатимия си късмет, разглеждаше наоколо.

Тъкмо затова видя, че кръглоликият японец леко отстъпва към изхода. Защо ли се притаява така? Не си е платил сметката? Или е откраднал нещо?

Заровете се удариха в масата, всички се наведоха над плота, блъскайки рамене, Фандорин пък с любопитство следеше дребосъка.

А той направи нещо много изненадващо. Стигайки до пазача, който въпреки че беше останал пред входа, бе изцяло погълнат от играта, кръглоликият с фантастично бързо движение го халоса с длан по шията. Мъжагата рухна без звук, а крадецът (ако беше крадец) изфиряса: безшумно отмести резето и се измъкна навън.

Ераст Петрович само поклати глава, впечатлен от такава ловкост, и се обърна към масата. На какво беше заложил? Май на чифт.

Червеният зар бе спрял на двойка, синият още се търкаляше. В следващата секунда дузина гърла изреваха, и то толкова оглушително, че на титулярния съветник му писнаха ушите.

Сирота удряше началника си по гърба, крещейки нещо неразбираемо. София Диогеновна гледаше Фандорин с очи, сияещи от щастие.

Синьото зарче се пулеше към небето с шестте си тлъсти черни точки.

Защо обича

само равнодушните

зарът шестолик?