Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмазная колесница, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Диамантената колесница

Превод: Владимир Райчев

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2006 г.

ISBN: 954–365–006–3

История

  1. — Добавяне

Тъй рече Тамба

Тамба рече:

— Скоро ще изгрее слънцето. Ние е теб ще се качим на скалата, ще гледаме изгрева и ще разговаряме.

Те се върнаха на мястото, където ги чакаше мрачният и обиден Маса. Преоблякоха се.

Ераст Петрович вече бе проумял защо старият нинджа не го бе убил в павилиона. Това би нарушило версията за естествената смърт на Дон и би попречило на Сирота да заеме мястото на покойния.

Можеше да направи само едно нещо: да се опита да спаси Маса.

Титулярният съветник дръпна слугата си настрана, връчи му една бележка и му нареди да тича в консулството при Доронин.

Тамба наблюдаваше тая сцена равнодушно — изглежда, беше сигурен, че Маса няма къде да му избяга.

Може и така да беше. Но в бележката пишеше: „Незабавно изпратете моя слуга в посолството, животът му е в опасност.“ Доронин е умен и сигурен човек — ще го изпълни. Може пък Тамба да не посмее да се навре в чуждестранно посолство, за да убие един свидетел, който на всичко отгоре не представлява и някаква сериозна заплаха. В края на краищата на джонина му остана само един помощник.

За да не заподозре Маса нещо гнило, Ераст Петрович му се усмихна весело.

Слугата веднага спря да се цупи, грейна в усмивка, възкликна нещо с радостен глас.

— Щастлив е, че господарят отново се усмихва — преведе Ден. — Казва, че отмъщението е било от полза за господаря. Много съжалява за Мидори-сан, разбира се, но ще има и други жени.

После Маса хукна да изпълнява поръчението, Тамба също пусна племенника си да си върви. Останаха двамата.

— Ето оттам има хубава гледка — посочи джонинът високата скала, в подножието на която прибоят вдигаше бяла пяна.

Заизкачваха се по тясната пътечка — старият шиноби вървеше отпред, титулярният съветник го следваше.

Ераст Петрович беше много по-висок, в кобура му беше сигурният херщал, пък и противникът му бе обърнал гръб, но Фандорин знаеше, че е безпомощен като новородено пред това сбръчкано старче, което можеше да го убие, когато му скимне.

Нека, рече си Ераст Петрович. Не го беше страх да умре. Дори не му беше особено интересно.

Седнаха над откоса, провесиха крака надолу.

— Много по-хубаво се гледаше изгревът над пропастта — въздъхна Тамба, припомнил си вероятно разрушения си дом. — Затова пък тук има море.

Титулярният съветник неволно изпита нещо като благодарност — убийството му щеше да бъде красиво. Трябваше да отдаде дължимото на японците — разбират от смърт.

— Всичко ми е ясно освен едно — изрече той, без да гледа съседа си. — Защо съм още жив?

Тамба рече:

— Тя имаше две молби. Първата беше да не те убивам.

— А втората?

— Да ти покажа Пътя. Ако го пожелаеш. Изпълних първото си обещание, ще изпълня и второто. Макар да знам, че нашият Път не е за теб.

— Не ми е притрябвал вашият Път, благодаря — извърна очи към джонина, не знаеше дали може да му вярва. Да не е някоя нова йезуитщина. Само да го смушка с лакът и Фандорин полита към острите камъни. — Ама че Път, изграден върху подлостта и измамата.

Тамба рече:

— Доведох те тук, за да видиш как си отива тъмнината и идва светлината. А трябваше да те доведа по залез, когато се случва обратното. Кажи, кое е по-доброто — изгревът или залезът?

— Странен въпрос — сви рамене Фандорин. — И едното, и другото са естествени, необходими природни явления.

— Точно така. Светът се състои от Светлина и Тъмнина, от Добро и Зло. Който се придържа само към Доброто, не е свободен, той прилича на пътник, който се осмелява да пътува само денем или на кораб, който умее да плава само с попътен вятър. Истински силен и свободен е оня, който не се страхува да броди нощем из тъмната гора. Тъмната гора е светът в цялата му пълнота, това е човешката душа в цялата й противоречивост. Знаеш ли за Малката и Голямата колесница на будизма?

— Да, чувал съм. Малката колесница е когато човек се опитва да се спаси чрез самоусъвършенстване. Голямата колесница е да се опиташ да спасиш не само себе си, но и цялото човечество. Нещо такова.

Тамба рече:

— В действителност тия колесници са едно и също нещо. И двете те призовават да живееш съгласно правилата на Доброто. Те са предназначени за обикновени, слаби хора, тоест са половинчати. Силният човек няма нужда от оковите на доброто, не му трябва да зажумява с едното око, за да не види нещо страшно.

Тамба рече:

— Има и трета колесница — на малцина е съдено да се качат на нея. Тя се нарича Конгоджо, Диамантената колесница, понеже твърдостта й е като твърдостта на диаманта. Ние, „невидимите“, сме на Диамантената колесница. Да препускаш с нея означава да живееш по правилата на цялото световно устройство, включително и на Злото. А това ще рече да живееш без никакви правила и въпреки правилата. Пътят на Диамантената колесница е Пътят към истината, който преминава през разбирането на законите на Злото. Това е тайно учение за посветените, които са готови на всякакви жертви, за да открият себе си.

Тамба рече:

— Пътят на Диамантената колесница ни учи, че Големият свят, тоест, светът на Своята душа, е неизмеримо по-важен от Малкия свят, тоест от света на човешките отношения. Попитай привърженика на която и да е религия кого нарича праведник и ще чуеш, че праведникът е тоя, който се жертва заради другите хора. А в действителност да се жертваш заради другите е най-тежко престъпление в очите на Буда. Човек се ражда, живее и умира насаме с Бога. Всичко останало са само видения, създадени от Висшата сила, за да подложат човека на изпитание. Великият вероучител Шинран бе рекъл: „Като вникна дълбоко във волята на буда Амида, ще се окаже, че светът е създаден единствено заради мен.“

Тамба рече:

— Обикновените хора се щурат между илюзорния свят на човешките отношения и истинския свят на своята душа и постоянно предават втория в името на първия. Докато ние, „невидимите“, умеем да различаваме диаманта от въглена. Всичко, превъзнесено от обичайния морал, за нас са празни приказки. Убийството не е грях, измамата не е грях, жестокостта не е грях — ако това е необходимо, за да препускаш с Диамантената колесница по отредения ти Път. Престъпленията, които водят ездачите на Голямата и Малката колесница право в ада, за ездачите на Диамантената колесница не са нищо повече от начин да постигнат природата на Буда.

На това място титулярният съветник не издържа:

— Щом като за вас, диамантените ездачи, човешките отношения са нищо и измамата не е грях, защо държиш на думата си, дадена на някого, който вече не е между живите? Голяма работа, обещал бил на дъщеря си! Нали смятате вероломството за добродетел? Убий ме и да свършваме с тая работа. Защо си губиш времето да ми четеш п-проповеди?

Тамба рече:

— Едновременно си и прав, и неправ. Прав си, доколкото нарушаването на обещанието, дадено на загиналата ми дъщеря, би било правилна постъпка, която би ме издигнала до по-висока степен на свобода. А не си прав, понеже Мидори не ми беше просто дъщеря. Тя беше Посветена, беше моя спътница в Диамантената колесница. Тая колесница е тясна и пътуващите в нея трябва да спазват правилата — но само помежду си. Иначе ще се бутаме с лакти и Колесницата ще се преобърне. Ето единственият закон, към който се придържаме. Той е много по-силен от Десетте заповеди, дадени от Буда на обикновените, слабите хора. Нашите правила гласят: ако съседът ти в Колесницата те е помолил да умреш, стори го; дори ако те помоли да скочиш от Колесницата — стори го, инак няма да стигнеш целта. Няма да идеш там, накъдето си тръгнал. Какво е в сравнение с това една дребна прищявка на Мидори?

— Значи съм дребна прищявка — промърмори Ераст Петрович.

Тамба рече:

— Не е важно в какво вярваш и на какво дело посвещаваш живота си — за Буда това е безразлично. Важно е да бъдеш верен на делото си — ето къде е същината, понеже тогава си верен на себе си и своята душа, а следователно си верен на Буда. Ние сме шиноби, служим срещу пари на поръчителите и ако се наложи, с лекота отдаваме живота си — но не заради парите и още по-малко заради поръчителя, когото обикновено презираме. Ние сме верни на Верността и служим на Службата. Всички наоколо са хладки или горещи, само ние сме винаги студени, но нашият леден студ пари по-силно от пламъка.

Тамба рече:

— Ще ти разкажа истинското предание за словата на Буда, известно на малцина посветени. Един ден Всевишният застанал пред бодхисатвите и им рекъл: „Ако убивате живите, ако станете изкусни лъжци, ако крадете, ядете изпражнения и ги прокарвате с пикня, тогава ще станете Буди. Ако прелюбодействате с майка, със сестра, с дъщеря и извършите още хиляда други злодеяния, ще заслужите висше място в Царството на Буда.“ Добродетелните бодхисатви се ужасили от тия думи, затреперили и изпопадали на земята.

— Много правилно от тяхна страна! — отбеляза Фандорин.

— Не. Те не са разбрали какво им казва Всевишният.

— И какво им е к-казал?

— Това, че Доброто и Злото не съществуват в действителност. Първата заповед и във вашата, и в нашата религия гласи: не убивай живота. Кажи ми: добре ли е, или е зле да убиеш?

— Зле е.

— А да убиеш тигрицата, нападнала дете — добре ли е, или зле?

— Добре е.

— За кого е добре: за детето или за тигрицата и нейните тигърчета? Тъкмо това е казал Буда на светите същества. Нима изредените от Него постъпки, които се сторили тъй отвратителни на бодхисатвите, не може при определено стечение на обстоятелствата да се окажат прояви на висше благородство или самопожертвование? Помисли, преди да отговориш.

Титулярният съветник помисли.

— Сигурно може…

Тамба рече:

— Щом е така — какво струват заповедите за ограничаване на Злото? Някой трябва да владее до съвършенство изкуството на Злото, та от страшен враг да го превърне в послушен роб.

Тамба рече:

— Диамантената колесница — това е Пътят на хората, които живеят с убийства, кражби и всички смъртни грехове, но при това не губят надеждата да постигнат нирвана. Ние не можем да бъдем многобройни, но нас трябва да ни има и ни има винаги. Ние сме необходими на света и Буда не ни забравя. Ние сме също толкова негови слуги, колкото и всички останали. Ние сме ножът, с който Той прерязва пъпната връв, ние сме нокътят, с който Той изчегъртва крастата от тялото.

— Не! — възкликна Ераст Петрович. — Не съм съгласен с теб! Ти си избрал пътя на Злото, защото сам си го пожелал. Бог няма нужда от това.

Тамба рече:

— Не съм обещавал да те убедя, обещах да обясня. Казвах на дъщеря си: той не е сред избраните. Няма да достигнеш Голямото знание, ще се ограничиш с Малкото. Ще направя това, за което ме помоли Мидори. Ти ще идваш при мен и аз постепенно ще те науча на всичко, което ще е по силите ти. Това ще е достатъчно, за да те смятат за силен в света на хората на Запада. Готов ли си да се учиш?

— На Малкото знание — да. Но не желая вашето Голямо знание.

— Добре, така да бъде. За начало забрави всичко, на което си се учил. Включително и онова, на което съм те научил аз. Едва сега пристъпваме към истинското учение. Ще започнем от великото изкуство киай: как да се концентрира и да се насочва духовната енергия ки и как да се запази неподвижността на собствената шин, която западните хора наричат душа. Гледай ме в очите и слушай.

Забрави всичко,

учи се пак да четеш,

рече сенсеят.