Борис Акунин
Диамантената колесница (26)

Портата

Ераст Петрович тичешком прекоси широката, ярко осветена от луната морава. Заобиколи къщата — щом ще влизаш през прозореца, добре е това да става откъм задната страна, за да не те види някой късен минувач.

Зад къщата имаше гъста сенчеста градина — тъкмо каквото му трябваше.

Авантюристът се надигна на пръсти, надникна през първия прозорец до ъгъла. Видя просторна стая — трапезария или гостна. Бяла покривка, догарящи свещи, остатъци от сервирана за двама вечеря. Сърцето го сви.

Значи е вечеряла с единия и е тръгнала на среща с другия? Или — още по-хубаво — завърнала се е от драматичната тайна среща и преспокойно е седнала да вечеря с рижия си покровител? Наистина жените са загадъчни същества.

Два прозореца по-нататък започваше следващата стая, кабинетът.

Прозорците тук бяха открехнати и Фандорин прояви предпазливост — първо се вслуша, за да разбере къде точно е застанал говорещият.

— … ще бъде наказан с мъмрене, но главната вина ще падне върху началника и го очаква позорна оставка — дочу от кабинета.

Това бе казано на английски, но с явно японско произношение — следователно не говореше Булкокс.

Но и господин старшият съветник също бе тук.

— И нашият приятел ще заеме освободеното място? — попита той.

Титулярният съветник се изправи бавно, инч по инч. Огледа вътрешността на помещението. Рафтове с книги, бюро, незапалена камина.

Най-важното — О-Юми я нямаше. Имаше двама мъже. Над облегалката на едното кресло стърчи огнената прическа на съперника. В другото кресло е седнало някакво конте — косата лъщи от брилянтин, перла блести върху копринената вратовръзка. Миниатюрният господин изящно преметна крак връз крак, лакираната му обувка се заклати във въздуха.

— Не веднага — рече той със сдържана усмивка. — След около седмица.

Опа, ама аз ви познавам, драги господине — присви очи Ераст Петрович. Срещнах ви на бала. Княз… как ви беше нарекъл Доронин?

— Какво пък, Онокоджи, това е много японско — подсмихна се достопочтеният. — Да смъмриш някого, а след седмица да го повишиш.

Точно така, спомни си Фандорин, това е княз Онокоджи, бивш даймьо, владетел на феодално княжество, а в наши дни светски лъв и законодател на модата.

— Това, скъпи Алджърнън, не е награда, а само заемане на освободена длъжност. Но ще има и награда за добре свършената работа. Ще му бъде дарено вилното имение Такарадзака. Ах, какви сливи има там. Какви езера!

— Да, мястото си го бива. Трябва да струва стотина хиляди.

— Най-малко двеста, уверявам ви!

Фандорин вече не гледаше през прозореца, това не го интересуваше, опитваше се да съобрази къде може да бъде О-Юми.

На първия етаж има още два прозореца. И двата са тъмни. Само че Булкокс едва ли ще настани държанката си до кабинета. Къде тогава са нейните покои? Откъм фасадата ли? Или на втория етаж?

— Добре тогава — прозвуча гласът на британеца. — А какво става с писмото на принц Арисугава? Успяхте ли да се сдобиете с копие?

— Моят човек е алчен, а без него няма как да стане.

— Чакайте, дадох ви петстотин франка, ако не се лъжа.

— А са необходими хиляда.

Вицеконсулът се намръщи. Всеволод Виталиевич бе казал, че князът живее от подаянията на Дон Цурумаки, но по всичко личеше, че не пренебрегва и страничните доходи. Ама и Булкокс си го бива — прекупвач на придворни сплетни и крадени писма. Впрочем това е неговата шпионска служба.

Не, едва ли англичанин ще настани туземната си любовница откъм фасадата на сградата, все пак той е официално лице. Значи прозорците й най-вероятно гледат към градината.

Препирнята в кабинета продължи.

— Онокоджи, вие май ме имате за дойна крава!

— А за допълнение без увеличение на цената можем да получим извадки от дневника на нейно величество — произнесе със сладникав глас князът. — Една от фрейлините й ми е братовчедка и ми дължи много.

— Глупости. Дамски драсканици — изсумтя Булкокс.

— Изобщо не са глупости. Нейно величество има обичая да си записва разговорите с негово величество…

Няма какво да слушам тия гнусотии, рече си Фандорин. Не съм шпионин, слава Богу. Остава само да ме види някой слуга и ще съм по-жалък и от тия двамата. „Russian vice-consul caught eavesdropping“^[1].

Той се плъзна покрай стената към водосточната тръба, подръпна я предпазливо да провери дали е здрава. Титулярният съветник имаше известен опит от катеренето по тръби, макар и от предишния си, недипломатически живот^[2].

Кракът му вече бе стъпил на цокъла, а разумът все още се опитваше да оказва съпротива. „Държиш се като луд, като презрян безотговорен тип — рече разумът. — Опомни се! Вземи се в ръце!“

„Вярно е — отговори на разума сломеният Ераст Петрович, — напълно съм се побъркал.“ Но разкаянието не го накара да се откаже от безумното начинание, дори не забави неговите движения.

Дипломатът сръчно се изкатери до втория етаж, подпря се на корниза и се опита са стигне до близкия прозорец. Пръстите му се вкопчиха в рамката на прозореца и той със ситни крачици се примъкна по-близо. Рединготът му сигурно е целият в прах, но това изобщо не тревожеше Фандорин.

Далеч по-лошо беше, че тъмният прозорец не желаеше да се отваря. Райберът бе пуснат, а малкото горно прозорче бе много високо.

Дали да не го счупи? Не, ще се събере цялата къща…

На пръста на титулярния съветник лукаво блесна диамант — прощален дар от виновницата за закъснението му за парахода от Калкута.

Ако беше в нормалното си уравновесено състояние на духа, Ераст Петрович безусловно би се засрамил от самата мисъл да си проправя път към една жена с помощта на подарък от друга жена! Но пламналият му мозък прошепна само: диамантът реже стъклото. А на съвестта си младият мъж обеща после да свали пръстена и да не го слага повече никога през живота си.

Фандорин нямаше представа как се реже с диамант. Той здраво хвана пръстена и решително прокара черта. Чу се противно скърцане, драскотина проряза стъклото. Титулярният съветник упорито стисна устни, посегна да натисне по-силно. Налегна — и изведнъж крилото на прозореца се разтвори.

В първия миг Ераст Петрович си рече, че това е резултат от неговите усилия, но в тъмния правоъгълник се изправи О-Юми. В очите й, в които се отразяваха две малки луни, се четеше смях.

— Ти преодоля всички прегради и заслужи малко помощ от моя страна — прошепна тя. — Само, за Бога, недей да падаш. Сега вече това би било доста глупаво. — И тя съвсем неромантично, но твърде практично го хвана за яката.

— Дойдох да ти кажа, че през тия два дни и аз мислех само за теб — каза Фандорин.

Тоя глупав английски език няма интимно местоимение за второ лице, за всичко използват само това тяхно you, но той реши, че от тоя миг нататък те минават на „ти“.

— Само за това ли? — усмихна се тя, придържайки раменете му.

— Да.

— Добре. Вярвам ти. Сега можеш да си вървиш.

На Ераст Петрович не му се тръгваше. Той помисли малко и каза:

— Пусни ме вътре.

О-Юми се огледа. Прошепна:

— Само за минутка. Не повече.

Фандорин не възрази.

Той се прехвърли през перваза (за кой ли път тая нощ). Протегна ръце към нея, но О-Юми се дръпна.

— Не. Казах — само за минута.

Вицеконсулът прибра ръце зад гърба си, но заяви:

— Искам да те взема със себе си.

Тя поклати глава. Усмивката й угасна.

— Защо? Обичаш ли го? — трепна гласът му.

— Вече не.

— Тогава з-защо?

Тя пак се озърна, тоя път май към вратата. Впрочем Ераст Петрович нито веднъж не погледна наоколо, дори не му стана много ясно какво е това помещение — будоар или гардеробна стая. Струваше му се кощунство да отмести погледа си от лицето на О-Юми.

— Върви си по-скоро. Моля те — нервно каза тя. — Ако те види тук, ще те убие.

Фандорин безгрижно сви рамо:

— Няма да ме убие. Европейците не действат така. Ще ме предизвика на д-дуел.

Тогава тя го заблъска с малките си юмручета към прозореца.

— Няма да те предизвика. Не познаваш тоя човек. Той обезателно ще те убие. Ако не днес, то утре или вдругиден. И няма да го направи със свои ръце.

— Няма значение — Фандорин не я слушаше, опита са да я притегли към себе си. — Не ме е страх от него.

— Но преди да убие теб, той ще убие мен. Това няма да представлява никаква трудност за него, все едно е смачкал пеперуда. Върви си. Ще дойда при теб. Веднага щом стане възможно…

Но той не я пусна. Докосна малките й устни със своите, разтрепери се цял и се опомни чак след като тя прошепна:

— Моята смърт ли искаш?

Той отскочи. Изскърца със зъби, рипна на перваза. Сигурно щеше да скочи и долу със същата ловкост, но О-Юми изведнъж възкликна:

— Не, почакай! — и протегна ръце към него.

Те се втурнаха един към друг стремглаво и непреодолимо като два насрещни влака, навлезли по фатална случайност в един коловоз. После идва неизбежното: съкрушителният удар, стълб от дим и пламък, всичко се обръща с главата надолу и само Бог знае кой ще загине, а кой ще оцелее в тая огнена вакханалия.

Телата на любовниците се вкопчиха. Пръстите не галеха, а късаха, устните не целуваха — хапеха.

Те се строполиха на земята и тоя път нямаше никаква небесна музика, никакво изкуство, имаше само ръмжене, само пукот на разкъсвани дрехи, само вкус на кръв по устните.

Внезапно малка, но силна ръка се опря в гърдите на Фандорин, отблъсна го.

В ухото му отекна шепот:

— Бягай!

Той надигна глава, хвърли замъглен поглед към вратата. Дочу крачки, разсеяно свирене с уста. Някой приближаваше отдолу по стълбите.

— Не! — изстена Ераст Петрович — Нека! Няма значение!…

Но вече я нямаше до него — бе се изправила и бързо оправяше раздърпания си пеньоар. Изрече само:

— Ще ме погубиш!

Той се прекатури през перваза, без хич да го е грижа как ще се приземи — настрани, по гръб или дори надолу с главата. Обаче, колкото и да е чудно, се приземи по-сполучливо, отколкото преди часове в „Гранд хотел“, и изобщо не се удари.

След него литнаха рединготът и лявата обувка, титулярният съветник не бе забелязал кога е останал без тях. Закопча се надве-натри и се вслуша какво ще се случи горе.

Но чу само звук от рязко затворен прозорец и всичко утихна.

Ераст Петрович отново заобиколи къщата и се насочи обратно през моравата, където при отворената порта го очакваше Маса. Направи десетина крачки и замръзна: откъм улицата в двора влетяха три продълговати ниски сенки.

Мастифите!

Дали бяха свършили мъжките си работи, или и те като злочестия вицеконсул си бяха тръгнали с празна кошница — така или иначе, песовете се бяха върнали и единственият му път за отстъпление бе затворен.

Фандорин се обърна и хукна обратно към градината. Не гледаше къде стъпва, клоните го удряха през лицето. Дяволските псета бяха много по-бързи, дишането им се чуваше все по-близо и по-близо.

Градината свърши, отпред се изправи ограда от железни копия. Висока, не можеше да се прескочи. И нямаше напречници за катерене.

Ераст Петрович се обърна, бръкна в кобура отзад на колана да извади херщала, но нямаше как да стреля, щеше да събуди цялата къща.

Най-предният мастиф изръмжа и се приготви за скок.

„Russian vice-consul torn to pieces“^[3], мярна му се в гибелния миг. Фандорин закри с ръце лицето и гърлото си, инстинктивно се притисна към оградата. Неочаквано прозвуча странно метално изщракване, решетката подаде и титулярният съветник се търкулна по гръб.

Настане вечер,

тихичко в тишината

скръцне портата.