И тъй, бяха изпуснали вероятния японец, а Дрозда го следяха московчаните, затова хората от Петербург съсредоточиха всичките си усилия върху багажното. Стоката беше оставена за денонощие, което щеше да рече, че най-късно до пладне някой трябва да дойде да я вземе.

Фандорин и Милников бяха в засада още от вечерта. Както вече се каза, в непосредствена близост до магазията дежуреха железопътните жандарми, по площада пред гарата на смени бродеха Милниковите копои, затова ръководителите на операцията се настаниха комфортно — в кантората „Погребални услуги Ляпунов“ точно срещу гарата. Обзорът беше идеален, а витрината от огледално траурно-черно американско стъкло беше непроницаема отвън.

Партньорите не запалиха лампа, пък и нямаше нужда, пред бюрото светеше улична лампа. Нощните часове се точеха бавно.

От време на време телефонът иззвъняваше — подчинените рапортуваха, че мрежите са опънати, хората са по местата си, бдителността не намалява.

Ераст Петрович и Евстратий Павлович отдавна бяха обсъдили всички делови въпроси, а абстрактните теми не вървяха — прекалено различни бяха сферите на техните интереси.

Инженерът не се вълнуваше от това и мълчанието не го притесняваше, но надворният съветник направо се бе изтормозил.

— Граф Лорис-Меликов познавахте ли го? — питаше той.

— Естествено — отвръщаше Фандорин и млъкваше.

— Разправят, голям ум бил, ако и арменче.

Мълчание.

— Всъщност за какво питам. Разправяха ми, че преди да си даде оставката, негово сиятелство надълго и нашироко си приказвал с Александър Трети на четири очи, пророчества разни правил и напътствия: за конституцията, за правата на друговерците, за външната политика. Покойният император, както знаем, не беше от най-острите умове. После разправял със смях: „Представяте ли си, Лорис решил да ме плаши с Япония — да се пазя от нея!“ И това още през хиляда осемстотин осемдесет и първа година, когато Япония никой не я броеше за държава! Чували ли сте тая история?

— Д-да, случвало ми се е.

— Ето какви министри имаше при Царя Освободител. А на Ананас Трети не му паснаха. Пък за сина му Николашка да не говорим… Казано си е: „Когото Бог наказва — взема му ума.“ Ама защо мълчите? Говоря ви искрено, от все сърце. Боли ме душата за Русия.

— П-предполагам — сухо отвърна Фандорин.

Дори съвместната трапеза не ги сближи, още повече че всеки ядеше от неговото си. Агент донесе на Милников малка гарафа калинова водка, розова сланина, кисели краставички. На инженера японският слуга поднесе оризови топки с парченца сурова риба и маринована ряпа. От двете страни се изказаха учтиви предложения за почерпване, последвани от също толкова учтиви откази. След като похапнаха, Ераст Петрович запали холандска пура, а Евстратий Павлович засмука евкалиптов хап за нервите.

Най-сетне в установеното от природата време настъпи утринта.

Лампите по площада угаснаха, над влажната улица се заиздигаха кълба пара, пронизани от косите лъчи на слънцето, под прозореца на погребалното бюро врабчета заподскачаха по тротоара.

— Ето го! — полугласно изрече Фандорин, който през последния половин час не пускаше бинокъла от очите си.

— Кой?

— Нашият човек. Т-телефонирам на жандармите.

Милников проследи посоката, в която гледаше инженерът, и вдигна своя бинокъл.

През широкия, почти безлюден площад ситнеше човек с нахлузен до ушите каскет.

— Точно той е! — хищно прошепна надворният съветник и изведнъж направи номер, който не беше предвидена в плана: подаде се навън през прозорчето и оглушително наду свирката.

Ераст Петрович замръзна с телефонната слушалка в ръка.

— Да не се побъркахте?

Евстратий Павлович, триумфално озъбен, изръмжа през рамо:

— А вие какво си мислехте? Че Милников ще остави цялата слава на жепейците? Имате да вземате! Жълтурът си е мой, мой!

От различни краища на площада към дребосъка се бяха втурнали четирима цивилни. Надуваха свирките и застрашително ревяха:

— Стой!

Шпионинът ги послуша, спря се. Завъртя глава на всички посоки. Убеди се, че няма накъде да бяга, но все пак се затича след ранния празен трамвай, който с дрънчене потегляше към Зацепа.

Ченгето, което тичаше срещу него, реши, че намеренията на врага са ясни, втурна се да пресрещне трамвая и ловко се метна вътре през предната врата.

В тоя момент и японецът настигна трамвая, но не се качи, а подскочи, хвана се за висящата отзад стълбичка и за миг се озова отгоре на вагона.

Агентът вътре се залута сред седалките, не можеше да схване къде изчезна беглецът. Тримата останали крещяха, ръкомахаха, но той не можеше да проумее смисъла на техните жестикулации, а дистанцията между трамвая и преследвачите постепенно се увеличаваше.

Откъм гарата странното представление наблюдаваше тълпа зрители: заминаващи, изпращачи, файтонджии.

Евстратий Павлович се наведе навън до пояс и с оглушителен ерихонски бас нададе рев:

— Спри трамвая, тъпако!

Дали копоят чу вопъла на началството, или сам се досети, важното е, че се втурна към ватмана и тутакси заскърцаха спирачки, трамваят намали ход и изостаналите агенти наваксаха дистанцията.

— Хе, къде ще се дене! — констатира доволен Милников. — Няма отърваване от моите орли. Всеки от тях струва колкото десет от вашите жепейски загубеняци.

Трамваят още не беше спрял, още скърцаше по релсите, а малката фигурка със сакото се затича по покрива, отблъсна се от ръба, направи някакво невъобразимо салто и се приземи точно върху вестникарската будка, монтирана насред площада.

— Ама че акробат! — ахна Евстратий Павлович.

Фандорин пък изговори някаква кратка, явно не руска дума и пак се вторачи в бинокъла.

Запъхтените детективи обкръжиха дървената будка. Вирнали глави, те ръкомахаха и викаха нещо, до погребалното бюро достигаха само откъслечни викове „майката!“

Милников се кикотеше възбуден:

— Като котка на ограда! Пипнахме го!

Инженерът изведнъж се провикна:

— Шурикени! — захвърли бинокъла, изскочи на улицата и се развика: — Пази се!!!

Но беше късно.

Циркаджията на покрива на будката се завъртя около собствената си ос и бързо махна няколко пъти с ръка, сякаш провождаше благословии на ченгетата. Един след друг Милниковите „орли“ се стовариха на паважа като подкосени.

В следващата секунда шпионинът меко като котка скочи на земята и хукна по улицата към някакъв двор.

Инженерът летеше подире му. Надворният съветник, опомнил се от първия потрес, го последва.

— Какво е това? Какво беше? — крещеше той.

— Ще избяга! — изстена Ераст Петрович.

— Ще му избягам аз на него!

Милников издърпа револвер изпод мишницата си и без да спира като истински майстор откри стрелба. Евстратий Павлович имаше основания да се гордее с мерника си, обикновено улучваше движеща се фигура с първия изстрел от петдесет крачки, но сега изпразни целия барабан и не успя да уцели. Дяволският японец тичаше някак странно — ту с подскоци настрани, ту на зигзаг, върви го цели, ако си нямаш работа.

— Мръсник! — Милников щракна ударника по празната гилза. — Стреляйте, какво чакате?

— Б-безполезно е.

Стрелбата изкара от засадите им жандармите покрай гарата и те тичаха към мястото на събитията. Сред зрителите настана паника — тичаха, блъскаха се, размахваха чадъри. От различни посоки се носеха свирки на патрулни полицаи. А беглецът междувременно бе изчезнал из дворовете.

— По уличката, по уличката! — упъти жандармите Фандорин. — Отляво!

Сините мундири се юрнаха да заобикалят сградата, Милников със свирепи псувни се за катери по пожарната стълба към покрива, а Ераст Петрович спря и отчаян поклати глава.

Не взе участие в по-нататъшното търсене. Погледа как се суетят жандармите и полицаите, послуша идещите от покрива вопли на Евстратий Павлович и се упъти обратно към площада.

Пред вестникарската будка се тълпяха зяпачи, мяркаше се бялата фуражка на кварталния. Приближаващият инженер дочу треперещ старчески глас:

— Казано е в пророчеството: ще се посипят от небесата звезди железни и ще поразят грешниците.

Ераст Петрович мрачно нареди на кварталния:

— Разкарайте публиката.

И макар че беше облечен цивилно, по тона му полицаят разбра, че тоя има право да заповядва — и моментално наду свирката.

Съпровождан от строги крясъци „Ррразкарай се! Къде се буташ!“, Фандорин обиколи мястото на трагедията.

И четиримата агенти бяха мъртви. Лежаха в еднакви пози по гръб. В челото на всеки от тях, забита дълбоко в костта, стърчеше по една метална звездичка с остри блестящи ръбове.

— Госсподи! — захвана да се кръсти пристигналият междувременно Евстратий Павлович.

Той подсмръкна, клекна и протегна ръка да извади звездичката от главата на трупа.

— Не п-пипайте! Ръбовете са н-намазани с отрова!

Милников си дръпна ръката.

— Какви са тия щуротии?

— Това е шурикен, някои му викат и шакен. Метателно оръжие на „невидимите“ Има такава секта потомствени шпиони в Япония.

— Потомствени? — надворният съветник запримигва ситно. — Нещо като нашия Рикалов от издирването? На него още дядо му е служил в Секретната канцелария по времето на Екатерина Велика.

— Нещо от тоя род. Ето за какво се качи на будката…

Последната реплика Ераст Петрович адресира до себе си, но Милников трепна:

— За какво?

— За да хвърля по неподвижни мишени. А вие — „котка на ограда“. Ама че каша забъркахте, Милников.

— По дяволите кашата — сълзите се стичаха по страните на Евстратий Павлович. — Кашата ще я сърбам, няма да ми е първица. Язък за хората. Какви момчета само, подбрани. Зябликов, Распашной, Касаткин, Мьобиус…

Откъм Татарските улици излетя бясно препускаща каляска, от нея се изтърси пребледнял човек без шапка, развика се още отдалеч:

— Евстратипалич! Стана тя… Дрозда ни се измъкна. Изчезна!

— Ами нашият къде е гледал?

— Намериха го с нож в гърба!

Надворният съветник избухна в такива цветисти псувни, че от тълпата някой се обади с уважение:

— Няма лабаво!

А инженерът вече бързаше към гарата.

— Къде тръгнахте? — викна подире му Милников.

— В багажното. За мелинита вече няма никой да дойде.

Но Ераст Павлович бъркаше. Пред разтворената врата тъпчеше приемчикът.

— Е, какво, пипнахте ли ги гълъбчетата?

— Какви г-гълъбчета?

— Как какви? Ония двамата. Дето взеха багажа. Аз натиснах копчето, както ми бяхте казали. После надникнах в стаята при господа жандармите — беше празна.

Инженерът нададе болезнен стон.

— К-кога?

— Първият дойде точно в пет. Вторият — седем-осем минути по-късно.

Часовникът на Фандорин показваше пет и двайсет и девет.

Надворният съветник отново се разпсува, но тоя пък не заплашително, а жално, минорно.

— Станало е, докато сме се влачели по дворове и мазета! — завайка се той.

А Фандорин констатира с траурен глас:

— Разгром. По-зле и от Цушима.

Сричка втора, изцяло железопътна

Още на място, в коридора, пламна междуведомствен конфликт. Ераст Петрович, забравил от яд обичайната си сдържаност, изказа на Евстратий Павлович всичко, което мислеше за Специалния отдел — знае само да плоди доносници и провокатори, а стигне ли се до истинска задача, се оказва негоден за нищо и само вреди.

— А вие, жандармите, да не сте стока? — озъби се насреща Милников. — Вашите хубостници защо напуснаха засадата без заповед? Изтървахме бомбаджиите, върви ги търси сега.

И Фандорин млъкна, сразен незнайно от какво: от справедливия укор или от обръщението „вие, жандармите“.

— Не успяхме да си сътрудничим — въздъхна представителят на Полицейския департамент. — Сега вие ще се оплачете от мен на вашето началство, а пък аз — от вас на моето. Само че с докладните няма да свършим никаква работа. Нека живеем в мир, така е по-добре за двамата. Хайде вие си се занимавайте с вашите железници, а аз ще подгоня другаря Дрозд. Както ни се полага и на двамата — по щатно разписание и длъжностна характеристика. Така ще е най-сигурно.

Евстратий Павлович явно смяташе за по-перспективно да преследва революционери, установили контакт с японското разузнаване, отколкото да гони по трасе с дължина осем и половина хиляди километра някакви неизвестни диверсанти, дето не се знае има ли ги, няма ли ги.

Но на Фандорин толкова му беше дошло до гуша от надворния съветник, че отвърна с отвращение:

— Чудесно. Само не ми се мяркайте повече пред очите.

— Добрият специалист не бие на очи — измърка Евстратий Павлович и изчезна.

Едва тогава, разкайвайки се, че е изгубил скъпоценни минути за празни препирни, Ераст Петрович се захвана за работа.

Преди всичко разпита приемчика за хората, донесли квитанциите за багажа.

Стана ясно, че човекът, получил осемте картонени опаковки, е бил облечен като работник (сива риза без яка, елек, ботуши), но лицето му не съответствало на дрехите — приемчикът го нарече „особен“.

— Какво му е особеното?

— Учен човек. Очила, коса до раменете, с брадичка като свещеник. Работниците, занаятчиите не изглеждат тъй. И освен това е болен. Лицето му бледо и през цялото време покашлюва, кърпата му все в ръцете.

Вторият получател, явил се няколко минути след първия, заинтригува инженера още повече — тук се набеляза явна отличителна черта.

Човекът, отнесъл трите сандъка, бил облечен с жепейска пощенска униформа! Приемникът не би могъл да сбърка, все пак от години работеше в пътното ведомство.

Мустаци, изпъкнали скули, на средна възраст. На кръста му имало кобур, което означавало, че е с пощенския вагон, където, както е известно, пътуват и пари, и ценни пратки.

Фандорин, който предвкусваше успеха, но потискаше у себе си това опасно чувство, се обърна към подполковник Данилов, току-що пристигнал на местопроизшествието:

— Тръгвали ли са някакви влакове през последните двайсет минути, след пет и половина?

— Тъй вярно, влакът за Харбин. Замина преди десет минути.

— Там са, милинките. И двамата — заяви с увереност инженерът.

Подполковникът се усъмни:

— Ами ако са се върнали в града? Или чакат следващия, павелецкия? Той тръгва след десет минути.

— Не. Не са се появили случайно по едно и също време с интервал от няколко минути. Това първо. И вижте по кое време — на разсъмване. Какво интересно се случва на гарата към шест часа освен заминаването на харбинския влак? Това второ. И, естествено, трето — тонът на инженера стана категоричен. — За какво им е притрябвал на диверсантите павелецкият влак? Какво ще взривяват по павелецката линия? Сено и слама или моркови и ряпа? Не, нашите хора са отпътували с харбинския.

— Да бия една телеграма да спрат влака?

— В никакъв случай. Те носят мелинит. Кой ги знае що за хора са. Ако заподозрат, че нещо не е наред, може д-да го взривят. Никакво задържане, никакви непредвидени спирки. Бомбаджиите и без туй са нащрек, изнервени са. Къде е всъщност първата спирка по разписание?

— Влакът е експрес. Следователно ще спира чак във Владимир. Момент да погледна разписанието… В девет и трийсет.

Мощният локомотив, спешно изискан от Данилов, настигна харбинския на границата на московска губерния и оттам нататък се държеше на километър дистанция, която скъси чак когато стигнаха Владимир. С една минута закъснение долетя на съседния коловоз.

Фандорин скочи на перона, без да изчака локомотивът да спре. Експресът имаше само десет минути престой, всеки миг беше скъп.

Посрещна го ротмистър Ленц, началникът на Владимирското железопътно жандармско управление, подробно инструктиран за всичко по телефона. Той се ококори, като видя маскирания Фандорин (омазнена куртка, прошарени мустаци и коса, слепоочията му също прошарени, тях не се наложи да боядисва), отри с кърпа пламналото си кубе, но не зададе никакви въпроси:

— Всичко е готово. Заповядайте.

Докладваше на бегом, тичайки след Ераст Петрович.

— Количката чака. Личният състав е събран. Притаили са се, както наредихте.

Гаровият пощаджия, посветен в събитията, се въртеше около количката, натоварена с кореспонденцията, и бледото му лице издаваше, че е здравата уплашен. Стаята гъмжеше от сини мундири, жандармите клечаха по пода с наведени глави — за да не ги видят от перона, досети се Фандорин.

Той се усмихна на пощаджията:

— Спокойно, спокойно, няма да се случи нищо особено.

Хвана ръчките на количката, избута я към перона.

— Седем минути — прошепна зад него ротмистърът.

От пощенския вагон, прикачен непосредствено зад локомотива, надникна човек със синя куртка.

— Ей, владимирци! — кресна той ядосано. — Спите ли?

Дълги мустаци, средна възраст. Скулите? Изпъкнали са, реши Ераст Петрович и пошепна на човека до себе си:

— Стига сте треперили. Прозявайте се, нали сте задремали.

— Ами на… За едната бройка… Второ денонощие дежурство карам… — заоправдава се владимирецът.

Преоблеченият инженер междувременно бързо мяташе пратките в отворената врата на вагона и пресмяташе дали да не хване мустакатия през кръста и да го хвърли на перона. Това ще е най-лесното.

Реши да изчака и да провери тук ли са трите сандъка с размери 15 x 10 x 10 инча. И добре стори, че изчака.

Качи се във вагона, захвана да сортира владимирската поща на три купчини: писмата на една страна, колетите на друга, бандеролите на трета.

Вътре беше изграден цял лабиринт от наредени на етажи чували, кутии и сандъци. Ераст Петрович се разходи покрай единия ред, после край друг, но не видя познатия багаж.

— Какво се шляеш? — наруга го някой от тъмното. — Давай по-бързо! Чувалите тука, квадратните — там. Да не си нов?

Ама че изненада — още един пощальон, също на около четирийсет, скулест и мустакат. Кой ли от двамата е? Жалко, че няма как да докара тук приемчика от багажното.

— Нов съм — избоботи Фандорин носово, сякаш бе настинал.

— Като те гледам, бая си стар.

Вторият пощаджия застана до първия. На коланите и на двамата имаше по кобур с наган.

— Нещо ти треперят ръцете, да не си прекалил вчера? — обърна се вторият към местния служител.

— Да, тъй се случи.

— Ама нали викаш, че си второ денонощие дежурен? — учуди се първият, с дългите мустаци.

Вторият се подаде през вратата, огледа гаровата сграда.

„Кой от двамата е? — опитваше се да отгатне Фандорин, оглеждайки бързо купчините пратки. — Или и двамата нямат нищо общо? Къде са сандъците с мелинита?“

Изведнъж нещо здравата издрънча — вторият пощальон беше тръшнал вратата и пуснал резето.

— Какви ги вършиш, Матвей? — учуди се мустакатият.

— Знам аз какви! Три сини фуражки на прозореца и всичките зяпнали насам! Аз имам нюх!

Невероятно облекчение бе чувството, което изпита в тоя миг Ераст Петрович. Значи не е мацал нахалост веждите и мустаците с боя, не е дишал бадева три часа локомотивните сажди.

— Да не си полудял, Матвей? — не проумяваше мустакатият, примигвайки срещу лъскавото дуло.

Владимирецът обаче веднага схвана и се залепи за дъсчената стена.

— Трай, Лукич. Не си пъхай гагата. А ти казвай, гнидо: товарачът ти фанте ли е? Ще те убия! — обектът сграбчи местния за врата.

— Аз съм дребен служител… Милост… само годинка ми остана до пенсия… — капитулира веднага аборигенът.

— Ей, човече, не правете глупости! — провикна се Фандорин и се подаде над сандъците. — Няма къде да мърдате. Хвърлете оръ…

Изобщо не очакваше, че обектът ще стреля, без дори да го изслуша. Инженерът едва успя да клекне, куршумът изсвири над главата му.

— Ах, мръснико! — дочу се възмутеният вик на мустакатия, когото диверсантът нарече „Лукич“.

Револверът гръмна отново. Два гласа се сляха — единият простена, другият изпищя.

Ераст Петрович пропълзя покрай сандъците, надникна в прохода.

Работите отиваха на зле. Матвей беше заседнал в ъгъла, изпънал напред ръката с револвера. Лукич се беше проснал на пода, окървавените му пръсти дращеха гърдите. Владимирският пощаджия пищеше, закрил лицето си с длани.

В мъртвешката светлина на електрическата крушка се поклащаше барутен дим.

От позицията си Фандорин нямаше никакъв проблем да застреля мръсника, но той трябваше да бъде хванат жив и по възможност без големи увреждания. Затова Ераст Петрович протегна напред ръката си с броунинга и изпрати два куршума в стената вдясно от обекта.

Както можеше да се очаква, оня се прикри зад купа картонени кутии.

Стреляйки безспир (три, четири, пет, шест, седем), инженерът скочи, засили се и с цялото си тяло се стовари върху кутиите — те рухнаха и се посипаха върху укрилия се зад тях човек.

Всичко свърши за две секунди.

Ераст Петрович хвана стърчащия навън крак за ботуша, издърпа диверсанта на светло и го удари с ръба на дланта над ключицата.

Единият беше готов.

Оставаше да открие втория, очилатия, който беше взел книжните пакети. Само че как да го открие? И дали изобщо е във влака?

Но не стана нужда да търси очилатия — сам се намери.

Първото, което Ераст Петрович видя, като дръпна резето и отвори тежката врата на вагона, бяха бягащи по перона хора. Чу викове на уплаха, женски писъци.

Пред пощенския вагон беше застанал пребледнял ротмистър Ленц, държеше се странно: не погледна инженера, който току-що се измъкна от смъртна опасност, а хвърляше погледи някъде встрани.

— Ето ви го — рече Фандорин и изтегли лежащия без свяст диверсант към вратата на вагона. — И наредете да донесат носилка, тук има ранен. — Кимна към щуращите се хора — Стрелбата ли ги подплаши?

— Съвсем не. Лоша работа, господин инженер. Щом чухме изстрелите, изскочихме с моите на перона, искахме да ви се притечем на помощ… Изведнъж от оня вагон (Ленц посочи встрани) някой като кресна: „Жив няма да ви се дам!“ И се започна…

Двама жандарми повлякоха арестувания Матвей, а Ераст Петрович скочи на земята и погледна натам, където сочеше ротмистърът.

Видя зелен третокласен вагон, край който нямаше жива душа, само зад затворените му прозорци се мяркаха явно викащи хора с побелели лица.

— Има револвер. И бомба — нареждаше бързо Ленц. — Очевидно е решил, че с моите хора издирваме него… Грабнал е ключовете от кондуктора и е заключил и двете врати. Вътре има около четирийсет души. И вика: „Само да сте приближили — вдигам всичко във въздуха!“

И наистина откъм вагона долетя зверски рев:

— Назад!!! А е мръднал някой, пррращам всичко до дяволите!

— Ама засега не праща нищо — умислено произнесе инженерът. — Макар и да е имал тая възможност. Така, ротмистре, незабавно да се разтоварят всички сандъци от пощенския вагон. После ще гледаме кои са нашите. Носете ги с всички предпазни мерки. Ако стане взрив, ще ви трябва нова гара. На вас лично вече не де, на ж-живите. Не искам никого с мен. Ще се оправя сам.

Ераст Петрович се приведе и се затича край влака. Спря под прозореца, от който преди малко се чу заплахата да се „прати всичко по дяволите“. Само той беше отворен до половината.

Инженерът леко почука по стената на вагона: чук-чук-чук.

— Кой е? — попита го изненадан глас.

— Инженер Фандорин. Може ли да вляза?

— Откъде-накъде?

— Бих искал да си п-поприказваме.

— Ама сега ще гръмна всичко тук — рече гласът недоумяващо. — Вие глух ли сте? Освен това как ще влезете? Няма да ви отворя вратата за нищо на света.

— Не е проблем, не се притеснявайте. Ще мина през прозореца, само недейте да стреляте.

Ераст Петрович се набра на ръце, промуши глава през прозореца, остави време на бомбаджията да огледа белите му коси и чак след това много бавно се вмъкна във вагона.

Положението беше трагично: очилатият беше мушнал револвера в колана си, а в ръцете си държеше черен пакет, при това пръстите му бяха вътре — вероятно стискаше стъкления детонатор. Достатъчен е лек натиск и мината ще експлодира, а от нея ще детонират и останалите седем. Ето ги и тях, на горния рафт под зеблото.

— Не ми приличате на инженер — каза бледият като смъртта младеж, разглеждайки прашните дрехи на мнимия товарач.

— И вие не ми приличате на п-пролетарий — парира Ераст Петрович.

Вагонът беше без купета, той представляваше дълъг коридор с дървени пейки от двете страни. За разлика от клокочещата тълпа на перона заложниците бяха мълчаливи — усещаха близката смърт. Само отнякъде се чуваше сълзлив женски глас, който шепнеше молитва.

— Млъквай, идиотко, че ей сега ще ви взривя! — ревна със страшен бас младежът и молитвата секна.

Опасен, извънредно опасен, констатира Фандорин, гледайки в широко отворените очи на терориста. Не е позьор, нито истерик — наистина ще взриви всичко.

— Какво ви спира? — попита Ераст Петрович.

— А?

— Виждам, че не ви е страх от смъртта. Тогава какво му мислите? Защо не счупите взривателя? Нещо ви спира. Кое е то?

— Чуден човек сте — очилатият облиза побелелите си устни. — Но сте прав… Нищо не стана както трябваше… Ей така си отивам. Жалко. И тя няма да получи десетте хиляди…

— Кой, майка ви ли? От кого няма да ги получи, от японците?

— Каква майка! — ядосано тръсна глава младежът. — Ах, че хубаво го бях измислил! Имаше да си блъска главата — откъде са тия пари? А после щеше да се досети и да благослови паметта ми. Русия ще ме проклина, а тя щеше да ме благослови!

— Жената, която обичате? — кимна Фандорин, който започваше да се досеща. — Тя е нещастна, безсилна, тия пари щяха да я спасят, да й дадат възможност да започне нов живот?

— Да! Вие си нямате представа каква клоака е тая Самара! А родителите й, ами братята! Скотове, същински скотове! Какво като не ме обича, нека! Защо ли пък да обича жив труп, който изхрачва собствените си дробове? Но аз и от оня свят ще й протегна ръка, ще я измъкна от това блато… Тоест щях да я измъкна… — младият мъж изстена и така се разтрепери, че черната хартия в ръцете му зашумоля.

— Тя няма да получи парите, защото вие не сте взривили моста? Или тунела? — бързо попита Ераст Петрович, който не отлепяше поглед от смъртоносния пакет.

— Моста. Александровия мост. Но откъде знаете? Впрочем какво значение има… Да, самураят няма да плати. За нищо си отивам.

— Значи всичко е заради нея, заради десетте хиляди?

Очилатият поклати глава:

— Не само. Искам да отмъстя на Русия. Гнусна, отвратителна страна!

Фандорин седна на пейката, кръстоса крака и сви рамене.

— Сега вече не можете да докарате на Русия някаква сериозна беля. Ще убиете и осакатите четирийсет клети пътници от трета класа, а дамата на вашето сърце ще си изгние в Самара. — Той помълча, за да остави на младежа време да обмисли казаното, и енергично произнесе: — Имам по-добра идея. Дайте ми експлозива — и момичето, което обичате, ще си получи нейните десет хиляди. А Русия оставете на нейната съдба.

— Ще ме излъжете — прошепна туберкулозният.

— Няма. Давам ви честната си дума — рече Ераст Петрович с такъв тон, че не беше възможно да не му се повярва.

По страните на бомбаджията избиха алени петна.

— Не ща да умирам в болницата на затвора. Предпочитам тук, сега.

— Както решите — тихо отвърна Фандорин.

— Добре тогава. Ще й напиша бележка.

Младият мъж извади тефтер от джоба си, трескаво задраска с молив. Пакетът с бомбата остана на пейката и Фандорин лесно можеше да го вземе, но инженерът не помръдна от мястото си.

— Само по-кратичко, ако обичате — помоли той. — Притеснявам се за пътниците. За тях всеки миг е мъчителен. Ще вземе някой да получи удар, да не дава Господ…

— Да-да, свършвам… — дописа бележката, сгъна листчето и му го връчи. — Името и адресът са вътре…

Едва сега Фандорин взе мината и я подаде през прозореца на жандармите, които беше повикал. Последваха я останалите седем: очилатият внимателно ги вземаше и ги даваше на Ераст Петрович, който ги предаваше навън.

— Сега, ако обичате, излезте — каза обреченият и освободи предпазителя. — И не забравяйте, дадохте ми честната си дума.

Ераст Петрович се взря в небесносините очи на младежа, разбра, че молбите ще бъдат безсмислени, и тръгна към изхода.

Почти веднага зад гърба му изтрещя изстрел.

Инженерът се прибра у дома едва привечер, изморен и натъжен. В Москва на гарата получи телеграма от Петербург: „На добър край излезе работата, но хванете японеца десетте хиляди са шега надявам се.“

Това значеше, че десетте хиляди за самарската Belle Dame sans merci^[1] инженерът ще трябва да плаща от собствения си джоб, но не това го опечаляваше — не можеше да спре да мисли за самоубиеца, за неговата любов и омраза. Освен това мислите на Ераст Петрович отново и отново се връщаха към човека, който беше измислил как да извлече от чуждото нещастие практическа полза.

Арестуваният пощенец не можа да внесе яснота по въпроса. Може да се каже, че от него не научиха нищо ново. Къде да търсят тоя изобретателен господин също не ставаше ясно. Още по-трудно беше да се познае къде ще нанесе следващия си удар.

На прага на ведомственото жилище го пресрещна камердинерът. Днес Маса особено трудно понесе неутралитета. През целия ден, докато господарят отсъстваше, японецът повтаряше сутри, дори се опита да се помоли пред иконата, сега обаче беше самата безстрастност. Бързо огледа Ераст Петрович — жив и здрав ли е? Като видя, че е жив и здрав, той за миг стисна очи от облекчение и равнодушно докладва на японски:

— Още едно писмо от градския жандармски началник.

Инженерът се намръщи и отвори бележката, с която генерал-лейтенант Шарм настоятелно го канеше у дома си на вечеря в седем и половина вечерта. Бележката завършваше с думите: „Защото вече наистина ще ме обидите.“

Вчера бе пристигнала също такава покана, която поради липса на време остана без отговор.

Ставаше неудобно. Генералът беше стар, заслужил. Пък и братско ведомство, не биваше да ги обижда.

— Баня, бръснене, смокинг, бяла папийонка, цилиндър — вкиснато каза инженерът на слугата си. — Няма да се бавя много.

Сричка трета, в която Рибников дава свобода на страстите си

На 25 май Гликерия Романовна напразно разкарваше файтона си по булеварда — Вася не се появи. Това я натъжи, макар и не особено. Първо, тя вече знаеше къде може да го открие, а второ — имаше с какво да се захване.

Направо от разходката Лидина се отби в службата на Константин Фьодорович Шарм. Старецът страшно й се зарадва. Изгони от кабинета си някакви офицери с папките им, поръча какао и изобщо пусна в действие цялата си старомодна галантност.

Не й беше никак трудно да завърти разговора към Фандорин. След като размениха клюки за общи петербургски познати, Гликерия Романовна разказа как насмалко щели да загинат в ужасната катастрофа на моста, описа в най-ярки краски видяното и своите преживявания. Детайлно се спря на тайнствения господин с побелелите слепоочия, който бе ръководил разследването.

Силният епитет, както разчиташе Лидина, оказа въздействие.

— За вас може и да е тайнствен, но за мен не е — снизходително се усмихна генералът. — Това е Фандорин от Петербургското железопътно управление. Изключителен ум, космополит, голям оригинал. В момента ръководи едно много важно разследване в Москва. Предупредиха ме, че всеки момент може да поиска моето съдействие.

Думите „важно разследване“ стреснаха Гликерия Романовна. Горкият Вася!

Но тя не показа колко е разтревожена. Вместо това се престори на заинтригувана.

— Космополит? И голям оригинал? Ах, скъпи Константи Фьодорович, запознайте ни! За вас няма невъзможни неща, аз знам!

— Не-не, дума да не става, на Ераст Петрович му се носи славата на разбиван на женски сърца. И вас ли плени с мраморния си лик? Мислете му, ще изревнувам и ще заповядам тайно да ви следят! — шеговито се закани с пръст генералът.

Но упоритостта му не трая дълго и той обеща още същия ден да покани петербургчанина на вечеря.

Гликерия Романовна облече сребристата рокля, която наричаше „фатална“, сложи си тръпчив парфюм, дори леко се гримира, което обикновено не правеше. Стана такава хубавица, че пет минути не можа да се отлепи от огледалото, все си се любуваше.

А гадният Фандорин не дойде. Лидина прекара цялата вечер до празния му стол, слушайки натруфените комплименти на домакина и разговорите на скучните му гости.

На сбогуване Константин Фьодорович разтвори ръце:

— Не дойде вашият „тайнствен“ господин. Дори не благоволи да прати бележка.

Тя взе да успокоява генерала, помоли го да не се ядосва, може би Фандорин е имал важно разследване. Накрая рече:

— Толкова е приятно при вас! И гостите бяха толкова интересни. Знаете ли какво, уредете утре отново вечеря в същия кръг от хора. А на Фандорин му напишете по-строга бележка, за да дойде със сигурност. Обещавате ли?

— На всичко съм готов за удоволствието да ви посрещам в дома си. Но за какво ви е притрябвал толкова тоя Фандорин?

— Не е заради него — доверително сниши глас Лидина. — Просто така, обикновено любопитство. Каприз, ако щете. Просто сега се чувствам много самотна и копнея за общуване. Аз май не ви казах — напуснах Жорж.

Генералът оцени поверителната информация. Той хвърли поглед към досадната си съпруга и предложи утре да обядват някъде навън, но Гликерия Романовна бързо оправи положението. Всъщност на стареца му стигаше напълно просто да пококетничи с привлекателната млада жена, а за обеда в „Яр“^[2] спомена просто по навик, така старите хусарски коне рият с копито, щом дочуят далечен ек на бойната тръба. На следващия ден Фандорин дойде, макар и със закъснение. Всъщност само това се искаше от него — Лидина изобщо не се съмняваше в своя чар. А днес тя изглеждаше не по-зле, а даже по-добре от вчера, понеже беше измислила да си сложи бродираната мавританска шапчица, от която на лицето й се спускаше прозрачен, абсолютно неземен воал. Стратегията, избрана от нея, беше простичка, но безпогрешна.

Отначало тя изобщо не погледна към него, а любезничеше с най-красивия измежду гостите — офицер от конната гвардия, адютант на генерал-губернатора.

После, отстъпвайки без желание пред молбите на домакина, тя изпълни романса на г-н Пойгин „Не си отивай, остани“, акомпанирайки си сама на рояла. Гласът на Гликерия Романовна не беше кой знае какъв, но имаше много приятен тембър и действаше на мъжете безотказно. Напявайки страстните обещания „с огън-ласка ще те разпаля и изтощя“, тя огледа всички присъстващи мъже, само не и Фандорин.

Когато според нейните сметки обектът вече трябваше да е готов, тоест да е заинтригуван и засегнат до необходимата степен, Лидина се подготви да нанесе последния удар. И тъкмо се насочи към кушетката, където в самота седеше Фандорин, но й попречи домакинът.

Той отиде при гостенина и подхвана някакви глупави служебни разговори. Взе да хвали някакъв щабротмистър Лисицки от железопътните жандарми, който наскоро бил излязъл с много интересно предложение — да се открие постоянен пункт в градската телефонна станция.

— Отлична идея му е хрумнала на вашия подчинен — кънтеше гласът на генерала. — Друго си е жандармската подготовка. Нашите се сетиха, не ония блейки от департамента! Вече разпоредих да се инсталира необходимата апаратура в специално помещение. Лисицки каза, че идеята за телефонното подслушване била ваша.

— Не „подслушване“, а „прослушване“. Освен това щабротмистърът се прави на скромен — недоволно отвърна Фандорин. — Нямам нищо общо с това.

— Дали не бихте ми го отстъпили на първо време? Трябват ми свестни офицери.

Лидина въздъхна: атаката трябваше да се отложи до по-удобен момент.

Той настъпи, когато мъжете според новомодните обичаи излязоха преди вечеря в пушалнята. Гликерия Романовна вече окончателно се бе утвърдила като царица на вечерта, а обектът, естествено, нямаше вече никакви съмнения, че е най-непривлекателният сред всички присъстващи кавалери. Според погледите, които Фандорин крадешком хвърляше към часовника си, той повече не очакваше нищо хубаво от соарето и явно преценяваше кога ще бъде прилично да се оттегли.

Време е!

Тя стремглаво (вече нямаше защо да се бави) приближи побелелия брюнет, който разпалваше ароматна пура, и заяви:

— Сетих се! Сетих се къде съм ви виждала! При взривения мост. Човек трудно би забравил такова необикновено лице.

Следователят (или как ги наричат там в тяхното ведомство) трепна и се вторачи в Лидина с леко присвити сини очи, които много отиваха на посребрените му коси, трябваше да му го признае. И как няма да трепне от такъв комплимент, при това изречен най-неочаквано.

— Наистина — бавно каза той, докато се надигаше от мястото си. — Аз също си п-припомням. Май не бяхте сама, а с някакъв военен.

Гликерия Романовна небрежно махна с ръка:

— Това беше един приятел.

Рано беше да отваря разговор за Вася. Не че имаше някакъв разработен план за действие, осланяше се единствено на вдъхновението, но на мъж в никакъв случай не бива да му се показва, че искаш нещо от него. Той трябва да е абсолютно убеден, че той е тоя, който иска нещо, а ти си оная, от която зависи дали да му го даде. Първо трябва да събудиш у него надеждата, после да я отнемеш, после отново да позволиш вълшебният аромат да подразни ноздрите му.

Умната жена, която иска да привърже мъжа към себе си, винаги усеща към кой тип спада — дали към ония, които в крайна сметка ще трябва да нахраниш, или от ония, дето трябва да ги държиш вечно гладни, за да те слушат.

Като огледа Фандорин отблизо, Лидина веднага схвана, че тоя не си пада по платоничните въздишки. Ако прекалиш с воденето за носа, ще свие рамене и ще си тръгне.

С това откритие въпросът премина от тактическата в нравствената плоскост и ако се избегнеха финтифлюшките (а Лидина винаги се бе стремяла да бъде максимално откровена със самата себе си), можеше да бъде зададен по следния начин: ще може ли да стигне в своя флирт с тоя човек до самия край — заради спасението на Вася?

Да, беше готова на такава саможертва. Като си изясни това, Гликерия Романовна усети нещо като умиление и незабавно заоправдава пред себе си подобна постъпка.

На първо място, това нямаше да е разврат, а чисто себеотрицание — при това продиктувано не от страстна любов, а от най-безкористна дружба.

На второ място, така му се пада на Астралов, той си го е заслужил.

Разбира се, ако въпросният Фандорин беше тлъст, с брадавици по лицето и с лош дъх, тогава и дума не можеше да става за подобно жертвоприношение, но тоя следовател с вид на англичанин, макар и не в първа младост, си беше доста привлекателен. Дори повече от привлекателен.

Цялата вихрушка от тия мисли премина през главата на Лидина само за секунда, затова в разговора не се усети някаква забележима пауза.

— Видях, че днес не сваляхте поглед от мен — рече тя с ниския си вибриращ глас и докосна ръката му.

Има си хас! Беше се постарала гостите нито за миг да не отклоняват вниманието си от нея.

Брюнетът също не възрази, честно кимна.

— А пък аз не ви погледнах. Хич.

— З-забелязах.

— Понеже ме беше страх… Имам усещането, че не сте се озовали тук току-така. Че съдбата ни срещна. И това ме уплаши.

— С-съдбата ли? — попита той с едва забележимото си заекване.

Погледът му беше точно такъв, какъвто трябваше да бъде — внимателен и сякаш донякъде объркан.

Лидина реши да не си губи времето. Да става каквото има да става. И без колебание се хвърли с главата напред:

— Слушайте, дайте да си тръгнем оттук. По дяволите вечерята. Нека клюкарстват, не ме интересува.

Ако Фандорин се поколеба, това не му пролича. В очите му пробяга метален блясък, гласът му прозвуча сподавено:

— Добре тогава, да тръгваме.

Докато пътуваха към „Остоженка“, поведението му бе неразбираемо. Не се опитваше да я хване за ръката, да я целуне, дори не говореше.

Гликерия Романовна също мълчеше и се опитваше да проумее как най-правилно да се държи с тоя странен човек.

Защо е толкова напрегнат? Устните му са стиснати, втренчил се е в кочияша.

Охо, ами то тихата вода е най-опасна! Тя усети, че душата й примира, и се ядоса на себе си: стига си се тръшкала, това да не ти е романтично приключение, трябва да спасиш Вася!

А щом влязоха в къщата, Фандорин взе да се държи още по-странно.

Пусна дамата да мине напред, но не влезе веднага след нея, а след кратка пауза, и то много рязко, едва ли не скочи вътре.

Изтича нагоре по стълбите пръв, ръката му беше в джоба.

Той да не е нещо куку, както се казва сега, уплаши се изведнъж Лидина.

Но беше късно за отстъпление. Тя отключи вратата на апартамента.

Фандорин я избута и скочи напред. Завъртя се, залепи гръб о стената в антрето. Бързо обиколи с очи: наляво, надясно, нагоре.

В ръката му чернееше пистолет, който той измъкна незнайно откъде.

— Какво ви става? — възкликна стреснатата не на шега Гликерия Романовна. А лудият следовател попита:

— Е, къде се е скрил?

— Кой?

— Вашият любовник. Или началник. Наистина не знам какви точно са отношенията ви с него.

— За кого говорите? — прошепна паникьосана Лидина. — Не ви разби…

— За тоя, чиито задачи изпълнявате — прекъсна я нетърпеливо ослушващият се Фандорин. — За вашия спътник щабкапитана. Нали той ви нареди да ме докарате тук. Но не е в сградата, щях да го усетя. Къде е?

Ръката й се метна към гърдите. Той знае, знае всичко! Но откъде?

— Вася не ми е любовник — изстреля тя бързо, осъзнала, дори по-скоро усетила, че в никакъв случай не трябва да лъже. — Той е мой приятел и аз наистина искам да му помогна. Не ме питайте къде е, защото няма да ви кажа. Ераст Петрович, скъпи, искам да ви помоля за милосърдие!

— За какво?

— За милосърдие. Човекът е допуснал грешка. Зная, че от ваша военна гледка точка това се води престъпление, но то е било обикновена разсеяност. Бива ли така строго да се наказва обикновената разсеяност?

Брюнетът смръщи чело, мушна пистолета в джоба.

— Нещо не п-проумявам… За кого говорите?

— Ами че за него, за кого другиго? За Вася Рибников! Добре де, изгубил е оня ваш чертеж, дай сега да го погубим! Бива ли така, та това е чудовищно! Войната ще свърши до един-два месеца, а той да гние в каторгата? Ако не и по-лошо! Та това е нечовешко, това не е християнско, съгласен ли сте? — изрече го толкова искрено, толкова проникновено, че чак се просълзи.

Дори тоя сухар Фандорин го жегна — гледаше я с почуда, дори с объркване.

— Как можахте да си помислите, че спасявам любовник? — горчиво изрече Гликерия Романовна, развивайки успеха си. — Бих ли поканила у дома си мъж, ако обичам друг? Да, в началото се опитах да ви омагьосам, за да помогна на Вася, но… но вие наистина ме очаровахте. Да си призная, дори забравих защо исках да ви съблазня… Разбирате ли, изведнъж нещо ми се сви ето тук… — и тя сложи ръка малко под гърдите, за да изпъкне и без това красивият й бюст.

Гликерия Романовна произнесе още няколко фрази от тоя род с приглушен от страст глас. Не я беше грижа дали звучат правдоподобно — знайно е, че мъжете се хващат на подобни приказки, особено когато плячката е толкова близка и достъпна.

— Не ви моля за нищо. И няма да ви моля. Да забравим всичко това…

Тя отметна глава назад и я обърна леко настрани. Така изглеждаше най-хубава, освен това позата беше много удобна за целувка.

Мина секунда, след нея втора, трета. Целувката се бавеше.

Лидина отвори очи, погледна периферно към Фандорин и видя, че той не гледа нея, а настрани, където нямаше нищо интересно, само телефонен апарат на стената.

— Изгубил е чертеж ли? Рибников ли ви го каза? — умислено произнесе следователят. — Излъгал ви е, госпожо. Тоя човек е японски шпионин. Щом не искате да ми кажете къде е той — недейте. Ще го намеря и без вас още днес. Д-довиждане.

Той се обърна и тръгна надолу по стълбите.

Краката на Гликерия Романовна омекнаха. Шпионин ли? Какво чудовищно подозрение! Горкият Вася! Трябва незабавно да го предупреди! Опасността се оказва още по-сериозна, отколкото той мисли! Пък и тоя Фандорин каза, че още днес ще научи къде се крие Вася!

Тя грабна телефонната слушалка, но изведнъж се уплаши да не би следователят да подслушва отвън. Отвори широко вратата — нямаше никого, само бързите му крачки заглъхваха към изхода.

Върна се, набра телефона.

— Пансион „Сен Санс“ — измърка женски глас в слушалката.

Чуваха се звуци на пиано, някой свиреше весела полка.

— Спешно ми трябва Василий Александрович.

— Отсъства.

— А ще се върне ли скоро?

— Не ни държи в течение.

Колко невъзпитана камериерка! Лидина отчаяна тропна с крак.

Оставаше само един изход — да иде на място и да го чака.

Портиерът зяпна посетителката така, сякаш пред него се беше изправил самият дявол, а не елегантно облечена и напълно прилична дама. Той се изпъна и запречи коридора.

— Кого търсите? — попита мнително.

От вътрешността на къщата, както и по-рано от слушалката, се носеше весела музика. И това става в пансион за благородни девици след десет вечерта?

Ами да, днес е 26 май, краят на учебната година, спомни си Гликерия Романовна. В пансиона сигурно има зрелостно празненство, затова са и всичките тия файтони пред сградата — пристигнали са родителите. Нищо чудно, че портиерът не иска да допуска външни хора.

— Не съм за празненството — обясни му Лидина. — Трябва да дочакам господин Рибников. Той ще се прибере скоро.

— Прибра се вече. Само че не е тук, заповядайте натам — посочи портиерът към странична врата.

— Ама че съм глупава! Ами че, разбира се, Вася не може да живее заедно с ученичките!

Тя изтича нагоре по стълбите, коприната на роклята й шумолеше. Нетърпеливо позвъни и започна да тропа по вратата.

Прозорците на квартирата бяха тъмни. Не се мяркаше сянка, не се чуваше звук.

На Лидина й омръзна да чака, тя повика:

— Василий Александрович! Аз съм! Имам много спешна, ужасно важна новина за вас!

В същата секунда вратата се отвори. На прага стоеше Рибников и мълчаливо гледаше неочакваната гостенка.

— Защо е тъмно у вас? — попита тя, кой знае защо, шепнешком.

— Сигурно е изгорял електрическият трансформатор. Какво се е случило?

— Свещи поне нямате ли? — попита тя, влизайки в антрето, и без да чака, прескачайки от вълнение думите, взе да разказва лошата новина: как случайно, докато била на гости, се запознала с чиновника, който води неговия случай, и че тоя човек смята Василий Александрович за японски шпионин.

— Ама на него трябва да му се обясни, че са ви откраднали чертежа! Аз ще ви бъда свидетел, ще разкажа за оня тип от влака! Не можете да си представите какъв е тоя Фандорин. Много сериозен господин, очите му са като лед. Защо ще търси вас, нека търси оня, мургавия! Лично ще ида да му обясня!

Рибников слушаше задъханите й приказки, мълчаливо палеше свещи и ги редеше в големия свещник. В треперещата им светлина Гликерия Романовна видя толкова уморен, нещастен и преследван човек, че сърцето й се сви от жал.

— Ще направя всичко за вас! Няма да ви изоставя! — възкликна Лидина и поривисто го хвана за ръцете.

Той се дръпна и в очите му проблеснаха странни искри, които напълно промениха незабележителната му външност. Чертите му вече не й се струваха жалки — о, не! Червено-черни сенки препускаха по лицето на Рибников, той заприлича на Врубеловия^[3] Демон.

— Господи, мили мой, мили, та аз ви обичам — едва промълви Лидина, потресена от това откритие. — Ама как така… Вие сте най-скъпото, което имам на тоя свят!

Тя му протегна ръцете си, лицето си, цялото тяло, тръпнещо в очакване на насрещното движение.

Но бившият щабкапитан нададе звук, който приличаше на ръмжене, и отстъпи назад.

— Вървете си — дрезгаво каза той. — Веднага си вървете.

Лидина нямаше спомен как се е озовала на улицата.

Известно време Рибников стоя в коридора неподвижен, втренчил в пламъка на свещите безжизнен поглед.

После отвън тихо се почука.

Той с един скок стигна до вратата, дръпна дръжката. На стъпалата стоеше графинята.

— Извинете ме за безпокойството — рече тя, докато се вглеждаше в полумрака. — Днес вдигаме малко шум, та дойдох да питам дали не ви пречат гостите? Мога да им кажа, че се е скъсала струна на пианото, и ще пуснем грамофон в малката гостна. Ще стане по-тихо… — Бовада усети нещо необичайно в поведението на квартиранта и спря насред дума. — Защо ме гледате така?

Василий Александрович мълчаливо я хвана за ръката и я притегли към себе си.

Графинята бе хладнокръвна и извънредно опитна дама, но неочакваната му атака я смути.

— Елате — дръпна я преобразеният Рибников.

Тя тръгна след него с недоверчива усмивка на уста.

Но когато Василий Александрович с глух стон впи устни в нейните и я стисна в силните си ръце, усмивката върху пълното красиво лице на вдовицата на испанския гранд се преобрази първо в учудване, а после в страстна гримаса.

Половин час по-късно Беатрис беше неузнаваема. Тя плачеше на рамото на любовника си и шепнеше думи, които не бе произнасяла от много отдавна, от моминските години.

— Само да знаеше, само ако можеше да разбереш — повтаряше тя, бършейки сълзите, но така и не обясни, какво точно трябваше да разбере Рибников.

Той едва успя да я отпрати.

Останал най-сетне сам, седна на пода в неудобна, сложна поза. Остана така осем минути по часовник. След това се изправи, отърси се като куче и се обади по телефона — точно трийсет минути преди полунощ, както беше уговорено.

А в същото време в другия край на пръстена от булеварди Лидина стоеше в антрето на апартамента си пред огледалото, без да сваля шапката и наметалото си, и плачеше горчиво.

— Край… Това е краят на живота — хълцаше тя. — Не съм нужна никому, никому…

Тя залитна, докосна с крак нещо шумолящо и се стресна. Подът в цялото антре беше покрит с жив килим от алени рози. Ако носът на горката Гликерия Романовна не беше запушен от риданията, тя още от стълбището щеше да усети омайния им аромат.

От тъмните дълбини на апартамента отначало тихо, а после все по-мощно и по-мощно се понесоха очарователни звуци. Вълшебен глас изви серенадата на граф Алмавива:

— „Скоро от изтока златен ярко ще блесне зората…“

Сълзите от прекрасните очи на Гликерия Романовна рукнаха с все сила.

Сричка четвърта, където всуе се споменава името на японския бог

Едва дочел спешното послание от старшия на бригадата, пристигнала от Петербург да замени сразените от звездите ченгета, Евстратий Павлович рипна от масата и хукна към вратата толкова бързо, че дори си забрави бомбето.

Дежурните файтони стояха готови пред входа на управлението, а от „Гнездниковски“ до булевард „Чистопрудний“ я имаше, я нямаше десетина минути с бързи коне.

— Я виж ти, я виж ти — повтаряше надворният съветник, докато се опитваше пак и пак да разчете бележката.

Това не беше никак лесно, каляската подскачаше по павираната улица, светлината от уличните лампи беше слаба, пък и Смуров беше писал сякаш с левия си крак. Личеше си, че опитният агент, проводен да следи действията на Фандорин, се е развълнувал здравата: буквите се сливаха, редовете се застъпваха.

Приех дежурството в 8 ч. от старши полицай Жученко пред къщата на генерал Шарм. Сребърната лисица излезе от входа в 9 без 3, съпроводен от дамичка (оперативно име Фльорцата). Взеха файтон до „Остоженка“, къщата на Бомзе. В 9.37 Сребърната лисица излезе, пет минути след него изскочи Фльорцата. Изпратих двама след Лисицата, ние с Крошкин тръгнахме подир Фльорцата — беше много развълнувана, което ми се стори важно. Тя отиде до булевард „Чистопрудни“, освободи файтона пред пансион „Сен Санс“. Потропа на вратата на пристройката. Звънеше и тропаше дълго, никой не й отваряше. От позицията, която бях заел, се видя как от прозореца надникна мъж, огледа я и отново се скри. Под прозореца има ярка лампа и успях добре да разгледам лицето му. Стори ми се познато. С известно закъснение се сетих къде съм го виждал: в Питер, на „Надеждинская“ (прякор Калмика). Чак сега съобразих, че по описанието в циркулярната сводка прилича и на Акробата. Това е той, Евстратий Павлович, Бога ми, той е!

Ст. полицай Смуров.

Донесението не беше написано според инструкциите, а завършекът му беше направо недопустим, но надворният съветник реши да не придиря на Смуров.

— Какво става? Там ли е още? — втурна се Милников от файтона към старшия полицай.

Смуров бе заседнал в храстите зад градинската ограда, откъдето прекрасно се виждаше дворът на „Сен Санс“, залят от огньовете на разноцветните фенери.

— Тъй вярно. Не се съмнявайте, Евстратий Павлович. От оная страна съм сложил Крошкин. Ако Калмика тръгне да излиза през прозореца, Крошкин ще свирне.

— Разправяй сега какво става!

— Така, значи — Смуров вдигна тефтерчето пред очите си. — Фльорцата стоя у Калмика кратко, около пет минути. В десет и трийсет и осем изтърча навън, бършеше си очите с кърпа. В десет и четирийсет и две от главния вход излезе жена, водя я като Райска птица. Отиде до неговата врата, влезе. Птицата стоя до единайсет и двайсет. Излезе подсмърчаща и олюляваща се. Друго няма.

— Брей, добичето му тесногледо, с какво ги тормози така тия женоря? — почуди се Милников. — Добре де, дойде времето ние да го поизтормозим. Значи така, Смуров. Взех със себе си шест души. Единия ти го оставям. Тримата отговаряте за прозорците. А аз с другите отивам да сгащим японеца. Хитър е той, ама и ние не пасем трева. Гледам, тъмно е вътре, ще да е легнал да спи. Те, женските, изтощават.

Изтърчаха наведени през двора. Преди да се качат по стълбите, изуха ботушите — не трябваше да вдигат шум.

Хората на надворния съветник бяха подбирани. Злато, а не хора. Няма нужда от никакви обяснения, достатъчни са жестовете.

Щракна с пръсти на Саплюкин и оня се наведе над ключалката. Капна смазка, поразклати с шперца. Не мина и минута и вратата безшумно се отвори.

Милников пръв влезе в тъмното антре, стиснал много удобна джунджурия — каучукова палка с оловен пълнеж. Трябваше да хванат японеца жив, че инак Фандорин ще се разсмърди.

Евстратий Павлович щракна копчето на секретно фенерче, напипа с лъча три бели врати: една отпред, една отляво и една отдясно.

Посочи с пръст: ти направо, ти насам, ти натам, само шшшт.

А той заедно с Лепинш и Саплюкин остана в антрето, готов да се втурне към оная врата, откъдето ще се чуе условният сигнал — цвърчене на мишка.

Стояха, напрегнато вцепенени, и чакаха.

Мина минута, втора, трета, пета.

Из квартирата се носеха неясни нощни звуци, някъде зад стената виеше грамофон. Часовникът удари полунощ — толкова неочаквано и силно, че на Милников аха да му изскочи сърцето.

Какво се мотаят толкова? Работа за една минута — надникваш, оглеждаш. Вдън земя ли пропаднаха?

Изведнъж надворният съветник усети, че не изпитва никаква ловна страст. И разпалеността му се стопи — напротив, побиха го гадни ледени тръпки. Пустите му нерви. Само да хванем японеца и отивам на курорт, на някои минерални извори да се лекувам, обеща си Евстратий Павлович.

Махна на ченгетата да не помръдват, внимателно надникна през лявата врата.

Там беше съвсем тихо. И празно, убеди се Милников, след като светна с фенерчето. Значи трябва да има врата за съседно помещение.

Безшумно стъпвайки, стигна до средата на стаята. Ама че дяволска работа! Маса, столове. Прозорец. На стената срещу прозореца — огледало. Друга врата няма. И Мандрикин го няма.

Понечи да се прекръсти, но бухалката в ръката му попречи.

Усещайки на челото си студена пот, Евстратий Павлович се върна в антрето.

— Какво става? — мръдна устни Саплюкин.

Надворният съветник само махна с ръка към него. Хвърли поглед в дясната стая.

Беше абсолютно същата като лявата — и мебелите, и огледалото, и прозорецът.

И нито една жива душа. Празно!

Милников застана на четири крака, светна под масата, макар че беше невъзможно полицаят да е решил да си играе на криеница.

На път обратно към антрето Евстратий Павлович мърмореше под носа си: „Господи, Боже мой, пресвета Богородице.“

Бутна агентите настрана, хвърли се към вратата отпред, в ръцете си стискаше вече не палката, а револвер.

Това беше спалнята. В ъгъла имаше умивалник, зад паравана — вана с тоалетна чиния и още някаква фаянсова съдина, закрепена в пода.

И нямаше жива душа! През прозореца към Милников ехидно зяпаше нащърбената луна.

Той я заплаши с револвера и с грохот захвана да отваря шкафове и чекмеджета. Надникна под леглото, дори под ваната.

Японецът бе изчезнал. И беше взел със себе си трима от най-добрите Милникови ченгета.

Евстратий Павлович се уплаши дали не се е побъркал. Разкрещя се истерично:

— Саплюкин! Лепинш!

И когато агентите не му отговориха, се затича към антрето. Само че и там вече беше празно.

— Господи Исусе! — провикна се надворният съветник, изтърва револвера и се прекръсти широко. — Избави ме от бесовете японски!

Когато и трикратният кръстен знак не помогна, Евстратий Павлович окончателно проумя, че японският Бог е по-силен от руския и рухна на колене пред Негово тесноочие.

Заби чело в пода и запълзя на четири крака към изхода, виейки гръмко: „Банзай, банзай, банзай.“

Сричка последна, най-продължителна

Как можа да не я разпознае веднага? Да, разбира се, беше уморен, изтормозен от скуката, чакаше с нетърпение момента да си тръгне. И тя, разбира се, също изглеждаше съвсем другояче: тогава на разсъмване до взривения мост беше бледа, изтощена, носеше мокра изцапана рокля, а сега цялата грееше с нежна, поддържана красота, пък и воалът променяше чертите й. И все пак — страшен детектив, няма що!

Едва когато тя самата дойде и спомена за моста, Ераст Петрович сякаш го удари гръм: той я позна, спомни си за нейните показания, довели до фаталната и позорна грешка, и най-важното — сети се кой беше нейният спътник.

Там, пред склада на гара „Москва Товарна“, докато разглеждаше през бинокъл получателя на мелинита, Фандорин веднага усети, че го е виждал някъде, но объркан от японските черти на лицето, се отклони от вярната посока — помисли си, че шпионинът му прилича на някого, когото познава още от Япония. А нещата бяха много по-прости! Беше видял тоя човек с омърляна щабкапитанска униформа на мястото на катастрофата.

Всичко си идваше на местата.

Специалният влак е бил взривен именно от Акробата, както сполучливо го бе кръстил Милников. Японският диверсант е пътувал с бързия влак, съпровождан от своята съучастничка — въпросната Лидина. Как ловко бе плъзнала жандармите по лъжливата следа!

А сега врагът бе решил да удари оногова, който го дебне. Името на тоя любим номер на сектата на невидимите бе „заекът изяжда тигъра“. Но няма страшно, руснаците за същото казват: „Ловила мишката котки.“

Предложението на Гликерия Романовна да идат у тях не изненада инженера — беше очаквал нещо подобно. И все пак вътрешно бе напрегнат, чудеше се дали ще се справи сам с толкова опасен противник.

„И да не се справя — значи такава ми била кармата, войната ще продължи и без мен“ — философски си рече Ераст Петрович и тръгна.

Но в къщата на „Остоженка“ се държеше пределно предпазливо. Кармата си е карма, ала нека видим кой ще направи последния ход.

Когато се оказа, че Акробата не е там, разочарованието му беше огромно. И Фандорин отхвърли всякаква куртоазия. Трябваше на място да научи от съмнителната дама всичко, което можеше.

Не е агентка, разбра го веднага. Съучастието й е неволно и не е посветена в нищо. Наистина, знае къде се крие Акробата, но няма да го издаде за нищо на света, понеже е влюбена до уши. Какво сега, на мъчения ли да я подлага?

Погледът на Ераст Петрович се плъзна по телефонния апарат и идеята узря моментално. Шпионин от такъв ранг не може да няма телефонен номер за спешни случаи.

Фандорин се постара да наплаши Лидина до краен предел, изтърча на улицата, хвана файтон и му нареди да препуска колкото може по-бързо към Централната телефонна станция.

Лисицки се беше настанил на новото си място много комфортно. Госпожиците от централата бяха му надонесли бродирани покривчици, на бюрото му имаше табличка с домашни курабийки, сладко, чайник за заварка. Напетият щабротмистър явно се радваше на голямо внимание.

Като видя Фандорин, той скочи, рязко свали наушника и ентусиазиран възкликна:

— Ераст Петрович, вие сте истински гений! Втори ден седя тук и не спирам да го повтарям! Вашето име трябва да бъде записано със златни букви в историята на полицията! Нямате представа колко интересни и пикантни подробности научих за тия два дни!

— Наистина нямам — прекъсна го Фандорин. — Какъв е номерът на апартамент номер три в къщата на Бомзе на „Остоженка“?

— Секунда — Лисицки разлисти справочника. — Трийсет и седем осемдесет и две.

— Проверете къде се е телефонирало от трийсет и седем осемдесет и две през последния половин час. Б-бързо!

Щабротмистърът изхвърча от стаята и се върна след три минути.

— На телефон сто и четиринайсет двайсет и две. Проверих го вече, това е пансион „Сен Санс“ на булевард „Чистопрудни“. Разговорът е бил кратък, едва половин минута.

— Значи не го е заварила — промърмори Фандорин. — Какъв е тоя пансион? По мое време нямаше такъв. Някакво учебно заведение ли е?

— В известен смисъл — изсмя се Лисицки. — Там се преподава науката на нежните страсти. Заведението е известно, държи го така наречената графиня Бовада. Твърде характерна персона, разработвана е и при нас по един случай. И в тайната полиция я познават добре. Истинското й име е Анфиса Минкина. Биографията й е същински роман от Бусенар^[4]. Обиколила е цял свят. Тъмна личност, но я търпят, понеже понякога прави на съответните ведомства някои услуги. От интимно, но не задължително полово естество — отново се разкиска веселият щабротмистър. — Наредих да се закачим за пансиона. Там са регистрирани два номера, та и за двата. Нали така?

— Б-браво. Сядайте и слушайте. Пък аз междувременно ще завъртя друг телефон.

Фандорин телефонира у дома и нареди на камердинера да заминава на „Чистопрудни“ и да наблюдава къщата.

След кратка пауза Маса попита:

— Господарю, ще бъде ли това намеса в хода на войната?

— Не. — Ераст Петрович си изкриви донякъде душата, но не виждаше друг изход, Милников го нямаше, а железопътните жандарми няма да успеят да осигурят правилно наблюдение. — Ти просто ще гледаш пансион „Сен Санс“ и ако видиш нещо интересно, ще ми съобщиш. Там наблизо е кино „Орландо“, във фоайето има публичен телефон. Аз съм на номер…

— Двайсет деветдесет и три — подсказа Лисицки, който беше закачил на двете си уши по един наушник. — Звънят по левия! — възкликна той след около минута.

Ераст Петрович сграбчи слушалката на деривата и чу изпълнен с достойнство мъжки глас:

— Беатрис, душичке, пламтя, едвам дишам. Тръгвам към вас веднага. Да ми приготвите моето кътче. И Зюлейка, ама задължително.

— Зюлейка е с кавалер — отвърна от другата страна женски глас, много мек и приятен.

Мъжът се разтревожи:

— Как така с кавалер? С кого е? Ако е с Фон Вайл, няма да ви го простя!

— Ще ви подготвя мадам Фрида — утешително измърка жената. — Нали си я спомняте — висока, чудно стройна. Виртуозно владее камшика, не по-зле от Зюлейка. Ще се хареса на ваше превъзходителство.

Щабротмистърът се разтресе от беззвучен смях. Фандорин с отвращение затвори.

През следващия час телефонът звъня често, някои обаждания бяха още по-пикантни, но всичките бяха в лявото ухо на Лисицки, тоест на номер 114–22, вторият телефон бе онемял.

Звънна чак в единайсет и половина, при това беше обаждане от пансиона. Мъжки глас помоли да го свържат с 42–13.

— Какво е това четирийсет и две тринайсет? — попита шепнешком инженерът, докато телефонистката правеше връзката.

Жандармът вече шумолеше със страниците. Намери нужния номер, отбеляза го с нокът.

— Ресторант „Розата на ветровете“ — прочете Фандорин.

— Ресторант „Розата на ветровете“ — прозвуча в слушалката. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Повикайте господин Мирошниченко, драги, той е седнал сам до прозореца — с мъжки глас помоли „Сен Санс“.

— Веднага, господине.

Мълчанието продължи няколко минути. После откъм ресторанта спокоен баритон попита:

— Вие ли сте?

— Както се бяхме споразумели. Готови ли сте?

— Да. Ще дойдем в един през нощта.

— Много са. Почти хиляда сандъка — предупреди пансионът.

Фандорин стисна слушалката с такава сила, че пръстите му побеляха. Оръжие! Пратка японско оръжие, няма какво друго да е!

— Имаме достатъчно хора — уверено каза ресторантът.

— Как ще ги прекарвате? По вода?

— Естествено. Нали затова исках склад до реката. Казвайте къде да дойдем.

В тоя миг на бюрото пред Лисицки засвяткаха лампичките на трети апарат.

— Това е специалната линия — прошепна офицерът, хвана слушалката и завъртя една ръчка. — За вас е, Ераст Петрович. Спешно. Май е вашият слуга.

— Слушайте — подаде му деривата Фандорин и взе слушалката. — Да?

— Господарю, казахте да съобщя, ако стане интересно — рече Маса. — Идвайте, стана много интересно.

Не поясни нищо — очевидно в киното имаше много хора.

Междувременно разговорът между „Розата на ветровете“ и „Сен Санс“ беше завършил.

— Е, какво, каза ли къде е мястото? — нетърпеливо се обърна към Лисицки инженерът.

Оня огорчен разпери ръце:

— Явно го е казал през ония две секунди, когато вие свалихте наушника, а аз още не бях го взел. Чух само оня от ресторанта да казва: „Да-да, знам го.“ Какво ще заповядате? Да изпратя ли наряди в „Розата на ветровете“ и в „Сен Санс“?

— Няма смисъл. В ресторанта няма да заварят никого. А с пансиона ще се заема лично.

Докато файтонът го носеше по нощните булеварди, Фандорин си мислеше за страшната опасност, надвиснала над древния град, всъщност над цялата хилядолетна държава. Черни тълпи, въоръжени с японски (или някакви други) пушки, ще захванат улиците в примките на барикади. От крайните квартали към центъра ще плъзне безформено кърваво петно. Ще започне безкрайно люто клане, в което няма да има победители, а само мъртъвци и победени.

Главният враг на целия Фандоринов живот, безсмисленият и див Хаос, се пулеше срещу инженера с болните очи на тъмните прозорци, хилеше се с разкъртените зъби на входовете. Разумният цивилизован живот се бе свил в тънките жички на уличните лампи, които проблясваха беззащитни по тротоарите.

Маса го чакаше до градинската ограда.

— Не разбирам какво става — занарежда той, докато вървяха с Фандорин по брега на езерцето. — Вижте сам. Рошият човек Мирников заедно с още петима се промъкнаха в къщата през оная врата. Това стана преди… дванайсет минути — той с удоволствие провери по златния часовник, който Фандорин му бе подарил по случай петдесетата годишнина на микадо. — И аз веднага ви се обадих.

— Ама че неприятно! — възкликна с мъка инженерът. — Хиената му с хиена пак души наоколо и пак ще развали всичко!

Камердинерът отбеляза философски:

— Бездруго няма какво да направим. Да гледаме какво има да става.

И те загледаха.

Отляво и отдясно на входа имаше по един прозорец. И двата бяха тъмни.

— Странно — прошепна Ераст Петрович. — Какво правят там в мрака? Не се чуват нито изстрели, нито викове…

В същия момент чуха вик. Той не беше силен, но в него звучеше такъв животински ужас, че Фандорин и слугата му, без да се наговарят, изскочиха от прикритието си и се затичаха към къщата.

Бързо пълзящ на четири крака човек се показа на вратата и се сурна по стълбите.

— Банзай! Банзай! — викаше безспирно той.

— Идвай де! — погледна инженерът спрелия Маса. — Какво ти става?

Слугата стоеше, скръстил ръце на гърдите, живо въплъщение на обидата.

— Измамихте ме, господарю. Тоя човек е японец.

Нямаше време да го уговаря. Пък и Фандорин се засрами.

— Не е японец — рече той. — Но ти си прав, по-добре е да не си наблизо. Неутралитетът си е неутралитет.

Инженерът въздъхна и продължи напред. Камердинерът също въздъхна и тръгна назад.

Иззад пансиона дотичаха три сенки — хора, облечени с еднакви палта и бомбета.

— Евстратий Павлович! — развикаха се те, като хванаха пълзящия под мишници и го изправиха на крака. — Какво ви е?

Оня крещеше, дърпаше се.

— Аз съм Фандорин — рече приближилият се Ераст Петрович.

Ченгетата се спогледаха, но не казаха нищо, явно нямаше нужда да обяснява надълго и нашироко кой е.

— Откачи май — въздъхна единият, който изглеждаше по-стар от останалите. — Нашите отдавна бяха забелязали, че Евстратий Павлович не е съвсем наред. А сега окончателно е превъртял.

— Японският Бог… Банзай… Махни се от мен, сатана — дърпаше се припадничавият.

Фандорин притисна артерията му, за да не пречи. Надворният съветник отпусна глава, изхърка и увисна в ръцете на своите подчинени.

— Оставете го тук, нищо му няма. След мен! — изкомандва инженерът.

Бързо обиколи стаите, като палеше лампите по пътя си.

Жилището беше празно и безжизнено. Само в спалнята потрепваше завесата в широко разтворения прозорец.

Фандорин се хвърли натам. Зад прозореца беше дворът, а по-нататък незастроена площ и мрачните силуети на далечни къщи.

— Избягал е! Защо не сте сложили човек под прозорците? Как е могъл Милников да се изложи така?

— Сложихме, аз самият бях, ей там стоях — заоправдава се единият от агентите. — Ама като чух Евстратипалич да крещи — и хукнах. Закъсал го е, викам си.

— Ама нашите къде са? — недоумяващо въртеше глава старшият. — Мандрикин, Лепинш, Саплюкин, Кутко, тоя, как му беше името, с големите уши? Да не са го подгонили през прозореца? Тогава щяха да надуят свирките…

Ераст Петрович подхвана внимателен оглед на жилището. В стаята отляво на антрето откри на килима няколко капки кръв. Докосна я — незасъхнала.

Обиколи с поглед наоколо, без колебание се насочи към бюфета, дръпна притворената вратичка. Вътре, фиксиран в менгеме, имаше малък арбалет. Беше разреден.

— Тъй-тъй, познати фокуси — промърмори инженерът и взе да опипва пода на мястото, където бе открил кръвта. — Аха, ето я и пружината. Скрил я е под дъската. Къде обаче е тялото?

Погледна наляво, надясно. Насочи се към огледалото, което висеше срещу прозореца. Опипа рамката, не откри механизма и просто удари лъскавата повърхност с юмрук.

Агентите, тъпо следящи действията на Сребърната лисица, ахнаха: огледалото пропадна в тъмна ниша.

— Ето къде било — доволен подхвърли инженерът и натисна някакво копче.

В стената, облепена с тапети, се отвори вратичка. Зад фалшивото огледало се видя малък килер. На задната му стена имаше прозорче, откъдето идеално се виждаше съседното помещение, спалнята. Половината скривалище се заемаше от фотоапарат на висока тринога, но Фандорин не му обърна внимание.

— Големи уши, казвате? — наведе се да види нещо на пода инженерът — Тоя ли е?

И измъкна в стаята безжизнено тяло със стърчаща от гърдите къса и дебела стрела.

Агентите се струпаха над мъртвия си другар, а инженерът вече бързаше към отсрещната стая.

— Същия фокус — обясни той на старшия агент, който бе влязъл след него. — Тайна пружина под дюшемето. В шкафа е скрит арбалет. Смъртта настъпва моментално, понеже острието на стрелата е намазано с отрова. А тялото е там — той посочи огледалото. — Можете да проверите.

Но телата в това скривалище, което досущ приличаше на първото, бяха цели три.

— Лепинш — въздъхна детективът, докато измъкваше най-горния. — Саплюкин. А най-отдолу е Кутко…

Петия труп намериха в спалнята, в процепа зад гардероба.

— Не знам как е успял да се справи с всички тях един по един… Най-вероятно нещата са изглеждали така — захвана се да възстановява картината Фандорин. — Ония, които са влезли в страничните стаи, са загинали първи от стрелите и са скрити зад огледалата. Тоя в спалнята е убит с голи ръце — във всеки случай не откривам видими рани. На Саплюкин и другия, как беше, Лепинш, са им счупени вратните прешлени. Съдейки по отворената уста на Лепинш, той е успял да види убиеца. Но само толкова… Акробата е умъртвил тия двамата в антрето, отмъкнал ги е в дясната стая и ги е хвърлил върху Кутко. Само едно не разбирам, как е оцелял Милников? Сигурно е развеселил японеца с тия негови крясъци „банзай!“… Добре, стига толкова лирика. Предстои ни най-важното. Вие — посочи той единия от агентите — вземайте своя въртоглав началник и го карайте към лудницата. А вие двамата — след мен.

— Къде, господин Фандорин? — попита старшият.

— Към Москва-река. По дяволите, минава дванайсет и половина, а ние тепърва има да търсим игла в купа сено!

Върви търси склад по Москва-река, ако си нямаш работа. Първопрестолната не разполага с централно товарно пристанище, малките кейчета започват от моста на Краски хълм и се точат надолу по течението няколко километра чак до Кожухов.

Започнаха от Таганка, от пристана на „Дружество за параходство и търговия във Волжкия басейн“. Последва го кеят на „Търговска къща братя Каменски“, складовете на Нижегородската параходна компания на г-жа Кашина, магазиите на Москворецкото дружество и прочие, и прочие.

Търсенето изглеждаше така: пътуваха с файтон покрай брега, вглеждаха се и се ослушваха — дали няма да доловят някакъв шум. Кой ще работи по това време, ако не хора, които имат какво да крият?

От време на време слизаха до брега, слушаха над водата — макар че повечето пристани бяха на десния бряг, имаше и на левия.

Връщаха се на каляската и продължаваха. С всяка изминала минута Ераст Петрович ставаше все по-мрачен.

Търсенето се проточваше — часовникът в джоба му издрънча два пъти. И часовникът от камбанарията на Ново-Спаския манастир сякаш му отвърна. И мислите на инженера се обърнаха към божественото.

Самодържавната монархия може да се крепи единствено върху вярата на народа в нейния мистичен, свръхестествен произход, мислеше си мрачният Фандорин. Ако тая вяра бъде нарушена, с Русия ще се случи това, което се случи с Милников. Народът наблюдава развитието на тая злощастна война и от ден на ден все повече се убеждава, че японският бог или е по-силен от руския, или обича своя помазаник повече, отколкото нашият обича цар Николай. Конституцията — ето единственото спасение, разсъждаваше инженерът, който въпреки зрялата си възраст не се бе освободил напълно от склонността си към идеализъм. Монархията трябва да пренесе опорната точка от религията към разума. За да изпълнява народът волята на властта не поради страх от Бога, а поради съгласието си с тая воля. Но ако сега започне въоръжен бунт — край на всичко. И няма да има никакво значение дали монархията ще успее да смаже в кръв въстанието, или не. Духът ще изскочи от бутилката и тронът така или иначе ще рухне — ако това не стане сега, ще се случи след няколко години при следващото сътресение.

В тъмнината матово блеснаха тумбести железни цистерни — нефтените резервоари на дружеството „Нобел“. На това място реката завиваше.

Ераст Петрович потупа кочияша по рамото да спре. Вслуша се. Долу откъм водата явно се носеше равномерно механично боботене.

— След мен — махна Фандорин с ръка на детективите.

В тръс прекосиха малката горичка. Вятърът лъхна на мазут — някъде зад дърветата беше Гадното езеро.

— Аха! — пошепна старшият агент (казваше се Смуров). — Май са те!

Долу под бреговия откос тъмнееше дълъг пристан, пред който се бяха наредили няколко шлепа, като единия — най-малкият бе прикачен за малък влекач с работещ двигател. Тъкмо неговото боботене бе доловил слухът на Фандорин.

От склада, построен в края на пристана, изтичаха двама хамали, понесли дълъг сандък, и се скриха в трюма на малкия шлеп. След тях се появи още един с нещо квадратно на раменете и отърча по трапа.

— Да, те са — усмихна се Фандорин, забравил за миг своите апокалиптични притеснения. — Бързат, с-санкюлотите му.

— Кои? — поинтересува се от непознатата дума вторият агент, Крошкин.

По-начетеният Смуров обясни:

— Това са едни бунтари, нещо като есерите. За Френската революция чувал ли си? Не? Ами за Наполеон? Е, все е нещо.

От склада се подаде още един товарач, после трима наведнъж помъкнаха нещо много тежко. В края на пристана пламна кибритена клечка, огънят след някоя и друга секунда се сви до червена точка. Там бяха застанали още двама.

Загриженост измести усмивката от лицето на инженера.

— Нещо множко ми се виждат — Ераст Петрович се озърна наоколо. — Какво е това дългото, дето тъмнее там? Мост ли е?

— Тъй вярно. Железопътен. Тук строят околовръстен път.

— Отлично! Крошкин, оттатък езерото е гара Кожухово. Вземайте файтона и препускайте натам. Трябва да имат телефон. Обадете се на подполковник Данилов, номер седемдесет и седем двеста трийсет и пет. Ако подполковника го няма, говорете с дежурния офицер. Опишете му ц-цялата ситуация. Да качва на дрезини караула, дежурните, изобщо всички, които успее да намери. И да бързат насам. Това е, бягайте. Само ми оставете револвера. И патрони, ако имате резервни. На вас няма да ви п-потрябват, а на нас — може би.

Агентът презглава побягна към мястото, където бяха оставили файтона.

— А ние с вас, Смуров, да идем по-близо. Ей там има една много удобна купчина релси.

Докато Дрозда палеше цигарата си, Рибников хвърли поглед на часовника.

— Три без четвърт. Скоро ще започне да съмва.

— Няма страшно, ще сколасаме. Основната част вече я натоварихме — есерът кимна към големия шлеп. — Остана само сормовският. Нищо работа, една пета от стоката. По-живо, другари, по-живо! — подкани той хамалите.

Другари-другари, ама не ходиш сам да влачиш сандъците, помисли си Василий Александрович, докато преценяваше как по-сгодно да подхване разговора за най-важното — времето на въстанието.

Дрозда, без да бърза, тръгна към склада. Рибников го последва.

— А московският кога ще тръгне? — попита за големия шлеп.

— Утре речните моряци ще го закарат към Фили^[5]. Оттам някъде другаде. Ще го местим от място на място, да не бие много на очи. А малкият още сега тръгва за Сормово надолу по Москва-река, оттам към Ока.

Складът почти се беше опразнил от сандъци, оставаха само плоските кутии с проводниците и дистанционните механизми.

— Как е на вашия език „мерси“? — ухили се Дрозда.

— Аригато.

— Е, значи, приемете пролетарското ни аригато, господин самурай. Вие свършихте вашата работа, оттук нататък ще се оправяме без вас.

Рибников веднага мина твърдо към най-важното:

— И така. Стачката трябва да започне не по-късно от три седмици. Въстанието — най-късно до месец и половина.

— Не ме командвайте, маршал Ояма^[6]. Ще се оправим и без вас — прекъсна го есерът. — Няма да играем по вашата свирка. Мисля да ударим на есен — той пак се ухили. — Дотогава пооскубете още перушина от Николашка. Нека го види народът гол-голеничък. Тогава ще го треснем и ние.

Василий Александрович отговори с усмивка на неговата усмивка. Дрозда дори не се досещаше, че животът му, както и животът на осемте му другари, е увиснал на косъм.

— Не са хубави тия работи. Нали се бяхме разбрали — с укор проточи Рибников.

В очите на революционния вожд пробягаха палави искри.

— Да държиш на честната дума, дадена на представител на империалистическа държава, е буржоазен предразсъдък — той дръпна от лулата си. — А как се казва по вашенски „чупката“?

Доближи ги един от работниците, метна на гърба си последния сандък, учуди се:

— Нещо лекичък ми се вижда. Да не е празен?

И го върна обратно на земята.

— Не — обясни Василий Александрович и отвори капака. — Това са проводници за различни нужди. Ето това е бикфордов шнур, тоя е камуфлажен, а тоя, с каучуковата изолация, е за подводно миниране.

Дрозда се заинтересува. Извади яркочервения кабел, огледа го. Ловко хвана с два пръста металната сърцевина, тя лесно излезе от водонепропускливата си обвивка.

— Хитро измислено. Подводно миниране, а? Дали да не гръмнем царската яхта? Имам свой човек в екипа, луда глава… Трябва да го обмислим.

Товарачът вдигна сандъка и се завтече към пристана.

Междувременно Рибников беше взел решение.

— Добре, нека да е наесен. По-добре късно, отколкото никога — рече той. — А стачката след три седмици. Разчитаме на вас.

— Имате ли друг изход? — подхвърли през рамо Дрозда. — Това беше, господин самурай, довиждане. Вървете на японската си майна.

— Аз съм сирак — извиха се в усмивка устните на Василий Александрович и отново си помисли колко хубаво ще бъде да пречупи врата на тоя човек, за да види как се опулват и замръзват очите му.

В тоя миг тишината свърши.

— Господин инженер, май дотук бяха. Натовариха — прошепна Смуров.

Фандорин също виждаше, че товаренето приключи. Шлепът нагази почти до водолинията. Не изглеждаше голям, но явно поемаше доста — шега ли е да се поберат накуп хиляда сандъка с оръжие.

Ето че по трапа се качи последната фигура, ако се съди по походката, товарът й съвсем не беше тежък и на борда на шлепа една след друга светнаха огънчетата на седем, не — осем цигари.

— Свършиха работа, пушат и потеглят — дишаше в ухото му агентът.

Крошкин тръгна да вика помощ в три без четвърт, пресмяташе инженерът. Да речем, че в три е стигнал до телефона. Пет, не, даже десет минути ще му отнеме да обясни на Данилов или на дежурния офицер каква е работата. Трябваше да прати Смуров, той е по-речовит. Тогава караулът ще бъде вдигнат по тревога към три и десет, три и петнайсет. Няма как да тръгнат преди три и половина. А от „Каланчовка“ до Кожуховския мост с дрезина пътят е поне половин час. Значи няма начин жандармите да дойдат преди четири. А сега е три и двайсет и пет…

— Вадете оръжието — заповяда Фандорин и взе в лявата ръка своя броунинг, а в дясната — крошкиновия наган. — Като преброя до три, стреляйте в посока на шлепа.

— Защо? — стресна се Смуров. — Я ги вижте колко са! Къде ще ходят от реката? Да дочакаме подкрепата и ще ги настигнем по брега.

— Откъде сте сигурен, че няма да откарат шлепа извън града, където няма кой да им пречи и няма още сега, преди разсъмване, да претоварят оръжието на каруци? Не, трябва да ги з-задържим тук. Колко патрона имате?

— Седем в барабана и седем резервни, това е всичко. Ние сме агенти, не сме башибозук…

— И на К-крошкин револверът има четиринайсет. Аз пък — само седем, и аз не съм еничарин за жалост. Трийсет и пет изстрела, малко е за половин час. Но мърдане няма. Ще постъпим така. Изстрелвате първия барабан наред, за да ги впечатлим. После обаче всеки куршум се стреля внимателно, прицелно.

— Далечко е — прецени Смуров. — И бордът ги скрива наполовина. От такова разстояние и денем не е лесно да улучиш.

— Ама вие не се целете в хората, все пак са наши сънародници. Стреляйте така, че никой да не мине от шлепа на буксира. Е, хайде, едно-две-три!

Ераст Петрович вдигна пистолета си нагоре (бездруго от толкова далеч от късата му цев нямаше да има никаква полза) и натисна спусъка седем пъти поред.

— Я виж ти — провлече глас Дрозда, чувайки честите изстрели.

Внимателно се подаде навън. Рибников също.

Светлините на изстрелите проблясваха над купчината релси, стоварени на петдесетина крачки от пристана.

От шлепа осем души отвърнаха с безредна стрелба.

— Ченгета. Проследили са ни — хладнокръвно оцени ситуацията Дрозда. — Само че са малко. Трима-четирима, едва ли са повече. Сега ще се оправим. Ще пратя момчетата да заобиколят отляво и отдясно…

— Чакайте! — хвана го за лакътя Василий Александрович и бързо занарежда. — Не бива да влизаме в бой, те това искат. Не са много, но със сигурност са поискали помощ. Няма да им е трудно да пресрещнат шлеповете по реката. Има ли някой на влекача?

— Не, всички товареха.

— Полицаите са тук отскоро — каза уверено Рибников. — В противен случай досега вече да ни е обградила цяла рота жандарми. Значи не са заварили товаренето на големия шлеп, ние последния час се занимавахме със сормовския. Слушайте, Дрозд. Можем да жертваме сормовския шлеп. Спасявайте големия. Бягайте оттук, ще се върнете утре. Вървете, вървете. Аз ще накарам полицията да тръгне след мен.

Той взе от ръцете на есера намотката червен проводник, мушна я в джоба и на зигзаг отърча навън.

Сякаш вятър издуха черните силуети от шлепа, изчезнаха и алените точки на цигарите. Но вместо тях над борда след минута засвяткаха белите звезди на изстрелите.

От склада към корабчето притича лъкатушно още една фигура и инженерът я изпроводи с особено внимателен поглед.

Отначало куршумите свиреха високо над главите им, но после революционерите уточниха мерника. Парченца олово с противен писък и снопове искри рикошираха от релсите.

— Господи, ще се мре! — охкаше Смуров и час по час залягаше зад купчината.

Фандорин не отместваше поглед от шлепа, готов да стреля, щом някой тръгне да се прехвърля на влекача.

— Не се страхувайте — рече инженерът. — Какво толкова се страхувате? Толкова народ вече има на оня свят, само нас чакат. Ще ни посрещнат като свои. Хем какви хора — днешните на малкия пръст не могат да им стъпят.

Колкото и да е странно, аргументът на Фандорин подейства. Агентът се надигна.

— И Наполеон ли ни чака?

— И Наполеон. Харесвате ли го? — разсеяно попита инженерът, присвил око към реката.

Един от бойната група, по-съобразителен от другите, тръгна да прескача от шлепа на влекача.

Ераст Петрович заби един куршум току пред носа на хитрягата. Оня веднага се дръпна под прикритието на борда.

— По-внимателно, не се разсейвайте — каза на партньора си Фандорин. — Те схванаха, че трябва да бягат, и сега ще се юрнат един през друг. Не ги пускайте, отсичайте ги с огън.

Отговор не последва.

Инженерът хвърли бегъл поглед към Смуров и изруга. Агентът бе опрял буза на релсите, косата на темето му блестеше от кръв, отворените му очи втренчено гледаха настрана. Убит…

Дали ще се срещне с Наполеон, помисли си инженерът, но в тоя момент не му беше до сантименти.

— Другарю рулеви, към машинното! — дочу се звънък глас откъм шлепа. — По-бързо!

Прикрилият се до носа отново тръгна към влекача. Фандорин въздъхна тежко и стреля на месо — тялото с шум рухна във водата.

Почти веднага след първия тръгна още един, но тялото му се виждаше ясно на фона на бялата палубна надстройка и Ераст Петрович успя да го уцели в крака. Улученият се разкрещя, значи беше жив.

Патроните от Крошкин свършиха. Фандорин взе револвера на мъртвеца, но и там в барабана имаше само три патрона. А до четири часа оставаха цели осемнайсет минути.

— По-смело, другари! — провикна се все същият глас. — Свършват им патроните. Режи въжетата!

Кърмата на шлепа се отдели от пристана, трапът изскърца и пльосна във водата.

— Напред към влекача! Всички едновременно, другари!

Вече нищо не можеше да се направи.

Фандорин дори не стреля, когато цяла тълпа хора се втурна към носа на шлепа — нямаше смисъл.

Влекачът изригна сноп искри от комина, завъртяха се колелата. Въжетата се опънаха, зазвънтяха.

Отплаваха в три и четирийсет и шест по часовника на инженера.

Успя да ги задържи за двайсет и една минути. Срещу цена от два човешки живота.

Фандорин тръгна по брега успоредно на шлепа.

Отначало не му беше никак трудно, после се наложи да се затича, влекачът набираше ход.

Ераст Петрович минаваше под железопътния мост, когато отгоре, от насипа, се понесе грохотът на стоманени колела. От тъмнината с пълна скорост излетя голяма дрезина, натъпкана с хора.

— Насам! Насам! — размаха ръце Фандорин и стреля във въздуха.

По откоса тежко се сурнаха жандарми.

— Кой е с-старшият?

— Поручик Брянцев!

— Ето ги — посочи Фандорин отдалечаващия се шлеп. — Пратете половината от хората по моста на отсрещния бряг. И ще ги подгоним от двете страни. Стигнем ли ги — огън по капитанската кабина. Докато не се предадат. Марш!

Странната гонка на пеши жандарми след плаващия по реката шлеп не продължи дълго.

Ответният огън от влекача бързо взе да отслабва. Революционерите все по-рядко рискуваха да се надигнат над железните бордове. Стъклото на капитанската кабина се пръсна от изстрелите и щурманът водеше кораба на сляпо, без да се показва. Затова половин километър след моста влекачът налетя на плитчина и заседна. Течението завъртя шлепа.

— Прекратете огъня — заповяда Фандорин. — Предложете им да се предадат.

— Хвърляйте оръжието, глупаци! — развика се от брега поручикът. — Нямате изход! Предайте се!

Есерите наистина нямаше къде да се дянат. Над водата висеше рядка утринна мъгла, тъмнината се топеше с всяка изминала минута, а от двете страни на реката бяха залегнали жандарми. Нямаше измъкване дори с плуване поединично.

Оцелелите се събраха при капитанската кабина — явно се съвещаваха.

После един от тях се изправи в цял ръст.

Той беше!

Акробата, или щабкапитан Рибников. Въпреки разстоянието не можеше да го сбърка.

От влекача се чу нестройно пеене, а японският шпионин се засили и прескочи върху шлепа.

— Какво е замислил? Какви ги върши? — нервно попита поручикът.

— „Пощада не иска наш горди «Варяг» и никой за милост не моли!“ — лееше се откъм влекача.

— Стреляйте, стреляйте! — възкликна Фандорин, който видя в ръцете на Акробата малко пламъче, прилично на бенгалски огън. — Това е динамитна пресовка!

Но беше късно. Експлозивът полетя към трюма на шлепа, а фалшивият щабкапитан дръпна от борда спасителен пояс и скочи в реката.

След секунда шлепът цъфна и се разцепи през средата от мощните взривове. Предната му половина подскочи и захлупи буксира. Във въздуха литнаха парчета дърво и метал, по водата се разтече пламтящо гориво.

— Падниии! — изкрещя отчаяно поручикът, но жандармите и без командата му се натъркаляха по земята, закрили глави с ръце.

Пред Фандорин в земята се заби изкривена цев от пушка. Брянцев с ужас гледаше падналата до него ръчна граната. Тя бясно се въртеше на едно място, фабричната й смазка лъщеше.

— Не се бойте, няма да избухне — рече му инженерът. — Няма детонатор.

Офицерът се надигна засрамен.

— Всички ли са здрави? — провикна се той юнашки. — Ставай, строй се за проверка! Ей, фелдфебел! — направи той фуния пред устата си. — Твоите как са?

— Един го закачи леко, вашбродие! — чу се откъм другия бряг.

Отсам парчетата бяха ударили двама, но не много силно.

Докато превързваха ранените, инженерът се върна при моста — там преди време бе забелязал колибата на лодкаря, който отговаряше за шамандурите.

Изкара го с лодката към мястото на взрива. Фандорин стоеше на носа и разглеждаше треските и мазните петна, осеяли цялата повърхност на реката.

— Ще ме вземете ли при вас? — обади се Брянцев. След минута, озовал се в лодката, той попита: — Какво търсите? Господа революционерите са на дъното, това е ясно. По-късно ще извикаме водолази, да изкарат труповете. И стоката, колкото успеят да намерят.

— Дълбоко ли е тук? — обърна се инженерът към гребеца.

— По това време отива към четири-пет метра. Тук-там и по шест задълбава. Лятос, като напече слънцето, става по-плитко, ама сега е дълбочко.

Лодката бавно се носеше по течението, Ераст Петрович не откъсваше поглед от водата.

— А тоя, дето хвърли динамита, безумецът — рече Брянцев. — Поясът не го спаси. Ей го къде плува.

Наистина, пред тях вълните полюшваха червено-белия корков кръг.

— Я г-греби натам!

— За какво ви е притрябвал? — попита поручикът, наблюдавайки как Фандорин се надвесва през борда за спасителния пояс.

Ераст Петрович не удостои приказливия офицер с обяснение. Вместо това изговори:

— Ето къде било гълъбчето.

Той измъкна пояса от водата и се видя, че от вътрешната му страна е закрепена червена гумена тръбичка.

— Познат фокус — усмихна се инженерът. — Само че в древността са използвали бамбук, а не гумен проводник с извадено жило.

— Каква е тая клизма? Какъв фокус?

— Ходене по дъното. Сега обаче ще ви демонстрирам един по-интересен фокус. Засечете времето — и Фандорин прегъна маркуча в пръстите си.

Измина една минута, след нея втора.

Поручикът гледаше инженера с нарастващо недоумение, а инженерът поглеждаше ту към водата, тук към секундарника на часовника си.

— Феноменално — поклати глава той. — Дори за такива като тях…

Третата минута превали половината, когато на трийсетина метра от лодката изведнъж се показа човешка глава.

— Греби! — викна на лодкаря Фандорин. — Пипнахме го! Щом не остана на дъното — наш е!

И действително го пипнаха — хитрият Акробат нямаше накъде да им бяга. Впрочем той и не оказа съпротива. Докато жандармите му връзваха ръцете, той седеше с безизразно лице, затворил очи. Мръсни струи се стичаха от мократа му коса, по ризата имаше зелена тиня.

— Вие сте много силен играч, обаче загубихте — каза Ераст Петрович на японски.

Арестуваният отвори очи и дълго време разглежда инженера. Не се разбра дали е проумял какво му казва.

Тогава Фандорин се наведе и произнесе една странна дума:

— Тамба.

— Какво пък, щом е амба, значи амба^[7] — равнодушно пророни Акробата. Това бяха единствените думи, които изрече.

Той запази мълчание и в Крутицкия гарнизонен затвор, където го докараха след задържането му.

За разпита пристигна всякакво началство — и жандармското, и военносъдебното, и от тайната полиция, но нито заплахите, нито обещанията накараха Рибников да пророни и една дума. Щателно претърсен и преоблечен в арестантска роба, той седеше неподвижно. Не поглеждаше генералите, само от време на време хвърляше поглед към Ераст Петрович, който не вземаше участие в разпита и изобщо стоеше настрана.

Началствата се блъскаха с упорития арестант чак до вечерта, когато решиха да го отпратят в килията.

Килията беше специална, предназначена за особено опасни злодеи. Заради Рибников взеха и допълнителни предпазни мерки — смениха нара и табуретката със сламеник, отнесоха масата, прибраха и газената лампа.

— Зная ги аз японците, чел съм — рече на Фандорин комендантът. — Ще вземе да си разбие главата о някой ръб, върви после отговаряй за него. Или пък ще се залее с горяща газ. Нека си седи тук на свещи.

— Ако такъв ч-човек реши да умре, не можете да му попречите.

— Мога и още как. Преди месец имах тук един анархист, брей, много луда глава беше, та го държахме овързан като младенец в пелени. Та не ръмжа ли, та по пода ли не се търкаля, та в стената ли не пробва да си разбие главата — не му се мреше на бесилото. Ама си го предадох на палача като едното нищо.

Ераст Петрович се смръщи с погнуса, отрони:

— Това не ви е анархист — и си тръгна с някаква непонятна тежест в сърцето.

Загадъчното поведение на арестанта, който уж се бе предал, а същевременно явно не възнамеряваше да дава показания, тормозеше инженера.

Озовал се в килията, Василий Александрович прекара известно време в обичайното за затворник занимание — постоя под прозорчето, преградено с решетка, и позяпа вечерното небе.

Беше в добро настроение.

Беше свършил и двете неща, заради които не остана на тинестото дъно на Москва-река, а излезе на повърхността.

Преди всичко се увери, че главният товар — осемстотинте сандъка в големия шлеп — остана неоткрит.

И второ, видя очите на човека, за когото беше чувал и мислил толкова дълго.

Май беше свършил всичко.

Освен може би…

Той седна на пода, взе късото моливче, което оставяха на арестанта за случай, че иска да даде писмени показания, и написа с японски бързопис едно писмо, което започваше с обръщението „Татко!“.

После се прозя, протегна се и се изпъна върху сламеника в цял ръст.

И заспа.

Присъни му се чудесен сън. Василий Александрович препуска в открита колесница, преливаща във всички цветове на дъгата. Наоколо цари пълен мрак, но далеч отпред, на самия хоризонт, сияе ярка равномерна светлина. Той не е сам в чудната колесница, но не може да види лицата на своите спътници, понеже погледът му е устремен само напред — към източника на бързо приближаващото сияние.

Арестантът спа не повече от половин час.

Отвори очи. Усмихна се, все още в магията на прекрасния сън.

Умората бе изчезнала без следа. Цялото тяло, цялата душа на Василий Александрович бяха изпълнени с ясна сила и диамантена твърдост.

Той препрочете писмото до баща си и без колебание го изгори в пламъка на свещта.

После се съблече до кръста.

Под лявата мишница на арестанта имаше залепен пластир в цвета на кожата му, прикрит толкова старателно, че при обиска надзирателите не го бяха забелязали.

Рибников откъсна пластира и отдолу изпадна тесен бръснач. Той седна по-удобно и с бързо движение направи разрез по периметъра на лицето си. Заби нокти под кожата и я съдра цялата, от челото до брадичката, след което, без да издаде нито звук, със замах си преряза гърлото.

Бележки

[1] „Красивата дама без милост“ (фр.) — известна балада на Джон Кийтс по мотиви на средновековна куртоазна поема на Ален Шартие. — Б.пр. ↑

[2] Прочут с кухнята и гуляите си московски ресторант. — Б.пр. ↑

[3] Михаил Александрович Врубел (1856–1910) — руски живописец от полски произход. Търси вдъхновение е романтиката на средновековието и Възраждането както и в античната митология… „Седящият Демон“ и „Падналият Демон“ са сред най-известните му картини. — Б.пр. ↑

[4] Луи Анри Бусенар (1847–1910), френски писател, автор ни исторически и приключенски романи. — Б.пр. ↑

[5] Фили, Сормово — по онова време села около Москва, днес квартали на града. — Б.пр. ↑

[6] Ояма Ивао (1842–1916) — японски военен и държавен деец, принц (1905) маршал (1898). Преди руско-японската война е началник на Генералния щаб, след началото й става главнокомандващ сухопътните сили в Манджурия. — Б.пр. ↑

[7] Игра на думи: „амба“ в руския апашки жаргон означава „край“. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Борис Акунин Диамантената колесница (3)

Метаданни

Данни

Диамантената колесница

Информация

История

Сваляне / Връзки

Шимо-но-ку

Сричка първа, в която от небесата се сипят звезди железни

Сричка втора, изцяло железопътна

Сричка трета, в която Рибников дава свобода на страстите си

Сричка четвърта, където всуе се споменава името на японския бог

Сричка последна, най-продължителна

Борис Акунин
Диамантената колесница (3)